Животът ми беше подреден. Като пенсиониран архитект, аз ценях структурата, тишината на сутрините и меката светлина, която падаше върху чертожната ми дъска, макар тя отдавна да служеше само за подреждане на книги. Апартаментът ми, изпълнен със спомени от съпруга ми и израстването на двете ми деца, Стефан и Ива, беше моето убежище. Ива беше самостоятелна, пробивна, живееше наблизо със своето собствено семейство. Стефан, моят по-мек, по-сантиментален син, винаги беше търсил пристан.
И тогава я доведе. Вера.
Тя беше ослепителна, но в очите ѝ имаше нещо трескаво. Дойде не сама, а с две малки сенки – Мартин, тогава на дванадесет, и Ани, на шест. Бяха от предишен брак, който, по думите на Вера, бил „кошмар“. Стефан беше влюбен до уши. Той не виждаше тревожността в погледа ѝ; виждаше жена, която се нуждае от спасение.
„Мамо, това са те“, каза той, грейнал, и ме прегърна през рамо.
Сърцето ми се отвори веднага. Не за Вера, не съвсем, но за децата. Мартин беше сериозно момче с дълбоки, наблюдаващи очи на художник. Ани беше слънчев лъч, който веднага грабна ръката ми и поиска да ѝ покажа „къде са бисквитките“.
„Добре дошли у дома“, казах аз и го мислех.
Първата година беше златна. Стефан и Вера се ожениха набързо, в общината, само с нас като свидетели. Аз се посветих на внуците. Наричах ги така от първия ден. Водех Мартин по музеи, купувах му скицници, които той пълнеше с невероятни рисунки на стари сгради. Учех Ани да прави курабии, поръсени с цветни пръчици, и целият ми апартамент ухаеше на ванилия и смях.
Бяхме семейство. Когато ги взимах от училище, защото Стефан беше зает с разрастващия си бизнес за внос на мебели, а Вера имаше „срещи“, децата тичаха към мен. Ани викаше „Бабо!“, а Мартин, по-сдържан, просто ме хващаше за ръка със своята, вече по-голяма от моята.
Обичах ги. Обичах ги яростно, еднакво, безрезервно. Мислех, че Вера е благодарна. Тя често ми оставяше децата за уикенда, докато със Стефан ходеха на „бизнес вечери“. Аз не възразявах. Това бяха моите внуци.
Глава 2: Първи Пукнатини
Идилията започна да се пропуква бавно, почти незабележимо. Започна с пари.
Стефан винаги е бил щедър, но Вера беше лакома. Бизнесът му вървеше добре, но тя искаше повече. По-голяма къща, по-нова кола, маркови дрехи. Стефан, в желанието си да ѝ осигури всичко, което бившият ѝ съпруг очевидно не беше, започна да работи до късно. Много до късно.
Започнах да забелязвам как Вера говори на Мартин и Ани. С рязкост, която ме караше да настръхвам. Ако Ани разлееше сок, Вера избухваше. Ако Мартин се затвореше в стаята си да рисува, тя тропаше по вратата и го наричаше „собственик“.
Един следобед бях в новата им, лъскава къща – ипотекирана до тавана, както по-късно разбрах – и помагах на Мартин с проект по история. Бяхме намерили стари снимки от моя архив и той беше възхитен. Смеехме се.
Вера влезе в кухнята, свали тъмните си очила и ме изгледа студено.
„Какво правите?“
„Проектът на Мартин. Нали ти казах, че ще помогна“, отвърнах меко аз.
Тя въздъхна демонстративно. „Лиляна, може ли да поговорим за момент?“
Отидохме в просторната, но студена всекидневна. Вера скръсти ръце.
„Виж, оценявам това, което правиш. Наистина. Но мисля, че прекаляваш.“
Примигнах. „Прекалявам? Помагам.“
„Спри да се стараеш толкова“, каза тя, а гласът ѝ беше остър като стъкло. „Те не са ти истински внуци. Не си им баба. Аз съм им майка. Не искам да се привързват прекалено.“
Усетих как кръвта се оттича от лицето ми. Думите увиснаха във въздуха, тежки и отровни.
„Вера… те са деца на Стефан сега. Той ги обича. Аз ги обичам.“
„Ти обичаш идеята да си баба. Стефан ги прие заради мен. Но те са си мои. Недей да се бъркаш толкова.“
Тя не разбираше. Или по-лошо – разбираше отлично. Тя виждаше обичта ми към тях като заплаха. Като нещо, което намалява нейния контрол.
От този ден нататък тя започна да ограничава срещите ни. Винаги имаше извинение. Мартин имаше допълнителни уроци. Ани беше на рожден ден. Аз, прогонена от собствения си син и внуците си, се прибирах в тихия си апартамент, където миризмата на ванилия беше изчезнала.
Стефан? Когато се опитах да говоря с него, той избягваше погледа ми. „Мамо, моля те, не започвай. Вера е под напрежение. Опитва се да сплоти семейството. Просто ѝ дай време.“
Но тя не сплотяваше. Тя разделяше.
Глава 3: „Истинският“ Наследник
Няколко месеца по-късно Вера обяви, че е бременна.
Стефан беше на седмото небе. Той винаги беше искал „свое“ дете. Радостта му беше толкова чиста, толкова всепоглъщаща, че за момент дори аз забравих студенината на Вера. Може би това щеше да оправи нещата. Може би едно общо бебе щеше да стопи леда.
Колко съм грешала.
Бременността превърна Вера от манипулативна в тиранична. Всичко се въртеше около нея и „истинското бебе“. Мартин и Ани бяха избутани не просто на заден план, а в друга стая. Вера непрекъснато се оплакваше, че ѝ пречат, че са шумни, че ѝ „крадат от енергията“.
Стефан, заслепен от бъдещото бащинство, нае домашна помощница и на практика изолира двете по-големи деца, за да осигури „спокойствието“ на Вера.
Когато се опитвах да видя Мартин и Ани, Вера ме спираше на вратата.
„Лиляна, не сега. Почивам си. Освен това децата са наказани.“
„Наказани? За какво?“
„Мартин счупи една ваза. Скъпа ваза. Той става все по-непоносим. Явно му влияеш зле с твоите артистични глупости.“
Бях бясна, но Стефан ме дръпна настрана. „Мамо, моля те. Хормоните. Знаеш как е.“
Аз знаех, но това не бяха хормони. Това беше жестокост.
Дъщеря ми Ива, която наблюдаваше всичко отстрани, беше директна. „Мамо, тя е отровна. А Стефан е пълен глупак. Той ще изгуби всичко. И по-лошото е, че ще нарани тези две деца необратимо.“
Ива беше права. Нейната дъщеря, Мая, моята друга внучка, тъкмо беше приета да учи право в университета. Беше взела студентски кредит и работеше на две места. Ива ѝ помагаше, но беше трудно. Аз предложих помощ, но Ива отказа. „Ние се справяме. Ти си пази парите. Имам лошо предчувствие, че ще ти трябват, покрай онази златотърсачка.“
Тогава се роди Теодор.
Стефан ми се обади, плачейки от щастие. „Син е, мамо! Имам син!“
Отидох в болницата с огромен букет и подаръци. Един за Теодор, и по един, по-големи, за Мартин и Ани.
Вера лежеше в самостоятелна луксозна стая. Когато влязох, тя дори не ме погледна. Цялото ѝ внимание беше насочено към малката топка в ръцете ѝ. Стефан сияеше.
Подадох подаръците на Мартин и Ани, които стояха свити в ъгъла. Ани се усмихна плахо, но Мартин само кимна. Видях тъгата в очите му. Той вече знаеше, че е заменен.
Когато се наведох да видя Теодор, Вера каза остро: „Не толкова близо. Ще му донесеш бацили.“
Отдръпнах се като опарена.
Глава 4: Ултиматумът
Първите няколко месеца от живота на Теодор бяха ад за всички, освен за Вера. Тя го превърна в свое оръжие.
„Бебето“ имаше нужда от най-скъпото мляко. „Бебето“ имаше нужда от дизайнерски дрешки. „Бебето“ имаше нужда от тишина, което означаваше, че Мартин и Ани трябваше да стоят затворени в стаите си или да са навън.
Стефан, вече на ръба на финансов и нервен срив, работеше денонощно. Беше се съдружил с някакъв нов „партньор“, Красимир, когото Вера беше намерила. Красимир беше лъскав, с прекалено бяла усмивка и мъртви очи. Той трябваше да „инвестира“ в бизнеса на Стефан и да го изведе на „международно ниво“. Аз не му вярвах. Ива още по-малко.
Един ден телефонът ми иззвъня. Беше Вера. Рядкост.
„Лиляна? Слушай внимателно. Имаме нужда от теб.“
Сърцето ми подскочи. Може би се беше вразумила? „Какво има, Вера? Децата добре ли са?“
„Децата са добре. Истинското ти внуче има нужда от теб!“ Гласът ѝ беше настоятелен, почти истеричен. „Стефан има финансови затруднения. Временни. Красимир урежда голяма сделка, но дотогава… бебето има нужда от неща. Аз имам нужда от помощ. Трябва да дойдеш и да помагаш. И да ни помогнеш финансово. Веднага.“
Тя дори не се опитваше да го прикрие. Беше заповед.
„Какво искаш да кажеш, Вера?“
„Искам да кажа, че ти си баба. На Теодор. Това е твоя кръв. Другите… те си имат баща някъде. Но Теодор е твой. Длъжна си да помогнеш на сина си и на внука си. Искам да дойдеш утре, да гледаш Теодор, докато аз съм на фризьор, и да донесеш пари. Трябват ни за къщата. Банката ни притиска за ипотеката.“
В мен нещо се пречупи. Години наред бях обичала Мартин и Ани. Бях им баба, когато тя ме оставяше. А сега, когато имаше „истинско“ внуче, аз бях длъжна. А другите? Те бяха просто „другите“.
„Не“, казах аз. Гласът ми беше тих, но твърд като стомана.
Настъпи тишина. „Какво?“
„Казах ‘не’. Не, Вера. Аз обичах Мартин и Ани като мои собствени внуци. Аз имам внуци. Трима. Имам и внучка, Мая, която работи, за да си плати университета. Няма да правя разлика. Няма да ти позволя да използваш едно бебе, за да изтриеш другите две деца. Ако имаш нужда от помощ за семейството, за всички вас, включително Мартин и Ани, ще говоря със Стефан. Но ако ме викаш само защото Теодор е „истински“, а другите са боклук… отговорът ми е ‘не’.“
Тя изсъска в слушалката. „Ти си стара, зла жена. Не разбираш ли? Те не са важни! Важен е наследникът! Ако не искаш да помогнеш на истинския си внук, значи не ни трябваш!“
„Вера, не ме заплашвай…“
„Не те заплашвам! Ти избра! Ти избра онези двете пред собствената си кръв! Добре. Повече няма да видиш нито Теодор, нито Стефан. Приключих с теб!“
Телефонът изщрака.
Тя беше прекъснала връзката с мен.
Опитах се да се свържа със Стефан. Телефонът му беше изключен. Отидох до къщата им. Охранителната система беше включена и никой не ми отвори.
Тя го беше направила. Беше ме отрязала.
Глава 5: Годината на Тишината
Започна най-дългата година в живота ми. Тишината в апартамента ми вече не беше успокояваща; тя беше оглушителна. Всеки ден се събуждах с надеждата, че Стефан ще се обади, ще се извини, ще каже, че всичко е било ужасно недоразумение.
Той не се обади.
Видях ги веднъж, случайно, в един търговски център. Вера буташе най-скъпата бебешка количка на пазара. Стефан вървеше до нея, изглеждаше с десет години по-стар, със сива кожа и празен поглед. Мартин и Ани не бяха с тях.
Сърцето ми се сви. Исках да изтичам, да го хвана за ръката и да го попитам: „Сине, какво се случва? Къде са децата?“
Но Вера ме забеляза. Очите ѝ се присвиха. Тя каза нещо на Стефан, хвана го под ръка и рязко сви зад ъгъла. Той дори не се обърна.
Бях опустошена.
Дъщеря ми Ива беше бясна. „Той е страхливец!“, крещеше тя в кухнята ми. „Позволил е на тази усойница да го отдели от теб! Мамо, заведи дело! За право на виждане!“
„Какво дело, Ива? Със собствения си син? А и за кои деца? За Мартин и Ани нямам никакви законови права. А за Теодор… тя ще каже, че съм отказала да го видя. Ще излъже.“
Вместо да се боря с призраци, аз се фокусирах върху това, което можех да контролирам. Свързах се със стар приятел, Петър. Той беше проницателен, пенсиониран адвокат по търговско право, с когото понякога пиехме кафе. Разказах му всичко, включително и за съмнителния бизнес партньор на Стефан, Красимир.
Петър изслуша внимателно. „Лиляна, това мирише лошо. Много лошо. Този Красимир… проверих го. Името му се появява в няколко фалита. Всичките доста мътни. Стефан е в опасност.“
„Но какво мога да направя? Той не говори с мен.“
„Засега, нищо. Но бъди готова. И си провери финансите. Увери се, че всичко ти е заключено. Хора като Вера, когато са притиснати, стават отчаяни.“
Послушах го. Помогнах на внучката си Мая да покрие студентския си кредит за семестъра. Тя беше толкова благодарна. „Бабо, ти си моят спасител! Не знам какво щях да правя. Ученето е толкова трудно, а с работата…“
„Учи, детето ми. Учи се да бъдеш силна и независима. И никога не позволявай на никого да те манипулира, особено не с пари или с любов.“ Думите ми бяха насочени към нея, но бяха урок, който Стефан беше пропуснал.
Минаха месеци. Зимата дойде и си отиде. Апартаментът ми беше тих. Бях се научила да живея с болката. Липсваха ми. Липсваше ми дори Стефан. Но най-много ми липсваха Мартин и Ани. Молех се да са добре. Молех се той да не ги е забравил в лудостта си по „истинския“ наследник.
И тогава, в един топъл пролетен следобед, точно година след ултиматума на Вера, на вратата ми се позвъни.
Не очаквах никого. Погледнах през шпионката и сърцето ми спря.
Беше Мартин.
Глава 6: Зовът на Мартин
Той беше пораснал. Вече не беше момче, а почти младеж. На четиринадесет, почти петнадесет, той беше по-висок, слаб, с дълга коса, която падаше в очите му. Но не ръстът му ме шокира. Беше изражението му. Изглеждаше уплашен, отчаян и гладен.
Отворих вратата.
„Мартин?“
Той ме погледна и очите му се напълниха със сълзи. „Бабо Лили?“, прошепна той, използвайки старото си обръщение.
Дръпнах го вътре и затворих вратата. Той се свлече на стола в антрето и зарови лице в ръцете си. Раменете му се тресяха.
„Мартин, какво има? Къде е Ани? Добре ли сте? Как дойде тук?“
Той вдигна глава. „Избягах. Днес не отидох на училище. Хванах автобуса. Не знаех къде другаде да отида.“
Втурнах се към кухнята. „Гладен ли си? Ще ти направя сандвич.“ Ръцете ми трепереха, докато вадех хляб и сирене.
Той яде така, сякаш не беше виждал храна от дни. Говореше между хапките, а думите се изливаха от него като порой.
„Ужасно е, бабо. Откакто ти спря да идваш… стана ужасно.“
„Какво стана, миличък? Разкажи ми.“
„Мама… тя е… не знам. Тя се грижи само за Тео. Ани и аз сме… ние сме невидими. Постоянно ни крещи. Казва, че сме грешка. Че само хабим парите на татко Стефан.“
Сърцето ми се късаше. „А Стефан? Той какво казва?“
„Той никога не е там. Все е в офиса с онзи човек, Красимир. А когато се прибере, е пиян. Или просто седи и гледа в една точка. Снощи… снощи те се караха. Чух всичко.“
Мартин спря да яде. „Мама му крещеше за пари. Че банката ще вземе къщата. Че всичко е провалено. А той ѝ крещеше, че тя го е запознала с Красимир. Че тя и Красимир са му съсипали бизнеса.“
Студени тръпки полазиха по гърба ми. „Какво друго чу?“
„Чух Красимир. Той беше там. В къщата. Късно вечерта. Татко Стефан го нямаше. Чух ги да се смеят. И… и тя му казваше, че го обича.“
Ахнах. „Вера. И Красимир?“
Мартин кимна, очите му бяха широко отворени от страх и объркване. „Мисля, че те са… заедно. Мисля, че те крадат от татко Стефан. Защото днес, преди да избягам, погледнах в кабинета му. Търсех пари за автобус. Намерих писма. От банката. Писма за запор. И…“
Той бръкна в раницата си и извади сгънат лист хартия. Беше документ.
„Не знам какво е това, бабо. Но видях твоето име.“
Взех листа. Ръцете ми не спираха да треперят. Беше копие от договор за заем. Огромен бизнес заем. Взет от Стефан и Красимир. Но не това беше ужасното.
В графата „Гарант“ беше моето име. И моят апартамент.
И подпис, който смътно приличаше на моя, но не беше.
Те бяха фалшифицирали подписа ми. Бяха ипотекирали моя дом, единственото нещо, което ми беше останало, зад гърба ми. И сега, очевидно, заемът не беше плащан.
„О, Мартин…“ прошепнах аз, докато стаята се завърташе около мен.
„Какво е това?“, попита той.
„Това означава, че сме в голяма, голяма беда, миличък. Всички ние.“
Оказа се, че Вера не просто ме беше отрязала. Тя и нейният любовник се бяха опитали да ме унищожат. А синът ми, моят глупав, заслепен син, им беше позволил.
Глава 7: Съветът на Петър
Първата ми мисъл беше паника. Втората беше гняв. Третата беше Петър.
Оставих Мартин в хола с чаша топло мляко и му казах да заключи вратата след мен и да не отваря на никого. „Ще се върна бързо. Трябва да говоря с един приятел. Той е адвокат.“
Взех фалшифицирания документ и почти изтичах до кантората на Петър. Макар и пенсиониран, той поддържаше малък офис „за да не му е скучно“.
Той ме прие веднага. Изражението му, обикновено спокойно и леко иронично, стана каменно, докато разглеждаше документа.
„Лиляна“, каза той бавно, „това е криминално деяние. Това е фалшификат. И то не много добър.“
„Какво означава това, Петре? Ще ми вземат ли апартамента?“
Той поклати глава. „Не. Не и ако докажем измамата. Но това е само върхът на айсберга. Ако са стигнали дотук, значи потъват бързо. Този Красимир… той е хищник. А Стефан е бил или съучастник, или пълен идиот.“
„Той е идиот“, казах аз с горчивина. „Заслепен идиот.“
„Вероятно. Но сега трябва да действаме бързо. Първо, ще подадем незабавно жалба в полицията за измама и фалшификация. Второ, ще се свържа с банката и ще ги уведомя, че гаранцията е невалидна. Това ще предизвика верижна реакция. Те ще си поискат парите от Стефан и Красимир веднага.“
„Това ще съсипе Стефан“, прошепнах аз.
Петър ме погледна строго. „Той вече е съсипан, Лиляна. Ти избираш: или спасяваш неговата илюзия, или спасяваш своя дом и, между другото, онези две деца, които той е изоставил.“
Той беше прав.
„Мартин е при мен. Избягал е. Разказа ми, че Вера и Красимир имат връзка. Че Стефан пие. Че децата са пренебрегнати.“
Петър въздъхна. „Става все по-лошо. Добре. Планът се променя. Първо ще се обадим на Ива. Трябва ти подкрепа. Второ, ще се обадим на социалните. Ани не може да остане в тази къща.“
„Не!“, спрях го аз. „Не още. Ако се обадят социалните, Вера ще разбере, че Мартин е бил тук. Ще стане още по-зле. Първо трябва да говоря със Стефан. Трябва да го накарам да види истината.“
„Това е рисковано, Лиляна. Той е под неин контрол.“
„Той е мой син“, казах твърдо. „И аз ще си го върна. А ти, моля те, започни процедурата с банката. Нека бурята започне.“
Глава 8: Конфронтацията
Ива дойде в апартамента ми като фурия. Щом видя Мартин и чу историята, лицето ѝ почервеня от гняв.
„Ще я убия! Ще убия и него!“, извика тя.
„Тихо, Ива! Ще останеш тук с Мартин. Заключете. Аз отивам при Стефан. Сега.“
„Мамо, не ходи сама! Опасно е!“
„По-опасно е да не направя нищо.“
Отидох до къщата им. Този път не звънях. Използвах стария си ключ, който, по чудо, още работеше. Влязох в тихата, студена къща. Миришеше на застояло и на кисело мляко. В хола, сред луксозните мебели, които внасяше, спеше Стефан. На масата пред него имаше празна бутилка уиски и чаша. Бебефонът до него пращеше.
Приближих се и го разтърсих. „Стефан! Събуди се!“
Той отвори мътни очи. „Мамо? Какво… как си влязла?“
„Събуди се! Трябва да говорим. Веднага.“
Той се опита да седне, но се олюля. „Вера ще се ядоса. Не трябва да си тук.“
„Вера не ме интересува!“, извиках аз и хвърлих фалшифицирания документ на масата пред него. „Това интересува ли те? Това, Стефане, е фалшив подпис. Моят подпис. Върху гаранция за заем, който не си плащал. Ще ми вземат апартамента заради теб!“
Той се втренчи в хартията. Цветът се оттече от лицето му, което вече беше пепеляво.
„Аз… аз не знаех. Красимир каза, че ще се оправи. Каза, че е формалност…“
„Формалност ли? Да фалшифицираш подписа на майка си? Къде е той? Къде е твоят „партньор“?“
„Не знам… той не ми вдига от дни…“
„Защото те е обрал, глупако! Той и жена ти!“, изкрещях аз, изгубила всякакво самообладание.
„Какво говориш? Не говори така за Вера!“
„Тя ти изневерява, Стефане! С Красимир! Те са любовници! Те са източили фирмата ти, докато ти си се грижил за „истинския наследник“ и си пренебрегвал другите си две деца! Мартин избяга! Той е при мен! Разказа ми всичко!“
Стефан ме гледаше така, сякаш съм полудяла. „Лъжеш. Мартин не би…“
„А, ето те и теб!“
Вера стоеше на стълбите. Беше облечена безупречно, сякаш отиваше на прием, а не сякаш светът ѝ се сриваше. Държеше Теодор на ръце.
„Значи старата вещица се е промъкнала? И е отвлякла сина ми?“
„Той дойде сам!“, отвърнах аз. „Защото ти си чудовище, което се грижи само за себе си!“
„Стефане, скъпи, изгони я“, каза Вера с леден глас. „Тя се опитва да ни раздели. Завижда ни за Теодор.“
Стефан гледаше от мен към нея, объркан, съсипан. „Вера… истина ли е? За Красимир?“
Усмивката на Вера трепна само за миг.
„Разбира се, че не, любов. Той е просто… бизнес. Тази стара жена лъже. Избери, Стефане. Аз и синът ти, истинският ти син… или тя.“
Това беше моментът. Моментът, в който синът ми трябваше да избере.
Той погледна към мен, после към нея, после към бебето. Видях агонията в очите му. И тогава той прошепна: „Мамо, моля те, върви си. Ще се оправя. Просто… си върви.“
Сърцето ми се разби на хиляда парчета. Той избра нея. Дори сега, той избра нея.
Обърнах се. „Добре. Отивам си. Но да знаеш, Стефане. Подала съм жалба в полицията за фалшификата. И се обадих в банката. Войната започна. И ти я загуби.“
Тръгнах си, оставяйки го сам с лъжите и разрухата му.
Глава 9: Бурята
Петър не се шегуваше. Щом банката получи уведомлението за измама, те замразиха всички сметки на фирмата на Стефан и Красимир. И поискаха целия заем да бъде изплатен незабавно.
Красимир изчезна. Като дим. Оказа се, че е изтеглил всички налични пари от фирмената сметка и е заминал за чужбина предния ден. Беше оставил Стефан да поеме цялата вина.
А вината беше огромна.
Банката започна процедура по отнемане на къщата. Стефан, Вера и Теодор бяха изхвърлени на улицата в рамките на седмица.
Вера побесня. Когато разбра, че парите ги няма, че Красимир го няма и че луксозният ѝ живот е приключил, тя показа истинското си лице. Ива, която беше отишла с мен и двама полицаи да приберем Ани, я завари да крещи на Стефан, обвинявайки го, че е „некадърен“ и „провален“.
Ани беше намерена заключена в стаята си, гладна и уплашена. Ива я грабна и я изведе, без да каже и дума. Погледът, който размени с брат си, беше по-страшен от всякакви думи.
Вера и Стефан се преместиха в малък апартамент под наем. Стефан беше в пълен шок. Той не беше просто разорен; той беше разследван за съучастие в измама.
Но Вера не беше приключила. Тя беше притисната в ъгъла и като всяко диво животно, беше най-опасна тогава.
Един ден получих призовка. Вера ме съдеше.
Тя съдеше мен.
Искът беше абсурден. Тя твърдеше, че аз умишлено съм саботирала бизнеса на сина си от „ревнивост“. Твърдеше, че съм „отвлякла“ Мартин и Ани (които по това време бяха на сигурно място при мен и Ива) и че съм причинила „емоционален стрес“ на нея и на „истинското ѝ дете“ Теодор.
„Тя е луда“, каза Ива.
„Тя е отчаяна“, поправи я Петър, който беше поел моята защита безплатно. „Това е ход на отчаянието. Тя няма пари за адвокат, така че вероятно е намерила някой, който работи за процент, или е служебен. Тя иска да ни уплаши, за да оттеглим обвиненията за фалшификата.“
„Няма да ги оттегля“, казах аз.
„Знам. И тук става интересно.“
Петър беше открил нещо. Бившият съпруг на Вера. Бащата на Мартин и Ани. Казваше се Димитър. Той не ги беше изоставил, както Вера твърдеше. Тя беше избягала с децата и се беше крила от него години наред, настройвайки ги срещу него.
„Той ги търси от години, Лиляна. Вера му е казала, че са в чужбина. Той е обикновен човек, шофьор на камион, но е стабилен. И има законови права над тези деца“, каза Петър.
„Трябва да му се обадим“, казах аз веднага.
„Вече го направих. Той пристига утре.“
Глава 10: Съдебната Битка
Съдебната зала беше малка и задушна. Вера беше там, облечена скромно, опитвайки се да изглежда като жертва. Държеше Теодор плътно до гърдите си. Стефан седеше до нея, но на метър разстояние. Изглеждаше като празна черупка.
Адвокатът на Вера говореше за „разбитото семейство“ и „злата свекърва“.
Когато дойде ред на Петър, той беше кратък и точен. Той представи документите за фалшификата. Представи банковите извлечения, показващи как Красимир и Вера (с пълномощно от Стефан) са източвали сметките.
После извика свидетел.
Вратата се отвори и влезе Стефан.
Вера ахна. Очевидно не го очакваше.
Петър беше говорил с него предната вечер. Беше му дал избор: „Или ще кажеш истината и ще се опитаме да те спасим като жертва на манипулация, или ще лежиш в затвора заедно с нея за съучастие в измама. Избирай.“
Стефан избра истината.
С треперещ глас той разказа всичко. Как Вера го е контролирала. Как го е запознала с Красимир. Как е подписвал документи, без да ги чете. Как тя го е убедила, че майка му е „токсична“. Как е пренебрегнал Мартин и Ани заради Теодор, защото Вера му е казала, че „само кръвта има значение“.
Вера започна да крещи в залата. „Лъжец! Той лъже! Той съсипа всичко!“
Съдията я удари с чукчето.
И тогава Петър нанесе последния удар. „Призовавам следващия си свидетел. Димитър.“
Едър, уморен мъж с добри очи влезе в залата. Когато видя Мартин и Ани, които седяха до мен и Ива в дъното, очите му се насълзиха.
Димитър разказа своята история. Как Вера му е изневерила (не за първи път). Как е взела децата и е изчезнала. Показа снимки, писма, опити да се свърже с тях.
След това той погледна съдията. „Ваша чест, не искам нищо от тази жена. Искам си само децата. Разбрах, че са били пренебрегвани и малтретирани. Аз имам дом, имам работа. Искам Мартин и Ани да се приберат у дома. При мен.“
Съдът излезе в почивка. Вера плачеше, но този път никой не ѝ вярваше.
Глава 11: Пепел и Ново Начало
Решенията бяха бързи и брутални.
Искът на Вера срещу мен беше отхвърлен като „неоснователен и злонамерен“.
Разследването за измама беше насочено изцяло към Вера и избягалия Красимир. Стефан получи тежка глоба и условна присъда за престъпна небрежност, но се размина със затвора заради показанията си. Той беше напълно разорен.
Попечителството над Мартин и Ани беше присъдено незабавно на баща им, Димитър.
Най-тежкият удар за Вера: заради доказателствата за емоционална нестабилност, манипулация и пренебрегване на другите ѝ деца, съдът временно отне родителските ѝ права и над Теодор. Бебето беше дадено на Стефан, като единствен адекватен родител в момента, под строгото наблюдение на социалните служби.
Вера изгуби всичко. Всичките си деца. Всичките си пари.
Онзи следобед, след съда, беше един от най-трудните в живота ми. В апартамента ми бяха Мартин, Ани и баща им Димитър. Трябваше да се сбогуваме.
„Ти винаги ще си нашата баба Лили, нали?“, попита Ани, стиснала ръката ми.
„Винаги“, казах аз, опитвайки се да не се разплача.
Мартин ме прегърна силно. „Благодаря ти. Че ми повярва. Че ни спаси.“
„Вие ме спасихте, Мартин“, прошепнах аз.
Димитър ми стисна ръката. „Госпожо, вие сте направили за децата ми повече, отколкото собствената им майка. Вратата ми е винаги отворена за вас. Винаги.“
Гледах ги как си тръгват. И макар да болеше, знаех, че е правилно. Те отиваха на сигурно място, при баща си. Те бяха добре.
Вечерта на вратата ми се позвъни отново.
Беше Стефан. Държеше малкия Теодор. Изглеждаше изгубен, счупен.
„Мамо?“, каза той с глас, който едва се чуваше. „Нямам къде да отида. Тя… тя си тръгна. След съда просто изчезна. Аз… аз останах сам. С него. Не знам как… не знам как се сменя пелена.“
Погледнах сина си, мъжът, който ме предаде, който избра лъжата пред истината. И видях в ръцете му едно невинно дете.
Въздъхнах. „Влизай, Стефане. Ще ти покажа. Но да знаеш, имаме много работа. И много да говорим.“
Отстъпих и ги пуснах да влязат.
Животът ми вече не беше подреден. Беше хаотичен, шумен и сложен. Стефан и Теодор заживяха при мен временно. Стефан започна работа – нископлатена, физическа работа в склад. Започна да изплаща дълговете си. Започна терапия.
Аз? Аз се учех да бъда баба на Теодор. Той беше сладко дете, невинен във всинапастта на майка си. Обичах го.
Но любовта ми беше различна. Беше премерена. Бях научила урока си.
Всеки уикенд се качвах на автобуса и пътувах до другия край на страната, където живееха Димитър, Мартин и Ани. Печахме курабии в тяхната малка кухня. Мартин ми показваше новите си рисунки. Ани ми разказваше за новите си приятели.
Една вечер, докато седяхме на верандата, Мартин ме попита: „Бабо, Стефан и Теодор… те твоята „истинска“ кръв ли са?“
Погледнах го. „Кръвта, Мартине, те прави роднина. Но не те прави семейство. Семейство те прави изборът. Всеки ден. Да се появиш. Да обичаш. Да простиш.“
Той се усмихна. „Значи ние сме твоето истинско семейство.“
„Да, миличък“, казах аз, докато слънцето залязваше. „Точно така. Вие сте.“