Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Живеейки в Америка 12 години, научих, че това, което се излъчва по телевизиите в България, е една много малка част от самата действителност
  • Новини

Живеейки в Америка 12 години, научих, че това, което се излъчва по телевизиите в България, е една много малка част от самата действителност

Иван Димитров Пешев февруари 21, 2022
ameriaktka.jpg

Американската мечта!… За някои е мечтa, а за други реалност. Реалност, която струва много скъпо.
Страната на неограничените възможности, но, всъщност, страната с най-ограничените възможности. Държава, в която има много закони и се твърди, че имаш пълната свобода, а в действителност гледаш как 20 човека в някое училище са простреляни и още много са ранени от поредния луд.
Страната с най-много расизъм, нищо, че са събрани нации от целия свят. Живеейки в Америка 12 години, научих, че това, което се излъчва по телевизиите в България, е една много малка част от самата действителност.

Пристигайки в Америка, без да познаваш никого, първите стъпки към борбата за оцеляване са да намериш работа и покрив над главата си. Намирането на работа в Америка не е както повечето българи си мислят, а именно лесно и просто, всъщност, обратното. И там, както и в България, трябва да имаш връзки и да познаваш правилните хора, иначе, търсенето на работа може да продължи дълго. Образованието ти в повечето случаи не се признава. Това означава, че трябва да изкараш американско, което може да ти струва от 15 до 70 хил. долара на година, ако не и повече. Ти, разбира се, не можеш да си го позволиш, затова трябва да изтеглиш студентски заем, който ще плащаш, може би, цял живот.

Разбира се, ако беше роден в американско семейство, родителите ти можеха да ти спестяват пари докато почнеш университет, но ти нямаш този късмет, защото си роден в България. Затова започваш да търсиш някоя работа по 8 долара на час, която е в ресторант за бързо хранене. Това са около 1600 на месец, като от тях трябва да извадиш многото данъци. Най-важното за Америка е да имаш кола, все пак без кола не можеш даже и хляб да си купиш. Има градски транспорт, но той не е толкова развит както в Европа и рядко ще видиш много хора да чакат на спирката.
Да се качиш на градски транспорт може да отнеме до 2 часа, за да стигнеш някъде. Затова най-лесният начин е кола, да не кажа единственият.

– Advertisement –
Сега да кажем няколко думи за хората. Много нации събрани на едно място значи по-голяма възможност да си намериш приятели. Но аз мога да твърдя, че истинско приятелство, каквото има в България, в Америка няма да откриете. Хората може да са мили, но това зависи от човека, а не в коя държава живееш.

Животът в Америка е много стресиращ! Всичко се развива на високи обороти. Нямаш време за себе си. Ти мислиш как да вадиш пари, за да оцелееш.

Трудно е и може да отнеме много време, но със сигурност няма да е както в България, където работиш по 8 часа и след това ходиш на гости да си пиеш ракията с някой. Това се казва живот, макар че напоследък наблюдаваме европеизацията и американизацията и на Балканите. В Америка не ти предлагат това. Там е по-важно ти да бъдеш техен роб, тъй като си българин и да нямаш никакво време за себе си. Все пак колкото повече пари вадиш, толкова повече ти взема държавата.

В Америка може да имаш всичко веднага, но на кредит. Ти реално не притежаваш нищо. Всички живеят в къщи, които не са техни, гледат телевизор, за който нямат пари и даже консумират храна, за която не са платили. Важното е, че всичко имаш на момента, нищо, че не може да си го позволиш. Наемът за един едностаен апартамент е около 1200 долара, но това е, когато живееш в безопасен квартал. Много квартали в Америка са разделени по раси. Има квартали, в които е опасно да стъпва бял човек поради риска да бъде застрелян. Разбира се, това се нарича свобода! Всеки може да си прави каквото иска, защото Америка никога няма да те ограничи.

В момента живея в България от 1 година. И мога да кажа, че никога не съм се чувствала по-щастлива и по-жива. Радостта да можеш да вървиш по улицата пеш и да знаеш, че никой няма да те нападне.

Смятам и да следвам в България, защото мисля, че образованието ми ще е по-евтино и мога да твърдя, че ще е по-качествено. Аз искам да уча и да се развивам в родината си, а не да бягам от нея. Всички бягат от нея и може би затова има много пропуски в държавата ни. Не може един българин да е горд, че е избягал от държавата си, за да живее в някоя друга държава.

Един българин трябва винаги да е българин, а не да говори против държавата си, когато я напусне. Това го прави слаб и неблагодарен за това, което България му е дала през всичките тези години.

Ние българите обичаме да твърдим, че всичко знаем преди даже да сме го изпитали. Без да сме напускали нашата родина ние имаме мнение за живота в другите държави. Аз смятам, че повечето българи, които са избягали от България, са хора, които мислят, че навън от родината си ще намерят щастие и по-добър живот. Да, хубаво е да вземеш американска заплата и да я харчиш в България, но не и обратното. В България може да получаваш достойна заплата и да живееш един нормален живот, стига да знаеш как и да се опитваш.

Животът извън България не е толкова лесен колкото говорят и пишат за него. Докато един човек не го изпита не може да дава мнение по темата.

И ще завърша с две български поговорки. Кръвта вода не става. И камъкът си тежи на мястото.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Дони затвори устите хейтърите си: Вече приличам на 90-годишен и ще отлетя към вечните ловни полета
Next: Младоженец погледна телефона си след сватбата и онемя

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
  • Лилия нахлу в кабинета на мениджъра, без да почука. Дървената врата се блъсна с тътен в стената, но мъжът зад махагоновото бюро дори не вдигна поглед. Той бавно подписваше някакъв документ, сякаш нейното нахлуване беше просто лек повей на вятъра.
  • Занесох пържолата с лют сос на мама на служебното събиране. Беше петък вечер, от онези лепкави, летни вечери, в които въздухът е тежък от обещания за буря и неизказани думи
  • Всичко започна, както започват толкова много неща в нашия дигитален век – с плъзгане надясно. Бях в онзи странен период на живота си, малко след тридесетте, в който апартаментът ми беше единственото сигурно нещо
  • Бебето ни тъкмо започна да пълзи, затова спряхме да носим външни обувки вкъщи. Малкият Мартин изследваше света с длани и колене, а аз бях обсебена от мисълта за чистотата на пода, който той опитваше да оближе при всяка възможност
  • Сестра ми скоро се омъжва. Годеникът ѝ каза, че „ще създам драма“, и ме отписаха от списъка с гости. Но вече ѝ бях обещал помощ с разходите по сватбата. Сега не спира да ми пише за парите. Отказах да платя
  • Баща ми ме е отгледал. Кирил. Този факт беше толкова фундаментален, колкото и въздухът, който дишах. Но аз обичах и двамата си родители. Тази сложна аритметика на сърцето беше моят постоянен спътник
  • Съпругата ми и аз си лежахме на дивана, гледахме MasterChef както обикновено. Вечерта беше тиха, само приглушените звуци от телевизора нарушаваха спокойствието на апартамента ни. Ани беше свила крака под себе си
  • Четиридесет години. Точно толкова се бяха изнизали, откакто Маргарита за пръв път прекрачи прага на голямата административна сграда в центъра на града. Четиридесет години, в които всеки ден беше почти копие на предишния
  • Родителите на съпруга ми, Мартин, се държаха с нашия дом като с техния. Не беше просто въпрос на гостоприемство; беше въпрос на собственост. Те имаха ключ. Отначало това изглеждаше като мил жест, гаранция за „ако се случи нещо“. Но „нещо“ се случваше всеки ден.
  • След десет години брак открих, че съпругата ми ми изневерява — с моя собствен брат.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.