Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Знак от Бога: Случка в Йерусалим обръща живота на Нана Гладуиш
  • Новини

Знак от Бога: Случка в Йерусалим обръща живота на Нана Гладуиш

Иван Димитров Пешев април 15, 2023
nasrkaskrasirask.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Нана Гладуиш смело се изправя в битка, която за съжаление са принудени да водят много хора не само у нас, а и по света. Въпреки диагнозата рак, с който трябваше да се сблъска няколко пъти, тя не загуби чувството за хумор и волята на живот.

След всичко преживяно, няма как Нана да не се уповава силно на вярата, защото в нейния живот тя се е разгръщала по много и неподозирани начини до момент. Тв водещата преживя един от най-трудните периоди, когато два пъти разбира, че е има рак.

Но един знак Свише в един момент променя цялата й съдба. Знак, за който споделя за първи път!

 

„В България ми бяха казали, че нещата са страшни. Заминахме за Израел и за първи път оставих детето си. Беше на 2 години. Беше мъчителен период за мен. Докато чакахме, мъжът ми видя, че просто пропадам.

И ми предложи да отидем да посетим светите места. В такива моменти човек отива на такива места, може би за да получи знак…“, това сподели през сълзи Нана вчера в „На кафе“ пред Гала.

 

„Заминахме за Йерусалим. Бяхме група, имахме гид. Отидохме до Божи гроб. И няма да забравя деня беше като днешния – студен, дъждовен, ветровит, аз треперех – и от студ, и от страх.

И аз, и мъжът ми се молехме за някакъв знак.. и изведнъж, излизайки от базиликата, видяхме, че слънцето беше изгряло. Групата се събираше и в един момент, колкото и абсурдно да прозвучи, от небето сякаш падна нещо.

 

Всички се втурнаха да го вземат. То падна пред краката ми и аз също исках да го взема.

Но най-бърз беше нашият гид, който веднага взе нещото, което беше паднало… в този момент беше с гръб към мен. Обърна се и ми го даде с думите: „Това е за теб!“

Това е човече, Дядо Коледа.. кукличка, която явно е била част от украсата, сложена на Коледа пред базиликата, явно е била забравена. И точно в този момент падна пред мен… Не мога да опиша този невероятен момент.

 

Не беше случайно. За пръв път разказвам това.

Баща ми беше починал точно, а той много обичаше Коледа. След като се върнахме, си дадох сметка и че е 15 март – годишнина от сватбата на моите родители.

Майка ми избираше точно този ден, за да каже каква ще е годината. А този ден започна с дъжд и вятър, и завърши със Слънце.

Вярвам в съдбата и знаците, които ни се дават. Това беше един от тези знаци.

Ние имаме съдба и наистина сме добри хора и ако продължаваме да вярваме в себе си, в хората около нас, може да ни се даде този дар да продължим живота си достойно.“

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Как да извадим кърлеж у дома напълно безопасно – трябват ви само вода и клечка за уши
Next: Зрителки плачат след снощното Един за друг

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.