Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Забравеният български пророк, който е задминал Ванга с предсказанията си!
  • Новини

Забравеният български пророк, който е задминал Ванга с предсказанията си!

Иван Димитров Пешев август 19, 2023
dqdasdasggegw.jpg

Влайчо Жечев е български пророк, чиито предсказания са останали във времето. Той се прочува с това до каква изумителна точност назовава нещата.

Живял е през периода 1894 г – 1981 г и е по-известен като Дядо Влайчо. Твърди се, че на конкурс, проведен през 80-те години на миналия век, Дядо Влайчо е задминал самата Ванга – той е бил на първа, а тя на втора позиция.

Всичко около този човек е обвито в странност и мрак, дори и днес във време, което наричаме демокрация. Макар, че е помагал на много хора и е бил познат на още повече, никъде не бива съобщавано за неговите способности – той остава загадка, чиито умения не са добили медийна популярност. Дори след смъртта си остава една затворена книга и вече в наши дни доста малко са онези, които са чували за него.

Роден е в село Коньово, близо до Нова Загора.

Още от дете Влайчо се оказва различен от връстниците си – твърди се, че от ранни години е имал видения, които са се сбъдвали. Такова е видението му за война, което е трябвало да се случи година по-късно. Като на дете, никой не проявява особен интерес към неговите думи, но година по-късно се оказват истина.

Когато пораства и е мобилизиран, Дядо Влайчо отказва да носи оръжие и да стреля по хората. Поради тази причина той е бил зачислен към кухнята и разпределянето на храната. Дават му и едно магаре, за да му помага. Но както се очаква странността на Влайчо не остава скрита дори в тези тежки моменти. Вместо да натовари магарето, той сам носи храната, а магарето върви след него без никаква тежест.

След края на войната славата на Дядо Влайчо става толкова голяма, че дори е повикан при Цар Борис III, за да му каже какво ще бъде детето, което очаква. Влайчо познава, че ще бъде син, както и че няма да има царство, в което да бъде цар. Разбира се, става дума за Симеон II.

Имал е срещи с Петър Дънов, с Ванга, където е предсказал по молба на Дънов какво ще се случи с Ванга. Тя е била омъжена наскоро, казва й, че ще остане вдовица. От своя страна Пророчицата му предсказва, че съвсем скоро ще го приберат и двамата се оказват прави. Ванга знае също, че ще излезе жив от този ад, но това му го спестява. Още по-странно е обаче, че и самият Влайчо е знаел, че ще излезе жив от затворите, в които са го измъчвали.

Когато през 1947 г. дядо Влайчо предсказва, че Георги Димитров ще бъде убит, властта го затваря в затвор и в течение на години го местят от един ад в друг.

Независимо, че две години след неговото предсказание Димитров умира, Дядо Влайчо остава в затвора още дълго време, а там е измъчван жестоко от своите надзиратели. Смирената душа на феномена продължава да е благородна и да се моли за душите на онези, които го мъчат.

Конкурсът за феномени през 80-те години, който споменахме, че Влайчо печели, предизвиква интереса на Людмила Живкова. След среща с него, обаче, тя се отдръпва, защото Дядо Влайчо не предсказва хубави неща за нея и Тодор Живков, той назовава дори предателството, което очаква Живков.

Още по-невероятното е, че познава смяната на тоталитарния режим, както и какво ще дойде след това – свободата, екологичните проблеми, модата, която се нарича унисекс и др.

Много малко се знае за изключителния живот на Дядо Влайчо – писал е есета, разкази. Живял е като аскет, без да се поблазни от нито едно земно изкушение, той умира на 87 годишна възраст. Това, което най-силно остава запечатано в спомените на хората, които са проучили и малкото информация, която има за него са думите му, че трудностите се поднасят на извисените души. / KO4

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Шеф Манчев посече дъщерята на Тодор Батков в Черешката
Next: Извънредно! Масови арести в центъра на София, има хора в безсъзнание

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.