Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Забраниха пускането на Дунавско хоро, ако не си плащаш за правото да го правиш
  • Новини

Забраниха пускането на Дунавско хоро, ако не си плащаш за правото да го правиш

Иван Димитров Пешев декември 31, 2022
zabasrasnrasi.png

Непосредствено преди Нова година се оказа, че пускането на Дунавското хора, може да се окаже престъпление. Това е символът на декемврийските празници. Причината е, че мелодията може да се слуша единствено при платени авторски права. Това стана ясно от съобщение на Музикаутор

Това е организацията, която следи за кражби на интелектуална собственост, използване на творби без платени права и плагиатство в музикалния сектор.

Причината е, че наследниците на Дико Илиев, който е създал хорото, са защитили авторските права до 2056 година. Всеки, който използва творбата, трябва да плаща на близките му определена сума. Забраната важи за хотели, дискотеки, ресотранти, кафенета и какво ли още не.
От ТВМЕДИА са се свързали с Музикаутор за потвърждение, а от там отговарят:

„Погрешно се смята, че мелодията на това хоро е от народна песен, всъщност тя е авторска, просто в нея са вплетени фолклорни мотиви“, разясниха пред ТВМЕДИА от Музикаутор.

Не изпускай тези оферти:

Близките са заявили, че ще следят зорко къде се пуска Дунавско хоро и ще се борят за авторските права. Парадоксът е, че от много години точно това хоро е символ на празненствата за Новата година. То звучи винаги след речта на президента, Химна на България и Многая лета. Няма българин, който да не разпознава мелодията.

„Да забраниш Дунавско хоро със закон е като да забраниш Химна на републиката. Просто някой иска да спечели лесни пари“, коментират веднага изненадани меломани в социалните мрежи.

„Напротив, това не е народна песен с неясен произход и неизвестен автор. Това е музика, написана от конкретен човек. Творбата му принаджели. Все някога в България трябва да се научим да уважаваме интелектуалния труд и да почитаме творците си“, казват на свой ред музиканти, които смятат, че „музикант къща не храни“ именно заради обидно ниските възнаграждания и хонорари, които получават.

„Въпреки дългогодишните ни усилия, множеството законодателни инициативи и синхронизиране на действащата нормативна уредба с тази в Европейския съюз, в България творците продължават да бъдат ощетявани. Техните музикални произведения се използват, без да бъдат предварително уредени правата им по Закона за авторското право и сродните му права.

Това се дължи на недостатъчния ресурс на държавата в контрола по спазването на закона, а в голяма степен и на нагласата на обществото и неразбирането за същността на правата и задълженията на ползвателите на авторски труд. Дико Илиев е композирал над 90 произведения, много от които погрешно се считат за „народна музика“, но това е авторска музика, създадена на фолклорна основа.

Това е валидно за много от авторските произведения, които МУЗИКАУТОР представлява на българския пазар, и показва нагледно как музиката се възприема като свободен за ползване продукт, без да се отчитат правата на създателите им и действащите закони“, коментира Иван Димитров – изпълнителен директор на сдружението за колективно управление на авторските права в музиката.

От Музикаутор предупреждават, че при липса на валиден музикален лиценз, ползването на Дунавското хоро е незаконно и подлежи на санкции. Контролът е от страна на Минситерството на културата.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Почти 2 000 000 гледания: Гостите бяха във възторг от танца на майка и синовете й. Впечатляващо и красиво!
Next: Софиянки пристигнаха в Сливен за ЧНГ и онемяха от посрещане в къща за гости

Последни публикации

  • Десет месеца. В ретроспекция, това е просто миг, кратък отрязък от време, който би трябвало да се изгуби в големия гоблен на живота. Но за мен тези десет месеца бяха цяла вечност, изтъкана от смях, споделени тайни под звездите и упойващото усещане, че най-накрая съм намерила своето място, своя човек. Неговото име беше Виктор.
  • Доведената ми дъщеря, Лилия, която току-що бе навършила шестнадесет, поиска да организира парти край басейна. Живеехме в голяма, модерна къща с панорамни прозорци, които гледаха към безупречно поддържана градина
  • Биологичният ми баща си тръгна, когато бях толкова малък, че споменът за него беше по-скоро мъгла, отколкото картина. Беше призрак в разказите на майка ми, сянка, която се беше изпарила преди зората на моето съзнание
  • На петдесет реших да се откажа. Не от живота, а от ролята, която бях играл в него твърде дълго. Ролята на бездънна касичка, на вечен гарант за чужди мечти, на рамо, на което се облягаха не за утеха, а за да стъпят по-високо
  • Телефонът иззвъня с пронизителен, настоятелен звук, който проби тишината на следобеда. Анна вдигна поглед от книгата, която се опитваше да чете от половин час, без да успее да погълне и една страница. Сърцето ѝ подскочи. Беше звъненето, което всяка майка разпознава – не просто повикване, а сигнал за тревога. На екрана светеше името на дъщеря ѝ, Лилия.
  • Гледала съм дъщерята на снаха ми безброй пъти. Повече, отколкото мога да преброя, повече, отколкото Десислава някога щеше да признае. Аз бях удобната леля, онази, на която се звъни в последния момент, онази, чийто живот се смяташе за достатъчно маловажен
  • Баща ми и аз работим в една и съща болница. Той е медицинска сестра, аз съм социален работник. Това само по себе си не е необичайно. Много семейства споделят професионалното си поприще, преплитайки съдбите си в сложната паяжина на общия занаят
  • Майка изпрати сина си в първи клас. Той стискаше здраво ръката ѝ и не искаше да я пусне. Влязоха в класната стая и учителката го усмихнато насърчи да седне на чина. Детето седна, но вместо да извади тетрадка
  • Нощта беше враг. Безмилостен, лепкав враг, който се опитваше да затвори клепачите на Петър с оловна тежест. Всяка клетка в тялото му крещеше за сън, но той я заглушаваше с поредната чаша горчиво, престояло кафе
  • Поканата дойде неочаквано, лаконичен текст от Симеон: „Ставам на тридесет. Ела да се видим. Старият адрес.“ Сърцето ми подскочи. Не се бяхме виждали от близо година, може би повече. Животът ни беше повлякъл в различни посоки
  • Въздухът в стаята се сгъсти, сякаш думите ми бяха изсмукали целия кислород. Седях на ръба на старото кресло в хола на родителите ми, а сърцето ми биеше в гърлото, оглушително и неравномерно.
  • Снаха ми, Десислава, организираше парти за разкриване на пола на бебето. Слънцето се сипеше през големите прозорци на къщата им, онази същата къща, за която брат ми Виктор беше изтеглил огромен заем, за да може тя да има своята „мечтана крепост“.
  • Когато татко почина, сякаш земята се срина под мен. Той беше всичко за мен — моята опора, моят фар в бурното море на живота, единственият, който истински ме разбираше и чиято безрезервна любов усещах като физическа прегръдка дори когато беше далеч. Райко беше човек с голямо сърце, но и с голямо състояние
  • Всичко започна с един плик. Обикновен, бял, с тънко прозорче от целофан, през което се виждаше името ми, изписано с безличен компютърен шрифт. Лежеше върху малката масичка в антрето, поставен там от пощальона
  • Веднъж си купих антична чиния онлайн. На снимката видях, че има пукнатина и се ядосах. Казах на продавача: ‘Искам отстъпка!’ Той започна да мърмори, но се съгласи. Получих я с доставка, и когато я разопаковах, останах смаян – чинията беше… не просто счупена. Беше много повече.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Десет месеца. В ретроспекция, това е просто миг, кратък отрязък от време, който би трябвало да се изгуби в големия гоблен на живота. Но за мен тези десет месеца бяха цяла вечност, изтъкана от смях, споделени тайни под звездите и упойващото усещане, че най-накрая съм намерила своето място, своя човек. Неговото име беше Виктор.
  • Доведената ми дъщеря, Лилия, която току-що бе навършила шестнадесет, поиска да организира парти край басейна. Живеехме в голяма, модерна къща с панорамни прозорци, които гледаха към безупречно поддържана градина
  • Биологичният ми баща си тръгна, когато бях толкова малък, че споменът за него беше по-скоро мъгла, отколкото картина. Беше призрак в разказите на майка ми, сянка, която се беше изпарила преди зората на моето съзнание
  • На петдесет реших да се откажа. Не от живота, а от ролята, която бях играл в него твърде дълго. Ролята на бездънна касичка, на вечен гарант за чужди мечти, на рамо, на което се облягаха не за утеха, а за да стъпят по-високо
  • Телефонът иззвъня с пронизителен, настоятелен звук, който проби тишината на следобеда. Анна вдигна поглед от книгата, която се опитваше да чете от половин час, без да успее да погълне и една страница. Сърцето ѝ подскочи. Беше звъненето, което всяка майка разпознава – не просто повикване, а сигнал за тревога. На екрана светеше името на дъщеря ѝ, Лилия.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.