Забременях на осемнайсет и родителите ми ме изгониха. Събирах си багажа тихо, докато сестра ми плачеше до вратата. Прекъснах всякакъв контакт и години наред не чух нищо от тях. Един следобед сестра ми изведнъж се появи на прага ми. Разплака се и, за моя шок, каза: „Мама и татко са…“ 😢
Думите ѝ се разтегнаха във въздуха като мокра дреха на вятър. Видях устните ѝ да треперят, но звукът сякаш не стигаше до мен.
Неда стоеше на прага ми като сянка от миналото. Очите ѝ бяха подпухнали, бузите ѝ хлътнали, а косата ѝ миришеше на дъжд и на бързане. Не беше просто разстроена. Беше уплашена.
Ръката ми се стегна около дръжката на вратата. Сякаш ако я пуснех, целият ми живот щеше да се разпадне на парчета.
„Какво са?“ прошепнах.
Неда изхлипа и направи крачка вътре, без да пита. Някога това беше нейният дом, моят дом, домът на всички ни. Сега беше моят малък апартамент, купен с кредит за жилище, който още висеше над главата ми като тежък камък. Апартамент, който не можех да си позволя да загубя, не и с Никола под покрива ми.
„В опасност са, Мила.“ Неда ме хвана за ръката, сякаш се боеше, че ще избягам. „Не знам откъде да започна.“
Погледът ми прескочи към стаята. Никола седеше над учебници, челото му бе опряно в дланта. Беше първа година в университета и се бореше да навакса всичко наведнъж. Детето ми. Моето момче. Моят най-голям страх и най-голяма победа.
Той вдигна глава. Погледна Неда. Пребледня така рязко, че сърцето ми се сви.
„Лельо Неда?“ гласът му беше мъжки, но още носеше онзи тон на момче, което не вярва докрай, че светът е опасен.
Неда се опита да се усмихне. Усмивката ѝ се счупи по средата.
„Здрасти, Ники…“ прошепна тя и се разплака пак.
И тогава разбрах. Каквото и да ставаше, не беше дребно. Не беше „мама е настинала“ или „татко се спъна“. Беше нещо, което идваше да разрови старите рани. Нещо, което щеше да ме принуди да избирам.
И аз мразех изборите.
Поканих я да седне. Неда се свлече на стола, сякаш краката ѝ бяха изчезнали. Никола се изправи, неловък, напрегнат, готов да излезе, ако го помоля. Само че аз не можех да го помоля. Не и сега.
„Говори,“ казах тихо. „Кажи го. Каквото и да е.“
Неда изтри бузите си с ръкава. Погледна ме право в очите.
„Мама е в болница. А татко… татко го търсят.“
Светът се наклони. Тези две изречения бяха достатъчни да изтрият годините.
„Кой го търси?“ изрекох, без да усетя как гласът ми се повишава. „Кой има право да го търси?“
Неда преглътна.
„Полицията. И една банка. И… едни хора, дето не трябва да ги има около нас. Има дългове, Мила. Огромни дългове. И съдебно дело.“
Никола направи крачка напред.
„Какво дело?“ попита той. „За какво?“
Неда погледна него, после пак мен. В очите ѝ проблесна срам.
„За измама. За документи. За гаранции. За къща. За… всичко.“
В стаята се чу само тиктакането на евтиния часовник, който си бях купила на промоция, за да не забравям, че времето не спира да тече, дори когато се преструваш, че живееш спокойно.
„Защо идваш при мен?“ попитах.
Този въпрос бе като нож. Не защото беше жесток. А защото беше истински.
Неда се сви.
„Защото няма друг. Защото мама… мама непрекъснато повтаря твоето име. Защото татко…“ тя млъкна, сякаш се давеше. „Защото ако не дойдеш, всичко ще се срине окончателно.“
И тогава аз го усетих. Не жалост. Не любов. Нещо по-опасно. Дълг.
А дългът е най-коварната верига. Дори когато се кълнеш, че си свободен, той намира начин да щракне около глезена ти.
„Ще ми разкажеш всичко отначало,“ казах. „Без пропуски.“
Неда кимна. Ръцете ѝ трепереха.
„Започна преди година,“ прошепна тя. „С един човек. Казва се Калоян.“
Името прозвуча като удар по стъкло.
Никога не бях чувала Калоян. Но усетих, че ще го запомня.
„Той е предприемач,“ каза Неда. „Има влияние. Много пари. И много врагове. Татко започна да работи с него. Мислехме, че ще се оправим. Че ще изплатим всичко. Че ще си върнем спокойствието.“
Неда се разсмя през сълзи.
„Само че спокойствие нямаше. Имаше капан.“
Глава втора
Когато ме изгониха, аз не плаках пред тях. Плаках по стълбите, докато слизах с един сак и с една торба, натъпкани набързо. Плаках по улицата, докато вървях без посока. Плаках в първата нощ, когато останах сама на чужд диван и слушах непознати хора да дишат в другата стая.
Но пред тях не.
Гордеех се. А гордостта е като лед. Държи те прав, докато отвътре всичко гори.
Бременността ми беше скандал. В техните очи аз не бях дете, което се е влюбило и е сгрешило. Бях петно. Бях провал. Бях причина хората да шушукат.
Майка ми, Рада, стоеше с кръстосани ръце и казваше едно и също.
„В този дом няма място за срам.“
Баща ми, Петър, не ме гледаше. Гледаше пода, сякаш там имаше отговори.
Неда, тогава още ученичка, плачеше и ме молеше да остана. Тя беше единствената, която се опита да ме спаси.
„Не си тръгвай,“ шепнеше. „Моля те. Ще измислим нещо.“
Аз я прегърнах и ѝ казах, че ще се оправя. Казах го, защото тя заслужаваше надежда. Не защото аз имах.
Първите месеци бяха сурови. Работех каквото намеря. Пренасях кашони. Миех подове. Подреждах стока. Усмихвах се на хора, които не ме виждаха. Вечер гърбът ми крещеше от болка, а аз се учех да спя седнала, защото на леглото ми беше неудобно.
После дойде Никола.
Когато го сложиха в ръцете ми, светът се промени. Не стана по-лесен. Но стана смислен.
Имаше моменти, в които гледах как спи и си мислех, че той ще ме убие от страх. Страхът, че няма да имам пари. Страхът, че ще се разболее. Страхът, че един ден ще ме попита къде са баба му и дядо му.
Той не питаше. Или поне не настояваше. В очите му имаше любопитство, но и нещо като мълчаливо съгласие, че някои неща са болни и не се пипат.
Когато порасна, започна да учи като обсебен. Не защото го карах. Аз го молех да почива. Той просто имаше вътрешна нужда да стигне там, където аз не бях успяла. Университетът беше неговият билет. Неговото доказателство, че може.
И аз направих всичко, за да му помогна.
Взех кредит за жилище. Не защото мечтаех за големи стаи и хубави гледки. А защото исках сигурност. Исках Никола да има дом, който никой не може да му отнеме с една дума.
Понякога се събуждах в тъмното, слушах дишането му и си повтарях, че това е цената. Цената на спокойствието.
Само че спокойствие няма. Има пауза. И паузата свършва.
Точно като този следобед, когато Неда застана на прага ми.
Глава трета
„Калоян не е просто човек с пари,“ каза Неда и впи пръсти в чашата вода, която ѝ подадох. „Той е човек, който знае как да накара другите да му повярват.“
„И татко му повярва,“ казах. Чувствах се странно да произнеса „татко“ след толкова години, но думата излезе сама. Като парче стъкло.
Неда кимна.
„Започна с обещание. Работеше за него. Нещо като управител, посредник, доверен човек. Калоян го караше да подписва документи. Казваше, че са формалности. Че е за общото благо. Че ако не подпише, друг ще подпише, и тогава семейството ни ще загуби шанс.“
„Какъв шанс?“
Неда се засмя кратко, горчиво.
„Шанс да не потънем.“
Никола седна. Погледът му беше остър.
„Какви документи?“ попита той.
Неда се поколеба.
„Заеми. Гаранции. Договори. Не разбирам всичко. Знам само, че къщата е заложена. И не само къщата.“
„Какво друго?“ попитах.
Неда ме погледна, сякаш ми поднасяше нещо, което може да ме отрови.
„Името ти, Мила.“
Въздухът в стаята се сгъсти.
„Какво значи това?“ прошепнах.
Неда се сви в стола.
„Калоян е извадил стари документи. Някакви пълномощни. Татко е използвал…“ тя млъкна. „Използвал е връзки. Казват, че си била съдружник в едно нещо. Че си имала дял. Че дължиш пари.“
Сърцето ми заби в ушите.
„Аз не съм подписвала нищо,“ изрекох.
„Знам.“ Неда кимна бързо. „Знам. Но има подписи. Има печати. Има свидетели. Има хора, които се кълнат.“
Никола стисна юмруци.
„Това е подправяне,“ каза той. „Това е престъпление.“
„Кажи го на тях,“ прошепна Неда. „Те не слушат. Те само искат парите. И ако не ги получат, ще ни смачкат.“
„Кои са те?“ попитах.
Неда се обърна към прозореца. Гласът ѝ стана едва доловим.
„Хората около Калоян. И банката. И един адвокат, който не се усмихва. Казва се Стоян.“
Имаше имена, които се лепяха по съзнанието като катран. Калоян. Стоян.
„Мама…“ Неда си пое въздух. „Мама е в болница. Сърцето ѝ не издържа. Викаше ме нощем и повтаряше, че трябва да те намеря. Че ако не те намеря, ще си отиде, без да ти каже истината.“
„Каква истина?“ попитах, а гърлото ми се сви.
Неда затвори очи.
„Че не те е изгонила, защото те е мразела. А защото е била притисната. Че някой я е заплашил. Че татко…“ тя се разтрепери. „Татко е направил нещо ужасно. И че Калоян го държи за гърлото.“
В този момент аз не знаех дали да се смея, или да крещя. Години наред бях живяла с мисълта, че те са избрали да ме зачеркнат. А сега изведнъж се появяваха „заплахи“ и „натиск“, като евтини оправдания.
Само че Неда не беше евтина. Тя беше истинска. И страхът ѝ беше истински.
Никола се наведе напред.
„Къде е дядо?“ попита той.
Неда прехапа устна.
„Изчезна. Преди три дни. Излязъл сутринта и не се върнал. Телефонът му е изключен. Калоян казва, че не знае. Полицията казва, че се е укрил.“
„Мислиш ли, че се е укрил?“ попитах.
Неда ме погледна, а очите ѝ се напълниха отново.
„Не знам. Не знам нищо вече. Само знам, че ако не направим нещо, ще ни отнемат всичко. И мама ще умре с мисълта, че ти си ѝ враг.“
Тишината падна като завеса.
Аз погледнах Никола. Той гледаше мен. В очите му имаше онова, което винаги ме е плашело най-много. Решителност.
„Мамо,“ каза той тихо, „трябва да отидем.“
„Не,“ прошепнах. „Аз не…“
„Трябва,“ повтори той. „Защото ако е истина, че са използвали името ти, ще дойдат и за теб. И за мен.“
Неда кимна бързо.
„Вече идват,“ прошепна. „Вчера мъж ме следеше. Днес пощенската кутия беше разбита. Някой търсеше нещо.“
Аз почувствах как страхът облизва гърба ми. Не като паника, а като студено предупреждение.
Някой беше започнал игра. И ние бяхме фигури на дъската, без да сме искали.
„Ще отидем,“ казах накрая.
И още преди да завърша изречението, усетих как животът ми се разделя на две. Преди и след.
Глава четвърта
Пътувахме мълчаливо. Неда не спираше да се оглежда. Никола гледаше напред, сякаш се опитваше да пробие път със силата на погледа си. Аз стисках чантата си и си повтарях, че това е временно. Че ще отида, ще чуя, ще кажа каквото имам да кажа и ще си тръгна.
Само че вътре в мен имаше друго усещане. Усещане, че ако прекрача този праг, няма да мога да се върна същата.
Когато стигнахме до болницата, мирисът ме удари като шамар. Дезинфекция и страх. Хора с празни лица. Стъпки, които звучат прекалено силно.
Неда ни водеше. При всяка врата се спираше, сякаш се страхуваше да я отвори. Накрая стигнахме до една стая, където светлината беше по-слаба.
Майка ми лежеше в леглото. Беше по-малка, отколкото я помнех. Сякаш някой беше взел жената, която ме беше изгонила, и беше източил от нея всичко твърдо и остро.
Очите ѝ се отвориха. Видя ме.
Устните ѝ потрепериха. Сякаш искаше да каже нещо, но се страхуваше, че думата ще бъде последната.
Аз стоях неподвижно. В мен се бореха две Мили. Едната, която беше бременна и изгонена. Другата, която беше майка и която знаеше, че гордостта убива по-бързо от болест.
„Мамо,“ изрекох тихо. Думата се разпадна в устата ми.
Майка ми протегна ръка. Пръстите ѝ бяха тънки. Като на чужд човек.
„Мила…“ прошепна тя. „Дойде.“
Неда се разплака до леглото. Никола стоеше на прага, несигурен. Майка ми погледна него и очите ѝ се разшириха.
„Това е…“ прошепна тя.
„Никола,“ казах. „Синът ми.“
Майка ми пребледня. В погледа ѝ имаше болка, която не можеше да се престори на друга.
„Толкова е голям…“ прошепна тя.
Никола пристъпи. Погледна я. Не с омраза. Не с любов. С онова тихо любопитство на човек, който вижда кръвна връзка, но не знае какво да прави с нея.
„Здравей,“ каза той.
Майка ми преглътна.
„Здравей, Ники…“ прошепна тя, сякаш му казваше „прости ми“, но не смееше.
Аз седнах до леглото. Ръцете ми бяха студени.
„Неда каза, че татко го търсят,“ казах без увъртане. „И че името ми е замесено.“
Майка ми затвори очи.
„Това е вярно,“ прошепна тя.
„Защо?“ гласът ми се разтресе. „Защо го направихте?“
Майка ми отвори очи и ме погледна. В тях нямаше онази жестокост от миналото. Имаше изтощение.
„Не сме искали,“ каза тя. „Кълна се. Аз… аз мислех, че те пазя.“
„Пазиш ме като ме изгониш?“ горчивината ми излезе сама.
Майка ми се разплака без звук. Сълзите ѝ се стичаха към ушите.
„Имаше човек,“ прошепна тя. „Не Калоян. Преди него. Човекът, който… който е баща на Никола.“
Сърцето ми спря.
Неда издаде звук, сякаш се задави.
Никола замръзна.
„Какво?“ прошепнах.
Майка ми дръпна ръката си към чаршафа, сякаш се страхуваше, че ако я остави протегната, някой ще я отреже.
„Казва се Виктор,“ прошепна тя. „Тогава… беше млад. Богат. Опасен. Неговият баща държеше половината квартал в джоба си. И когато разбра, че си бременна, не искаше дете. Искаше да изчезнеш.“
Аз почувствах как стаята се завърта. Спомените ме заляха.
Виктор. Да. Бях го обичала като глупачка. С онзи глад на момиче, което вярва, че любовта е билет към свобода. Той беше чаровен, обещаваше неща, които не разбирах. И в един момент изчезна. Остави ме сама с теста в ръцете.
„Защо ми го казваш сега?“ попитах през зъби.
Майка ми преглътна.
„Защото Виктор се върна,“ прошепна тя. „И защото Калоян работи за него. Или поне така мисля. И защото те искат нещо от теб. И от Никола.“
Никола се изсмя кратко, без радост.
„Какво искат?“
Майка ми погледна Никола и очите ѝ се напълниха с ужас.
„Искат да поправят миналото,“ прошепна тя. „Само че не с любов. С договори. С пари. С натиск.“
Неда хвана ръката ми.
„Мила, аз не знаех,“ прошепна тя.
Аз не я чух. Чувах само едно. Миналото се беше върнало и този път не искаше да си тръгне.
„Къде е татко?“ попитах рязко, защото ако не питах, щях да се разпадна.
Майка ми затвори очи.
„Той отиде да се срещне с Калоян,“ прошепна тя. „Каза, че ще уреди всичко. Каза, че ще изкупи вината си. Каза, че ще върне дъщеря си у дома. И аз го пуснах.“
Гласът ѝ се счупи.
„А после телефонът му замлъкна.“
Точно тогава вратата се отвори. В стаята влезе жена с твърд поглед и папка под мишница. Косата ѝ беше прибрана стегнато, а походката ѝ беше на човек, който не губи време.
„Рада?“ попита тя и се приближи. После погледна мен. „Вие трябва да сте Мила.“
Не беше въпрос. Беше констатация.
„Коя сте?“ попитах.
Жената протегна ръка.
„Яна. Адвокат.“
Тишината се върна, но вече не беше празна. Беше напрегната като струна.
„Търся ви от два дни,“ каза Яна. „Имате проблем. Не само семейството ви. Имате проблем вие.“
Глава пета
Яна ни изведе от стаята на майка ми и ни поведе към един празен коридор. Говореше тихо, но в гласа ѝ имаше сила.
„Няма да ви лъжа,“ каза тя. „Ситуацията е сериозна. Има заведено дело. Има претенции към имоти. Има твърдения, че сте участвали в търговски дейности, които са донесли загуби. Има подаден сигнал за измама. В него фигурира вашето име.“
„Аз не съм участвала в нищо,“ казах.
„Вярвам ви,“ отвърна Яна. „Но в делата не печели този, който е прав. Печели този, който може да докаже, че е прав. А доказателствата понякога са изработени.“
Никола се наведе напред.
„Какви са доказателствата?“
Яна го погледна с интерес.
„Ти си…?“
„Никола. Синът ѝ.“
Яна кимна.
„Има документи с подпис, който прилича на нейния. Има свидетел, който твърди, че я е виждал да присъства на срещи. Има банкови движения. Има печат на фирма, която е регистрирана преди години и е минала през няколко прехвърляния.“
„Кой е свидетелят?“ попитах.
Яна се усмихна без радост.
„Човек на име Стоян. Адвокатът на Калоян.“
Неда изохка.
„Значи е истина…“
Яна погледна Неда.
„Ти си сестрата,“ каза. „Ти ми се обади.“
Неда кимна. Лицето ѝ беше бледо.
Яна продължи.
„Калоян е човек, който строи мрежи. Вкарва хората вътре и после ги държи с дългове и страх. Баща ви е влязъл в мрежата. Вероятно е подписвал неща, без да разбира. Вероятно е вярвал, че спасява семейството. А може би…“ Яна замълча за миг. „Може би е криел нещо.“
„Какво?“ попитах.
Яна отвори папката. Извади лист.
„Има още един човек, замесен. Името му е Виктор. Има данни, че Калоян работи с него в няколко начинания. И има данни, че Виктор има интерес от… вашето семейство.“
Никола стисна зъби.
„Защо?“
Яна го погледна.
„Защото има нещо, което може да бъде използвано. Вие. И майка ви. И имотите. И най-вече една стара история, която явно не е приключила.“
В гърлото ми се надигна киселина.
„Виктор не ме е търсил години,“ казах. „Защо сега?“
Яна вдигна рамене.
„Понякога хората се връщат, когато им трябва нещо. Или когато мислят, че са станали достатъчно силни да вземат това, което са оставили.“
Неда се разтрепери.
„А татко?“ прошепна. „Къде е татко?“
Яна затвори папката.
„Не знам,“ каза. „Но знам, че ако Калоян държи документите и парите, може да държи и хора.“
Думите ѝ паднаха тежко.
„И какво правим?“ попитах.
Яна ме погледна право в очите.
„Първо,“ каза тя, „трябва да се защитите. Трябва да докажем, че подписите са подправени, че вие не сте участвали. Второ, трябва да намерим баща ви. Трето, трябва да разберем какво точно държи Калоян над семейството ви. Защото докато не разберем, той ще ви мачка.“
Никола се изправи.
„Аз мога да помогна,“ каза. „Уча право. Знам, че не е много, но…“
Яна го прекъсна с вдигната длан.
„Ти можеш да помогнеш като си държиш главата студена,“ каза. „Това ще е по-важно от всичко. И не се заблуждавай. Това не е университетска задача. Това е война.“
Думата „война“ не трябваше да звучи толкова реално. А прозвуча.
Яна се наведе към мен.
„Мила, трябва да ти кажа още нещо.“
„Кажи.“
Яна понижи глас.
„Има срокове. Има заседание. Бързо. Има и възможност да наложат запор върху жилището ти. Това, което си купила с кредит. Имат право да го поискат, ако убедят съда, че дължиш.“
В мен се вдигна паника. Не за мен. За Никола.
„Не,“ прошепнах.
„Да,“ каза Яна тихо. „Затова сме тук.“
Точно тогава телефонът на Неда звънна. Тя погледна екрана и пребледня още повече.
„Непознат номер,“ прошепна.
Яна я изгледа.
„Вдигни,“ каза.
Неда натисна.
„Ало?“ гласът ѝ беше като на дете.
От другата страна се чу мъжки глас. Ниският, уверен тон на човек, който не пита, а нарежда.
„Неда,“ каза гласът. „Кажи на Мила, че Калоян я поздравява. И че ако иска да си запази покрива, е време да си спомни откъде е тръгнала.“
Неда трепереше. Очите ѝ се напълниха със сълзи.
„Кой сте вие?“ прошепна.
Мъжът се засмя тихо.
„Кажи ѝ, че утре ще я чака покана. Ако не дойде, ще се видим по друг начин.“
Линията прекъсна.
Неда свали телефона. Яна я погледна спокойно.
„Ето го натиска,“ каза. „Сега вече няма съмнение.“
Аз усетих как в мен се надига нещо тъмно. Гневът, който години наред бях държала заключен.
„Добре,“ изрекох тихо. „Нека ме поканят.“
Глава шеста
Вечерта не спах. Никола също. Неда седеше в кухнята и гледаше в една точка, сякаш ако помръдне, ще стане по-лошо.
Яна ни остави визитка и инструкции. Сутринта да ѝ се обадим. Да не подписваме нищо. Да не говорим с никого сами. Да пазим всяка бележка, всяко писмо.
Сякаш това можеше да спре бурята.
Към полунощ Никола влезе при мен. Седна на края на леглото.
„Мамо,“ каза тихо. „Той ли е…“
Аз знаех кого има предвид. Виктор. И въпреки че ненавиждах това име, то беше част от живота ми.
„Да,“ прошепнах. „Вероятно.“
Никола замълча. После каза нещо, което ме разряза.
„Мислиш ли, че ме е искал някога?“
Аз затворих очи.
„Не знам,“ признах. „Но знам, че аз съм те искала. Всяка секунда. И това е единственото, което има значение.“
Никола преглътна. Погледът му стана твърд.
„Ако дойде,“ каза, „няма да го оставя да те натиска. Няма да го оставя да ме купува. Никой няма да ни купува.“
Той говореше като мъж. А аз изведнъж осъзнах колко бързо го бях изгубила като дете. Кога беше станал толкова сериозен. Кога беше поел товара, без да го показва.
„Ще бъдеш внимателен,“ казах.
„Ще бъда справедлив,“ отвърна той.
„Справедливостта понякога е скъпа,“ прошепнах.
Той се усмихна леко.
„Знам. Уча за това.“
Сутринта дойде поканата.
Не беше писмо с печат и официален тон. Беше плик, пъхнат под вратата. Вътре имаше само адрес и час. И една бележка, написана с едър почерк.
„Ела сама. Ако доведеш адвокат, ще си виновна за последствията.“
Неда се разплака.
„Не ходи,“ молеше ме. „Не ходи, Мила. Те са способни на всичко.“
Аз сгънах бележката внимателно и я сложих в чантата си.
„Ще отида,“ казах.
„Сама ли?“ попита Никола.
„Не,“ отвърнах. „Няма да съм сама. Ще има човек, който няма да очакват.“
И набрах номера на Яна.
Когато ѝ прочетох бележката, тя изсумтя.
„Класически натиск,“ каза. „Ще дойда. Но няма да ме видят веднага. Ще стоя настрана. И още нещо. Искам да срещна този Калоян.“
„Защо?“
„За да му покажа, че не сме уплашени,“ каза Яна. „А когато човек като него усети, че не контролира страха ти, започва да прави грешки.“
Срещата беше в голяма сграда, където въздухът миришеше на пари и на самоувереност. Не казвам имена. Не ми трябват. Такива места са еднакви навсякъде. Мрамор, стъкло, хора в костюми, които гледат през теб.
Аз влязох. Сърцето ми биеше. Но стъпките ми бяха равни.
На рецепцията седеше млада жена, която се престори на любезна.
„За среща?“ попита тя.
Аз подадох бележката.
Тя я прочете и кимна.
„Етаж нагоре. В края на коридора.“
Качих се. Коридорът беше дълъг, а тишината в него ме караше да чувам собственото си дишане. В края имаше врата с матово стъкло.
Почуках. Глас отвътре каза „влез“.
Стаята беше просторна. До прозореца стоеше мъж с гръб към мен. Ръцете му бяха в джобовете, а стойката му беше на човек, който е свикнал да му се подчиняват.
Той се обърна бавно.
Калоян беше по-млад, отколкото си го представях. Очите му бяха светли, усмивката му гладка, като добре наточен нож.
„Мила,“ каза той, сякаш се познавахме от години. „Най-после.“
„Къде е баща ми?“ попитах без поздрав.
Калоян се усмихна.
„Бързо към същината. Харесва ми.“
„Къде е?“ повторих.
Калоян се приближи. На бюрото му имаше папки. На стената висеше картина, която изглеждаше скъпа, но беше бездушна.
„Баща ти е възрастен човек,“ каза той спокойно. „Понякога възрастните хора се паникьосват и правят глупости. Той избра да изчезне.“
„Лъжеш,“ казах.
Калоян се засмя тихо.
„Ти си смела. Може би затова Виктор те харесваше.“
В името „Виктор“ имаше отрова. Аз усетих как устата ми пресъхва.
„Какво общо има Виктор?“ попитах.
Калоян седна в креслото си и кръстоса крак.
„Всичко,“ каза тихо. „Той е човекът, който държи много нишки. Аз държа някои. Стоян държи други. А ти… ти си нишка, която се мисли за отделна.“
Той се наведе напред.
„Да ти кажа как стоят нещата, Мила. Има дълг. Дългът е стар. И той се плаща. С пари или с болка. Ти избираш.“
„Нямам дълг към теб,“ изрекох.
Калоян вдигна една папка и я потупа.
„Имаш подпис,“ каза. „Имаш печат. Имаш минало.“
„Подправено.“
„Доказвай,“ усмихна се Калоян. „Докато доказваш, запорът ще падне върху дома ти. Докато доказваш, майка ти може да не издържи. Докато доказваш, Никола може да се окаже… във вихъра.“
Сърцето ми се стегна.
„Остави Никола,“ изсъсках.
Калоян се усмихна още по-широко.
„О, не. Никола е важен. Виктор има слабост към наследници. Особено към такива, които изглеждат умни.“
Той се изправи бавно.
„Ето моята оферта. Идваш при нас. Подписваш едно споразумение. Признаваш, че си участвала, че си сгрешила. Ние ти даваме срокове. Не пипаме дома ти. Помагаме на майка ти. И ти…“ той спря и се приближи, докато не усетих дъха му. „Ти се връщаш при семейството си като послушна дъщеря. Без шум.“
„И баща ми?“
Калоян ме погледна в очите.
„Ще го намерим,“ каза. „Ако го искаш жив и свободен, не ми пречи.“
В този момент зад мен се чу тихо отваряне на врата. Аз не се обърнах, но усетих присъствие.
„Калоян,“ каза женски глас. „Това, което правиш, е изнудване.“
Калоян се вкамени за миг. После се усмихна, без да се обръща.
„Яна,“ каза той. „Очаквах те.“
Аз се обърнах. Яна стоеше до вратата, спокойна, като човек, който е влязъл не в капан, а в съдебна зала.
Калоян се облегна на бюрото.
„Харесва ми, че сте отбор,“ каза. „Това прави играта по-интересна.“
Яна го погледна студено.
„Това не е игра,“ каза. „И ако не освободиш Петър, ще те погреба в жалби и проверки.“
Калоян се засмя.
„Погреби ме,“ каза. „Но докато копаеш, домът на Мила ще бъде запориран. И майка ѝ ще лежи сама. И Никола ще разбере колко струва гордостта.“
Яна не мигна.
„Мила,“ каза тя спокойно, „тръгваме си.“
Калоян вдигна пръст.
„Само едно,“ каза. „Кажи на Мила, че Виктор ще дойде лично. Довечера. И ще поиска да види сина си.“
Думата „сина си“ се заби в мен като пирон.
Аз излязох от стаята на Калоян, без да кажа нищо. По коридора мраморът под краката ми изглеждаше по-студен. А светът ми се затваряше като клетка.
Глава седма
Вечерта седяхме тримата в кухнята. Неда се беше върнала при майка ни за малко, после пак дойде при нас. Никола ходеше напред назад. Яна седеше до масата и преглеждаше документи.
„Той няма право да идва така,“ каза Никола.
„Право?“ Яна вдигна очи. „Има право да опита. Това е проблемът. Хора като Виктор рядко питат дали имат право. Те действат и после намират начини да изглежда законно.“
„Но той не ме е признал,“ каза Никола. „Няма нищо.“
Яна кимна.
„Ако няма официално признаване, тогава не може да претендира лесно. Но може да започне процедура. Може да поиска установяване на бащинство. Може да използва влияние, да създаде натиск.“
Аз стоях мълчалива. В главата ми се въртяха думи. „Синът си.“ „Оферта.“ „Запор.“
„Какво ще правим?“ попита Неда, когато се върна. Очите ѝ бяха зачервени. „Мама ме пита дали ще останеш.“
„Не знам,“ отвърнах честно.
Яна остави папката.
„Първо трябва да намерим Петър,“ каза. „Без него сме слепи. Той е подписвал. Той е виждал. Той знае кой е дърпал конците. Или поне знае достатъчно.“
„Как?“ попитах.
Яна ме погледна.
„Ще започнем от най-очевидното,“ каза. „Кой има мотив да го скрие. Калоян. Кой има мотив да го принуди да мълчи. Стоян. И кой има мотив да държи всичко под контрол. Виктор.“
Никола спря да ходи.
„А какво да правя аз?“ попита.
Яна се усмихна леко.
„Ти ще гледаш майка си,“ каза. „И ще продължиш с университета. Не прекъсвай. Това е твоето оръжие. Това е твоят път.“
Никола сведе очи.
„Как да ходя на лекции, когато ни заплашват?“
Яна се наведе към него.
„Когато светът те натиска, най-голямата победа е да не спреш да вървиш,“ каза. „Иначе те вече са спечелили.“
Точно тогава звънецът на вратата иззвъня.
Сякаш някой беше чакал тези думи.
Неда се вкамени. Никола се напрегна. Аз почувствах как кръвта ми се отдръпва от лицето.
Яна стана.
„Аз ще отворя,“ каза.
Но аз вече бях на крака.
„Не,“ казах. „Аз.“
Отидох. Погледнах през шпионката.
Мъж стоеше отвън. Висок. С тъмно палто. Лицето му беше твърде познато и твърде далечно.
Виктор.
Отворих.
Той ме погледна с усмивка, която някога ме беше карала да вярвам, че съм избрана. Сега ме караше да се чувствам като плячка.
„Мила,“ каза спокойно. „Минаха години.“
„Не си добре дошъл,“ отвърнах.
Виктор повдигна вежди.
„Винаги си била пряма,“ каза. „Затова те харесвах.“
„Защо си тук?“ попитах.
Виктор не отговори веднага. Погледът му мина покрай мен и се спря в дълбочината на жилището.
„Искам да видя Никола,“ каза.
„Той не е твой,“ изсъсках.
Виктор се усмихна по-широко.
„Това ще реши съдът,“ каза тихо. „А аз предпочитам да не стигаме дотам по грозен начин.“
Зад мен Яна се приближи. Застана до рамото ми.
„Вие сте Виктор,“ каза тя спокойно.
Виктор я погледна.
„А ти си Яна,“ отвърна. „Приятно ми е.“
„Не мисля,“ каза Яна.
Виктор се засмя.
„Харесвам хора, които се опитват да ме спрат,“ каза. „Но рядко успяват.“
Аз усетих как гневът ми се надига.
„Остави ни на мира,“ казах. „Не се появи, когато трябваше. Не се появи, когато бях сама. Не се появи, когато раждах. Не се появи, когато плащах сметки и работех до припадък. Сега се появяваш, защото ти трябва нещо.“
Виктор ме изгледа внимателно.
„Променила си се,“ каза. „Станала си по-силна.“
„Не е заради теб,“ отвърнах.
Той кимна, сякаш това го забавлява.
„Искам да поговорим вътре,“ каза. „Като цивилизовани хора.“
„Няма да влизаш,“ отсякох.
Виктор въздъхна.
„Тогава ще говорим тук,“ каза. „Имаш проблеми, Мила. Големи. Калоян може да е груб, но е полезен. Аз мога да ви помогна. Да изчистя дълговете. Да спра запорите. Да осигуря най-доброто лечение за майка ти. Да намеря баща ти.“
„И каква е цената?“ попитах.
Виктор се усмихна и направи малка крачка напред.
„Истината е проста,“ каза тихо. „Искам Никола да стане част от живота ми.“
Отзад Никола се появи в коридора. Беше чул. Очите му бяха студени.
„Не съм част от живота ти,“ каза той.
Виктор го погледна. В очите му проблесна нещо като признание.
„Приличаш на мен,“ каза.
Никола се усмихна горчиво.
„Приличам на майка си,“ отвърна.
Виктор задържа погледа му.
„Умно момче,“ каза. „И точно заради това ти предлагам шанс. Аз мога да ти отворя врати. Университетът е само начало. Има свят отвъд него. Светът на хората, които решават.“
Никола пристъпи напред.
„Светът на хората, които купуват,“ каза. „Не благодаря.“
Виктор се засмя тихо.
„Гордост,“ каза. „Това е семейна болест.“
После погледна мен.
„Ще ти дам време,“ каза. „До утре вечер. Ако тогава не си разумна, ще минем по официален път. И тогава няма да е приятно.“
Той се обърна, сякаш всичко беше решено, и тръгна по стълбите.
Аз затворих вратата. Ръцете ми трепереха.
Никола ме погледна.
„Мамо,“ каза тихо, „кой е той за теб?“
Аз преглътнах.
„Грешка,“ прошепнах. „Голяма грешка.“
Яна се приближи.
„Не,“ каза тя. „Той не е грешка. Той е враг.“
Глава осма
На следващия ден Яна уреди среща с човек, който можеше да ни помогне. Казваше се Дамян. Предприемач. Но не от вида на Виктор и Калоян. Поне така твърдеше Яна.
„Дамян е човек, който е бил в същата мрежа,“ каза тя. „Излязъл е. И оттогава помага на други да излязат. Не го прави от милост. Прави го от принцип.“
„Принципите не плащат сметки,“ промърмори Неда.
Яна я погледна.
„Понякога плащат повече от парите,“ каза.
Срещата беше в малко заведение, където нещата изглеждаха обикновени. Това беше важно. Хората като Калоян обичат блясък. Хората като Дамян обичат да не ги забелязват.
Дамян беше на около четирийсет. Очите му бяха уморени, но ясни. Ръцете му бяха на човек, който е работил, не само подписвал.
„Мила,“ каза той и ме погледна с някаква тиха сериозност. „Чувал съм за теб. Яна ми разказа.“
„Надявам се да не е разказала много,“ отвърнах.
Дамян се усмихна леко.
„Разказа достатъчно да разбера, че не си от хората, които се продават лесно,“ каза.
Никола седеше до мен, внимателен. Неда беше нервна, непрекъснато гледаше вратата.
„Кажи ми,“ каза Дамян, „Калоян какво иска?“
„Да подпиша споразумение,“ казах. „Да призная вина. Да се подчиня. И да дам Никола на Виктор.“
Дамян се облегна назад. В погледа му проблесна нещо тъмно.
„Виктор,“ повтори той. „Разбира се.“
„Познавател ли си?“ попита Яна.
Дамян кимна.
„Да,“ каза. „Виктор е от онези, които винаги печелят, докато някой не им вземе картите от ръцете. Калоян е неговият инструмент. Калоян прави мръсното. Виктор остава чист на повърхността.“
„Как да му вземем картите?“ попита Никола, гласът му беше напрегнат.
Дамян го погледна.
„Ти учиш право, нали?“ попита.
„Да.“
Дамян кимна.
„Тогава знаеш, че най-важното е доказателство,“ каза. „Без доказателство имаме само думи. А Виктор печели срещу думи.“
„Какво доказателство?“ попитах.
Дамян се наведе напред.
„Калоян има слабост,“ каза. „Той записва всичко. Държи папки. Държи списъци. Държи чужди грехове като валута. Има сейф. Не в неговия кабинет. На друго място. Там държи истината.“
Неда пребледня.
„Откъде знаеш?“ прошепна.
Дамян я погледна.
„Защото някога аз бях на твоето място,“ каза. „И защото той се опита да ме счупи. Не успя. Но научих как работи.“
Яна се наведе.
„Можеш ли да ни заведеш до сейфа?“ попита тя.
Дамян поклати глава.
„Не,“ каза. „Но мога да ви кажа кой може.“
„Кой?“ попитах.
Дамян въздъхна.
„Стоян,“ каза. „Адвокатът му. Стоян знае къде е. И Стоян вече не е толкова лоялен, колкото изглежда.“
Яна присви очи.
„Имаш ли контакт?“ попита.
Дамян кимна.
„Мога да го притисна,“ каза. „Но ще струва.“
„Колко?“ попитах.
Дамян ме погледна.
„Не с пари,“ каза тихо. „С риск. Защото ако Стоян се обърне срещу Калоян, ще го смачкат. Ако вие се опитате да вземете доказателствата, ще ви натиснат още по-силно. Има шанс да загубите всичко.“
Никола се усмихна без радост.
„Ние вече може да го загубим,“ каза.
Дамян кимна.
„Това е вярно,“ каза. „Затова ви предлагам друг план.“
Той извади малка бележка и я бутна към Яна.
„Има човек,“ каза. „Жена. Казва се Лилия.“
Неда се вкамени.
„Лилия?“ повтори тя.
Дамян я погледна.
„Знаеш я,“ каза.
Неда преглътна трудно.
„Тя…“ гласът ѝ се разтресе. „Тя беше… с татко.“
Думите паднаха като камък.
Аз почувствах как стомахът ми се свива.
„Какво говориш?“ попитах.
Неда не ме погледна. Гледаше масата.
„Татко имаше… друга жена,“ прошепна. „От години. Мама разбра късно. Аз разбрах още по-късно. И… и Калоян го използва.“
В мен се надигна гняв, но и нещо по-лошо. Разочарование, което пареше.
Дамян кимна.
„Лилия знае много,“ каза. „Тя е била близо до Калоян. И до Стоян. И до Виктор. Не по любов. По необходимост. Тя може да ви даде информация. Но трябва да я намерите първи, преди да я намерят те.“
Яна взе бележката.
„Къде е?“ попита.
Дамян я погледна.
„Скрита,“ каза. „И уплашена. И ако не я убедите, че сте на нейна страна, ще ви предаде.“
Никола въздъхна.
„Всички предават,“ каза тихо.
Аз го погледнах.
„Не всички,“ казах. „Иначе нямаше да сме живи.“
Дамян се усмихна леко.
„Ще ви помогна да я намерите,“ каза. „Но има условие. Когато тази мрежа падне, вие няма да станете като тях. Няма да използвате истината като оръжие за отмъщение. Ще я използвате за справедливост.“
Яна кимна.
„Това е и моето условие,“ каза.
Аз погледнах Неда. Тя плачеше без звук.
И тогава разбрах. Историята ни не беше само за изгонена дъщеря. Беше за семейство, което е гнило отвътре, и за хора, които са свикнали да дърпат конците на чуждите съдби.
И ако исках да защитя Никола, трябваше да вляза в гнилото. Да го разкъсам. И да изляза, без да се заразя.
Глава девета
Лилия не беше лесна за намиране. Дамян ни даде посока, но не и адрес. Казваше, че тя постоянно сменя местата, където се крие. Че се страхува.
„Страхът я държи жива,“ каза той. „Но може и да я убие.“
Яна направи това, което правеше най-добре. Изпрати запитвания, проверки, обаждания. Говори с хора, които не обичат да говорят. И за два дни намери следа.
Неда беше тази, която настоя да дойде с нас. Казваше, че Лилия ще я познае. Че може да ѝ повярва повече, ако види лице от миналото.
Аз не знаех дали това е добра идея. Но Неда беше като човек, който иска да изкупи вина.
Никола остана да учи, както настоя Яна. Но в очите му имаше страх, който ме преследваше.
„Ще се върнеш, нали?“ попита ме, когато тръгвах.
„Да,“ казах. „Ще се върна.“
Не обещавах, че всичко ще е наред. Само обещавах, че няма да избягам.
Срещнахме Лилия в малко жилище, където пердетата бяха постоянно спуснати. Вратата ни отвори жена на около трийсет и пет, с остри черти и очи, които непрекъснато следяха движенията ни.
Когато видя Неда, лицето ѝ се напрегна.
„Ти?“ прошепна.
Неда пристъпи напред.
„Лилия,“ каза тихо. „Няма да те нараня. Трябва да говорим.“
Лилия се засмя кратко.
„Твоят баща казваше същото,“ каза тя. „А после…“ тя млъкна, сякаш се задави.
Яна се представи. Аз стоях мълчалива, защото усещах, че ако говоря, може да избухна.
Лилия ни пусна вътре. Заключи веднага. Гледаше ни като животно в капан.
„Кажете бързо какво искате,“ каза.
Яна извади бележника.
„Искаме да знаем къде е Петър,“ каза. „И какво държи Калоян срещу него. И срещу Рада. И срещу Мила.“
Лилия пребледня.
„Не произнасяйте имената им така,“ прошепна. „Сякаш са безопасни.“
„Те са моите родители,“ изрекох. Гласът ми беше по-твърд, отколкото се чувствах.
Лилия ме погледна.
„Ти си Мила,“ каза. „Ти си тази, която изгониха.“
Аз не отговорих. Не исках да ѝ давам удовлетворение.
Лилия се облегна на стената.
„Петър не е светец,“ каза. „Но не е чудовище. Той беше слаб. И уплашен. И Калоян го хвана точно там.“
Неда плачеше тихо.
„Защо го направи?“ прошепна тя. „Защо беше с него?“
Лилия погледна Неда с горчивина.
„Защото някой трябваше да плати сметките,“ каза. „И защото Петър ми обеща, че ще напусне Рада. Че ще започнем нов живот. Че ще бъда…“ тя спря и се изсмя през зъби. „Глупости. Лъжи. Неговият живот беше пълен с лъжи.“
Яна се намеси.
„Лилия, не сме тук да те съдим. Тук сме да оцелеем. Кажи ни какво знаеш.“
Лилия стисна устни.
„Знам, че Калоян работи за Виктор,“ каза. „Знам, че Виктор има хора навсякъде. Знам, че Калоян държи сейф с документи, които могат да унищожат половината му „партньори“. Знам, че Петър опита да открадне нещо оттам.“
Сърцето ми се сви.
„Какво?“ попитах.
Лилия преглътна.
„Нещо като доказателство,“ каза. „Петър разбра, че Калоян е подправил подписи. Не само твоя. На много хора. И Петър реши да го спре. Да спаси семейството си. Да върне теб. Да се изкупи.“
Неда се свлече на стола.
„Къде е той?“ прошепна.
Лилия затвори очи за миг.
„Когато Петър ми се обади последния път,“ каза, „беше уплашен. Каза, че има папка. Че ако я даде на Яна, всичко ще се обърне. Каза, че ще се срещне с мен, за да ми я даде, ако нещо стане. Но не дойде.“
„Къде трябваше да се срещнете?“ попита Яна.
Лилия се замисли.
„На едно място, където хората не задават въпроси,“ каза. „Където се крият други като нас. Един стар гараж…“
Яна вдигна ръка.
„Без подробности на глас,“ каза. „Това не е място да говорим всичко.“
Лилия кимна нервно.
„Не знам дали е жив,“ прошепна. „Но знам, че ако е извадил папката, Калоян ще го търси като луд. И Виктор също.“
Аз почувствах как в мен се надига ужас.
„А защо Виктор?“ попитах.
Лилия ме погледна.
„Защото папката не е само за подписи,“ каза. „Има и снимки. Има и записи. Има и едно име, което Виктор не иска да бъде свързано с определени сделки.“
Яна се наведе.
„Кои сделки?“ попита.
Лилия се поколеба.
„Сделки с имоти,“ каза. „Сделки с хора. Съдби. Те вземат къщи на хора, които са бедни или отчаяни. Дават им заеми, после ги удрят с лихви, после ги съдят, после ги вземат. И никой не може да ги спре, защото всички се страхуват.“
Неда въздъхна.
„Мама… мама мислеше, че ще се оправим,“ прошепна.
Лилия я погледна.
„Рада винаги е мислела, че може да контролира всичко,“ каза. „Дори теб. Дори Мила. Дори Петър. Само че има хора, които контролират нея.“
Аз се изправих.
„Лилия,“ казах. „Ако знаеш нещо, което може да спаси Никола, кажи го. Сега.“
Лилия ме погледна дълго. После въздъхна.
„Виктор иска Никола не само за да играе баща,“ каза. „Той иска да изглежда като добър човек. Иска наследник, който да стои до него, когато започнат разследвания. Иска да има лице, което хората да харесват. Младо. Умно. Чисто.“
Тези думи ме удариха като шамар.
„Той иска да използва сина ми като щит,“ прошепнах.
Лилия кимна.
„Да,“ каза. „И ако не го получи доброволно, ще опита да го вземе по друг начин.“
Точно тогава се чу тропане по вратата.
Силно. Настойчиво. Непогрешимо.
Лилия пребледня и сложи пръст на устните си.
„Не мърдайте,“ прошепна тя.
Тропането се повтори. После мъжки глас.
„Лилия. Отвори. Знам, че си вътре.“
Неда се разтрепери. Яна извади телефона си безшумно. Аз усетих как паниката ме хваща за гърлото.
Гласът отвън беше спокоен, но в него имаше заплаха.
„Лилия, ако не отвориш, ще стане по-лошо.“
Яна погледна Лилия.
„Има ли друг изход?“ прошепна.
Лилия поклати глава.
Тропането се засили.
„Сега,“ прошепна Лилия. „Сега ме намериха.“
Глава десета
Яна действаше бързо. Прати съобщение, после тихо набра номер. Говореше шепнешком, кратко, ясно. В същото време Лилия се оглеждаше като животно, което търси къде да се промуши.
Тропането по вратата внезапно спря. Настъпи тишина, която беше още по-страшна.
После се чу метален звук. Някой вкарваше нещо в ключалката.
„Не,“ прошепна Лилия и очите ѝ се напълниха със сълзи. „Не, не, не…“
Неда започна да хлипа.
Аз не мислех. Само реагирах. Огледах се и видях малък прозорец в кухнята. От него се излизаше към тесен балкон. Балконът водеше към общ двор. В такива сгради винаги има пролуки, по които хората се измъкват, когато не искат да ги видят.
„Там,“ прошепнах и посочих.
Яна кимна.
„Лилия,“ каза тихо. „Вземи каквото имаш. Сега.“
Лилия извади от шкаф една малка папка. Ръцете ѝ трепереха толкова, че почти я изпусна.
„Това е всичко,“ прошепна тя. „Петър ми го остави преди месец. Каза да не го отварям. Аз… аз не го отворих.“
Яна грабна папката.
„Това може да е нашият шанс,“ каза.
Ключалката изскърца. Вратата се разтресе.
„Бързо,“ прошепна Яна.
Пресякохме жилището на пръсти. Отворих прозореца. Студен въздух нахлу. Неда трепереше, но се промъкна първа, после аз, после Яна, а Лилия беше последна.
Когато кракът ми стъпи на балкона, чух как вратата отвътре се отваря с трясък.
Мъжки глас изруга.
„Лилия!“
Скрихме се зад перилата и се спуснахме по тясна стълба към двора. Сърцето ми блъскаше. Ръцете ми горяха от напрежение.
Неда се спъна и щеше да падне, но аз я хванах.
„Тихо,“ прошепнах.
Яна водеше. Лилия хълцаше без звук.
В двора имаше изход към улицата. Излязохме и за миг се смесихме с хората. С обикновените лица. С обикновените стъпки. Сякаш не носехме в себе си тайни, които могат да ни унищожат.
Яна спря такси и ни наблъска вътре.
„Карай,“ каза тя на шофьора. „Без въпроси.“
Шофьорът погледна лицата ни и не попита.
Когато се отдалечихме, Яна отвори папката. Погледна вътре. Очите ѝ се разшириха.
„Какво?“ прошепна Неда.
Яна не отговори веднага. Прелистваше листове. Имаше разпечатки, копия, бележки, подписани с имена. Някои познати, някои непознати.
После Яна спря на една страница и я подаде на мен.
„Погледни,“ каза.
Аз прочетох. И усетих как земята се отдръпва под краката ми.
На листа имаше копие от документ, който твърдеше, че аз съм подписала пълномощно преди години. Датата беше от времето, когато бях бременна и още живеех у родителите си.
Подписът приличаше на моя. Но не беше мой.
И под документа имаше бележка, написана с почерка на баща ми.
„Мила не е подписвала. Калоян ми даде листа празен. Казаха ми, че е за заем за ремонт. Заплашиха ме с Виктор.“
В този момент не можех да дишам.
„Той е знаел,“ прошепнах. „Знаел е и пак…“
Яна не ме остави да потъна.
„Не сега,“ каза твърдо. „Сега гледай следващото.“
Тя обърна страницата. Там имаше снимка. Стара. Размазана. Но ясна достатъчно.
На снимката Виктор стоеше до Калоян и до… Стоян. Тримата се ръкуваха. А зад тях, като човек, който не иска да бъде видян, стоеше баща ми.
Лицето му беше напрегнато. Устните му свити. Очите му бяха на човек, който е разбрал, че е в капан.
„Имаме ги,“ прошепна Неда.
Яна поклати глава.
„Не още,“ каза. „Това е начало. Но ако имаме достатъчно, можем да обърнем нещата.“
„А Лилия?“ попитах.
Лилия седеше в ъгъла на таксито и трепереше.
„Те ще ме убият,“ прошепна тя.
„Няма да те убият,“ каза Яна. „Ще опитат да те унищожат по друг начин. Но ако застанеш с нас и свидетелстваш, ще имаш защита.“
Лилия се засмя истерично.
„Защита?“ прошепна. „Срещу Виктор?“
Яна я погледна твърдо.
„Срещу никого няма абсолютна защита,“ каза. „Но има закон. И има хора, които още вярват в него. Аз съм един от тях.“
Никола ни чакаше у дома. Когато влязохме, той се изправи рязко.
„Какво стана?“ попита.
Яна подаде папката.
„Това,“ каза. „Това може да ни спаси.“
Никола прегледа бързо документите. Очите му се разшириха.
„Това е злато,“ прошепна. „Това е доказателство за подправяне, за принуда, за престъпление…“
„И за Виктор,“ казах тихо.
Никола ме погледна.
„Той е по-дълбоко, отколкото си мислехме,“ каза.
В този момент телефонът ми звънна.
Непознат номер.
Погледнах Яна. Тя кимна леко.
Вдигнах.
„Ало?“
От другата страна се чу гласът на Калоян. Спокоен. Почти любезен.
„Мила,“ каза. „Сигурно си мислиш, че си умна. Че си намерила нещо. Че си изпреварила играта.“
В мен се надигна лед.
„Какво искаш?“ попитах.
Калоян се засмя.
„Искам да ти кажа, че имаш точно дванайсет часа,“ каза. „После майка ти няма да има кой да я пази в болницата. И тогава може да стане… инцидент.“
Кръвта ми се отдръпна от лицето.
„Не смееш,“ прошепнах.
Калоян се засмя тихо.
„Аз не правя нищо,“ каза. „Светът прави. А светът е опасен. До утре, Мила.“
Линията прекъсна.
Неда изпищя тихо.
„Мама…“ прошепна тя. „Мамо, не…“
Никола се изправи, очите му пламтяха.
„Отиваме в болницата,“ каза. „Сега.“
Яна кимна.
„Да,“ каза. „И този път ние ще натиснем.“
Глава единайсета
В болницата въздухът отново миришеше на страх. Но този път страхът не беше само в мен. Беше и в Неда, и в Никола, и в Лилия, която не смееше да остане сама, и в Яна, която изглеждаше спокойна, но очите ѝ бяха остри като игли.
Намерихме стаята на майка ми. Тя спеше неспокойно. Лицето ѝ беше изпито, а ръката ѝ стискаше чаршафа, сякаш държеше последната нишка на живота.
Неда седна до нея и я хвана за ръката.
„Тук съм,“ прошепна.
Яна излезе в коридора и започна да говори с персонала. Не грубо. Но категорично. С глас на човек, който знае правилата и знае къде болницата е уязвима. Призова началника на отделението. Постави въпроси за сигурността. За камерите. За посещенията. За протоколите.
Хората започнаха да я гледат по друг начин. Не като жена с тревога, а като жена с власт.
Аз стоях до леглото на майка ми и гледах лицето ѝ. Във всяка бръчка виждах годините, в които не съм била там. Във всяка сянка виждах въпросите, които не сме си задали.
Майка ми отвори очи. Видя ме.
„Мила,“ прошепна.
„Тук съм,“ казах.
Очите ѝ се напълниха със сълзи.
„Той…“ прошепна тя. „Той се върна, нали.“
„Да,“ казах.
Майка ми затвори очи.
„Аз се молех да не се връща,“ прошепна.
„Защо?“ попитах тихо.
Майка ми преглътна.
„Защото той беше причината,“ каза. „Причината да те изгоня.“
В мен се надигна гняв.
„Ти ме изгони,“ казах. „Ти го направи. Не той.“
Майка ми ме погледна и за миг в очите ѝ се появи онази стара твърдост. После тя се разпадна в сълзи.
„Да,“ прошепна. „Аз го направих. И това е най-големият ми грях. Но тогава… тогава бяхме притиснати.“
Неда хлипаше.
„Мамо, стига,“ прошепна тя. „Почивай.“
Но майка ми поклати глава.
„Не,“ каза. „Трябва да кажа, докато мога. Мила трябва да знае. Никола трябва да знае. Всички трябва да знаят, защото иначе Виктор ще ни унищожи.“
Никола се приближи.
„Кажи,“ каза тихо.
Майка ми го погледна. В очите ѝ имаше болка и нежност, които не знаех, че може да има.
„Когато разбрах, че Мила е бременна,“ започна тя, „първо се ядосах. После се уплаших. Не за нас. За нея. Защото Виктор не беше момче. Беше нож с усмивка. И неговият баща тогава имаше хора. Много хора.“
Аз усетих как ръцете ми се стягат.
„Той дойде у дома,“ продължи майка ми. „Не сам. Имаше мъж с него. Стоян. Стоян тогава беше по-млад, но погледът му беше същият. Те седнаха на масата и казаха, че ако Мила остане, ще стане скандал. Че ще ни съсипят. Че ще ни вземат къщата. Че ще ни направят за смях. Че…“ тя преглътна трудно. „Че Никола няма да се роди жив.“
Неда изпищя тихо.
Никола пребледня.
Аз усетих как въздухът ми се изпарява.
„Лъжеш,“ прошепнах, но гласът ми беше слаб.
Майка ми ме погледна с отчаяние.
„Кълна се,“ прошепна. „Не исках да те изгоня. Исках да те спася. Мислех, че ако си далеч, те няма да те намерят. Мислех, че ако си сама, ще си невидима. Това беше глупаво. Беше жестоко. Но тогава…“ тя се задъха. „Тогава страхът беше по-голям от разума.“
Аз седнах. Коленете ми омекнаха.
„Татко?“ попитах.
Майка ми затвори очи.
„Татко ти не беше като мен,“ прошепна. „Той искаше да се бори. Но беше слаб. И когато Калоян се появи по-късно, татко ти си помисли, че това е шанс да изчисти всичко. Да ни изкара от лапите на Виктор. Само че Калоян беше просто друга лапа.“
Тишината беше тежка.
Яна се върна. В очите ѝ имаше нещо ново. Решение.
„Говорих с охраната,“ каза. „Камерите работят. Дежурните са предупредени. Никой няма да се доближи до Рада без да бъде записан. А ако стане нещо, ще има следи.“
Майка ми се усмихна слабо.
„Благодаря,“ прошепна.
Яна кимна.
„И още нещо,“ каза и погледна мен. „Току-що ми се обади човек. Казва, че е видял Петър.“
Сърцето ми подскочи.
„Къде?“ попитах.
Яна се наведе.
„В едно място, където хората се крият,“ каза. „Жив е. Но е ранен. Не тежко. Повече… изтощен. И не иска да се показва.“
Неда се разплака.
„О, Боже…“
„Трябва да отидем при него,“ каза Яна. „Но трябва да сме внимателни. Може да е капан.“
Никола стисна челюсти.
„Ще дойда,“ каза.
„Не,“ каза Яна. „Ти оставаш тук. При майка си и баба си. Ако нещо стане, трябва да има човек, който да може да реагира бързо и да се обади. И ти трябва да си в безопасност.“
Никола се ядоса.
„Аз не съм дете,“ каза.
Яна го погледна строго.
„Не си,“ каза. „Затова ще направиш разумното.“
Никола замълча, но очите му говореха. Той не се отказваше. Просто се контролираше.
Аз погледнах майка ми.
„Ще се върна,“ казах.
Тя стисна ръката ми с последни сили.
„Внимавай,“ прошепна. „И не вярвай на никого, който обещава лесен изход.“
Когато тръгнахме, в коридора ни спря мъж с бяла престилка. Лицето му беше непознато. Усмивката му беше прекалено любезна.
„Госпожо Рада трябва да бъде преместена за изследване,“ каза той.
Яна се вкамени.
„Кой ви изпрати?“ попита спокойно.
Мъжът мигна.
„Дежурната сестра,“ каза.
Яна се усмихна студено.
„Коя сестра?“ попита.
Мъжът не отговори веднага. И това беше достатъчно.
Яна направи крачка напред.
„Излезте от стаята,“ каза твърдо. „Сега.“
Мъжът се поколеба, после се обърна и си тръгна бързо.
Неда започна да трепери.
„Те вече са тук,“ прошепна.
Яна ме погледна.
„Нямаме време,“ каза. „Трябва да извадим Петър. Той е ключът. И трябва да ударим първи.“
Глава дванайсета
Мястото, където беше баща ми, беше от онези, които не съществуват на карти. Сграда, която е преживяла твърде много години и твърде много тайни. Вътре миришеше на прах и на страх.
Насреща ни излезе мъж на име Владо, човекът на Яна. Не беше охранител, не беше полицай, не беше герой. Беше просто човек, който знаеше как да намира други хора, когато те не искат да бъдат намерени.
„Тук е,“ каза Владо тихо. „Но е в тежко състояние.“
Сърцето ми биеше в гърлото.
Влязохме в малка стая. Там, на един стар диван, лежеше баща ми.
Петър беше отслабнал. Лицето му беше посивяло. Очите му се отвориха, когато влязох.
И тогава видях нещо, което не бях виждала никога.
Срам.
„Мила,“ прошепна той.
Аз стоях като закована. В мен се блъскаха години.
„Защо?“ това беше единственото, което успях да кажа.
Баща ми затвори очи. Сълза се търкулна.
„Защото съм страхливец,“ прошепна. „И защото мислех, че ако жертвам теб, ще спася останалите.“
Думите му бяха по-жестоки от шамар.
Яна се приближи.
„Петър,“ каза. „Имаме доказателства. Имаме папка. Но трябва още. Трябва да ни кажеш къде е сейфът на Калоян. И какво държи Виктор.“
Баща ми се засмя тихо.
„Сейфът…“ прошепна. „Сейфът е в една къща, която не е на негово име. На името на Стоян. Там държат всичко. Там…“ той се закашля. Владо му подаде вода.
Аз седнах до него.
„Татко,“ казах тихо. „Защо изчезна?“
Той ме погледна и очите му бяха пълни с отчаяние.
„Защото Калоян ме хвана,“ прошепна. „Каза, че ако не му дам папката, ще стигне до Никола. И аз… аз избягах като плъх. Мислех, че ако изчезна, ще ги забавя.“
„Къде е папката?“ попита Яна.
Баща ми преглътна.
„Не е при мен,“ каза. „Дадох я на Лилия. Поне така мислех. Но не бях сигурен дали тя ще я запази. Калоян има хора навсякъде. А Виктор… Виктор е по-страшен. Той не крещи. Той просто подписва и хората се пречупват.“
„Какво държи над теб?“ попитах.
Баща ми се напрегна.
„Лилия,“ прошепна. „И още нещо.“
„Какво?“
Баща ми погледна Яна, после мен.
„Има дете,“ прошепна. „Дете, което не трябва да съществува.“
Яна замръзна.
„Обясни,“ каза.
Баща ми затвори очи.
„Лилия има син,“ прошепна. „Не е мой. Или поне…“ той се разтресе. „Не знам вече. Виктор твърди, че е негов. Калоян твърди, че може да го използва. Стоян държи документи. Всички държат нещо. И всички ме държат.“
Аз усетих как главата ми се замайва.
„Защо ни казваш това?“ прошепнах.
Баща ми се разплака, без да може да спре.
„Защото ми омръзна да лъжа,“ каза. „Защото искам да умра като човек, а не като страхливец. И защото…“ той ме погледна. „Защото Никола е по-добър от нас. И не заслужава да го вкараме в това.“
Яна се изправи.
„Петър, слушай ме,“ каза твърдо. „Ще те извадим. Ще те заведем в безопасност. Но ти трябва да подпишеш показания. Трябва да разкажеш всичко. И за подправените подписи. И за заплахите. И за Виктор. И за Калоян. И за Стоян. И за това дете.“
Баща ми кимна бавно.
„Ще разкажа,“ прошепна. „Всичко.“
Точно тогава Владо погледна към прозореца и лицето му се стегна.
„Имаме гости,“ прошепна.
Яна се завъртя.
„Кои?“
Владо извади телефона си, погледна камерата отвън.
„Стоян,“ каза тихо. „И още двама. Идват насам.“
Сърцето ми подскочи.
„Трябва да тръгваме,“ казах.
Яна кимна.
„Да,“ каза. „Сега.“
Опитахме се да вдигнем баща ми. Той беше слаб, но се опита да се изправи сам, сякаш искаше поне това да направи като човек.
Стъпките отвън се приближиха. Чухме гласове.
„Отваряй,“ каза мъжки глас, сух и властен.
Стоян.
Владо посочи задната врата.
„Там,“ прошепна.
Започнахме да се измъкваме. Баща ми се задъхваше. Аз го подпрях. Яна вървеше първа. Владо последен.
Когато стигнахме до задния изход, той беше заключен.
Владо изруга тихо.
„Не може,“ прошепна.
Чухме как отпред врата се отваря. Гласът на Стоян прозвуча ясно.
„Петър,“ каза той спокойно. „Няма нужда да се криеш. Ела доброволно и ще е по-леко.“
Яна се обърна към нас.
„Слушайте ме,“ прошепна. „Аз ще говоря. Вие ще се измъкнете, когато ви кажа.“
„Как?“ прошепнах.
Яна се усмихна кратко.
„Смелост,“ каза. „И малко наглост.“
Край!