Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Жена отказва да отвори вратата на непознат в 12.30 ч. вечерта. Тогава той й каза най-странното нещо на домофона
  • Новини

Жена отказва да отвори вратата на непознат в 12.30 ч. вечерта. Тогава той й каза най-странното нещо на домофона

Иван Димитров Пешев юли 15, 2023
ddqwwtwtqwgg.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Чудили ли сте се някога какво бихте направили, ако намерите чужд портфейл?
Когато Били Бърд намери портфейла на непознат в магазина, той знаеше точно какво трябва да направи.

Били казва, че е забелязал портфейла в пазарска количка на магазина. Отворил го, за да види дали може да намери документ за самоличност, за да установи кой го забравил, но той намери нещо повече от това вътре.
Портфейлът беше пълен с доста пари в брой, както и кредитни карти и документ за самоличност, който търсеше.

Били, който по професия е шофьор реши, че може да донесе портфейла обратно на адреса посочен в документа за самоличност.
Той се върна от маршрута си и се отправи към адреса.

Беше около 12:30 вечерта, когато Били звънеше на вратата на дома на Пуа Валдес. Тя не отвори, но Били не я обвинява. Той казва: „Разбирах я прекрасно. Искам да кажа, че и аз не бих отворил вратата. Все пак беше 12:30 вечерта.

След като почакал известно време до вратата, Били осъзнал, че е близо до звънеца и домофона. Той се наведе и каза директно към него: „Намерих портфейл на някого, който живее на този адрес и аз просто ще го оставя тук пред входната врата.“

След това си тръгна.
За известно време Пуа не знаеше самоличността на Били. Той беше просто един непознат, който бе решил да направи нещо хубаво за нея. Но когато историята стана новина, хората разпознаха Били и те започнаха да разпространяват историята, за да може Били да получи хубавите думи, които заслужаваше.

 

Ето някои от нещата, които биха ни превърнали в по-добри хора:
1. Бъдете верни на себе си и честни със себе си
Най-важното, за да станете по-добри хора, е да останете верни на себе си и на ценностите си. Не се оставяйте малките проблеми да ви променят коренно. Но не забравяйте и да бъдете честни със себе си – не подценявайте добрините, които вършите, но и не се крийте от грешките, които допускате.

2. Задавайте въпроси
Увлечени в собствените си проблеми, понякога губим интерес към останалите. Затова не забравяйте да задавате въпроси, да се интересувате и най-вече да изслушвате събеседника си. Може пък в неговите думи да научите и нещичко за себе си, стига да знаете как да се вгледате.
3. Правете комплименти
Станете по-добри хора като накарате околните да се чувстват щастливи или просто да се усмихват. Направете комплимент на любимия човек, на някой от родителите си, на приятел или не непознат. Последното може да ви се вижда странно и наистина е предизвикателство. Но има вероятност да попаднете на свестен човек, който ще ви се усмихне в замяна и ще направи деня ви по-красив.

4. Удоволствието да създадеш нещо за някого
Създаването на нещо – независимо дали е приложно изкуство или нещо сготвено например, е удоволствие за сетивата и носи определена удовлетвореност. Затова създайте нещо, но не за себе си, а за някой друг. Може да е ръчно изработена картичка или любимо ястие за приятел, няма значение, важен е вложеният смисъл.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Къщата винаги мирише страхотно, но никой не подозира защо-Трик, който ще промени живота ви
Next: Роди му две деца, гледа големия му син и пак изглежда зашеметяващо! Хубавата Яна на Петко избухна с плажни снимки

Последни публикации

  • Бебето ни тъкмо започна да пълзи, затова спряхме да носим външни обувки вкъщи. Малкият Мартин изследваше света с длани и колене, а аз бях обсебена от мисълта за чистотата на пода, който той опитваше да оближе при всяка възможност
  • Сестра ми скоро се омъжва. Годеникът ѝ каза, че „ще създам драма“, и ме отписаха от списъка с гости. Но вече ѝ бях обещал помощ с разходите по сватбата. Сега не спира да ми пише за парите. Отказах да платя
  • Баща ми ме е отгледал. Кирил. Този факт беше толкова фундаментален, колкото и въздухът, който дишах. Но аз обичах и двамата си родители. Тази сложна аритметика на сърцето беше моят постоянен спътник
  • Съпругата ми и аз си лежахме на дивана, гледахме MasterChef както обикновено. Вечерта беше тиха, само приглушените звуци от телевизора нарушаваха спокойствието на апартамента ни. Ани беше свила крака под себе си
  • Четиридесет години. Точно толкова се бяха изнизали, откакто Маргарита за пръв път прекрачи прага на голямата административна сграда в центъра на града. Четиридесет години, в които всеки ден беше почти копие на предишния
  • Родителите на съпруга ми, Мартин, се държаха с нашия дом като с техния. Не беше просто въпрос на гостоприемство; беше въпрос на собственост. Те имаха ключ. Отначало това изглеждаше като мил жест, гаранция за „ако се случи нещо“. Но „нещо“ се случваше всеки ден.
  • След десет години брак открих, че съпругата ми ми изневерява — с моя собствен брат.
  • Имам невидимо увреждане, което ми пречи да стоя прав дълго време. Болестта нямаше сложно име, но беше като котва, хвърлена от краката ми директно към центъра на земята. Всеки ден беше битка с гравитацията
  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
  • Тишината. Това беше всичко, за което копнеех. Тишината беше лукс, който някога приемах за даденост, а сега беше по-ценен от злато. В моята собствена къща тишината беше изчезващ вид, застрашен от инвазията на три малки, шумни създания, които не бяха мои, но чието присъствие определяше целия ми живот.
  • Студеният метал на ключовете тежеше в джоба ми като котва, напомняне за нещо спечелено с труд, нещо мое. Всяка извивка на колата, всяка полирана повърхност, беше резултат от безсънни нощи, прекарани над чертежи
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Бебето ни тъкмо започна да пълзи, затова спряхме да носим външни обувки вкъщи. Малкият Мартин изследваше света с длани и колене, а аз бях обсебена от мисълта за чистотата на пода, който той опитваше да оближе при всяка възможност
  • Сестра ми скоро се омъжва. Годеникът ѝ каза, че „ще създам драма“, и ме отписаха от списъка с гости. Но вече ѝ бях обещал помощ с разходите по сватбата. Сега не спира да ми пише за парите. Отказах да платя
  • Баща ми ме е отгледал. Кирил. Този факт беше толкова фундаментален, колкото и въздухът, който дишах. Но аз обичах и двамата си родители. Тази сложна аритметика на сърцето беше моят постоянен спътник
  • Съпругата ми и аз си лежахме на дивана, гледахме MasterChef както обикновено. Вечерта беше тиха, само приглушените звуци от телевизора нарушаваха спокойствието на апартамента ни. Ани беше свила крака под себе си
  • Четиридесет години. Точно толкова се бяха изнизали, откакто Маргарита за пръв път прекрачи прага на голямата административна сграда в центъра на града. Четиридесет години, в които всеки ден беше почти копие на предишния
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.