Животът ни беше като къща, построена по прецизен архитектурен план – моят план. Всяка стая беше подредена, всеки ъгъл – излъскан до блясък. Аз бях Ани, жената, която държеше чертежите и се грижеше нито една прашинка да не наруши съвършената симетрия. Съпругът ми, Петър, беше солидната основа – успешен бизнесмен, осигуряващ лукса, който поддържаше фасадата ни непокътната. В тази къща имаше две крила. Едното беше на моята дъщеря, София. На шестнадесет, тя беше моето огледално отражение – блестяща ученичка, амбициозна, целеустремена, бъдеща студентка по право. Нейната стая беше винаги подредена, книгите – грижливо аранжирани, бъдещето ѝ – предначертано като магистрала.
Другото крило беше на Лена. Дъщерята на Петър от предишния му брак. На петнадесет, Лена беше хаосът, който непрестанно заплашваше да нахлуе в моята подредена вселена. Нейната стая беше вихрушка от дрехи, разхвърляни тетрадки и тийнейджърска апатия. Оценките ѝ в училище бяха не просто слаби, те бяха обидни – демонстрация на пълна незаинтересованост, на тихо, но упорито презрение към всичко, което аз ценях: дисциплина, труд, амбиция. Тя беше постоянно, мълчаливо напомняне, че тази къща не е била винаги моя, че в основите ѝ имаше история, в която аз не участвах.
Наближаваше лятната ни почивка. Бяхме резервирали луксозен апартамент в затворен комплекс на брега на морето – две седмици слънце, пясък и коктейли край басейна. Наградата за една година усилен труд. Наградата за София, която беше завършила с пълно отличие. Наградата за Петър, който беше сключил поредната си голяма сделка.
Но не и за Лена.
Разговорът се проведе в хола, след вечеря. Въздухът беше тежък от неизказаното напрежение, което винаги витаеше около нас, когато темата беше Лена. Седяхме на скъпия кожен диван, а светлината от кристалния полилей хвърляше студени отблясъци по полирания паркет.
„Петър, трябва да поговорим за Лена и почивката“, започнах аз с внимателно подбран, спокоен тон. Той вдигна поглед от телефона си, леко раздразнен, че прекъсвам бизнес кореспонденцията му.
„Какво за нея?“
„Видя ли последните ѝ оценки? Двойки по математика и физика. Забележки за отсъствия. Това не може да продължава така.“
Той въздъхна уморено. Беше същият разговор, който водехме от месеци. „Труден период, Ани. Ще се справи.“
„Не, няма. Не и ако я награждаваме за мързела ѝ. Не мисля, че е редно да идва с нас на морето. Не го е заслужила. София се труди по цяла година, а Лена… тя просто се носи по течението. Какъв пример ѝ даваме?“
Петър мълчеше. Гледаше в една точка, а в очите му се четеше конфликт, който аз тълкувах като колебание. За мен това беше въпрос на принцип. На справедливост. За него, знаех, беше по-сложно. Лена беше неговата плът и кръв, неговото постоянно чувство за вина след развода.
„И какво предлагаш?“, попита той тихо, без да ме гледа.
„Предлагам да остане тук. Ще ѝ наемем частни учители. Всеки ден, по няколко часа. Да навакса материала. Това ще е нейното лято – лято на труда, не на почивката. Когато си поправи оценките, тогава ще говорим за награди.“ Думите ми звучаха твърдо, дори жестоко, но аз вярвах в правотата си. Вярвах, че това е за нейно добро. Че понякога суровата любов е единственият начин да накараш някого да поеме отговорност.
Петър прокара ръка през косата си. „Тя е само на петнадесет, Ани.“
„София е на шестнадесет и вече знае какво иска от живота. Възрастта не е извинение за липсата на мотивация.“ Натиснах още малко, усещайки, че защитата му отслабва. „Това е най-доброто за нея, скъпи. И ти го знаеш. Искаме да успее в живота, нали? Е, успехът не идва с мързелуване на плажа.“
Накрая той кимна. Едно едва доловимо, почти неохотно кимване. „Добре. Ти ще говориш с нея.“
„Не. Ти ще говориш с нея. Тя е твоя дъщеря“, отвърнах аз, прехвърляйки му тежестта на присъдата.
Той се съгласи. На следващата вечер, след като се прибра от работа, той влезе в стаята ѝ. Не чух разговора им, само глухи, приглушени гласове. След десетина минути той излезе с каменно лице. Лена не се появи за вечеря.
Чувствах се… удовлетворена. Справедливостта беше възтържествувала. Редът в моята къща беше възстановен. Мислех си, че това е краят на историята. Че след няколко дни на цупене и мълчание, Лена ще приеме съдбата си и ще седне над учебниците.
Не можех да бъда по-далеч от истината. Това не беше краят. Беше само началото. Началото на края на всичко, което познавах. На следващия ден, когато влязохме в стаята ѝ, за да я събудим за първия урок, Лена я нямаше.
Леглото беше оправено. Дрехите ѝ бяха в гардероба. Телефонът ѝ беше на нощното шкафче. Всичко беше на мястото си, освен нея. Имаше само един бял лист, оставен върху възглавницата. На него, с разкривен, треперещ почерк, бяха изписани само четири думи.
Четири думи, които щяха да сринат нашата къща до основи.
„Питайте татко за проекта.“
Глава 2: Пукнатините
Първоначалната реакция беше паника. Чиста, животинска паника, която стяга гърдите и изсмуква въздуха от дробовете. Петър грабна бележката, препрочете я няколко пъти, сякаш думите можеха да променят значението си. Лицето му пребледня, а по челото му избиха ситни капчици пот.
„Какъв проект?“, попитах аз, а гласът ми трепереше. „Петър, за какъв проект говори?“
„Глупости! Тийнейджърски драми!“, отсече той твърде бързо, твърде високо. Смачка листа в юмрука си. „Опитва се да ни манипулира. Да ни накаже, задето я оставихме без море. Ще се появи след няколко часа при някоя приятелка, ще видиш.“
Но в очите му видях нещо, което не бях виждала досега. Не просто притеснение за изчезналата му дъщеря. Видях страх. Дълбок, първичен страх, който нямаше нищо общо с родителската тревога. Това беше страхът на човек, чиято най-дълбока тайна е напът да бъде разкрита.
Почивката, разбира се, беше отменена. Първите часове минаха в трескави обаждания до приятелките ѝ. Никоя не я беше виждала. Никоя не знаеше нищо. Лъжеха ли? Или Лена наистина беше изчезнала в нищото?
Петър настояваше да изчакаме. „Трябва да минат двадесет и четири часа, преди да се обадим в полицията“, каза той с фалшиво спокойствие, което не заблуди никого. „Ще се върне.“
Но тя не се върна. Часовете се нижеха бавно, мъчително. Напрежението в къщата стана почти физически осезаемо. Всеки скърцащ звук на пода, всяка сянка, преминала покрай прозореца, ни караше да подскачаме. София се затвори в стаята си, уплашена и объркана. Аз обикалях хола като животно в клетка, а в главата ми отекваха четирите думи от бележката.
„Питайте татко за проекта.“
Какво не ми казваше Петър? Нашият живот беше отворен. Поне така си мислех. Говорехме за всичко – за неговия бизнес, за моите занимания, за бъдещето на София. Той беше строителен предприемач, строеше луксозни жилищни комплекси. Работата му беше напрегната, но успешна. Поне така твърдеше той. Бяхме взели огромен ипотечен кредит за тази къща, но той ме уверяваше, че всичко е под контрол, че приходите покриват вноските с лекота.
Късно вечерта, когато вече не можех да издържам, го притиснах отново.
„Петър, трябва да ми кажеш истината. Какво е това, за което Лена говори? Какво общо има с изчезването ѝ?“
Той седеше на дивана, впил поглед в угасналия екран на телевизора. Изглеждаше състарен с десет години само за един ден.
„Казах ти, Ани, това е нищо. Просто име на един от обектите. Няма нищо общо. Тя просто е чула нещо, докато съм говорил по телефона и сега го използва, за да ни привлече вниманието.“
Лъжеше. Усещах го с всяка фибра на тялото си. Начинът, по който избягваше погледа ми, напрегнатата му челюст, треперещите му ръце. Той криеше нещо. Нещо голямо.
Когато най-накрая се съгласи да се обадим в полицията, разказът му беше гладък и репетиран. Избягало от вкъщи момиче, разстроено от семейно решение. Нито дума за бележката. Когато го попитах защо, той ме сряза: „Не искаме да ги насочваме в грешна посока. Това е семеен въпрос.“
През нощта не можах да мигна. Лежах до него в огромното ни легло и усещах пропастта, която се беше отворила помежду ни. Той дишаше тежко, неспокойно, но аз знаех, че също не спи. Всеки от нас беше в собствения си затвор от мисли.
На сутринта, докато той беше под душа, направих нещо, което никога преди не бях правила. Наруших личното му пространство. Влязох в кабинета му. Сърцето ми биеше до пръсване. Ръцете ми трепереха, докато отварях лаптопа му. За мой късмет, не беше защитен с парола.
Започнах да ровя. Имейли, файлове, папки. Първоначално не намирах нищо необичайно. Договори, оферти, чертежи. Но после попаднах на папка, наречена „Феникс“.
Спрях. Това ли беше? Проект „Феникс“?
Отворих я. Вътре имаше документи, които не разбирах напълно – банкови извлечения от офшорни сметки, договори с непознати фирми, имейли, пълни с кодирани фрази. Но едно име се повтаряше отново и отново. Виктор.
Имейлите между Петър и този Виктор бяха напрегнати, враждебни. Ставаше въпрос за пари. Много пари. За „забавени плащания“, за „непредвидени разходи“, за „проблеми с разрешителните“. Последният имейл от Виктор беше отпреди два дни. Гласът му беше леден, дори в писмен вид.
„Петре, търпението ми се изчерпа. Имаш срок до края на месеца да намериш парите. Знаеш какво ще се случи, ако не го направиш. И знаеш, че проблемите ти няма да са само с мен. Има и други хора, които чакат. Хора, които не са толкова търпеливи. Не забравяй, че знам къде живееш. Знам всичко за теб и за хубавото ти семейство.“
Стомахът ми се сви на топка. Това не беше просто бизнес спор. Това беше заплаха.
Продължих да ровя и тогава го намерих. Скрит в подпапка, имаше аудио запис. Файлът беше кръстен с поредица от цифри. Датата беше отпреди седмица. С треперещи ръце включих слушалките и натиснах „play“.
Чух гласа на Петър. Но не беше спокойният, уверен глас, който познавах. Беше глас, задавен от страх.
„…не мога да ги намеря, Виктор! Парите ги няма! Инвеститорите се оттеглиха…“
Последва другият глас. Гласът на Виктор. Беше мек, почти съскащ, но в него имаше стоманена твърдост.
„Това не е мой проблем, Петре. Ти ми ги дължиш. Обеща ми възвръщаемост, която я няма. Ти ме въвлече в тази каша с твоя проклет „Феникс“. Сега ще ме измъкнеш от нея. Продай къщата. Продай колите. Продай си душата, ако трябва. Но парите ще се появят. Или ще се наложи да посетя жена ти и дъщерите ти, за да им обясня какъв човек е баща им. Особено малката. Лена, нали? Чувам, че е проблемно дете. Може би една малка екскурзия ще ѝ се отрази добре…“
Изтръгнах слушалките от ушите си. Гадеше ми се. Студена пот обливаше цялото ми тяло. Лена не беше избягала. Тя не ни наказваше.
Тя ни е спасявала. Или беше в опасност.
В този момент вратата на кабинета се отвори. Беше Петър. Видя ме с лаптопа, видя изражението на лицето ми и разбра всичко. Маската на спокойствието падна.
„Ани, не е това, което изглежда…“, започна той.
„Лъжец!“, изкрещях аз, а гласът ми беше писклив и неузнаваем. „През цялото време си ме лъгал! В каква каша си ни забъркал? Кой е този Виктор? Къде е дъщеря ти, Петър?!“
Къщата вече не беше просто къща. Беше сцена на престъпление. А човекът, с когото спях всяка нощ, беше непознат. И може би чудовище.
Глава 3: Съюзници по неволя
Сблъсъкът беше грозен, изпълнен с обвинения и полуистини. Петър се опита да омаловажи всичко. Призна, че бизнесът му имал „временни затруднения“. Че Виктор бил просто „агресивен партньор“. Че Лена вероятно е дочула нещо и си е направила грешни заключения.
„Тя е избягала, за да ме защити!“, крещеше той. „Намерила е някакви документи и е решила, че така ще ми помогне! Глупавото дете!“
Но аз вече не му вярвах. Всяка негова дума звучеше фалшиво. Виждах само страха в очите му – страх не за Лена, а за самия него. Той не се тревожеше, че тя е в опасност. Тревожеше се, че тя ще го издаде.
В този момент в кабинета влезе София. Беше чула крясъците ни. Лицето ѝ беше бледо, очите ѝ – разширени от страх.
„Мамо? Какво става?“, попита тя тихо.
Петър се опита да я отпрати. „Нищо, София, върни се в стаята си. Разговор за възрастни.“
„Не!“, прекъснах го аз. „Тя ще остане. Тя има право да знае. Лена е нейна сестра.“ Обърнах се към София, а гласът ми беше дрезгав от сълзи и гняв. „Баща ти ни е лъгал. Затънал е в дългове. Заплашват го. И Лена е изчезнала заради това.“
Разказах ѝ всичко, което бях открила. За проект „Феникс“, за Виктор, за заплахите. Докато говорех, видях как детското изражение на София се стопява и на негово място се появява нещо ново – твърдост, решителност. Тя не се разплака. Вместо това седна на стола срещу Петър и го погледна с ледените очи на прокурор.
„Това вярно ли е?“, попита тя, а гласът ѝ беше спокоен и ясен.
Петър се срина. Седна на пода, скрил лице в ръцете си, и най-накрая истината започна да излиза. Не наведнъж, а на парчета, изтръгната с мъка.
Проект „Феникс“ е бил измама от самото начало. Фалшив строителен проект, предназначен да привлече инвеститори, чиито пари е трябвало да покрият старите му дългове от предишни провалени начинания. Виктор не беше просто партньор, а представител на хората, на които Петър дължеше пари – опасни хора, които не се спираха пред нищо. Парите от „инвеститорите“ обаче се оказали недостатъчни. Някой по веригата го беше измамил на свой ред. И сега Петър беше в капан – дължеше пари и на старите си кредитори, и на новите „инвеститори“, а Виктор беше човекът, изпратен да си ги събере. С всички възможни средства.
„Лена… тя винаги рови, където не ѝ е работа“, прошепна Петър. „Сигурно е намерила папката с документите. Копирала ги е. И си е въобразила, че ако избяга с тях, ще ме спаси. Че ще ги използва, за да изнудва Виктор.“
Всичко си дойде на мястото. Слабите оценки, апатията, отсъствията. Това не беше мързел. Това беше дете, смазано под тежестта на тайна, която не е трябвало да знае. Дете, което се е опитвало да защити баща си по единствения начин, който е измислило. А аз… аз я бях осъдила. Бях я нарекла мързелива и немотивирана. Бях я лишила от единствената радост, която ѝ предстоеше. Вината ме заля като ледена вълна.
„Трябва да я намерим“, казах твърдо, изтривайки сълзите си. „Преди те да я намерят.“
„Полицията…“, започна Петър.
„Полицията не може да ни помогне!“, прекъсна го София. „Ако им кажем истината, първо теб ще арестуват за измама. А Виктор и хората му ще се покрият. Трябва да действаме сами.“
Бях изумена от бързата ѝ мисъл. Моята дъщеря, отличничката, бъдещата юристка, вече мислеше няколко хода напред.
„И какво предлагаш да направим?“, попитах я.
„Трябва да изпреварим Виктор. Трябва да разберем къде може да се е скрила Лена. Трябва да помислим като нея. Къде би отишло едно петнадесетгодишно момиче, което си мисли, че държи компромат срещу опасни престъпници?“
В този момент на вратата се позвъни. И тримата подскочихме. Петър стана бял като платно.
„Те са“, прошепна той. „Намерили са ни.“
София отиде до прозореца и погледна внимателно през щорите.
„Не е Виктор“, каза тя. „Жена е. Не я познавам.“
Слязохме надолу, а сърцата ни думкаха в гърдите. Отворих вратата. На прага стоеше жена на около четиридесет години, елегантно облечена, с красиво, но изпито от тревога лице. Вгледах се в нея и я познах от старите снимки в албума на Петър.
Беше Милена. Първата му съпруга. Майката на Лена.
„Чух, че дъщеря ми е изчезнала“, каза тя с леден глас, който не предвещаваше нищо добро. „Дойдох да разбера какви ги е свършил пак бившият ми съпруг.“
Глава 4: Миналото се завръща
Присъствието на Милена взриви и без това нажежената обстановка. Тя влезе в дома ни сякаш ѝ принадлежеше, оглеждайки с леко презрение луксозната мебелировка. Не седна. Застана в средата на хола като статуя на отмъщението, вперила поглед в Петър.
„Къде е Лена, Петре?“, попита тя, а в гласа ѝ нямаше и нотка на съмнение, че той е виновен.
„Не знам, Милена. Избягала е“, отговори той немощно.
Тя се изсмя. Кратък, горчив смях. „Избягала? Лена никога не би избягала без причина. Освен ако причината не си ти. Какво си направил този път? Пак ли затъна в заеми? Пак ли те търсят „неприятни“ хора? Колко пъти трябва да ти казвам, че начинът, по който правиш бизнес, един ден ще унищожи всичко, до което се докоснеш?“
Обърнах се към Петър, шокирана. „Пак ли?“, попитах тихо. „Значи това не е за първи път?“
Петър мълчеше, забил поглед в пода. Милена отговори вместо него.
„О, мила моя, разбира се, че не е. Нашият брак се разпадна точно заради това. Заради неговите „проекти“, които винаги завършваха с фалит и заплахи. Мислех, че като се ожени за теб, за жена с положение и разум, ще се промени. Но очевидно вълкът козината си мени, но нрава – не.“
Думите ѝ бяха като шамари. Целият ми живот, цялата представа, която имах за съпруга си, се разпадаше пред очите ми. Бях се омъжила не за успешен бизнесмен, а за хроничен комарджия, който залага не с чипове, а с човешки съдби.
„Защо не си ми казал?“, прошепнах към Петър.
„Исках да те предпазя. Мислех, че този път ще успея. Че „Феникс“ ще бъде моят голям удар, който ще изчисти всичко.“
„И вместо това той е напът да погребе дъщеря ти!“, изкрещя Милена. „Имам свои източници, Петре. Знам за Виктор. Знам, че нещата са сериозни. Полицията знае ли?“
„Не можем да кажем на полицията“, намеси се София, която до този момент стоеше мълчаливо в ъгъла и попиваше всяка дума. Гласът ѝ беше учудващо спокоен и зрял. „Ако го направим, ще арестуват него, а хората на Виктор ще се скрият. И никога няма да намерим Лена.“
Милена изгледа София с изненада, после с уважение. „Ти си умна. По-умна от баща си. Какво предлагаш?“
И така, в нашия разкошен, но вече осквернен хол, се сформира най-странният съюз – настоящата съпруга, бившата съпруга и дъщерята на настоящата съпруга, обединени от една-единствена цел: да спасят детето, което всички по един или друг начин бяхме предали. Петър стоеше отстрани, смален и безполезен, призрак в собствения си дом.
Планът се роди в движение, сглобен от откъслечни идеи и предположения. Трябваше да действаме на два фронта. Първо, да намерим Лена. Второ, да се справим с Виктор.
„Лена имаше един таен акаунт в социалните мрежи“, каза София. „Показа ми го веднъж. Използваше го, за да си пише с хора, които ние не одобряваме. Може би там има някаква следа.“
„Аз ще се заема с Виктор“, заяви Милена с неочаквана твърдост. „Все още имам някои контакти от… старите времена. Хора, които му дължат услуги. Ще се опитам да разбера повече за него, за слабите му места. Всеки има такива.“
Задачата на Петър беше най-проста и най-унизителна. Да седи до телефона и да чака. Ако Виктор се обади, трябваше да печели време. Да се преструва, че събира парите, че всичко е под контрол.
А аз? Моята роля беше да преровя стаята на Лена. Да търся нещо, което полицията би пропуснала. Дневник, скрита бележка, нещо, което да ни подскаже накъде е тръгнала.
Разделихме се като заговорници. Милена си тръгна, обещавайки да се обади, щом научи нещо. София се заключи в стаята си с лаптопа, потънала в дебрите на интернет. Петър остана в хола, вперил празен поглед в стената.
Аз се качих в стаята на Лена. Този път не влязох като съдник, а като просяк. Молех стените, дрехите, книгите да ми проговорят, да ми дадат някаква следа. Започнах да преглеждам всичко методично. Под леглото, в гардероба, между страниците на учебниците.
В началото не намирах нищо. Само обичайния тийнейджърски хаос. Но после, в едно старо плюшено мече с разпран шев на гърба, напипах нещо твърдо. С треперещи пръсти разширих дупката и извадих малка USB памет.
Сърцето ми подскочи. Това беше. Бях сигурна.
Пъхнах я в лаптопа си. Вътре имаше само един файл – сканирано копие на документ. Беше нотариален акт. Нотариален акт за апартамент в друг град, на другия край на страната. Апартамент, закупен преди три месеца. На името на… Милена.
Стоях като поразена от гръм. Защо Лена ще крие документ за собственост на майка си? Какво означаваше това? Дали не се е скрила там? Дали Милена знаеше през цялото време къде е дъщеря ѝ и просто разиграваше театър, за да съсипе Петър окончателно?
Предателството има много лица. И в този момент осъзнах, че в тази къща, в това семейство, вече не можех да вярвам на никого.
Глава 5: Мрежа от лъжи
Преди да успея да осмисля откритото, телефонът ми иззвъня. Беше София.
„Мамо, ела бързо! Мисля, че намерих нещо.“
Втурнах се в нейната стая. Тя седеше пред компютъра, а лицето ѝ беше сериозно.
„Успях да вляза в тайния профил на Лена. Повечето неща са глупости – мемета, чатове с приятелки. Но има един чат, който е различен. С някакъв потребител с име ‘Икар’. Писали са си почти всеки ден през последните два месеца.“
„И какво си пишат?“
„Говорят си с кодове. Лена го нарича ‘ментор’. Той я съветва. В началото е било за училище, но после темите се сменят. Тя му споделя, че се тревожи за баща си, че е открила ‘нещо лошо’ в компютъра му. А той… той я насърчава. Казва ѝ, че трябва да го защити. Че понякога децата трябва да спасяват родителите си.“
„Този ‘Икар’… той ли ѝ е казал да избяга?“
„Не директно. Но последните съобщения са от нощта преди да изчезне. Лена му пише: ‘Взех решение. Ще го направя. Ще скрия доказателствата на сигурно място. Те никога няма да ги намерят.’ А той ѝ отговаря: ‘Бъди смела. Понякога, за да полетиш, трябва да скочиш в неизвестното. Чакам те на уреченото място.’“
„Уреченото място!“, повторих аз. „Знае ли се кое е то?“
„Не, не го споменават. Но виж това.“ София посочи профилната снимка на „Икар“. Беше абстрактна картина на крило, но в ъгъла имаше малък воден знак, лого на галерия. „Проверих галерията. Намира се в същия град, в който е апартаментът на Милена.“
Парчетата от пъзела започнаха да се сглобяват, но картината, която се оформяше, беше по-грозна, отколкото можех да си представя. Милена не просто знаеше къде е Лена. Тя беше организирала всичко. Тя беше „Икар“. Тя беше манипулирала собствената си дъщеря, използвайки я като оръжие в нейната лична война срещу Петър.
В този момент телефонът на Петър в хола иззвъня. Чухме приглушения му, уплашен глас. Разговорът беше кратък. След малко той се появи на вратата на стаята на София. Беше пепеляв.
„Виктор се обади. Знае, че Лена я няма. Мисли, че аз съм я скрил. Каза, че ако до утре вечер не се появят парите или документите, които тя е взела, ще спре да бъде ‘разумен’.“
„Какво означава това?“, попитах аз, макар да знаех отговора.
„Каза, че София е красиво момиче. И че ще е жалко, ако нещо се случи с бъдещето ѝ на юрист.“
Светът ми се завъртя. Заплахата вече не беше абстрактна. Тя не беше насочена само към Лена или Петър. Тя беше в моя дом. Насочена към моето дете.
В мен се надигна ярост, каквато не бях изпитвала никога. Яростта на майка, която защитава малкото си. Вече не ме интересуваше кой е крив и кой прав. Не ме интересуваха лъжите на Петър и игрите на Милена. Интересуваше ме само едно – да защитя София. И за да го направя, трябваше да намеря Лена.
„Тръгваме“, казах аз с глас, който сама не познах.
„Къде?“, попитаха в един глас София и Петър.
„Отиваме да си върнем Лена. И да сложим край на тази лудост.“
Показах им копието от нотариалния акт. Разказах им за „Икар“ и за галерията. Лицето на Петър се сгърчи от болка и предателство.
„Милена… тя не би го направила. Не би използвала Лена по този начин.“
„Очевидно не я познаваш толкова добре, колкото си мислиш“, отвърнах аз студено. „София, оставаш тук. Заключи се и не отваряй на никого. Петър, ти идваш с мен. Време е да се изправиш срещу демоните си. И срещу бившата си съпруга.“
Пътуването до другия град беше мълчаливо и напрегнато. Петър шофираше, впил пръсти във волана, а аз седях до него и кроях планове. Знаех, че не можем просто да се появим на вратата на Милена. Тя щеше да отрече всичко. Трябваше ни доказателство. Трябваше да я хванем в лъжа.
Спряхме пред сградата, в която се намираше галерията. Беше малка, артистична уличка. Планът ми беше прост. Аз щях да вляза в галерията под претекст, че съм клиент. Щях да се опитам да заговоря собственика, да разбера дали познава Милена, дали я е виждал скоро. Петър трябваше да чака в колата и да наблюдава входа на жилищната кооперация, където беше апартаментът.
Влязох в галерията. Въздухът беше пропит със специфичната миризма на маслени бои и терпентин. Зад едно бюро седеше млад мъж с артистичен шал и рошава коса.
„Добър ден, мога ли да ви помогна?“, попита той с усмивка.
„Да, разглеждам“, отговорих аз, опитвайки се да звуча небрежно. Започнах да обикалям и да се преструвам, че се възхищавам на картините. „Тези крила са впечатляващи. Повтарящ се мотив.“
„Това е запазената марка на Иво“, каза той гордо. „Собственикът на галерията и основният ни творец. Истински талант.“
„Иво?“, повторих аз, а сърцето ми замря. Не беше Милена. Беше мъж. „Мога ли да говоря с него?“
„За съжаление, в момента го няма. Но ако оставите телефон, ще му предам.“
Благодарих и излязох, напълно объркана. Кой беше Иво? Дали той беше „Икар“? Дали Милена работеше с него? Или бяхме на грешна следа?
Върнах се в колата и разказах на Петър. Той беше също толкова объркан. И тогава, докато седяхме в колата, потънали в мълчание и несигурност, видяхме входната врата на кооперацията отсреща да се отваря.
От нея излезе Лена. Не изглеждаше уплашена или нещастна. Носеше нови дрехи, а косата ѝ беше подстригана модерно. Изглеждаше… спокойна. А до нея, прегърнал я през рамо, вървеше младият мъж от галерията. Иво.
Той ѝ каза нещо, тя се засмя. После се наведе и я целуна.
Петър до мен издаде задавен звук. Дъщеря му не беше нито заложник, нито беглец. Тя имаше таен живот. Таен приятел. И беше излъгала всички ни.
Глава 6: Адвокатът
Гледката на целувката беше като удар в стомаха. Всичките ни теории, всичките ни страхове и планове се сринаха в един миг. Лена не беше жертва. Тя беше участник. Може би дори кукловод.
Петър изскочи от колата, преди да успея да го спра. Той пресече улицата, викайки името ѝ. Лена се обърна, видя го и лицето ѝ замръзна. Спокойствието ѝ се изпари, заменено от паника. Младият мъж, Иво, застана пред нея в защитна поза.
„Татко! Какво правиш тук?“, извика Лена.
„Аз ли какво правя?!“, изрева Петър. „Ти какво правиш? Всички те търсим като луди, мислим, че си в опасност, а ти си тук… с него!“
Сцената привлече вниманието на минувачите. Слязох от колата и отидох при тях, опитвайки се да внеса някакъв разум.
„Петър, успокой се. Нека поговорим насаме.“
„Аз съм Иво“, представи се младежът спокойно, макар в очите му да се четеше напрежение. „И не мисля, че имате право да ѝ крещите така.“
„Ти не се меси!“, сопна се Петър. „Това е семеен въпрос.“
Конфликтът ескалира бързо. Лена отказа да се върне с нас. Твърдеше, че е в безопасност с Иво и че е направила това, за да „предпази документите“. Петър се опита да я хване за ръка, тя се отдръпна, Иво се намеси и накрая се стигна дотам, че някой от съседите извика полиция.
Озовахме се в местното районно управление. Картината беше сюрреалистична. Аз, Петър, Лена и Иво, седнали на една пейка, докато един уморен на вид полицай се опитваше да разбере какво точно се случва.
Историята на Лена, разказана пред униформен, беше различна. Тя твърдеше, че се е уплашила от напрежението вкъщи и е потърсила помощ от пълнолетния си приятел. Отрече да е взимала каквито и да било документи. Иво потвърди нейната версия. Тъй като Лена беше почти на шестнадесет и доброволно беше с него, полицията нямаше какво да направи. Казаха ни, че това са семейни проблеми и трябва да ги решим сами. Освободиха ни.
Навън Лена заяви, че се връща в апартамента на Иво. Петър беше безсилен. Законът не беше на негова страна.
„Защо, Лена?“, попита той с пречупен глас. „Защо ни го причиняваш?“
„Защото ти го причини на мен!“, отвърна тя с внезапна ярост. „През цялото време знаех, че нещо не е наред. Чувах разговорите ти по телефона. Виждах страха в очите ти. И когато намерих документите за „Феникс“, разбрах всичко. Разбрах, че заради твоите лъжи всички сме в опасност. Иво е единственият, който ми повярва. Единственият, който се опита да ми помогне.“
Върнахме се у дома победени. Къщата беше тиха и празна. София ни чакаше, изгаряща от нетърпение. Когато ѝ разказахме какво се е случило, тя не каза нищо. Само поклати глава с разочарование.
„Тя не разбира“, прошепна София. „Не разбира, че като крие тези документи, излага на опасност не само себе си, но и всички нас.“
Новината за провала ни стигна и до Милена. Тя се появи още същата вечер, този път видимо разтревожена.
„Иво?“, повтори тя, когато ѝ казахме името. „Не го познавам. Но знам за апартамента. Купих го преди няколко месеца като инвестиция. Лена знаеше за него. Явно го е използвала, без да ми каже. Това момче… то я манипулира.“
Версията ѝ звучеше правдоподобно, но аз вече се съмнявах във всичко и всички. Дали казваше истината, или просто се опитваше да се измъкне от ситуацията, която сама беше създала?
На следващата сутрин дойде вторият удар. На вратата се позвъни. Не беше нито Виктор, нито Милена. Беше призовкар. Носеше два плика. Единият беше за Петър. Съдебен иск от група „инвеститори“ за измама в особено големи размери. Другият беше за мен. Иск за развод, подаден от Петър.
Вцепених се. Погледнах го, а той не смееше да ме погледне в очите.
„Виктор…“, промълви той. „Той ме принуди. Каза, че ако се разведем и прехвърля цялото имущество на теб, те няма да могат да го вземат. Това е просто… формалност. За да те защитя. Теб и София.“
Но аз не му повярвах. Това не беше защита. Това беше бягство. Той се отказваше. Оставяше ме да се справям сама с последствията от неговите действия. Това беше последната капка.
„Махни се“, казах аз с глас, който беше толкова студен, че самата аз се уплаших от него. „Махни се от тази къща.“
Той се опита да спори, но видя нещо в очите ми, което го накара да замълчи. Събра си малко багаж и си тръгна. Останахме само аз и София в огромната, празна къща, която скоро можеше и да не е наша.
Чувствах се изгубена, сама, предадена от всички. Но тогава София дойде при мен, прегърна ме и каза:
„Не сме сами, мамо. И няма да се предадем. Познавам един човек. Един от преподавателите ми в университета. Преди е бил прокурор, а сега е един от най-добрите адвокати по наказателни дела в страната. Казва се Стефан. Време е да спрем да играем по техните правила. Време е да наемем професионалист.“
Глава 7: Нова стратегия
Кабинетът на Стефан не приличаше на лъскавите адвокатски кантори от филмите. Беше в стара сграда в центъра на града, стая, затрупана с книги и папки. Самият той беше мъж на средна възраст, с уморени, но проницателни очи и вид на човек, който е видял твърде много от тъмната страна на живота.
Изслуша разказа ми търпеливо, без да ме прекъсва. София беше до мен, добавяйки подробности, които бях пропуснала, уточнявайки правни термини, които беше научила в университета. Когато свърших, в стаята се възцари тишина. Стефан се загледа през прозореца за момент, сякаш подреждаше сложния пъзел в главата си.
„Ситуацията е… сложна“, каза той най-накрая. „Имаме няколко преплетени казуса. Първо, измамата на съпруга ви. Второ, заплахите от страна на този Виктор, които вече граничат с изнудване. Трето, неясното положение на доведената ви дъщеря, която държи ключови доказателства и е под влиянието на трето лице. И четвърто, исковете срещу вас и опитът за фиктивен развод.“
„Какво можем да направим?“, попитах аз, а в гласа ми прозираше отчаяние.
„Първо, трябва да променим тактиката. Досега сте реагирали. Оттук нататък ние ще действаме. Ще атакуваме. Но за целта ми трябва пълно сътрудничество и цялата информация, с която разполагате.“
Предадох му всичко – USB паметта с нотариалния акт, разпечатки от чатовете на Лена, призовките. Разказах му за Милена, за Иво, за всяко едно съмнение.
„Добре“, каза Стефан, след като прегледа всичко. „Ето какъв е моят план. Първо, ще подадем контраиск срещу тези ‘инвеститори’. Ще твърдим, че съпругът ви също е жертва на измама, въвлечен в схема от трети лица, а именно Виктор. Това ще обърне нещата и ще ги принуди да се защитават, вместо да атакуват. Ще поискаме разпити и предоставяне на цялата комуникация.“
„Но Петър е виновен“, възразих аз.
„Той е виновен, но не е единственият виновен. В правото нюансите са всичко. Нашата цел е да размътим водата, да създадем съмнение. Второ, ще подадем жалба за изнудване и заплахи срещу Виктор. Ще използваме заплахата срещу София като основен коз. Това ще го постави в отбранителна позиция и ще го накара да бъде по-внимателен.“
Той се обърна към София. „Ти ще ми помогнеш с проучването. Искам да знам всичко за този Виктор – фирми, имоти, съдружници, минали дела. Всяка мръсотия, която можеш да изровиш. Използвай всички бази данни, до които имаш достъп от университета.“
София кимна, а в очите ѝ пламна огънче. Най-накрая имаше конкретна задача, в която можеше да вложи знанията и енергията си.
„И трето, най-важното – Лена“, продължи Стефан. „Не можем да я притискаме. Трябва да я спечелим на наша страна. Тя е ключът към всичко. Документите, които крие, могат да изпратят Виктор в затвора за години напред. Трябва да се свържем с нея, но не чрез вас или баща ѝ. Трябва ни неутрален човек.“ Той се замисли за момент. „Майка ѝ. Милена.“
„Не можем да ѝ вярваме!“, възкликнах аз. „Тя може да е замесена!“
„Може би. Но тя е и единственият човек, освен този Иво, който има емоционално влияние над Лена. Ще се срещна с нея. Ще ѝ представя нещата по следния начин: или ще ни сътрудничи, за да защити дъщеря си, или ще я включа в делото като съучастник в отвличане на непълнолетно лице и укриване на доказателства. Ще я поставим пред избор.“
Планът беше дързък и рискован, но за първи път от дни насам почувствах проблясък на надежда. Имахме посока. Имахме съюзник, който знаеше как да се бие в тази мръсна война.
През следващите дни къщата ни се превърна в боен щаб. София прекарваше часове пред компютъра, изравяйки информация, която ме караше да настръхвам. Виктор се оказа свързан с няколко фирми-фантоми, замесени в пране на пари. Имаше и предишни условни присъди за рекет.
Стефан се срещна с Милена. Разговорът, както той по-късно ми разказа, е бил бурен. Първоначално тя отричала всичко. Но когато той ѝ представил доказателствата – чатовете, логотипа на галерията, нотариалния акт – и я заплашил със съд, тя се пречупила.
Признала, че е знаела за Иво. Той се свързал с нея преди месеци, представяйки се за загрижен приятел на Лена. Убедил я, че Петър е напът да съсипе дъщеря им и че трябва да я измъкнат от тази среда. Милена, водена от старата си омраза към Петър, се съгласила. Тя му дала ключовете от апартамента, мислейки, че прави най-доброто за детето си. Не знаела обаче, че Иво ще я убеди да открадне документите. Тя си мислела, че просто ѝ осигурява „сигурно убежище“.
„Тя е уплашена“, заключи Стефан. „Страхува се и от Виктор, и от това да не си навлече проблеми със закона. Но най-вече се страхува за Лена. Съгласи се да сътрудничи. Ще се опита да говори с Лена, да я убеди да се върне и да ни даде документите.“
Междувременно подадохме жалбата срещу Виктор. Ефектът беше почти незабавен. Заплахите спряха. Но вместо тях дойде нещо по-лошо – тишина. Зловеща тишина, която подсказваше, че врагът ни се прегрупира и готви следващия си ход.
Една вечер, докато седяхме със София и преглеждахме поредната порция документи, тя вдигна поглед от екрана.
„Мамо, има нещо, което не разбирам. Този Иво. Проверих го. Няма никакви криминални регистрации. Галерията му е легална, макар и с малък оборот. Той не се вписва в картинката. Не прилича на човек на Виктор. Защо помага на Лена? Какъв е неговият мотив?“
Въпросът увисна във въздуха. И тогава, като светкавица, в съзнанието ми изплува един детайл. Едно име от документите, които преглеждахме. Една от фирмите, които бяха „инвестирали“ в проект „Феникс“ и сега съдеха Петър. Фирмата се казваше „Икар Груп“.
Името на потребителя в чата. Името на фирмата. Всичко се свърза.
Иво не беше просто гадже на Лена. Той не беше случаен спасител. Той беше част от играта от самото начало. И ние бяхме попаднали право в неговия капан.
Глава 8: Капанът
Осъзнаването беше като удар с чук. Иво не беше спасител, той беше хищник. Беше се приближил до Лена, спечелил е доверието ѝ, манипулирал я е, за да се добере до документите. „Икар Груп“ беше неговата фирма. Той не беше човек на Виктор. Той беше негов конкурент или дори по-лошо – беше един от измамените инвеститори, който беше решил да вземе правосъдието в свои ръце.
„Той използва Лена като примамка“, прошепнах ужасено. „Той държи документите, с които може да унищожи и татко ти, и Виктор. И чака. Чака най-подходящия момент, за да изиграе картите си.“
София пребледня. „Трябва да предупредим Лена. Тя е в опасност с него.“
Обадихме се на Стефан и му разказахме за откритието си. Той изруга тихичко.
„Значи момчето играе своя собствена игра. Това променя всичко. Милена трябва незабавно да отиде там и да я измъкне. Сега.“
Милена, предупредена от Стефан, тръгна веднага. Часовете, в които я чакахме да се обади, бяха най-дългите в живота ми. Всяка минута си представях какво може да се случи. Дали Иво ще нарани Лена? Дали ще избягат с документите?
Най-накрая телефонът иззвъня. Беше Милена, а гласът ѝ трепереше от паника.
„Няма ги. Апартаментът е празен. Всичките им вещи са изчезнали. Просто са се изпарили.“
Светът под краката ми се разлюля. Бяхме закъснели.
Стефан пое контрола. „Милена, остани там. Огледай за всякакви следи, които може да са оставили. Аз ще задействам контактите си. Ще пуснем бюлетина за издирване. Този път не можем да чакаме.“
Последвалите дни бяха мъгла от несигурност и страх. Къщата ни вече не беше дом, а чакалня. Чакалня на лоши новини. Петър се върна. Беше съсипан, сянка на предишното си аз. Вината го беше смазала. Седеше с часове в хола, без да говори, вперил поглед в нищото. Разводът, исковете, парите – всичко това вече нямаше значение. Единственото, което имаше значение, беше, че дъщеря му беше изчезнала, този път наистина, и той беше виновен.
Една вечер, докато седях до него в тягостно мълчание, той проговори.
„Знаеш ли, онази вечер, когато решихме да я оставим без море… Аз се съгласих не защото мислех, че е за нейно добро. Съгласих се, защото ме беше страх. Виктор беше започнал със заплахите. И аз си мислех, че ако я няма, ако не е с нас, ще е по-безопасно. Мислех, че я предпазвам, като я държа далеч от нас. Какъв глупак съм бил.“
Признанието му не промени нищо, но премахна една от стените помежду ни. В този момент не го виждах като лъжец и измамник, а просто като един съкрушен баща, който е взел поредица от ужасни решения.
Пробивът дойде от София. След дни на ровене из социални мрежи и форуми, тя откри нещо. Иво, под друго име, беше активен в затворена група за градско изследване – хора, които влизат и снимат изоставени сгради. В един от постовете си отпреди месец той беше качил снимки на стар, изоставен санаториум в планината, недалеч от града. Под снимките беше написал: „Перфектното място да се скриеш от света. Никой никога няма да те намери тук.“
Беше сламка, но беше единствената, която имахме. Стефан беше скептичен. „Може да е просто съвпадение. Полицията няма да действа на базата на пост във форум.“
„Тогава ние ще действаме“, казах аз. „Аз и Петър. Ще отидем там. Трябва да опитаме.“
Стефан се съгласи, но при едно условие. Да не влизаме сами. Да отидем, да огледаме и ако има признаци, че са там, веднага да му се обадим и той ще доведе властите.
На следващата сутрин, в ранни зори, потеглихме към планината. Пътят беше черен, осеян с дупки. Колкото по-високо се изкачвахме, толкова по-гъста ставаше мъглата. Огромната, зловеща сграда на санаториума изникна пред нас като призрак. Всичко беше обрасло в бурени, прозорците бяха изпочупени. Изглеждаше напълно безлюдно.
Заобиколихме сградата. И тогава, зад един ъгъл, в калта, видяхме пресни следи от гуми. А до тях – изхвърлена опаковка от вафла. Любимата вафла на Лена.
Те бяха тук.
Извадих телефона, за да се обадя на Стефан, но нямаше обхват. Бяхме сами.
Петър ме погледна. В очите му вече нямаше страх, а само решителност.
„Не можем да чакаме, Ани. Трябва да влезем.“
Знаех, че е лудост. Знаех, че е опасно. Но знаех също, че не мога да го оставя да влезе сам. И че там вътре е дете, което, въпреки всичко, беше част от моя живот.
„Добре“, казах аз. „Но ще бъдем внимателни.“
Намерихме една незакована врата в мазето и влязохме в мрака. Вътре въздухът беше студен и влажен, миришеше на мухъл и гнило. Движехме се бавно по дългите, зловещи коридори, осветявайки пътя си с фенерчетата на телефоните. Сърцата ни биеха до пръсване. Всеки шум, всяка капеща от тавана капка вода ни караше да подскачаме.
На втория етаж, в края на един коридор, видяхме процеждаща се светлина под една врата. Чухме и гласове. Приближихме се тихо, затаили дъх. Вратата беше леко открехната. Погледнахме през процепа.
В стаята, осветена от няколко газени лампи, бяха Лена и Иво. Пред тях на масата бяха разпръснати документите от проект „Феникс“. Но те не бяха сами.
С тях имаше трети човек. Седеше с гръб към нас, но ние познахме скъпото му палто и арогантната му стойка.
Беше Виктор.
Иво не беше негов враг. Те работеха заедно. Цялото „спасяване“ на Лена, целият театър… всичко е било постановка, за да се доберат до документите, които Петър беше скрил от тях. Лена не беше примамка. Тя беше заложник. И в този момент тя го осъзна.
„Ти ме излъга!“, чухме я да казва, а гласът ѝ трепереше от гняв и страх. „Каза, че ще ми помогнеш да спася баща си!“
„И ти помагам“, каза Виктор с ледена усмивка, обръщайки се към нея. „Помагам му да се отърве от товара си. Сега, когато имаме оригиналите, можем да приключим сделката. А ти, миличка, вече не си ни нужна.“
Той посегна към вътрешния джоб на сакото си. Времето сякаш спря. Преди някой от нас да успее да реагира, Петър ритна вратата и се хвърли в стаята.
Настана хаос.
Глава 9: Развръзката
Петър се нахвърли върху Виктор като разярен звяр. Двамата се сборичкаха и паднаха на пода. Иво скочи, за да помогне на партньора си. Аз изкрещях на Лена да бяга.
Тя стоеше като парализирана за секунда, шокирана от внезапната поява на баща си. После се опомни, грабна документите от масата и хукна към вратата. Аз я последвах.
„Насам!“, извиках, дърпайки я по коридора, далеч от биещите се мъже.
Бягахме през лабиринта от тъмни стаи и коридори, без да знаем накъде отиваме. Зад нас чувахме викове и трясъци. Страхът ни даваше криле. Най-накрая намерихме стълбище и се спуснахме надолу. Изскочихме навън в студения утринен въздух.
„Трябва да се махаме!“, задъхано казах аз.
Но Лена поклати глава. „Не мога да го оставя. Татко… те ще го убият.“
Преди да успея да я разубедя, тя се обърна и хукна обратно към сградата. Трябваше да взема решение. Да избягам и да потърся помощ, или да се върна в този ад заради детето, което доскоро презирах, и мъжа, който ме беше предал.
Нямаше избор. Последвах я.
Когато се върнахме в стаята, ситуацията се беше променила. Иво държеше Петър, а Виктор го удряше в стомаха. Петър беше ранен, от устата му течеше кръв.
„Къде са документите, момиченце?“, изсъска Виктор, когато видя Лена на вратата. „Дай ми ги и ще оставя баща ти да живее.“
Лена стискаше папката до гърдите си, треперейки. Погледна баща си, после мен. В очите ѝ се четеше ужас.
И тогава, от коридора зад нас, се чуха гласове. „Полиция! Не мърдайте!“
Стефан. Някак си ни беше проследил. Може би беше сложил проследяващо устройство в колата ни. Или просто беше предвидил, че ще направим някоя глупост. Нямаше значение. Той беше тук.
Виктор и Иво замръзнаха. За няколко секунди никой не помръдна. После Виктор извади пистолет. Не го насочи към полицаите. Насочи го към Лена.
„Никой да не мърда, или ще я убия!“, изкрещя той.
Всичко се случи много бързо. Петър, с последен прилив на сила, се блъсна в краката на Иво, събаряйки го. Иво изпусна хватката си. В същия миг, в който вниманието на Виктор се отклони за частица от секундата, полицаите нахлуха в стаята. Чу се изстрел.
Но не беше от пистолета на Виктор. Беше от полицай. Виктор се свлече на земята, ранен в рамото. Иво беше закопчан, преди да успее да се изправи.
Всичко свърши.
Глава 10: Ново начало
Последвалите месеци бяха вихрушка от разпити, съдебни заседания и адвокатски срещи. Историята за проект „Феникс“ се превърна в медийна сензация. Виктор и Иво, изправени пред неоспоримите доказателства и свидетелските показания на Лена, получиха дълги присъди. Хората, на които те дължаха пари, се изпариха, предпочитайки да останат в сянка, вместо да бъдат разследвани.
Петър, благодарение на показанията си и сътрудничеството с разследването, се отърва с условна присъда за стопански престъпления. Той загуби всичко – бизнеса си, репутацията си, парите си. Исковете срещу него бяха удовлетворени чрез продажба на всичко, което притежавахме. Наложи се да продадем къщата, колите, всичко. Преместихме се в малък апартамент под наем в крайните квартали.
Искът за развод беше оттеглен. Но бракът ни беше в руини. Лъжите бяха твърде много, предателствата – твърде дълбоки. Не се разведохме официално, но живеехме заедно като съквартиранти, обединени единствено от грижата за децата. Може би някой ден щяхме да намерим пътя обратно един към друг. А може би не.
Най-голямата промяна настъпи в отношенията ми с Лена. След случилото се в санаториума, нещо между нас се пречупи. Омразата и презрението бяха заменени от едно крехко, новородено уважение. Тя беше видяла как рискувам живота си за нея. Аз бях видяла нейната смелост.
Тя се върна на училище, но вече не беше апатичното, мързеливо момиче. Преживяното я беше променило, беше я накарало да порасне преждевременно. Оценките ѝ все още не бяха блестящи, но тя се стараеше. Намери си нови приятели. Започна да говори с мен. Не за дълбоки, емоционални неща, а за дреболии – за музика, за филми, за момчета. Но беше начало.
София, вдъхновена от работата със Стефан, се прехвърли от общо право в специалност, свързана с корпоративни и наказателни дела. Тя намери своето призвание. Преживяното беше отнело част от нейната наивност, но ѝ беше дало цел.
Една вечер, месеци по-късно, седяхме с Лена на малкия балкон на новия ни апартамент. Гледахме светлините на града, които изглеждаха толкова далечни.
„Съжалявам“, каза тя тихо, без да ме гледа. „За всичко.“
„Аз също съжалявам“, отговорих. „Трябваше да се опитам да те разбера, вместо да те съдя.“
Тя кимна. Помълчахме още малко.
„Знаеш ли“, каза тя. „Онази почивка на морето… Може би все пак ще отидем някой ден. Четиримата.“
Усмихнах се. Не знаех дали това някога ще се случи. Нашият живот вече не беше лъскава къща с перфектна подредба. Беше малък апартамент, пълен с пукнатини, белези и спомени. Но за първи път от много време насам, той се усещаше като истински дом. Дом, в който нямаше тайни. И в който може би, само може би, имаше надежда за бъдещето.