Живея в този дом от десет години и още от самото начало ми направи впечатление нещо необичайно у съседите ни – Джил и Майк. Те се нанесоха няколко месеца преди мен, а къщата им, разположена точно срещу моята, винаги е изглеждала безупречно поддържана, но някак… затворена. Сякаш дишаше с някакъв собствен ритъм, различен от останалите къщи по тихата уличка в предградията на Ривърсайд.
Още когато се преместих, забелязах, че независимо от времето навън – дали грееше ярко слънце, дали валеше пороен дъжд, или падаше сняг – Майк се прибираше точно в 16:00 часа всеки ден. Нито минута по-рано, нито минута по-късно. И стоеше само 15 минути. Всеки ден. Без изключение. В дните, когато Джил беше на работа, те идваха заедно с една и съща тъмносиня кола. Тя паркираше, той излизаше, отваряше й вратата, и заедно влизаха. Винаги, веднага щом влязаха, спускаха всички пердета. Ако беше уикенд – не мърдаха от тази традиция: точно по същото време – всичко се затваряше. Беше като ритуал, който се повтаряше всекидневно, с прецизността на швейцарски часовник.
Моля ви, не ме мислете за воайор. Името ми е Елена и аз работя от вкъщи. Офисът ми е на втория етаж, а прозорецът ми гледа точно към входа на къщата им. Няма как да не го забележа. Това беше като част от пейзажа, част от ежедневието ми. Звънът на пощальона, лаенето на съседското куче, и после – появата на Майк в точно 16:00 часа. Първоначално беше просто любопитно, но с годините се превърна в натрапчива мисъл.
Но какво, по дяволите, правеха? Всеки ден, в продължение на години? Винаги точно по едно и също време? Беше толкова абсурдно, че граничеше с някаква обсесия. Идеите се въртяха в главата ми – от най-баналните до най-невероятните. Може би се молеха? Или медитираха? Или пък играеха някаква странна игра? Възможно ли беше да крият нещо? Тайна среща? Таен товар?
Борех се с любопитството си. Дълго. Години наред наблюдавах, питах се, но никога не действах. Улицата беше тиха, съседите бяха учтиви, но резервирани. Джил и Майк винаги поздравяваха с широки, но някак пластмасови усмивки. Никога не се задържаха за разговор, никога не канеха гости, никога не организираха партита. Бяха като призраци, които живееха по часовник.
Но накрая не издържах. Онзи ден, след поредния ден на наблюдение, нещо в мен се пречупи. Реших да надникна малко по-внимателно. Беше петък, ден като всеки друг. Слънцето се прокрадваше през клоните на стария дъб в двора им, хвърляйки шарени сенки. Часовникът удари четири. Ето ги. Колата на Джил спря пред къщата. Майк излезе, изчака я. Влязоха. Вратата се затвори с тихо щракване.
Изчаках, както обикновено. Една, две, три минути… Започнаха да спускат пердетата. Едно по едно, всеки прозорец потъваше в непроницаема тъмнина. И тогава… забелязах нещо. Едно перде, на втория етаж, в стаята точно над входната врата – остана леко повдигнато. Не изцяло, а съвсем малко, колкото да се прокрадва ивица светлина. Беше едва забележимо, но за мен, с годините на наблюдение, това беше като неочакван дар.
Изправих се на пръсти пред прозореца си, надявайки се да видя каквото и да е. Сърцето ми биеше лудо в гърдите. Адреналинът нахлу в кръвта ми. Бях на сантиметри от разкриването на тайна, която ме преследваше цяло десетилетие. Притиснах лице към стъклото, опитвайки се да фокусирам погледа си през леката цепнатина. Виждах само тъмнина, нищо конкретно, никакви очертания. Просто мрак.
И тогава… Майк ме погледна.
Не, не през прозореца, който беше леко открехнат. Той се появи на вратата. Вратата на собствената си къща. Беше отворил входната врата. Стоеше на прага, с лице, обърнато право към моя прозорец. Очите ни се срещнаха. Неговите бяха студени, сини, пронизващи. В тях нямаше изненада, нямаше гняв, само едно дълбоко, тревожно разбиране. Сякаш знаеше, че го наблюдавам. Сякаш ме очакваше.
В този момент целият свят се завъртя. Чувствах се като прикована, не можех да помръдна, да дишам. Погледът му беше като невидима ръка, която ме стискаше за гърлото. Сърцето ми замръзна.
И тогава… ПАДНАХ.
Не помня как. Просто се строполих. Успях да се хвана за перваза на прозореца в последния момент, но тялото ми се подхлъзна и се свлякох на пода на кабинета си. Главата ми се удари в ръба на бюрото. За миг всичко потъна в мрак.
Когато отворих очи, лежах на килима. Главата ме болеше, а в слепоочието ми пулсираше остра болка. Опипах мястото – бучеше ми голяма буца. Но по-силно от физическата болка беше чувството на шок и страх. Майк ме беше видял. И не просто ме беше видял, а ме беше погледнал. Като че ли ме беше разобличил.
Опитах се да се изправя, но краката ми трепереха. Погледнах отново през прозореца. Входната врата на къщата на Майк беше затворена. Пердетата – спуснати. Сякаш нищо не се беше случило. Но аз знаех. Знаех, че нещо се беше случило.
Следващите дни бяха мъчение. Всяка сутрин се събуждах с усещането, че съм наблюдавана. Всеки път, когато погледнех към къщата на Джил и Майк, имах чувството, че отвъд затворените пердета се крие чифт очи, които ме гледат. Ритуалът им продължаваше. Точно в 16:00 часа, Майк се прибираше, а пердетата се спускаха. Но сега в това имаше нещо зловещо, нещо заплашително. Вече не беше просто любопитство. Беше страх.
Опитах се да разговарям с Мария, моята най-добра приятелка и съседка от другата страна на улицата. Тя е пълна противоположност на мен – екстровертна, винаги в движение, с хиляди социални контакти. Мария е бизнесдама, притежава верига от бутици за дрехи в града. Животът й кипеше.
„Мария,“ започнах аз предпазливо, докато пиехме кафе на верандата ми една слънчева сутрин. „Ти знаеш ли нещо за Джил и Майк? Съседите ни, дето живеят срещу мен?“
Мария повдигна вежди. „Ами, какво да знам? Симпатични хора. Учтиви. Майк работи нещо в сферата на технологиите, мисля. Джил е домакиня, нали?“
„А забелязала ли си нещо странно в тях?“ попитах аз, опитвайки се да звуча небрежно.
Мария се замисли. „Странно? Не, не бих казала. Винаги са много дискретни. А, сетих се! Веднъж видях Майк да полива цветята посред нощ. Беше около два сутринта. Малко необичайно, но може би просто не му се спеше.“
Сърцето ми подскочи. „Посред нощ?“
„Да. Защо?“ Мария ме погледна подозрително. „Защо питаш? Да не си станала детектив?“
Засмях се неловко. „Не, просто… винаги са толкова тихи. Чудя се какво правят.“ Не можех да й разкажа за ритуала. Звучеше твърде параноично. И кой би ми повярвал?
Разговорът с Мария не ми донесе успокоение. Напротив, засили подозренията ми. Поливане на цветя посред нощ? Защо? За да не го види никой? Или за да е сигурен, че никой не го наблюдава?
Следващите дни прекарах в ровене в интернет. Търсех информация за Майк, за Джил, за Ривърсайд. Но не открих нищо съществено. Нямаше публични записи за тях, които да са извън обичайното. Сякаш бяха хора без минало. Това само засили напрежението.
Една вечер, докато се опитвах да работя, чух шум откъм къщата на съседите. Беше около полунощ. Не ритуалът, който започваше в четири. Този шум беше различен – тихо, ритмично блъскане. Като чук, но някак приглушен. Станах от бюрото си и предпазливо се приближих до прозореца. Светлините в къщата им бяха изгасени. Но шумът продължаваше. Откъм задната част на къщата им.
Сърцето ми отново забърза ритъм. Не можех да видя нищо заради високата ограда и храстите, но звукът беше там. И беше зловещ. Какво можеха да правят посред нощ, в пълна тъмнина, издавайки странни звуци?
Реших да действам. Облегнах се, взех фенерчето си и излязох през задната врата. В двора беше тъмно, само луната хвърляше бледа светлина. Пристъпвах внимателно, стъпвайки по тревата, за да не издам шум. Приближих се до оградата, която разделяше моя и техния имот. Беше висока, но имаше няколко пролуки. Надникнах през една от тях.
Видях Майк. Той беше облечен в тъмни дрехи, лицето му беше скрито под бейзболна шапка. Копаеше. В задния двор. Под един голям стар дъб. Шумът, който чувах, беше от лопатата, която се удряше в земята. Той копаеше настойчиво, съсредоточено. До него, на земята, имаше голям, тъмен брезент. И нещо увито в него. Нещо, което приличаше на…
Затаих дъх. Можеше ли да е…? Не, това е невъзможно. Умът ми отказваше да приеме най-лошия сценарий.
Майк изведнъж спря. Замръзна. Обърна глава наляво и надясно. Сякаш усети присъствието ми. Приклекнах бързо, скривайки се зад храстите. Сърцето ми биеше като лудо, а по челото ми изби студена пот. Стоях неподвижно, слушайки. Чувах само собственото си дишане.
След няколко напрегнати минути, които ми се сториха като вечност, отново чух шума на лопатата. Майк продължи да копае. Дишах бавно, опитвайки се да успокоя нервите си. Трябваше да видя какво има под брезента.
Изчаках още малко, докато Майк беше напълно зает с копаенето, и отново надникнах. Този път се опитах да погледна по-отблизо увития предмет. Беше дълъг, тесен и имаше неправилна форма. Брезентът беше стегнат около него, но успях да различа ръб, който изглеждаше… твърде прав за естествена форма. Сякаш нещо дървено.
Изведнъж телефонът ми извибрира в джоба. Забравих да го сложа на безшумен режим. Звънеше Мария.
Майк рязко се изправи. Замръзна. Обърна глава. Този път директно към моята позиция.
Не можех да дишам. Паниката ме обзе. Не знаех какво да правя. Да избягам? Да остана?
Той бавно тръгна към оградата. Стъпките му бяха тежки, но тихи. Почувствах как сърцето ми ще изскочи от гърдите. Бях разкрита.
„Кой е там?“ Гласът му беше плътен, дълбок и пронизително тих. Сякаш шепот, но изпълнен с невидима сила.
Замръзнах. Не отговорих.
Той продължи да приближава. Успях да видя сянката му, която се извисяваше над храстите. Близо, твърде близо.
Внезапно чух гласа на Джил. „Майк? Какво става? С кого говориш?“
Майк спря. Изглеждаше раздвоен. Поколеба се за момент, а после чух как лопатата му пада на земята.
„Нищо, Джил,“ отговори той, гласът му беше почти нормален, но все още имаше онзи подтекст на заплаха. „Просто чух някакъв шум. Вероятно е някоя котка.“
Джил се появи на прага на задната врата, облечена в пеньоар. „Сигурен ли си? Помислих, че чух нещо.“
„Сигурен съм. Върви си легни,“ каза Майк. „Аз ще се справя тук.“
Той остана неподвижен, докато Джил се прибра в къщата. После отново се обърна към оградата. Знаех, че ме гледа. Знаеше, че съм тук. Просто не можеше да ме види. Или пък не искаше да се издаде пред Джил.
Стоях приклекнала, докато не чух звука на лопатата отново. Майк се беше върнал към копаенето. Но знаех, че нищо не е същото. Той знаеше. И аз знаех.
Върнах се вкъщи, като в транс. Не можех да спя. Образът на Майк, копаещ в тъмното, и увитият предмет ме преследваха. На сутринта буцата на главата ми беше по-голяма, а болката по-остра. Усещах се преследвана.
Реших да говоря с Димитър. Димитър беше стар мой познат от университета, блестящ финансист, работещ в голяма инвестиционна банка. Той беше аналитичен, рационален и можеше да ми даде трезва оценка на ситуацията, без да ме осъжда като параноичка. Свързах се с него под предлог, че ми трябва съвет за някакви лични инвестиции.
Срещнахме се в едно тихо кафене. „Димитър,“ започнах аз, след като обсъдихме фалшивата причина за срещата. „Имам нужда от помощ за нещо лично. Нещо, което звучи налудничаво.“
Той ме погледна със своя проницателен поглед. „Разкажи, Елена. Познавам те отдавна. Знам, че не си от хората, които си измислят неща.“
Разказах му за Джил и Майк. За ритуала в 16:00 часа, за спуснатите пердета, за погледа на Майк, за моето падане, за копаенето посред нощ. Разказах му всичко, до най-малкия детайл. Когато приключих, той се замисли дълбоко.
„Звучи… необичайно, Елена,“ каза той накрая. „Но не задължително опасно. Може би са просто ексцентрични. Или имат някакво хоби, което пазят в тайна. Копаенето посред нощ… може да е било градинарство? Макар и странно.“
„Това не е градинарство, Димитър,“ настоях аз. „Беше твърде късно, твърде тъмно, и онзи предмет… И погледът му, когато ме видя. В него нямаше нищо безобидно.“
Димитър кимна. „Добре. Допускам, че има нещо повече. Какво искаш от мен?“
„Искам да ми помогнеш да разбера какво става,“ казах аз. „Ти си аналитик. Можеш ли да провериш Майк? Неговите финанси? Неговата история? Всеки има някакъв дигитален отпечатък.“
Димитър се поколеба. „Това е сива зона, Елена. Дори черна. Не мога просто да се ровя в лични данни. Мога да си изгубя работата.“
„Моля те, Димитър. Имам усещането, че нещо наистина сериозно става. И аз съм замесена.“
Той въздъхна. „Добре. Ще видя какво мога да направя. Но дискретно. И не обещавам нищо.“
След няколко дни Димитър ми се обади. Гласът му беше напрегнат. „Елена, открих нещо. Не е много, но е достатъчно, за да стане още по-странно.“
„Какво?“ попитах аз, сърцето ми биеше учестено.
„Майк Робъртс,“ каза Димитър. „Работел е за една малка, но много иновативна биотехнологична компания, наречена ‘Вектор Био’ (Vector Bio). Тя изчезва от регистрите преди около пет години. Просто изчезва. Няма фалит, няма придобиване, няма официално прекратяване на дейността. Просто е премахната от всякакви бази данни. Сякаш никога не е съществувала.“
„Изчезва?“ повторих аз. „Как така изчезва?“
„Нямам обяснение,“ каза Димитър. „Подобно нещо не се случва. Особено с компания, която е имала сериозни инвестиции. И Майк е бил един от ключовите изследователи там. След това… няма данни за негова работа. Никакви публични регистрации. Сякаш се е изпарил.“
„А Джил?“ попитах.
„За нея изобщо няма данни,“ отговори Димитър. „Дори и елементарни. Няма регистрация на брак с Майк, поне не в обичайните регистри. Сякаш е призрак.“
Това беше повече от странно. Това беше тревожно. Една изчезнала биотехнологична компания, таен изследовател, жена без минало. Всичко това сочеше към нещо много по-сериозно от просто ексцентричност.
„Благодаря ти, Димитър,“ казах аз. „Това е повече от достатъчно.“
„Внимавай, Елена,“ предупреди ме той. „Не се набутвай в нещо, което не разбираш. Хора, които могат да ‘изчезнат’ компания, могат да ‘изчезнат’ и хора.“
Думите му прозвучаха като камбана в главата ми. Знаех, че съм минала точката, от която няма връщане. Любопитството ми се беше превърнало в обсесия, а сега и в опасност.
Следващите дни прекарах в опити да науча повече за „Вектор Био“. Използвах всякакви връзки, които имах от миналото си като журналист на свободна практика. Свързах се с няколко бивши колеги, питаейки за обща информация, за „изчезнали“ компании, без да споменавам „Вектор Био“ директно. Никой не беше чувал за подобен случай. Това само засили убеждението ми, че това е нещо уникално и много сериозно.
Напрежението в къщата ми беше осезаемо. Всяка сянка, всеки шум ме караше да подскачам. Спирах да дишам, когато видех колата на Джил да спира в 16:00 часа. Гледах ги как влизат, как пердетата се спускат, и си представях какво може да става отвътре.
Една вечер, докато се разхождах с кучето си Стан (един дружелюбен златен ретривър), минах покрай къщата на Джил и Майк. Забелязах, че едно от прозорчетата на мазето е леко отворено. Беше тъмно, но имаше някаква светлина, която проблясваше отвътре. Не беше силна, по-скоро като от лампа с нисък волтаж.
Преди да се усетя, вече бях там. Дръпнах Стан към храстите, за да не го забележат, и се приближих до прозореца. Погледнах вътре. Мазето беше голямо, пълно с различни неща, но в далечината, под бледата светлина, видях нещо, което ме смрази.
Нещо като голям стъклен резервоар. И вътре в него… движеше се течност. И в тази течност имаше… нещо. Не можех да го видя ясно, но имаше очертания. Нещо голямо, със сложна форма. Сякаш някакво устройство, или…
Изведнъж Стан изръмжа. Тихо, но достатъчно силно, за да ме стресне. Той се взираше в посоката на къщата на Джил и Майк, космите по гърба му бяха настръхнали.
Замръзнах. Погледнах към входната врата на къщата. Тя беше открехната. И отвътре излезе Джил. Тя ме видя. Погледът й беше изпълнен с ужас.
„Майк!“ извика тя, гласът й трепереше. „Майк, бързо!“
Преди да успея да реагирам, Джил се втурна обратно в къщата. Чух силен трясък, сякаш нещо тежко се удари в стената. А после… писък. Пронизителен, мъжки писък. Беше Майк.
Нещо се случи. Нещо ужасно.
Без да мисля, се втурнах към входната врата. Стан ме следваше плътно. Вратата беше полуотворена. Влязох вътре. Къщата беше тъмна, само слаба светлина идваше от мазето. В коридора цареше хаос. Мебели бяха преобърнати, саксия с цветя беше разбита на пода.
„Майк? Джил?“ извиках аз, гласът ми трепереше.
Нямаше отговор. Само зловеща тишина.
Пристъпих напред. Стан вървеше до мен, настръхнал, с нисък ръмжещ звук.
„Елена? Ти ли си?“ Чух гласа на Джил. Беше слаб, изпълнен с болка.
Стигнах до края на коридора. На пода лежеше Майк. Той се гърчеше, хванал се за гърдите. От устата му излизаше пяна. Джил беше до него, коленичила, опитвайки се да му помогне. Лицето й беше пепеляво.
„Какво стана?“ попитах аз, обзета от шок.
„Не знам,“ прошепна Джил. „Припадна. Просто припадна. Изведнъж.“
Но знаех, че не е така. Видях писъка му. Това не беше припадък.
„Трябва да извикаме линейка!“ казах аз. „Бързо!“
Джил ме погледна. В очите й имаше паника, но и нещо друго. Отчаяние. „Не. Не можем. Не смеем.“
„Как така не можем?“ настоях аз. „Човекът умира!“
Тя поклати глава. „Не разбираш. Не е просто припадък. Това е… страничен ефект.“
„Страничен ефект на какво?“
„На експеримента,“ прошепна тя. „На проекта.“
Сърцето ми подскочи. „Проекта? Вие ли сте от ‘Вектор Био’?“
Джил ме погледна с разширени очи. „Откъде знаеш?“
„Димитър,“ казах аз. „Мой приятел. Той проучи Майк.“
В този момент Майк изведнъж замря. Тялото му се отпусна. Очите му се втренчиха в тавана, празни.
„Майк!“ извика Джил. Тя го разтърси, но той не помръдна.
Беше мъртъв.
Шокът ме парализира. Бях свидетел на нещо ужасяващо.
Джил избухна в плач. „Не! Не, не, не! Трябваше да има повече време!“
„Джил,“ казах аз, опитвайки се да събера мислите си. „Трябва да се обадим на полицията.“
„Не!“ изкрещя тя. „Не разбираш! Не може! Ако дойде полиция, всичко ще се разкрие. Всичко, за което сме работили. Всичко, което сме защитавали.“
„Какво защитавате?“ попитах аз. „Какво е това в мазето?“
Джил ме погледна с безумен поглед. „Ще ти покажа. Но първо… трябва да се погрижим за него.“ Тя посочи тялото на Майк. „Не можем да го оставим тук. Те ще дойдат. Ще го търсят.“
„Кои ‘те’?“
„Хората, които закриха ‘Вектор Био’,“ каза тя. „Хората, които ни преследват.“
В този момент чух звуков сигнал. Някъде наблизо. Електронно пискане. Сякаш някой отключваше кола. Или се доближаваше до къщата.
„Идват,“ прошепна Джил, очите й бяха изпълнени с ужас. „Трябва да го скрием!“
„Къде?“
Тя бързо се огледа. „В онова, което той копаеше. В двора.“
Главата ми се завъртя. Тя искаше да го погребем в задния двор? Невъзможно.
„Джил, това е безумие,“ казах аз.
„Нямаме избор!“ извика тя, хващайки ме за ръката. „Помогни ми! Моля те!“
Погледът й беше толкова отчаян, че не можех да откажа. Стан изръмжа отново, този път по-силно, гледайки към входната врата.
„Бързо!“ прошепна Джил.
С усилие, двете вдигнахме тялото на Майк. Той беше тежък, но адреналинът ми даде сила. Влачихме го през коридора, покрай преобърнатите мебели, към задната врата. Излязохме в двора.
Дил отиде директно до дупката, която Майк беше изкопал. Тя беше доста голяма и дълбока. Не беше за градина.
„Помогни ми да го спуснем,“ каза тя.
С последни сили успяхме да го преместим до ръба на дупката и го пуснахме вътре. Тялото му падна с глух, плашещ звук.
„Сега трябва да го покрием,“ каза Джил. „Бързо!“
Грабнах лопатата и започнахме да хвърляме пръст върху тялото. Земята беше влажна, тежка. Всяко загребване беше мъчение. Сърцето ми биеше лудо. Опитвах се да не мисля какво правя. Просто действах. Бяхме почти приключили, когато чух шум отпред. Звук на стъпки. И гласове.
„О, не!“ прошепна Джил. „Закъсняхме.“
Тя ме дръпна за ръката. „Следвай ме! Трябва да се скрием!“
Промъкнахме се през храстите, покрай оградата, към една малка колиба в ъгъла на двора им. Джил бързо отвори вратата и ме бутна вътре. Стан също се промъкна.
„Мълчете!“ прошепна тя. „Не издавайте никакъв звук.“
Вътре беше тъмно и задушно. Миришеше на стара дървесина и прах. През малките пролуки в дървените стени можехме да виждаме какво става навън.
Видяхме ги. Трима мъже в черни костюми. Изглеждаха като от филм. Едри, със сериозни изражения. Те влязоха през входната врата на къщата на Джил и Майк. След малко излязоха. Единият държеше някакво устройство, което приличаше на скенер. Той го насочи към земята.
„Няма го,“ каза единият. Гласът му беше студен, безизразен.
„Няма го? Къде може да е отишъл?“ попита друг.
„Трябва да е някъде тук,“ каза третият. „Проверете цялата къща. И двора. Всеки квадратен сантиметър.“
Сърцето ми замръзна. Бяхме погребали Майк. Бяхме го скрили. Но те щяха да го намерят.
Чувахме ги как претърсват къщата. Звук от разбивани врати, чупене на предмети. После чухме как влизат в двора.
Стан се размърда. Започна да ръмжи тихо. Притиснах го с ръка.
„Млъкни, Стан,“ прошепнах.
Един от мъжете с костюми се приближи до колибата. Сянката му се стовари върху пролуката. Сърцето ми спря.
„Няма никого тук,“ каза той на колегите си. „Просто стара колиба за инструменти.“
После се отдалечи. Облекчението ме заля като вълна.
След час мъжете се оттеглиха. Чухме колата им да потегля. Бавно, предпазливо, Джил отвори вратата на колибата.
„Изглежда, че си тръгнаха,“ прошепна тя.
Излязохме навън. Къщата на Майк и Джил беше в руини. Прозорци бяха счупени, входната врата – разбита. Всичко беше обърнато с главата надолу. В двора, мястото, където бяхме погребали Майк, беше разкопано. Те го бяха намерили.
„Няма го,“ прошепна Джил. „Взели са го.“
„Кой го е взел?“ попитах аз.
Тя поклати глава. „Те. Хората, които не трябва да знаят. А сега, след като Майк вече не е тук… те ще дойдат за мен. И за проекта.“
„Какъв е този проект?“ настоях аз. „Джил, моля те, разкажи ми всичко.“
Тя ме погледна, очите й бяха пълни със сълзи, но и с решителност. „Добре. Няма какво да губя. Всичко започна преди седем години. Майк работеше като водещ учен в ‘Вектор Био’. Те разработваха изключително напредничави биотехнологии. Нещо, което можеше да промени света.“
„Какво?“
„Проектът се наричаше ‘Феникс’,“ каза Джил. „Ставаше въпрос за клетъчна регенерация. Възможността да се възстановяват увредени тъкани, органи. Дори… да се забави стареенето. Да се лекуват неизлечими болести.“
„Това е невероятно!“ възкликнах аз.
„Да,“ каза тя горчиво. „И ето защо всичко се обърка. Компанията беше придобита от по-голяма корпорация, ‘Омрон Корп’ (Omron Corp). Те бяха заинтересовани само от патента, но не и от етиката. Искаха да използват технологията за военни цели. Да създават супервойници, които да се самолекуват. Майк отказа. Той вярваше, че технологията трябва да служи на човечеството, не на войната.“
„И какво стана?“
„Майк открадна основния прототип и всички данни за проекта,“ каза Джил. „Преди да могат да го използват за зли цели. Оттогава живеем в бегълство. Скрихме се тук. Спускането на пердетата… беше за да активираме защитните си системи. Да заглушим сигналите. И да извършваме кратки проверки на прототипа.“
„Значи онова нещо в мазето…“
„Да. Това е прототипът. Майк работеше върху него тайно, за да го усъвършенства, за да го направи безопасен. За да го представи на света, когато е готов. Но страничните ефекти… той си инжектираше малки дози, за да тества. Отначало бяха минимални – умора, главоболие. Но после се влошиха. Клетките му се регенерираха твърде бързо, изгаряйки тялото му отвътре. Умираше бавно.“
„Значи 15-те минути всеки ден… той се е опитвал да се стабилизира?“
„Да. Или да се инжектира с противоотрова. Не знам. Никога не ми каза всичко. Пазеше ме. Но аз знаех, че времето му изтича.“
Разбрах всичко. Тайната, която ме беше преследвала години, сега беше разкрита. И беше много по-ужасяваща, отколкото си представях.
„Джил,“ казах аз. „Какво ще правиш сега?“
„Трябва да взема прототипа,“ каза тя. „И да го предам на хора, на които можем да вярваме. Преди ‘Омрон Корп’ да го намерят.“
„Но те са го намерили,“ казах аз. „Разкопаха двора.“
„Не,“ поклати глава Джил. „Те намериха Майк. Но не прототипа. Той е добре скрит. Ела, ще ти покажа.“
Тя ме поведе към мазето. През разбитата врата слязохме по стълбите. Мазето също беше обърнато с главата надолу. Всичко беше разхвърляно. Но резервоарът, който бях видяла, беше там. И вътре в него, затворен в прозрачен контейнер, беше той – прототипът. Приличаше на сложна мрежа от блестящи метали и органични вещества, пулсиращи със слаба, синкава светлина. Беше красиво и плашещо едновременно.
„Какво е това?“ попитах аз.
„Това е ядрото на ‘Феникс’,“ прошепна Джил. „Клетъчен реактор, който може да пренапише ДНК-то. Майк го е скрил под фалшив под. Никой не би го намерил, освен ако не знае къде да търси.“
„Но сега те знаят, че е бил тук,“ казах аз. „Ще се върнат.“
„Затова трябва да действаме бързо,“ каза тя. „Трябва да го изнесем оттук. Има едно място, където можем да го занесем. Единственото безопасно място. При стария професор.“
„Кой професор?“
„Професор Алън Стоун,“ каза Джил. „Бившият ментор на Майк. Той е пенсиониран, живее далеч, в изолирана къща в планината. Той е единственият, на когото Майк вярваше, че ще пази тайната.“
„Трябва да се свържем с Димитър,“ казах аз. „Той може да ни помогне с логистиката. С пътуването. С всичко.“
Джил се съгласи. Беше очевидно, че е изтощена и уплашена, но в очите й гореше огън. Огън, който казваше, че ще се бори докрай.
Обадих се на Димитър. Той беше шокиран от новината за Майк и за разкритията за „Вектор Био“ и „Омрон Корп“. Въпреки първоначалния си скептицизъм, той бързо се включи в плана.
„Разбирам,“ каза той по телефона, гласът му беше сериозен. „Това е повече от обикновено разследване. Това е… спасителна мисия. За теб, за Джил и за този проект.“
Димитър беше човек на действието. Само за няколко часа той организира всичко. Намери транспорт – стар, незабележим фургон, нает под фалшиво име. Изготви фалшиви документи за пътуване. Дори намери пари в брой, за да избегнем всякакви електронни следи.
На следващата сутрин, преди изгрев слънце, Джил и аз бяхме готови. Бяхме облечени в тъмни дрехи. Стан беше с нас, напълно нащрек. Прототипът, внимателно опакован в подсилен куфар, беше поставен във фургона. Димитър ни чакаше.
„Трябва да тръгваме,“ каза той, поглеждайки към порутената къща на Джил и Майк. „Всеки момент те могат да се върнат.“
Потеглихме. Пътувахме на запад, към планините. Пътуването беше напрегнато. Всяка кола, която ни задминаваше, всеки полицейски патрул ни караше да затаяваме дъх. Джил беше бледа, но съсредоточена. Разказваше ми повече за „Вектор Био“, за Майк, за тяхната мечта да променят света.
„Майк вярваше,“ каза тя, „че науката е сила за добро. Че може да излекува, да спаси. Той мразеше идеята, че неговата работа може да бъде използвана за унищожение. Затова рискува всичко.“
Пътувахме ден и нощ, сменяйки се зад волана. Стан седеше на задната седалка, понякога изръмжаваше тихо, сякаш усещаше опасността.
Вечерта на втория ден Димитър ни се обади. „Елена, имаме проблем. ‘Омрон Корп’ са обявили Майк за издирване. Твърдят, че е изчезнал. И полицията е започнала разследване. Търсят го усилено. Това означава, че ще търсят и теб, и Джил.“
„Какво да правим?“ попитах аз.
„Трябва да станете още по-невидими,“ каза той. „Променете маршрута. Избягвайте големите градове. Движете се по второстепенни пътища. Ще ви изпратя нови координати.“
Променихме маршрута. Пътувахме по прашни, забравени пътища, преминавайки през малки селца и изоставени гори. Чувствахме се като преследвани животни.
Една сутрин, докато минавахме през пустинен район, забелязахме нещо в огледалото за обратно виждане. Черна кола, която ни следваше. Не бързаше, просто ни следваше.
„Мислиш ли, че са те?“ попитах Джил.
Тя погледна назад. Лицето й пребледня. „Не знам. Но не можем да рискуваме.“
„Ще се опитам да я изтръгна,“ казах аз.
Настъпих газта. Фургонът се разтресе, докато ускорявах. Черната кола също ускори. Започна преследване.
Завивах рязко по тесните пътища, опитвайки се да се откъсна. Черната кола беше упорита. Тя се приближаваше.
„Дръж се, Джил!“ извиках аз.
Стан лаеше бясно на задната седалка.
Внезапно пред нас се появи разклон. Единият път водеше към малък, забутан град. Другият – към пустинята. Нямаше много време да мисля. Завих рязко към пустинята.
„Къде отиваш?“ извика Джил. „Няма път там!“
„Трябва да се откъснем!“
Карах по неравния терен, избягвайки камъни и храсти. Фургонът подскачаше. Зад нас черната кола изостана. Пътят беше твърде лош за нея.
Успяхме да се откъснем. След час спряхме в изоставена низина. Слязохме от фургона, сърцата ни биеха лудо.
„Добре ли си?“ попитах Джил.
Тя кимна, но беше разтреперена.
„Трябва да намерим професора възможно най-скоро,“ казах аз. „Вече е твърде опасно.“
След още един ден на пътуване, най-накрая достигнахме подножието на планината. Професор Стоун живееше високо в планината, в отдалечена къща, която беше трудно да се намери. Димитър ни беше изпратил подробни инструкции, но пътят беше коварен.
След няколко часа изкачване по тесен, каменист път, най-накрая видяхме къщата. Беше малка, дървена постройка, сгушена сред борове, с изглед към огромна, спокойна долина.
Спряхме фургона. Слязохме. Въздухът беше хладен и чист.
Почукахме на вратата. След кратко мълчание, вратата се отвори. На прага стоеше възрастен мъж, с рошави бели коси и проницателни очи зад дебели очила. Беше професор Алън Стоун.
„Джил?“ каза той, погледът му беше изпълнен с изненада и облекчение. „Ти си тук! Аз… мислех, че никога няма да се появиш.“
Джил се хвърли в прегръдките му. „Професоре! Майк го няма. Те го убиха.“
Очите на професора се разшириха. „Майк? Не! Не може да бъде!“
Той ни покани вътре. Къщата беше пълна с книги, научни инструменти и странни артефакти. Беше като лаборатория и библиотека едновременно.
Разказахме му всичко. За ритуала, за Майк, за копаенето, за „Омрон Корп“, за преследването. За прототипа.
Професор Стоун слушаше внимателно, лицето му потъмняваше с всяка дума.
„Значи са успели да го докопат,“ каза той накрая. „А аз се надявах, че ще има повече време.“
„Време за какво?“ попитах аз.
„За да го спася,“ каза професорът, поглеждайки към куфара с прототипа. „Майк работеше върху противоотрова. За да се пребори със страничните ефекти. Аз му помагах от разстояние, с моите изследвания. Знаех, че той рискува живота си.“
„Значи може да го поправите?“ попита Джил, очите й блестяха от надежда.
„Не съм сигурен,“ каза професорът. „Прототипът е сложен. И опасността е огромна. Но ще опитам. Това е единствената ни надежда да запазим наследството на Майк и да не позволим ‘Омрон Корп’ да спечелят.“
Прекарахме следващите дни в къщата на професора. Той работеше неуморно върху прототипа, а аз и Джил му помагахме с каквото можехме – подреждахме книги, подавахме инструменти, осигурявахме храна. Стан седеше до нас, сякаш разбираше колко е важен моментът.
Междувременно Димитър ни изпращаше информация. „Омрон Корп“ бяха засилили търсенето си. Те знаеха, че прототипът е бил в къщата на Майк, и сега търсеха Джил. И всеки, който можеше да е свързан с нея.
„Те имат свои хора навсякъде,“ каза Димитър. „Трябва да бъдете много внимателни. Не излизайте. Не използвайте никакви електронни устройства.“
Напрежението беше огромно. Всяка нощ чувахме шумове от гората – може би животни, може би нещо друго. Всеки ден очаквахме черната кола да се появи отново.
Професор Стоун работеше ден и нощ. Накрая, след няколко дни на упорита работа, той се обърна към нас с уморен, но решителен поглед.
„Мисля, че успях,“ каза той. „Успях да модифицирам прототипа. Добавих защитен механизъм, който би трябвало да предотврати неконтролираната регенерация. И да го направи безопасен за използване. Но това трябва да се тества.“
„Как ще го тествате?“ попита Джил.
Професорът пое дълбоко въздух. „Трябва да го тествам върху себе си.“
„Не!“ извика Джил. „Професоре, това е твърде опасно! Майк… Майк умря от това!“
„Ако не го направя, ‘Омрон Корп’ ще го намерят и ще го използват за своите цели,“ каза той. „Това е единственият начин да докажем, че е безопасно. И че може да се използва за добро.“
Нямахме избор. Професор Стоун се подготви за инжекцията. Лицето му беше спокойно, въпреки огромния риск.
„Ако нещо се обърка,“ каза той на Джил, „трябва да занесеш данните на групата от Женева. Те ще знаят какво да правят. И те няма да го използват за зли цели.“
Джил кимна, сълзи се стичаха по лицето й.
Професорът инжектира малка доза от модифицирания прототип. Чакахме. Минутите се точеха като часове. Той дишаше тежко. Лицето му беше напрегнато.
Изведнъж той се отпусна. Усмихна се. „Мисля, че работи. Няма странични ефекти. Чувствам се… подмладен.“
Облекчението ни заля. Успяхме.
Но радостта ни беше кратка. Чухме шум отвън. Мотори. И гласове.
„Идват,“ прошепна Джил.
Три черни джипа спряха пред къщата. От тях излязоха мъже в черни костюми, въоръжени. Този път не бяха трима, а цял отряд.
„Те знаят, че сме тук,“ каза професор Стоун. „Трябва да се скрием!“
Бързо взехме прототипа. Джил, Стан и аз се скрихме в малка скрита стая зад една библиотека. Професорът остана да ги забави.
Чухме как разбиха входната врата. Гласовете им ехтяха в къщата.
„Професор Стоун!“ извика един от мъжете. „Знаем, че имате прототипа! Предайте го доброволно и никой няма да пострада!“
„Аз съм учен, а не терорист,“ каза професор Стоун, гласът му беше твърд. „Няма да ви предам това, което ще разруши света!“
Чухме изстрели. И трясък. Сърцето ми се сви. Професорът…
След малко вратата на скритата стая се отвори. На прага стоеше мъж с черни очила и студено изражение. Беше водачът на отряда.
„Ето ги,“ каза той. „Намерихме птичетата.“
Джил ме хвана за ръката. Знаехме, че сме заловени. Стан изръмжа, но беше безпомощен.
„Дайте ми прототипа,“ каза мъжът. „И всичко ще приключи бързо.“
„Няма да ти го дам!“ извика Джил. „По-добре да го унищожа, отколкото да го използвате за зло!“
Тя вдигна куфара. Мъжът се втурна към нея.
„Не!“ извиках аз.
В този момент Стан скочи. Той се нахвърли върху мъжа, хапейки го по ръката. Мъжът извика от болка. Това беше достатъчно.
„Бягай, Джил!“ извиках аз. „Аз ще ги забавя!“
Джил се поколеба за миг, после грабна куфара и се втурна през вратата, към задната част на къщата.
Стан се бореше с мъжа. Другите от отряда се приближаваха.
Знаех, че нямам шанс. Но трябваше да купя време.
Грабнах един стар глобус от рафта и го хвърлих по един от мъжете. Той се срина. Друг се насочи към мен. Избягнах го, като се хвърлих настрани.
Чух шум откъм задната част на къщата. Джил беше скочила през прозореца.
„Тя избяга!“ извика един от мъжете. „Гонете я!“
Повечето от отряда се втурнаха след Джил. Останаха само двама – водачът и още един. Стан все още се бореше с водача.
„Ще платиш за това, куче!“ извика водачът, опитвайки се да отблъсне Стан.
Грабнах една масивна книга и я ударих по главата на втория мъж. Той падна.
Сега бях само аз срещу водача, който се бореше със Стан.
„Ще те убия!“ изкрещя той.
В този момент отвън се чуха сирени. Полицейски сирени. Димитър беше успял да ги извика!
Лицето на водача се изкриви от гняв. „Не! Невъзможно!“
Той отблъсна Стан и се затича към прозореца. Стан го захапа по крака. Мъжът изкрещя от болка. Но успя да се измъкне през прозореца и да избяга в гората. Другият мъж, който бях ударила, беше в безсъзнание.
След минути полицията нахлу в къщата. Видяха хаоса, счупените прозорци, мъжа в безсъзнание.
„Вие ли сте Елена?“ попита един от полицаите. „Получихме сигнал за престрелка.“
Кимнах. „Да. Те бяха тук. Хората от ‘Омрон Корп’. Търсеха един прототип. Убиха професор Стоун.“
Полицаите огледаха къщата. Откриха тялото на професор Стоун.
Разказах им цялата история. За Майк, за Джил, за „Вектор Био“, за „Омрон Корп“ и за прототипа. Звучеше като сценарий от филм, но имах доказателства – тялото на професора, мъжът в безсъзнание, който се оказа наемник на „Омрон Корп“.
Докато давах показания, Димитър пристигна. Той беше този, който беше извикал полицията, проследявайки последното ми местоположение.
„Тя е герой,“ каза Димитър на полицаите. „Тя и Джил се опитваха да спасят света от корпорация, която иска да го разруши.“
Полицията започна мащабно разследване. „Омрон Корп“ беше изправен пред съда. Бяха открити доказателства за техните нелегални експерименти и опити да придобият опасни технологии. Много от висшите им служители бяха арестувани.
Аз и Стан се върнахме в Ривърсайд. Къщата на Майк и Джил беше запечатана от властите. Животът ми вече не беше същият. Тайната на съседите беше разкрита. И аз бях част от нея.
Няколко седмици по-късно ми се обади Джил. Тя беше жива! Успяла е да избяга с прототипа.
„Елена,“ каза тя, гласът й беше слаб, но щастлив. „Успях. Стигнах до Женева. Професор Стоун беше прав. Там има група учени, които са готови да продължат работата на Майк. Ще го използват за добро.“
„Това е чудесна новина, Джил!“ възкликнах аз.
„Да. Исках да ти благодаря. Ти спаси живота ми. И спаси проекта. Без теб нищо нямаше да е възможно.“
„Ти също рискува всичко,“ казах аз. „Винаги ще си спомням Майк.“
„Аз също,“ прошепна тя. „А сега… трябва да живея за него. За да може мечтата му да се сбъдне.“
Джил изчезна отново, скрита от света, за да работи върху проекта „Феникс“. Но този път не се криеше от страх, а за да пази надеждата.
Моят живот се промени коренно. Вече не бях просто жена, работеща от вкъщи. Бях свидетел на нещо невероятно, участвала бях в нещо опасно. И бях станала част от една голяма тайна. Димитър ми предложи работа в неговата инвестиционна банка. Той беше впечатлен от моята решителност и от уменията ми да разкривам истината. Приех. Исках да използвам аналитичните си умения за нещо добро.
Дни, месеци, години минаваха. Къщата на Джил и Майк остана празна, напомняне за миналото. Но аз знаех, че някъде там, в далечината, проектът „Феникс“ продължаваше.
Една сутрин, докато пиех кафе на верандата си, забелязах, че нова кола спира пред къщата на Джил и Майк. От нея излезе младо семейство с две деца. Те изглеждаха щастливи, развълнувани. Нови съседи. И знаех, че никога няма да разберат какво се е случило в тази къща. И как една тайна е променила завинаги живота на всички.
Тази история не е просто за тайна. Тя е за изборите, които правим, за хората, на които вярваме, и за силата на човешкия дух. Понякога най-големите открития се крият точно пред очите ни, скрити зад обикновени пердета и ежедневни ритуали. А понякога, за да ги разкриеш, трябва да се осмелиш да погледнеш. И да паднеш. Но да се изправиш отново.
Години по-късно, вече утвърден финансов анализатор в голяма корпорация, с Димитър като мой ментор и колега, животът ми се беше стабилизирал. Стан, моят верен златен ретривър, беше вече посивял, но все още изпълнен с живот. Джил от време на време ми изпращаше криптирани съобщения, съдържащи само няколко думи – „Проектът напредва“, „Надяваме се“, „Светлината идва“. Знаех, че тя и екипът от Женева продължаваха да работят върху „Феникс“, пазейки го от злонамерени сили.
Един ден, Димитър ме извика в офиса си. Лицето му беше сериозно.
„Елена,“ каза той, „получих странна информация. Някой се опитва да възстанови данни от изтрити сървъри на ‘Вектор Био’. Изглежда, че ‘Омрон Корп’, въпреки всичките арести и съдебни дела, има останали хора. И те не са се отказали от идеята си за ‘Феникс’.“
Сърцето ми подскочи. „Значи… отново ли започва?“
„Изглежда, че да,“ каза Димитър. „Но този път сме подготвени. Имаме връзки, които преди нямахме. И аз имам някои идеи как да ги спрем.“
Димитър беше развил своя собствена мрежа от информатори и контакти в света на високите финанси и технологии. Той беше посветил голяма част от времето си на наблюдение на сенчестите операции на корпорации като „Омрон Корп“. Знаех, че мога да му се доверя напълно.
Следващите месеци бяха изпълнени с тиха, но интензивна работа. Димитър използваше своите финансови инструменти, за да следи парични потоци, съмнителни инвестиции и придобивания на компании, които можеха да служат като прикритие за операциите на „Омрон Корп“. Аз, от своя страна, използвах моите умения за разследване, за да събирам информация, да анализирам данни и да идентифицирам ключови фигури.
Един от хората, които бяхме идентифицирали, беше един бивш високопоставен служител на „Омрон Корп“, на име Ричард. Той беше избягал от правосъдието по време на първата вълна от арести и се беше укрил. Сега изглежда, че той е този, който се опитва да събере остатъците от „Вектор Био“ и да възроди проекта.
Ричард беше известен със своята безмилостност и брилянтен ум. Той беше стратег, който можеше да мисли няколко хода напред. Това правеше ситуацията още по-опасна.
„Трябва да го спрем, преди да е твърде късно,“ казах аз на Димитър. „Ако Ричард се добере до технологията на ‘Феникс’, последствията ще бъдат катастрофални.“
„Съгласен съм,“ каза той. „Но как? Той е като призрак. Никой не знае къде е.“
„Може би има някой, който знае,“ казах аз. „Някой от неговото минало. Някой, на когото може да е имал доверие.“
Идеята дойде от едно старо интервю с Майк, което бях открила в архив на научно списание. Той споменаваше за един свой бивш колега, на име Бен, с когото са работили заедно по ранен етап на „Феникс“. Бен беше напуснал „Вектор Био“ малко преди компанията да изчезне. Може би той знаеше нещо за Ричард.
Започнах да търся Бен. Отне ми седмици. Той се беше скрил добре, променил беше името си, живееше в малко, отдалечено селце в щата Орегон, работеше като дърводелец. Когато го намерих, той беше изненадан и подозрителен.
„Защо ме търсиш?“ попита той, докато говорехме по телефона. Гласът му беше изтощен, уплашен.
„Търся Ричард,“ казах аз. „Знам, че си работил с него. Знам, че знаеш какво става.“
Той замълча. „Не искам да имам нищо общо с това. Измъкнах се веднъж. Няма да се връщам.“
„Ричард се опитва да възстанови ‘Феникс’,“ казах аз. „И ако успее, ще го използва за военни цели. За да създаде оръжия.“
Това го стресна. „Какво? Той не би посмял!“
„Посмял е. И ти знаеш, че е така. Ти го познаваш. Моля те, Бен. Помогни ни да го спрем. Заради Майк. Заради това, в което вярвахте.“
След дълго колебание Бен се съгласи да ми помогне. Той ми разказа за скрити сейфове, за криптирани данни, за тайни срещи, които Ричард е имал. Даде ми информация, която можеше да разкрие местонахождението на Ричард и плановете му.
С тази информация Димитър и аз разработихме план. Димитър щеше да използва своите връзки, за да окаже натиск върху финансовите активи на Ричард, да замрази сметките му и да прекъсне достъпа му до средства. Аз щях да предам информацията на властите, но не директно. Знаех, че има къртици в правоохранителните органи, работещи за „Омрон Корп“. Трябваше да намеря начин да предам информацията на правилните хора.
Свързах се с един бивш колега от журналистиката, който сега работеше за голяма разследваща агенция. Той беше доверен човек, който мразеше корпоративната корупция. Предадох му цялата информация, която Бен ми беше дал.
Разследващата агенция започна тайна операция. Те проследиха Ричард до отдалечено имение в планински район, където той се опитваше да възстанови лабораторията на „Вектор Био“.
Операцията беше извършена една вечер. Екип от специални агенти нахлу в имението. Ричард беше заловен, заедно с няколко от неговите съучастници. Лабораторията беше затворена, а всички данни и оборудване – иззети.
Светът научи за скандала с „Омрон Корп“ и за опасния проект „Феникс“. Публичността принуди правителството да предприеме действия. Законите за корпоративния контрол бяха затегнати, а етичните норми в научните изследвания бяха преразгледани.
Но това не беше краят. Борбата за контрол върху „Феникс“ продължи. Имаше много хора, които искаха да се доберат до тази технология, независимо от цената.
Джил и нейният екип в Женева продължаваха да работят в сянка. Те не само усъвършенстваха технологията, но и разработваха начини да я направят достъпна за всички, без да бъде злоупотребявана. Тя се превърна в символ на надеждата, на обещанието за бъдеще без болести и страдания.
Аз и Димитър продължихме да работим заедно. Нашата мисия се промени. Вече не бяхме просто хора, които разкриват тайни. Бяхме защитници на истината. Работехме с групи за граждански права, с етични комитети, с учени, за да гарантираме, че технологиите се използват за добро, а не за зло.
Един ден получих пакет. Нямаше обратен адрес. Вътре имаше малко, ръчно изработено бижу – сребърна висулка във формата на феникс. Разбрах, че е от Джил. Беше знак. Знак, че проектът „Феникс“ е жив. И че се бори.
Погледнах към къщата на Джил и Майк. Тя все още стоеше празна. Но вече не беше символ на тайна и опасност. Беше символ на началото. На началото на едно пътуване, което промени моя живот и живота на много други хора. Беше напомняне за това, че дори в най-обикновеното ежедневие, зад спуснатите пердета на привидно обикновени домове, могат да се крият истории, които имат силата да разтърсят света. И че понякога, за да намериш тези истории, трябва просто да имаш смелостта да погледнеш. И да се осмелиш да паднеш. Но да се изправиш отново. И да продължиш да се бориш за онова, в което вярваш. Това беше моята истина.
Годините минаваха, десетилетие след първоначалното събитие. Моето име, Елена, вече беше свързано не само с финансовия свят, но и с разследваща журналистика от нов тип – такава, която използваше аналитични умения и достъп до данни, за да разкрива големи корпоративни престъпления и етични нарушения. Димитър и аз бяхме изградили репутация на безмилостни, но справедливи „ловци на истината“. Стан, за съжаление, вече не беше с мен, но споменът за неговата смелост и преданост живееше в сърцето ми.
Ричард беше осъден и излежаваше дълга присъда, но знаехме, че сенките на „Омрон Корп“ бяха дълбоки. Техните метастази се бяха разпространили в различни индустрии, мутирайки и приемайки нови форми. Нашата работа беше постоянна.
Един следобед, докато преглеждах поредния доклад за съмнителни офшорни транзакции, телефонът ми извибрира. Беше непознат номер, но криптиран – знак, че е от някой от „нашите“.
„Елена? Това е Джил.“ Гласът й беше по-силен, по-уверен, отколкото си го спомнях. „Имам нужда от теб. Проектът ‘Феникс’ е в критична фаза. Имаме пробив, но и нова заплаха.“
Сърцето ми забърза. „Какво става, Джил? Всичко наред ли е?“
„Напредваме по-бързо, отколкото Майк някога си е представял,“ каза тя. „Успяхме да стабилизираме прототипа напълно. Той вече не предизвиква неконтролируема регенерация. Напротив, има способността да възстановява клетките по контролиран начин, да поправя органи, да лекува болести, които досега се смятаха за нелечими. Имаме и начин да го синтезираме в големи количества.“
„Това е невероятно!“
„Да, но именно затова става опасно,“ продължи Джил. „Вестта за нашия напредък е достигнала до неподходящи уши. Не „Омрон Корп“ този път. Нещо по-голямо. Един конгломерат от държави и организации, които искат да монополизират технологията. Те се наричат ‘Синдикатът’. Искат да я използват за контрол над населението, да осигурят безсмъртие само за елита, а за останалите… да я продават на баснословни цени, или просто да я унищожат.“
„Къде си сега?“ попитах аз.
„В една нова, още по-скрита лаборатория в планинска верига, близо до Женева,“ отговори тя. „Имаме нужда от помощта ти да разкриеш мрежата на „Синдиката“. Те са добре прикрити, с пипала във всяка голяма корпорация, във всяко правителство. Ти и Димитър сте единствените, които могат да го направите.“
Без колебание се съгласих. Разказах на Димитър. Той също беше готов да се включи. За нас това беше повече от работа – беше кауза.
Пътувах до Женева под прикритие. Срещнах се с Джил в отдалечена хижа, която служеше за прикритие на лабораторията. Тя ме прегърна топло. Изглеждаше по-зряла, но и по-силна. Почувствах прилив на познатост, сякаш никога не сме се разделяли.
В лабораторията видях с очите си напредъка на проекта „Феникс“. Няколко пациента с тежки, неизлечими заболявания бяха подложени на тестове. Резултатите бяха смайващи. Жена, прикована към инвалидна количка с тежка невродегенеративна болест, вече ходеше бавно, но стабилно. Мъж с напреднал рак показваше пълна ремисия. Това беше истинско чудо.
„Трябва да покажем това на света,“ казах аз.
„Да, но не можем да си позволим да попадне в грешни ръце,“ каза Джил. „Затова имаме нужда от теб. Трябва да разплетем мрежата на „Синдиката“, преди те да ни разплетат.“
Започнахме да работим. Аз от Женева, Димитър от разстояние, използвайки своите мрежи. „Синдикатът“ беше по-голям и по-ужасяващ, отколкото си представяхме. Те действаха с хирургическа прецизност, контролирайки пазари, манипулирайки политици, елиминирайки всеки, който им се изпречи.
Открихме, че техен финансов мозък е човек на име Виктор – бивш банкер от Източна Европа, който се е издигнал до върховете на световната финансова мрежа чрез мръсни сделки и безмилостна амбиция. Той беше безличен, но могъщ. Неговото име беше шепнато само в най-тайните кръгове.
„Виктор е ключът,“ каза Димитър по време на една наша криптирана видео връзка. „Той движи парите. Той осигурява ресурсите. Ако свалим него, ще прекъснем кръвоснабдяването на „Синдиката“.“
Нашата цел стана ясна: Виктор. Но как да го достигнем? Той беше защитен от армия от адвокати, охранители и анонимни корпорации.
Аз предложих рискован план. Щях да се внедря във финансовите кръгове, които Виктор често посещаваше – елитни благотворителни събития, частни аукциони, ексклузивни клубове. Използвах своята репутация на успешен анализатор, за да си проправя път.
Срещнах Виктор на един бляскав прием в Монте Карло. Той беше висок, елегантен, с хладен поглед и едва доловима усмивка. Излъчваше власт и опасност.
Представих се като финансов консултант, търсещ нови възможности за инвестиции. Започнахме разговор. Той беше предпазлив, но интригуван от моите познания. Дните се превърнаха в седмици. Участвах в негови бизнес срещи, наблюдавах го, събирах информация. Всяка моя дума, всеки мой жест беше премерен. Трябваше да съм безупречна.
Джил и екипът й ме предупредиха, че Ричард, въпреки че е в затвора, може да има съучастници, които все още се опитват да го освободят. Всяка информация, която събирах, трябваше да бъде предадена веднага и с най-висока степен на криптиране.
Постепенно, с безпогрешна прецизност, започнах да разкривам неговите мръсни сделки. Открих офшорни сметки, фалшиви компании, сделки с оръжия, финансиране на терористични организации. Всичко това беше свързано с „Феникс“ – те се опитваха да контролират света, преди да пуснат технологията, която би им дала власт над живота и смъртта.
Напрежението беше огромно. Спах по няколко часа, постоянно се оглеждах, всяка сянка ми изглеждаше подозрителна. Знаех, че ако Виктор ме разкрие, ще бъда мъртва.
Един ден, докато преглеждах файлове в неговия офис, Виктор влезе неочаквано. Сърцето ми замръзна.
„Какво правиш тук, Елена?“ Гласът му беше студен като лед.
„Просто търся един документ, който ми трябваше за срещата ни утре,“ казах аз, опитвайки се да звуча спокойно.
Той ме погледна пронизително. „Намери ли го?“
„Почти. Просто не знаех точно къде да погледна.“
Виктор се усмихна, но в тази усмивка нямаше топлина. „Разбирам. Е, надявам се да си го намерила.“
Той се приближи до бюрото си. Взе една папка. Отвори я. Вътре имаше снимки. Мои снимки. Снимки от моята къща в Ривърсайд. Снимки на Димитър. Дори снимки на Стан. И снимки на къщата на Майк и Джил.
„Мисля, че имаме какво да си поговорим, Елена,“ каза той.
Бях разкрита.
Но бях подготвена. Аз и Димитър бяхме предвидили този момент.
„Знаеш ли какво е интересното, Виктор?“ казах аз, гласът ми беше твърд, без трепване. „Че докато ти си се ровел в моето минало, аз се ровех в твоето бъдеще.“
В този момент Димитър натисна бутон. Цялата информация, която бях събрала за Виктор, беше изпратена до световните финансови институции, до правителствата, до медиите. Доказателствата бяха неопровержими.
Лицето на Виктор се изкриви от гняв. „Как смееш! Ще те унищожа!“
Той се втурна към мен. Бях готова. Извадих малък, легален електрошоков уред, който носех за самозащита, и го използвах. Виктор падна на земята.
След няколко минути пристигнаха службите за сигурност. Те бяха известени от Димитър, след като той беше потвърдил, че съм в опасност. Виктор беше арестуван.
Но това не беше краят. Борбата продължи. Задържането на Виктор предизвика трус в света на „Синдиката“. Те бяха наранени, но не и унищожени.
Джил и нейният екип, междувременно, направиха най-голямата си крачка. Те обявиха проекта „Феникс“ на света. Организираха международна пресконференция, на която представиха доказателствата за лечебните способности на прототипа. Пациентите, които бяха излекувани, свидетелстваха. Светът беше в шок.
Новината се разнесе като пожар. Започна дебат – за етиката, за достъпа, за контрола. „Синдикатът“ се опита да омаловажи откритието, да го дискредитира, да го обяви за измама. Но доказателствата бяха твърде силни.
Джил и нейният екип се превърнаха в герои. Но и в мишени. Те бяха принудени да се скрият отново, за да продължат работата си, но този път с подкрепата на милиони хора по света.
Аз и Димитър продължихме да разкриваме мрежата на „Синдиката“, една по една, унищожавайки техните клетки. Беше дълга и изтощителна битка, но знаехме, че си струва.
След години на усилия, „Синдикатът“ беше разбит. Техните лидери бяха арестувани, техните мрежи – унищожени. Световният ред започна да се променя. Технологията „Феникс“ беше обявена за обществено достояние, контролирана от международна организация, която гарантираше етичното й използване и достъпност за всички.
Животът ми беше далеч от тихата уличка в Ривърсайд. Бяхме променили света. Но споменът за Майк и неговата смелост винаги щеше да остане с мен. Неговият ритуал, неговата тайна – те бяха началото на всичко. И бяха доказателство, че дори най-малкото любопитство може да доведе до най-големите промени.