Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Защо толкова рано? Последното обещание на Стела Маринова разтърси България
  • Новини

Защо толкова рано? Последното обещание на Стела Маринова разтърси България

Иван Димитров Пешев септември 29, 2023
stqtsdhdfkhfkh.jpg

Кадър Фейсбук, Стела Маринова: Защо толкова рано? Последното обещание на Стела Маринова разтърси България

БТВ и Нова започнаха новините с новината за Стела Маринова.

23-годишното прекрасно момиче, която е обичана навсякъде, където живее в Созопол, Бургас и Варна, ни бе отнето от 24-годишният Георги Господинов.

Толкова мечти, толкова живот, толкова бъдеще бе прекършено за стотни от секундата.

Отново почнаха анализите кой е виновен, както винаги става.

Факт е, че Стела вече я няма.

Студентката от Икономическия университет във Варна ще бъде запомнена като невероятно позитивен човек.

Това личи от коментарите на приятелите й.

Тя е дала обещание.

„Обеща ми, когато бебето направи 40 дни да се видим, да пием кафе, да го видиш…не изчака, отиде си!

Защо толкова рано?

Имаше още толкова много хубави неща да ти се случат!

Не мога и не искам да повярвам! Винаги ще те пазим в сърцата си! Сбогом, Стела!“, пише нейната приятелка Стилияна във Фейсбук.

Постът й се споделя от стотици хора, които не могат да се примирят със случилото се.

Търсят някаква причина отвъд случайността точно в този миг там на магистрала „Тракия“ да минава с тира си Георги Господинов.

 

 

„Не знам от къде да започна, каквото и да кажа ще е малко за теб, ти беше толкова млада жена изпълнена с живот.

Думите ми няма да стигнат да опиша колко съвършен човек беше ти човек с главно Ч жена с главно Ж …..

Ти беше толкова красива, нежна, мила и добра…

Само хора около теб знаят каква чиста душа имаше, душа изпълнена с живот и любов.

Дюбов по детски такава където я нама никъде любов по чиста и от сълза ….

имаше толкова много цели за постигане, мечти за сбъдване….

Ти беше винаги с усмивка каквото и да стане, където и да отидеше около теб всички грейваха като те видят….

Думите са излишни ….болката е огромна за мен, твоето семейство и всички близки .. лети високо мое малко ангелче“, пише от дъното на душата си Радостин.

 

 

Кметът на Бургас Димитър Николов също написа:

„Ако мога да променя нещо като човек, бих го направил. Знам, че и всеки един от вас. Поне в света около нас. И най-вече в нас“.

Continue Reading

Previous: Изненада на ТВ екрана: Легендарно шоу се завръща, готвят удар по bTV
Next: Най-накрая: Зуека разкри истинската причина да избяга от България

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.