Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Без категория
  • Зрителите на Бригада нов дом: Пълен абсурд, подигравка
  • Без категория

Зрителите на Бригада нов дом: Пълен абсурд, подигравка

Иван Димитров Пешев февруари 23, 2025
Screenshot_22

Поредната трогателна история ни поднесоха Мария Силвестър и момчетата от „Бригада нов дом“. Този път помощта дойде за четиричленно семейство с дете с увреждания. Личи колко усилия полагат родителите за него и респект, че са успели малкия Иван да бъде подвижен и по-самостоятелен.

Едновременно с това се грижат и за образованието на детето. Той може да чете и пише и се развива, а единствената мечта на родителите е да са здрави и щастливи.

Влизаме в дома на едно семейство, чиято история е започнала във влак… Мисля, че това семейство има нужда от такава подкрепа и смятам, че с бригадата влизаме наистина в точния момент в тяхната съдба и в техния живот, изобщо в техния дом., каза Мария.

И това е така, двамата заети родители едва ли биха успели да направят бързо ремонт на порутеното жилище, още повече и да пригодят за нуждите на детето.

В страни от заслуженото възхищение към бригадата, зрителите повдигнаха въпроса за общинските жилища и в какво състояние те се предоставят на наистина крайно нуждаещи се хора.

Семейството е получило общинско жилище и както е всеизвестно този тип жилища са пълна мизерия. Това, което са заварили ни бе спестено, тъй като двамата бяха изринали вече тонове боклуци и всичко бе подготвено за същинската работа.

Ясно е, че всички сме възхитени от това, което прави предаването и целият му екип за тези хора! Респект! Едно обаче не мога да си обясня в този случай… Как така и кой прецени, че на това четиричленно семейство това жилище ще им е достатъчно и то при положение, че едно от децата е с такъв проблем?!? Кога ще стане така, че институциите в тази държава да работят? Да ги натикаш тези 4 души в едно жилище тип гарсониера… и то порутена… Пълен абсурд!!! Това е подигравка! Добре, че поне Бригадата им помогна да се справят с ремонта!

Що за държава е нашата, отпускат общинско жилище на хора в нужда с дете със сериозни здравословни проблеми без то да е пригодено за живеене ☹️

Continue Reading

Previous: Момичето реши да се отдалечи, за да избегне неприятности, но беше твърде късно – пияните младежи вече я бяха забелязали… Но изведнъж се случи нещо невиждано!…
Next: Свекървата дълго се подиграваше на съпругата на сина си, докато един ден не получи уведомление за изселване, подписано от снаха ѝ

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.