Идеята се роди спонтанно, една задушна юлска вечер, на терасата, с чаши изстудено бяло вино в ръце. Бяхме само ние четиримата – аз, Ана, съпругът ми Петър и най-близките ни приятели, Симона и Георги. Въздухът беше тежък и лепкав, пропит с аромата на цъфнали липи и градски прах. Децата отдавна бяха изпратени при баби и дядовци за лятото и необичайната тишина в апартамента беше колкото сладка, толкова и оглушителна. Именно тя, тази тишина, ни накара да осъзнаем колко много сме се отдалечили от себе си.
„Имам нужда от бягство“, въздъхна Симона, прокарвайки пръсти през късата си, огнена коса. „Истинско бягство. Без графици, без събуждане в шест сутринта, без въпроса „Какво има за вечеря?“. Просто… тишина и море.“
Погледите ни се срещнаха и в очите на всички видях едно и също – изтощение. Дълбоко, наслоявано с години изтощение, което не можеше да бъде излекувано с един уикенд на вилата. Петър, моят Петър, изглеждаше особено съсипан. Сенките под очите му бяха станали постоянни обитатели на лицето му, а телефонът му вибрираше на масата на всеки няколко минути, изтръгвайки го от нашия малък оазис на спокойствие. Неговият бизнес с внос на строителни материали беше негова гордост и негово проклятие. Поглъщаше го изцяло, оставяйки ми само трохи от времето и вниманието му.
„Знаете ли какво?“, казах аз, оставяйки чашата си. Идеята вече беше пуснала корени в съзнанието ми, ярка и неустоима. „Ще го направим. Десет дни. Само за възрастни. Някъде далеч, в малък, бутиков хотел на брега на морето. С басейн, коктейли и правило номер едно: никакви разговори за работа, сметки и деца.“
Георги се ухили широко, а в очите на Симона блесна онази искра, която не бях виждала от години. Дори Петър, след кратко колебание и поглед към непрестанно светещия екран на телефона си, кимна в знак на съгласие. „Добре. Имам нужда от това. Всички имаме.“
В следващите две седмици се превърнах в същински туристически агент. Прекарах часове в интернет, сравнявайки оферти, четейки отзиви и разглеждайки снимки на лазурни заливи и бели пясъци. Исках съвършенство. Исках място, където времето спира, а грижите се изпаряват с първия солен бриз. Най-накрая го намерих – малък комплекс, сгушен в уединена гора, слизаща чак до частен плаж. Място, което изрично се рекламираше като „зона, свободна от деца“. Перфектно.
Резервирах две съседни студиа с огромни тераси и изглед към морето. Платих капарото с треперещи от вълнение пръсти. Организирах всичко до последния детайл – от наемането на по-голяма кола, за да пътуваме заедно, до проучването на най-добрите ресторанти в района. Чувствах се жива, изпълнена с енергия, каквато не бях изпитвала от раждането на сина ни. Тази ваканция беше моят проект, моето спасение.
Два дни преди заминаването телефонът иззвъня. Беше сестра ми, Десислава. Гласът ѝ беше напрегнат, припрян, както винаги, когато искаше нещо.
„Ани, здравей! Чух от мама, че заминавате на почивка. Страхотно! Къде ще ходите?“
Разказах ѝ накратко, опитвайки се да не звуча прекалено ентусиазирано. Отношенията ни с Десислава винаги са били сложни. Тя беше по-голямата, по-отговорната, тази, която се омъжи първа и роди три деца едно след друго. Животът ѝ беше хаос от памперси, детски градини, училищни срещи и вечно болни деца. Понякога усещах в тона ѝ нотка на превъзходство, сякаш моят живот с едно дете и кариера беше някак по-маловажен, по-лек. Друг път долавях чиста, неподправена завист.
„Звучи прекрасно“, каза тя и в гласа ѝ се прокрадна онази интонация, която познавах твърде добре. Интонацията на предстояща молба. „Слушай, знам, че е в последния момент, но… дали има някаква възможност да дойдем и ние с децата? Иво е в командировка точно тогава, а аз съм на ръба на силите си. Просто да се топнат в морето за няколко дни. Ще гледам да не пречат, обещавам.“
Сърцето ми се сви. Представих си нашия оазис на спокойствието, нарушен от писъци, плясъци, хвърляне на пясък и вечните детски спорове. Представих си как вместо да чета книга край басейна, ще трябва да наглеждам племенниците си. Как тихите ни вечери ще бъдат заменени с опити да приспим три превъзбудени деца.
„Деси, съжалявам, но няма да стане“, казах твърдо, изненадвайки самата себе си. „Това е… ваканция само за възрастни. Точно това ни трябва в момента. Спокойствие.“
Последва мълчание. Ледено, обидено мълчание.
„Само за възрастни?“, повтори тя, сякаш думата беше мръсна. „Какво значи това? Че се срамуваш от семейството си? Че моите деца са някаква пречка за твоя изискан живот?“
„Не ставай глупава! Няма нищо общо. Просто сме уморени. Искаме да си починем. Ти самата каза, че си на ръба на силите си. Представи си какво ще е да дойдеш с трите деца на място, което не е пригодено за тях.“
„Щях да се справя! Но явно егоизмът ти е по-силен. Винаги е бил. Мислиш само за себе си, Ана. За твоето удобство, за твоя мир. Някои от нас имат истински отговорности.“
Тя затвори телефона, преди да успея да отговоря. Почувствах се ужасно. Виновна, егоистична, лоша сестра. Петър ме намери на терасата, вторачена в нищото. Прегърна ме и аз му разказах.
„Правилно си постъпила“, каза той твърдо. „Това е нашата почивка. Имаме нужда от нея. Десислава ще се нацупи за няколко дни и ще ѝ мине. Винаги ѝ минава.“
Думите му трябваше да ме успокоят, но вместо това оставиха горчив вкус в устата ми. Имаше нещо в поведението му напоследък, някаква разсеяност, която ме тревожеше. Дори сега, докато ме прегръщаше, усещах, че мислите му са другаде. Той непрекъснато проверяваше телефона си, водеше тихи, напрегнати разговори в другата стая и обясняваше всичко с „проблеми във фирмата“. Един от големите му клиенти се бавел с плащането, което създавало верижна реакция и затруднявало разплащанията с неговите доставчици. Вярвах му. Или по-скоро, исках да му вярвам.
Опитах се да изтръскам вината и лошото предчувствие от себе си. Предстоеше ни мечтаната ваканция. Нищо нямаше да я развали. Нищо.
Глава 2
Пътуването беше дълго, но изпълнено със смях и очакване. За първи път от години се чувствахме като безгрижни студенти, тръгнали на приключение. Слънцето грееше, музиката беше усилена докрай, а разговорите се лееха свободно, без да бъдат прекъсвани от детски въпроси или оплаквания. Петър шофираше, но дори той изглеждаше по-отпуснат. Телефонът му беше в жабката и той не го погледна нито веднъж.
Курортният комплекс надмина очакванията ни. Беше дори по-красив, отколкото на снимките. Малки, двуетажни вили, обгърнати от борове и пищна зеленина, се спускаха терасовидно към тюркоазения залив. Във въздуха се носеше аромат на смола и солена вода. Тишината беше почти абсолютна, нарушавана единствено от песента на щурците и далечния шум на вълните.
Настанихме се в студиата си, които бяха просторни, светли и с огромни тераси, буквално надвиснали над морето. Разопаковахме набързо, облякохме банските и се отправихме към инфинити басейна. И точно там, докато отпивах от първия си мохито и усещах как напрежението от последните месеци бавно се оттича от тялото ми, си позволих да се отпусна напълно. Всичко беше перфектно. Разговорът с Десислава беше забравен, тревогите за бизнеса на Петър – изтикани в най-далечното кътче на съзнанието ми.
Първите три дни бяха като сън. Сутрините прекарвахме на почти празния плаж, следобедите – край басейна с книга в ръка, а вечерите – в малки, крайбрежни ресторантчета, където се наслаждавахме на прясна риба и местно вино. Говорехме си с часове – за мечти, за миналото, за бъдещето. Спомнихме си кога и как сме се запознали, най-смешните ни моменти, най-големите ни страхове. Сякаш преоткривахме себе си и приятелството си.
Петър беше различен. Беше онзи мъж, в когото се влюбих преди петнадесет години – чаровен, забавен, изцяло присъстващ в момента. Не го бях виждала толкова спокоен от години. Не спомена нито веднъж за работа. Дори когато веднъж телефонът му иззвъня, той просто го погледна и го изключи. „Нищо не е толкова спешно“, каза и ми се усмихна. И аз му повярвах. Бях толкова щастлива, толкова благодарна за тези мигове, че не забелязвах малките знаци. Не забелязах как понякога погледът му се губеше в далечината, как пръстите му несъзнателно барабанеха по масата, издавайки вътрешно напрежение.
Симона и Георги също изглеждаха преродени. Смехът на Симона кънтеше свободно, а Георги, който винаги беше малко по-мрачен и притеснен за финансите им, особено след като бяха изтеглили огромен кредит за ново жилище, сега разказваше вицове и правеше планове за бъдещето. Говореше как ще рефинансира заема при по-добри условия, как ще намери по-добре платена работа. Оптимизмът му беше заразителен.
На четвъртия ден решихме да разнообразим и да посетим малко градче, разположено на около час път с кола. Бяха ни го препоръчали заради старинната му архитектура и занаятчийските работилници. Тръгнахме следобед, с идеята да се разходим, да вечеряме там и да се приберем късно вечерта.
Градчето беше очарователно – с калдъръмени улички, стари къщи с дървени чардаци и малки магазинчета, пълни с ръчно изработени сувенири. Вървяхме бавно, попивайки атмосферата. Влязохме в една галерия, после в работилница за керамика. Аз и Симона се захласнахме по едни ръчно рисувани шалове, докато мъжете ни чакаха отвън.
Когато излязохме, ги нямаше. „Сигурно са отишли за кафе“, предположи Симона. Тръгнахме по главната улица и ги видяхме да седят в едно малко, уединено кафене в края на една пряка. Но не бяха сами.
В първия момент не осъзнах какво виждам. Сякаш мозъкът ми отказваше да обработи информацията. На масата, срещу Петър и Георги, седеше жена. И тази жена беше сестра ми, Десислава.
Тя беше с гръб към нас, но познах характерната ѝ прическа и начина, по който жестикулираше, докато говореше. Беше облечена с рокля, която не бях виждала – елегантна, скъпа. До нея нямаше деца. Нямаше и следа от онази измъчена майка, която ми се беше молила по телефона. Тази жена изглеждаше… различно. Уверена. Делова.
Замръзнах на място. Кръвта се оттегли от лицето ми. Симона ме сграбчи за ръката. „Какво, за бога…“, прошепна тя.
Те не ни видяха. Бяха твърде погълнати от разговора си. Лицето на Петър беше сериозно, напрегнато. Той слушаше внимателно какво му казва Десислава, кимайки от време на време. Георги изглеждаше притеснен, почти уплашен. Какво правеше сестра ми тук? На стотици километри от дома, без децата си, на тайна среща със съпруга ми и най-добрия ни приятел? Как беше разбрала къде сме?
Хиляди въпроси се завъртяха в главата ми, всеки по-ужасяващ от предишния. Сърцето ми започна да бие лудо в гърдите, заплашвайки да изскочи. Усещах как светът се накланя под краката ми. Това не беше просто съвпадение. Това беше нещо друго. Нещо голямо. Нещо грозно.
„Ана, да се махаме оттук“, прошепна Симона, дърпайки ме назад. Но аз не можех да помръдна. Бях като вкаменена, прикована към тази сцена, която разбиваше на парчета моя перфектен свят. Моята мечтана ваканция. Моя живот.
И тогава видях. Десислава подаде на Петър голям, кафяв плик. Той го взе, отвори го бързо, погледна съдържанието и лицето му пребледня още повече. Той каза нещо, което не чух, но видях как устните му се движат. После пъхна плика в чантата си, стана, последван от Георги, и двамата се отправиха към нас, оставяйки Десислава сама на масата.
Нямах време да реагирам, да се скрия. Те ни видяха. Изражението на Петър, когато ме видя, беше смес от шок, ужас и… вина. Чиста, неподправена вина.
„Ана!“, каза той, а гласът му беше кух. „Какво правите тук? Мислехме, че сте в магазина.“
„Какво прави тя тук, Петре?“, попитах аз, а гласът ми беше треперещ шепот. Посочих към кафенето, където Десислава сега бързо прибираше нещата си в чантата, избягвайки погледа ми. „Какво, по дяволите, става?“
Перфектната ваканция беше свършила. Кошмарът едва започваше.
Глава 3
В колата на връщане цареше гробна тишина. Толкова плътна и тежка, че можеше да се разреже с нож. Симона седеше до мен на задната седалка и стискаше ръката ми, опитвайки се да ми вдъхне кураж, който и тя самата не притежаваше. Георги беше на предната седалка, вторачен в прозореца, пребледнял като платно. Петър шофираше, впил пръсти във волана толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. Никой не смееше да проговори.
Обяснението, което ми дадоха там, на улицата, беше абсурдно, нелепо, обидно за интелигентността ми. Десислава случайно била в района, при нейна стара приятелка. Случайно разбрала къде сме отседнали. Случайно ги видяла в градчето и решила да ги почерпи по едно кафе, за да им предаде някакви „семейни документи“, които майка ни спешно искала да подпишем. Толкова нелепо, че дори не заслужаваше отговор.
Когато се прибрахме в комплекса, аз влязох директно в нашето студио и затворих вратата. Чух как Симона и Георги влязоха в тяхното. Исках да остана сама. Исках да крещя, да чупя, да плача. Вместо това седнах на леглото и се втренчих в стената. Умът ми препускаше, сглобявайки парченца от пъзела, които досега бях пренебрегвала.
Напрегнатите телефонни разговори на Петър. Неговата разсеяност. Странното му спокойствие през последните дни – то не беше спокойствие, а примирение. Примирението на човек, който знае, че бурята идва. А Десислава? Нейният отчаян тон по телефона, молбата ѝ да дойде с децата. Това не е било просто желание за почивка. Било е опит да бъде близо до… до какво? До него?
Най-страшната мисъл, тази, която се опитвах да прогоня, беше за изневяра. Петър и сестра ми? Невъзможно. Отвратително. Но картината в главата ми беше твърде ясна – тайната среща, напрегнатите им лица, пликът с документи. Не, това не приличаше на среща на любовници. Приличаше на сделка. На конспирация.
Вратата се отвори и Петър влезе. Лицето му беше измъчено.
„Ана, моля те, нека поговорим“, започна той.
„Няма за какво да говорим“, отвърнах аз, без да го поглеждам. Гласът ми беше студен, безчувствен. „Искам истината, Петре. Цялата истина. Дължиш ми я.“
Той въздъхна тежко и седна на стола срещу мен. Изглеждаше остарял с десет години само за няколко часа.
„Не е това, което си мислиш. Няма нищо между мен и Десислава. Кълна се в живота на сина ни.“
Думите му прозвучаха искрено. Или поне аз отчаяно исках да бъдат такива. Погледнах го в очите за първи път. Видях страх, но не и похот. Видях отчаяние, но не и любовна мъка. Това ми даде сили да продължа.
„Тогава какво е? Какви са тези „семейни документи“ в плика? Защо се срещате тайно зад гърба ми? Защо сестра ми е тук?“
Той сведе поглед. Мълча дълго. Когато най-накрая проговори, гласът му беше едва доловим.
„Бизнесът… нещата са зле, Ана. Много по-зле, отколкото предполагаш.“
И тогава започна да разказва. Историята се лееше от него като кален поток, разкривайки една реалност, за която нямах и най-малка представа. Оказа се, че „проблемът с големия клиент“ е бил само върхът на айсберга. Петър беше направил серия от лоши инвестиции, опитвайки се да разшири бизнеса твърде бързо. Взел беше огромни заеми не само от банки, но и от частни кредитори. От онези, които не се интересуват от съдебни процедури и имат свои собствени методи за събиране на дългове.
„Защо не ми каза?“, прошепнах аз, а в гърлото ми беше заседнала буца. „Защо трябваше да го крия от мен?“
„От срам“, отвърна той. „От гордост. Исках да бъда мъжът, който се грижи за всичко, който осигурява семейството си. Не исках да те тревожа. Мислех, че ще се справя сам. Но затънах. Все повече и повече.“
Един от кредиторите, най-опасният от всички, му беше дал краен срок. Срок, който изтичаше след седмица. Сумата била астрономическа. Петър бил на ръба на фалита, на ръба на отчаянието. И тогава, в момент на паника, беше направил най-лошото.
„Помолих Десислава за помощ“, призна той. „Съпругът ѝ, Иво, има наследствени имоти. Помолих я да ипотекира един от тях, за да ми даде парите. Обещах ѝ, че ще ѝ ги върна двойно до края на годината.“
Почувствах как ми прилошава. Той не просто беше рискувал нашето бъдеще. Беше въвлякъл и семейството на сестра ми. Беше изложил на риск дома на нейните деца. Сега разбирах отчаянието в гласа ѝ по телефона. Тя не е искала да дойде на почивка. Искала е да бъде близо до него, да го контролира, да се увери, че няма да избяга с парите ѝ.
„А Георги?“, попитах аз. „Какво общо има той?“
„Георги знаеше. Разказах му преди няколко месеца. Той… той също има финансови проблеми. Кредитът за апартамента ги задушава. Предложих му да инвестира една малка сума при мен. Обещах му бърза и голяма печалба. И той го направи. Даде ми част от спестяванията си. Парите, които пазеха за черни дни.“
Светът ми се срина окончателно. Това не беше просто лъжа. Това беше мрежа от лъжи, в която бяха оплетени най-близките ми хора. Съпругът ми, сестра ми, най-добрият ни приятел. Всички те са ме лъгали, криели са истината от мен, докато аз съм планирала перфектната ваканция. Иронията беше жестока. Бягството от проблемите се оказа скок право в сърцето им.
„А пликът?“, попитах с последни сили.
„Това бяха документите за ипотеката. Десислава ги донесе, за да ги подпиша. Това беше. Срещата беше, за да ми ги предаде и да се увери, че всичко е наред. Тя се страхува, Ана. Страхува се за децата си.“
Станах и отидох до прозореца. Морето, което допреди няколко часа ми се струваше като символ на безкрайна свобода, сега изглеждаше тъмно и заплашително. Вълните се разбиваха в скалите с глух, зловещ тътен.
„Искам да си тръгваме“, казах тихо. „Още утре сутринта.“
„Ана, моля те…“
„Не!“, прекъснах го аз, обръщайки се към него. В очите ми вече нямаше сълзи. Имаше само лед. „Ти съсипа всичко, Петре. Не само тази ваканция. Съсипа доверието ми. Може би съсипа и живота ни. Ще се приберем. И тогава ще решиш как ще се измъкнеш от тази каша, която си забъркал. Но не очаквай помощ от мен. Не и сега.“
Тази нощ не спах. Лежах в леглото, а до мен Петър дишаше тежко, неспокойно. Слушах шума на морето и се чувствах по-сама от всякога. Щастието от последните дни ми се струваше като далечен, измамен сън. Реалността беше тук, в тази стая, и беше грозна, лепкава и пълна с предателства. И най-много болеше не финансовият крах, който очевидно ни предстоеше. Най-много болеше лъжата. Лъжата в очите на мъжа, когото обичах. Лъжата в гласа на сестра ми.
Глава 4
Обратният път беше още по-мъчителен. Мълчанието вече не беше просто тежко, то беше враждебно. Всеки от нас беше потънал в собствения си ад. Аз бях в капана на гнева и предателството. Петър беше смазан от вината и страха. Георги изглеждаше като човек, осъден на смърт. Единствено Симона се опитваше да поддържа някакво подобие на нормалност, подавайки бутилки с вода и питайки дали някой иска да спрем за почивка. Никой не искаше. Всички искахме просто това пътуване да свърши.
Когато пристигнахме, оставихме Симона и Георги пред техния блок. „Обади се, ако имаш нужда от нещо“, прошепна Симона, прегръщайки ме силно. Кимнах, неспособна да проговоря. В погледа ѝ видях съчувствие, но и нещо друго – сянка на разочарование, насочено към съпруга ѝ. Знаех, че и на тях им предстои тежък разговор.
Вкъщи тишината беше оглушителна. Всеки предмет ми напомняше за живота, който имах до вчера – живот, изграден върху лъжа. Петър се опита да говори с мен отново, да се извинява, да обяснява. Но аз не можех да го слушам.
„Имам нужда от време, Петре. Имам нужда да помисля. Отиди в хола. Аз ще остана в спалнята.“
Той не спори. Взе си възглавница и одеяло и излезе, затваряйки тихо вратата след себе си. За първи път от петнадесет години щяхме да спим в отделни стаи. Пропастта между нас изглеждаше непреодолима.
На следващия ден се обадих на Десислава. Тя вдигна на второто позвъняване.
„Ало?“, каза тя, а в гласа ѝ се долавяше нервност.
„Искам да се видим. Сами“, казах аз, без предисловия.
„Ана, аз…“
„Днес. В парка до нас. След един час.“
Затворих, преди да може да възрази. Имах нужда от отговори. Исках да я погледна в очите и да я попитам как можа.
Тя дойде. Изглеждаше уморена и притеснена. Седнахме на една пейка, далеч от детската площадка. Дълго време мълчахме.
„Защо, Деси?“, попитах най-накрая. „Защо не ми каза? Защо участва в този цирк?“
Тя вдигна поглед. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. „Защото ме беше страх. И защото той ми е зет, а ти си ми сестра. Той дойде при мен преди месец. Беше в ужасно състояние. Каза, че ако не намери парите, ще загуби всичко. Ще ви загуби. Каза, че онези хора… те не се шегуват. Заплашвали са го. Уплаших се за него, за теб, за племенника ми.“
„И реши, че най-добрият начин да ми помогнеш, е като ме лъжеш? Като рискуваш собствения си дом?“
„Не знаех какво да правя!“, извика тя, а сълзите вече се стичаха по бузите ѝ. „Той ме закле да не ти казвам. Каза, че ще те съсипе, ако разбереш. Че ще намери начин да върне парите, преди дори да си усетила нещо. Аз му повярвах. Исках да му повярвам. Иво не знае нищо. Мисли, че документите са за прехвърляне на един стар селски имот на мое име. Ако разбере, че съм ипотекирала апартамента, в който живеем, заради рискованите сделки на Петър… той ще ме убие, Ана. Ще поиска развод и ще ми вземе децата.“
Думите ѝ ме удариха като камшик. Картината ставаше все по-мрачна. Това не беше просто финансова криза. Това беше бомба със закъснител, която заплашваше да унищожи не едно, а две семейства.
„Как можа да си толкова наивна?“, попитах аз, макар че гневът ми бавно започваше да се смесва със съжаление. Виждах пред себе си не коварна конспираторка, а уплашена жена, притисната в ъгъла.
„Защото съм ти сестра!“, отвърна тя с треперещ глас. „И защото, въпреки всичките ни различия, аз те обичам. Не можех да стоя безучастно, докато животът ти се срива.“
Разговорът не доведе до нищо. Тръгнах си с още по-тежко сърце. Лъжата беше родена от страх и изкривена представа за лоялност. Но това не я правеше по-малко болезнена.
През следващите дни къщата ни се превърна в бойно поле. Мълчаливо, студено бойно поле. Петър се опитваше да се държи нормално, но аз го отбягвах. Всяка негова дума, всеки негов жест ми се струваше фалшив. Той прекарваше часове на телефона, но вече не криеше разговорите си. Чувах думи като „лихвари“, „неустойки“, „последно предупреждение“.
Една вечер се прибра по-блед от всякога. Седна на кухненската маса и зарови лице в ръцете си.
„Свършено е“, каза той с глух глас. „Дадоха ми последен срок. До края на следващата седмица. Ако не им върна парите, ще си вземат всичко. Фирмата, апартамента… всичко. И това не е най-лошото. Казаха, че знаят къде учи синът ни.“
Ледената хватка на страха стегна сърцето ми. Това вече не беше въпрос на пари или имоти. Ставаше въпрос за безопасността на детето ни.
„Каква е сумата?“, попитах аз, а гласът ми беше спокоен, почти неестествено спокоен.
Той ми каза. Число с шест нули. Сума, която не можехме да си представим, камо ли да съберем за една седмица.
„Има и още нещо“, продължи той, избягвайки погледа ми. „Един от основните ми конкуренти, Ивайло, по някакъв начин е разбрал за проблемите ми. Днес ми се обади с предложение. Иска да купи фирмата ми. За жълти стотинки. Предлага сума, която ще покрие едва една трета от дълга към лихварите. Останалото… останалото пак ще си остане наш дълг. Това е унижение, Ана. Иска да ме стъпче.“
Ивайло. Знаех го този човек. Безскрупулен бизнесмен, за когото се носеха легенди как е съсипал не един и двама конкуренти.
„Имаме ли друг избор?“, попитах.
„Не знам. Просто не знам.“
В този момент осъзнах, че времето за гняв и обвинения е изтекло. Бяхме на ръба на пропастта и ако не направехме нещо заедно, щяхме да полетим надолу.
„Добре“, казах аз, изправяйки се. „Стига самосъжаление. От утре започваме да действаме. Първо, ще се обадя на адвокат. Трябва да знаем какви са законовите ни права, ако изобщо имаме такива. Второ, ще прегледаме всичките си спестявания, активи, всичко, което имаме. Трябва да знаем с какво разполагаме. И трето, ще говориш отново с този Ивайло. Но този път аз ще бъда там.“
Петър ме погледна изненадано. В очите му за първи път от дни видях не страх, а искрица надежда. Може би не всичко беше загубено. Може би все още имахме шанс. Макар и минимален.
Глава 5
На следващата сутрин се свързах с адвокат Стоянов, стар семеен приятел на родителите ми, човек с безупречна репутация и остър ум. Обясних му ситуацията в общи линии, спестявайки му най-мрачните детайли за естеството на кредиторите. Той се съгласи да ни приеме още същия ден.
Кантората му беше в стара сграда в центъра, с високи тавани и тежки, дъбови мебели. Ухаеше на хартия, кожа и силно кафе. Адвокат Стоянов ни изслуша внимателно, без да ни прекъсва, като само си водеше бележки в дебел тефтер. Лицето му остана безизразно през цялото време.
Когато Петър приключи с разказа си, адвокатът се облегна назад в стола си и сплете пръсти.
„Ситуацията е изключително сериозна“, каза той с равен тон. „Фактът, че сте теглили заеми от небанкови институции, или както ги наричате „ливари“, усложнява всичко. Тези хора често действат на ръба на закона, а понякога и отвъд него. Договорите, които сте подписвали, вероятно са пълни с капани и скрити клаузи.“
Той поиска да види всички документи, с които разполагахме. Петър извади една папка, пълна с листове. Адвокат Стоянов ги прегледа бързо, но внимателно.
„Точно както предполагах“, каза той след няколко минути. „Лихвите са чудовищни, неустойките при забавяне са астрономически. Законно е, но е напълно неморално. Те на практика са ви дали пари, знаейки, M.че няма да можете да ги върнете, с цел да придобият активите ви.“
„Имаме ли някакъв изход?“, попитах аз.
„Винаги има изход, макар и невинаги да е приятен“, отвърна той. „Първата стъпка е да се опитаме да предоговорим условията. Ще се свържа с тях от ваше име. Това ще им покаже, че вече не сте сами и че имате правна защита. Може да се съгласят на разсрочено плащане или на някакъв компромис, само за да избегнат дълги и скъпи съдебни дела. Но не разчитайте на това.“
„А ако откажат?“, попита Петър.
„Тогава нещата стават сложни. Можем да обявим фирмата в несъстоятелност. Това е дълга и неприятна процедура, но ще ви защити от кредиторите, поне временно. Проблемът е, че вие сте гарантирали някои от заемите с личното си имущество. Този апартамент.“ Той посочи с поглед към прозореца. „Това означава, че могат да го вземат.“
Думите му увиснаха във въздуха. Домът ни. Мястото, където бяхме отгледали сина си, където бяха всичките ни спомени.
„А заплахите?“, попитах с пресъхнало гърло. „Казаха, че знаят къде учи детето ни.“
Лицето на адвокат Стоянов стана сурово. „Това е престъпление. Ако имате доказателства – запис, съобщение – можем веднага да подадем жалба в полицията. Но дори и да нямате, самото споменаване на този факт по време на преговорите може да ги накара да бъдат по-внимателни. Те не искат такова внимание.“
Тръгнахме си от кантората малко по-информирани, но не и по-спокойни. Реалността ни удряше с пълна сила. Бяхме изправени пред опасността да загубим абсолютно всичко.
Вечерта седнахме с Петър и направихме опис на всичко, което притежавахме. Спестяванията ни бяха нищожни – почти всичко беше инвестирано обратно във фирмата. Имахме колата, която беше на лизинг. И апартамента, купен с ипотека преди години, от която оставаха още десет години за изплащане. Това беше всичко. Бяхме живели добре, но се оказа, че сме живели на кредит, в един балон, който сега се беше спукал с оглушителен трясък.
На следващия ден беше срещата с Ивайло. Настоях да се проведе в неутрална територия – в лобито на голям хотел. Исках да има свидетели, камери. Страхувах се.
Ивайло беше точно такъв, какъвто си го представях. Около петдесетте, с идеално сресан костюм, скъп часовник и самодоволна усмивка, която не достигаше до ледените му сини очи. Той огледа мен и Петър с леко презрение, сякаш бяхме насекоми.
„Значи това е съпругата“, каза той, без дори да ми подаде ръка. „Дошла е да държи мъжа си за ръчичка. Трогателно.“
„Дошла съм да чуя офертата ви, господин Ивайло“, отвърнах аз студено, срещайки погледа му без да трепна. „И да се уверя, че съпругът ми няма да вземе поредното прибързано решение под натиск.“
Усмивката му леко се стопи. Явно не беше очаквал такова посрещане.
Разговорът беше кратък и брутален. Ивайло знаеше всичко. Знаеше за дълговете, знаеше за кредиторите, знаеше дори за сроковете. Беше очевидно, че има вътрешен човек във фирмата на Петър, или че някой от кредиторите му е подал информация. Той беше хищник, надушил кръв.
Офертата му беше същата, дори по-лоша. Искаше да придобие цялата фирма – с всичките ѝ активи, договори и клиенти – срещу сума, която беше обидно ниска.
„Това е грабеж“, каза Петър с треперещ от гняв глас. „Фирмата струва поне три пъти повече!“
„Пазарът е такова нещо, Петре“, отвърна Ивайло с фалшиво съчувствие. „Днес струва толкова, утре може да не струва нищо. Особено когато собственикът ѝ е затънал до уши в дългове към хора, които не приемат „не“ за отговор. Моята оферта е на масата до утре на обяд. Помислете. Това е единственият ви шанс да спасите поне кожата.“
Той стана, остави няколко банкноти на масата за кафето и си тръгна, без да се сбогува.
Останахме сами, смазани. Предложението беше унизително, но беше единственото реално нещо, което имахме. Парите от него, заедно с ипотеката от Десислава и всичко, което можехме да продадем, може би щяха да са достатъчни да покрият основния дълг към най-опасните кредитори. Щяхме да останем без бизнес, без дом, с огромни задължения към сестра ми и банките, но щяхме да сме живи и в безопасност. Може би.
„Трябва да приемем“, прошепнах аз.
„Не мога“, отвърна Петър. „Това е целият ми живот. Градил съм го камък по камък.“
„И го срина камък по камък!“, избухнах аз. „Престани да мислиш за проклетата си гордост! Помисли за сина си! Помисли за племенниците си, чийто дом си заложил! Време е да пораснеш и да поемеш отговорност за кашата, която забърка!“
Той ме гледаше с празен поглед. Виждах, че е сломен. Смазан.
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Мартин, най-големият син на Десислава. Умен, амбициозен младеж, който учеше право в университета. Беше нашата семейна гордост.
„Лельо, здравей“, каза той, а гласът му беше притеснен. „Търся мама от часове, но телефонът ѝ е изключен. Да не е станало нещо?“
Сърцето ми подскочи. „Не, спокойно, сигурно батерията ѝ е паднала. Ще ѝ се обадя на домашния телефон.“
„Пробвах, никой не вдига. И татко го няма. Притеснявам се. Напоследък мама е много странна, все е напрегната и разсеяна. Да не би да има някакви проблеми?“
„Няма нищо, миличък, не се тревожи“, излъгах аз. „Сигурно са излезли на разходка. Ще ти се обадя, щом се свържа с нея.“
Затворих телефона с трепереща ръка. Лошо предчувствие ме обзе. Десислава никога не си изключваше телефона. Никога.
Глава 6
Опитах да се свържа със сестра си десетки пъти. Телефонът ѝ продължаваше да дава свободно, сякаш беше изключен или извън обхват. Домашният също мълчеше. Обзе ме паника. Дали Иво не беше разбрал за ипотеката? Дали не се бяха скарали? Или, не дай си Боже, онези хора, на които Петър дължеше пари, не бяха решили да окажат натиск, като се насочат към нея?
Споделих притесненията си с Петър. Лицето му стана пепеляво. Вината, която изпитваше, беше почти осезаема.
„Аз съм виновен“, промълви той. „Аз я забърках в това.“
„Сега не е време за самообвинения“, казах остро. „Трябва да я намерим. Обади се на Иво.“
Иво също не вдигаше телефона си. Ситуацията ставаше все по-тревожна. Решихме да отидем до тях. Апартаментът им беше в другия край на града. Докато пътувахме, в главата ми се въртяха най-черни сценарии.
Пристигнахме пред блока им. Всичко изглеждаше нормално. Качихме се на етажа и позвънихме. Никой не отвори. Пробвахме отново. Тишина. Надникнах през шпионката, но беше тъмно.
„Трябва да влезем“, казах аз. „Имам резервен ключ.“
Десислава ми го беше дала преди години, за спешни случаи. Е, това определено беше спешен случай. Отключих с треперещи ръце и влязохме.
Апартаментът беше празен и тих. Прекалено тих. Но не това ме притесни. Притесни ме безупречният ред. Десислава, с трите си деца, никога не успяваше да поддържа такъв ред. Тук всичко беше подредено, почистено, сякаш никой не живееше тук. На кухненската маса имаше две писма. Едното беше адресирано до мен, а другото – до Мартин.
Сърцето ми спря. Взех писмото, адресирано до мен, и го отворих. Вътре имаше няколко листа, изписани с познатия почерк на сестра ми.
„Мила Ани,
Ако четеш това, значи вече ни няма. Не се плаши, добре сме. Или поне се надявам, че ще бъдем. Не виждах друг изход.
Иво разбра всичко. Не знам как. Може би е намерил документите, може би нещо е усетил. Снощи се прибра и ме попита направо. Не можех повече да лъжа. Разказах му. Беше страшно, Ана. Никога не съм го виждала такъв. Не ми крещя, не ме удари. Просто ме гледаше с такъв леден поглед, сякаш бях непозната. Каза, че съм предала семейството му, че съм заложила бъдещето на децата ни заради твоя некадърен съпруг. Каза, че всичко между нас е свършено.
Тази сутрин, докато бях в банята, той е събудил децата, събрал е малко багаж и ги е отвел. Оставил ми е само бележка: „Ще ги видиш, когато върнеш всеки откраднат лев“. Разбираш ли, Ана? Той ми отне децата. Моите деца. Не знам къде са. Не ми вдига телефона. Сигурно ги е завел при родителите си на село.
Не мога да живея без тях. Не мога. Петър съсипа живота ми. Съсипа всичко. Знам, че не го е направил нарочно, но резултатът е същият. Аз съм сама, без деца, без съпруг, с огромен дълг и ипотекиран апартамент.
Затова реших да направя единственото, което мога. В плика, който дадох на Петър, освен документите за ипотеката, имаше и всичките ми спестявания. Не са много, но са всичко, което имах скрито от Иво. Взела съм и малкото бижута, които имам. Отивам при онзи кредитор. Ще му предложа всичко, което имам, и ще го моля да се откаже от дълга. Ще му обясня, че няма какво повече да вземе от нас. Може би ще се смили. Може би ще ме изслуша. Знам, че е лудост. Знам, че е опасно. Но не мога просто да стоя и да чакам да ми отнемат и покрива над главата.
Не ме търсете. Моля те. Ще се свържа с вас, когато всичко свърши. По един или друг начин. Дай другото писмо на Мартин. Обясни му, доколкото можеш. Кажи на децата ми, че ги обичам повече от всичко на света.
Прости ми, ако можеш.
Деси“
Светът се завъртя около мен. Трябваше да се хвана за масата, за да не падна. Петър прочете писмото над рамото ми и от устата му се изтръгна задавен стон.
„Какво направих…“, прошепна той. „Какво направих, Боже мой…“
Това вече не беше финансов проблем. Това беше въпрос на живот и смърт. Сестра ми беше отишла сама при лихвар, известен с бруталните си методи, за да преговаря с него. Една отчаяна, уплашена жена срещу безскрупулен престъпник. Изходът можеше да бъде само един. И той беше ужасяващ.
„Трябва да я спрем!“, извиках аз, изтръгвайки се от ступора. „Знаеш ли кой е този човек? Знаеш ли къде да го намерим?“
Петър кимна бавно, лицето му беше маска на ужаса. „Знам. Има офис в един склад в индустриалната зона. Но не можем да отидем там, Ана. Тези хора са…“
„Не ме интересува какви са!“, прекъснах го аз. „Сестра ми е там! Трябва да отидем! Веднага!“
Без да кажем и дума повече, излязохме от апартамента, оставяйки писмото за Мартин на масата. Докато слизахме по стълбите, телефонът ми отново иззвъня. Беше Симона.
„Ана, къде си? Георги ми разказа всичко. Всичко! За парите, които е дал на Петър, за лъжите. Не мога да повярвам. Скарахме се ужасно. Той излезе преди час и още го няма. Притеснявам се за него. Каза, че отива да си „оправи бакиите“. Каквото и да означава това.“
Сърцето ми се сви за пореден път този ден. Още един човек, въвлечен в тази мръсна история. Още един живот, заплашен от рухване.
„Симона, слушай ме внимателно“, казах аз, опитвайки се гласът ми да не трепери. „Нещата са много по-лоши, отколкото си мислиш. Десислава е в опасност. Отиваме да я търсим. Моля те, ако Георги се прибере или се обади, кажи му да не прави нищо глупаво. И се обади в полицията. Не, чакай. Недей. Още не. Просто… стой на телефона. Ще ти се обадя.“
Затворих. Качихме се в колата. Петър потегли с мръсна газ към индустриалната зона. Градът се плъзгаше край нас като размазано петно. Аз се молех. Молех се да не е твърде късно. Молех се сестра ми да е жива.
Глава 7
Индустриалната зона беше потискащо място – лабиринт от ръждясали халета, разбити пътища и изоставени сгради. Слънцето се скриваше зад сив облак, хвърляйки зловещи сенки върху бетонния пейзаж. Петър спря пред един огромен склад без прозорци, с масивна метална врата. Нямаше никакви табели. Само няколко луксозни черни коли, паркирани отпред, издаваха, че мястото не е съвсем изоставено.
„Това е мястото“, каза Петър с пресипнал глас. „Офисът му е на втория етаж.“
„Какво чакаме? Да вървим!“, казах аз и посегнах да отворя вратата.
Той ме хвана за ръката. „Ана, почакай. Не можем просто да нахлуем вътре. Това не е филм. Тези хора са опасни. Трябва да имаме план.“
„Какъв план, Петре?“, извиках аз, а истерията започваше да ме завладява. „Сестра ми е вътре с някакъв изрод! Всяка секунда е от значение! Ти нямаш ли план? Ти не я ли забърка в това?“
Думите ми го жегнаха. Той отпусна ръката ми и се загледа в сградата. „Ще вляза сам. Ти остани тук и ако не изляза до десет минути, се обади в полицията. Кажи им всичко.“
„Няма да те пусна сам!“, възпротивих се аз. „Заедно го забъркахме, заедно ще го оправим. Или поне ще опитаме.“
Преди да успее да каже каквото и да било, металната врата на склада се отвори със скърцане. На прага се появиха двама мъже. Едри, с обръснати глави и дебели вратове. Те държаха Десислава под ръцете. Тя изглеждаше ужасно – бледа, разрошена, а по устната ѝ имаше кръв. Опитваше се да се съпротивлява, но беше безсилна срещу тях.
Сърцето ми замръзна. В следващия миг вратата на колата беше отворена и аз вече тичах към тях, без да мисля за последствията.
„Пунете я!“, крещях аз. „Оставете сестра ми!“
Мъжете ме погледнаха с безизразни, студени очи. Единият от тях се ухили неприятно. „Виж ти, дошла е и кавалерията.“
В този момент от склада излезе трети човек. Беше по-възрастен, с прошарена коса и облечен в скъп, макар и леко развлечен анцуг. Движеше се с ленивата увереност на хищник, който знае, че е на върха на хранителната верига. Това трябваше да е той. Кредиторът.
„Каква приятна семейна сбирка“, каза той с дрезгав, пропит с цигарен дим глас. „Тъкмо обяснявах на госпожата, че нейният жалък опит да предоговори дълга е доста обиден. Но сега, след като и длъжникът е тук, може би ще постигнем по-добро разбирателство.“
Петър беше излязъл от колата и стоеше до мен. Трепереше, но се опитваше да изглежда твърд.
„Оставете жените настрана“, каза той. „Проблемът е между мен и вас.“
Мъжът се изсмя. „Грешиш, приятелю. Проблемът е на всеки, чието име е в документите. А нейното име“, той кимна към Десислава, „е на документа за ипотеката. Така че тя е също толкова вътре, колкото и ти. И тъй като ти очевидно нямаш парите, ще трябва да започнем процедура по придобиване на имота. А дотогава… госпожата ще ни бъде гостенка. Като гаранция, че няма да направите някоя глупост. Като например да отидете в полицията.“
Той даде знак на двамата си главорези и те повлякоха Десислава обратно към склада. Тя изпищя.
„Не! Моля ви! Пуснете ме!“
Нещо в мен се прекърши. Адреналинът и страхът се смесиха в експлозивен коктейл. Без да мисля, се хвърлих напред, опитвайки се да се добера до сестра си. Единият от мъжете ме блъсна грубо и аз паднах на мръсния асфалт.
Петър изрева и се нахвърли върху него. Започна борба. Хаотична, грозна, неравна. Петър беше отчаян, но другите двама бяха професионалисти в това, което правеха. За няколко секунди го бяха повалили на земята и започнаха да го ритат.
„Спрете!“, крещях аз, опитвайки се да стана. „Ще ви убият!“
Шефът им гледаше с безизразно лице, сякаш наблюдаваше безинтересен филм.
И точно тогава, в момента на пълно отчаяние, се случи нещо неочаквано. На улицата със свистене на гуми спря друга кола. От нея изскочи Георги. В ръцете си държеше метална тръба. Лицето му беше изкривено от ярост и страх.
„Махнете се от него!“, изрева той и се хвърли в мелето, размахвайки тръбата.
Изненадата им даде няколко секунди предимство. Георги успя да удари единия от биячите по гърба. Мъжът изръмжа от болка и се обърна към новия нападател. Шефът им изруга и посегна към нещо под сакото си.
Всичко се случваше като на забавен каданс. Видях как той изважда пистолет. Видях как го насочва. Не към Петър или Георги. Към мен.
„Всички да замръзнат!“, изкрещя той.
Времето спря. Чуваше се само тежкото дишане на мъжете. Десислава плачеше тихо някъде зад тях. Петър лежеше на земята, а от устната му течеше кръв. Георги беше замръзнал на място, стиснал тръбата.
„Много лош ход, момчета“, каза мъжът с пистолета. „Сега вече не става въпрос за пари. Става въпрос за уважение. А вие току-що ми показахте огромно неуважение.“
Той направи крачка към мен. Погледнах в дулото на пистолета и почувствах как животът се оттича от мен. Това беше краят.
И тогава, от нищото, се чу вой на полицейски сирени. Отначало далечен, но бързо приближаващ.
Лицето на мъжа се изкриви от ярост. „Кой се обади?“, изсъска той.
Никой не отговори. Той погледна към мен, после към Петър, после към склада. Разбра, че времето му е изтекло.
„Това не е свършило!“, изкрещя той. Даде знак на хората си. Те пуснаха Десислава, която се свлече на земята, качиха се в колите си и изчезнаха с мръсна газ секунди преди първата полицейска кола да завие по улицата.
Аз се втурнах към сестра си. Петър се надигна с мъка. Георги стоеше като статуя, изпуснал тръбата на земята.
Бяхме живи. Бяхме спасени. Но знаех, че това е само началото. Сирените, които в този момент ми се струваха като музика, всъщност бяха предвестник на нова, още по-голяма буря. Защото сега в историята се намесваше и законът. И той имаше много, много въпроси.
Глава 8
В полицейското управление прекарахме часове, които се сляха в едно безкрайно, сиво петно от време. Разпитваха ни един по един, после всички заедно. Разказите ни бяха хаотични, объркани, пълни с дупки и полуистини. Опитвахме се да обясним ситуацията, без да разкрием цялата мръсна история за заемите, лъжите и ипотеката. Говорехме за „бизнес спор“, който е „излязъл извън контрол“.
Полицаите ни слушаха скептично. Те знаеха много добре кои са тези хора и с какво се занимават. Виждаха синините по лицето на Петър, разцепената устна на Десислава и ужаса в очите на всички ни.
„Значи твърдите, че сте отишли в склада на един от най-известните лихвари в града, за да обсъдите доставка на цимент, така ли?“, попита ни един от инспекторите, възрастен мъж с уморени очи.
Мълчахме. Всяка дума можеше да ни навлече още по-големи неприятности. Ако признаехме за незаконните заеми, можеше да бъдем обвинени в съучастие или пране на пари. Ако мълчахме, изглеждахме виновни. Бяхме в капан.
Оказа се, че Симона се е обадила в полицията. След като никой от нас не ѝ отговорил повече от час, паниката ѝ надделяла. Тя им беше казала само, че се страхува за живота на съпруга си и приятелите си и им беше дала адреса на склада, който Георги ѝ беше споменал в яда си. Нейният страх ни беше спасил живота.
След безкрайни часове ни пуснаха, но ни предупредиха да не напускаме града. Бяха образували досъдебно производство за нанасяне на телесна повреда и заплаха. Бяхме едновременно жертви и свидетели. Но се чувствахме като престъпници.
Прибрахме се в апартамента на Десислава. Тя беше в шок, не говореше, само трепереше и гледаше в една точка. Петър и Георги мълчаха, смазани от случилото се. Аз се опитвах да бъда силната, да организирам нещата. Обадих се на Мартин и му казах, че е имало „малък инцидент“, но всички са добре. Не посмях да му кажа истината по телефона.
Първата ми работа беше да се обадя на адвокат Стоянов. Той пристигна до половин час, въпреки късния час. Лицето му беше сериозно, когато му разказахме всичко, без да спестяваме нищо.
„Направили сте всички възможни грешки“, каза той спокойно, след като ни изслуша. „Отишли сте сами, провокирали сте ги, забъркали сте и полицията. Сега ситуацията е десет пъти по-сложна.“
„Какво да правим?“, попита Петър с глас, лишен от всякаква емоция.
„Първо, никой от вас повече не разговаря с полицията без мое присъствие. Второ, трябва незабавно да осигурим безопасността ви. Тези хора няма да оставят нещата така. Появата на полицията е удар по репутацията им. Ще искат да си отмъстят. Десислава и децата не могат да останат тук. Ти, Ана, и синът ти също сте в опасност.“
Планът му беше бърз и ефективен. Десислава щеше веднага да замине при наши далечни роднини в друг град, докато нещата се успокоят. Аз и синът ми щяхме да се преместим при родителите ми. Петър и Георги трябваше да бъдат изключително внимателни. Адвокат Стоянов обеща да се свърже с полицията и да настоява за защита, но не беше оптимист.
Докато той говореше, телефонът на Десислава, който бях включила да се зарежда, иззвъня. Беше Иво. Тя го погледна с ужас и ми го подаде.
„Ало?“, казах аз.
„Къде е тя?“, попита той, а гласът му беше студен като стомана. „Полицаите ми се обадиха. Казаха, че е имало инцидент. Какви ги е свършила пак?“
„Тя е добре, Иво. Но е преживяла ужасен шок. Може ли да говориш с децата? Има нужда да чуе гласа им.“
Последва дълго мълчание. „Ще говоря с нея, когато се прибере вкъщи и отменим тази безумна ипотека. Дотогава няма какво да си кажем. И ѝ предай, че ако си мисли, че с тези циркове ще ме трогне, жестоко се лъже. За мен тя вече не съществува.“
Той затвори. Погледнах към Десислава. Тя беше чула всичко. От очите ѝ се отрониха две едри, мълчаливи сълзи. В този момент тя беше изгубила всичко – съпруга си, децата си, дома си. И всичко това заради нас.
Следващите дни бяха кошмар. Изпълнихме плана на адвокат Стоянов. Организирах пътуването на Десислава, събрах багажа си и се преместих при родителите си, които бяха шокирани и объркани от случващото се. Синът ми усещаше напрежението и постоянно питаше какво става. Лъжех го, че правим ремонт, и се чувствах отвратително.
Петър остана в нашия апартамент. Говорехме по телефона по няколко пъти на ден. Гласът му беше напрегнат, уплашен. Каза ми, че няколко пъти е виждал една от черните коли да минава бавно по улицата ни. Не го заплашваха директно. Просто го наблюдаваха. Напомняха му, че са там.
Адвокат Стоянов започна война на няколко фронта. Преговаряше с кредиторите, които след намесата на полицията бяха станали малко по-предпазливи, но не и по-малко настоятелни. Задейства процедура по обявяване на фирмата в несъстоятелност, за да защити поне личните ни активи. Водеше разговори и с полицията, опитвайки се да ни представи като жертви на изнудване.
Междувременно, Ивайло, конкурентът на Петър, беше оттеглил офертата си. Новината за „инцидента“ се беше разчула в бизнес средите и никой не искаше да се докосва до фирма, замесена с организираната престъпност. Бяхме в пълна изолация.
Една вечер Петър ми се обади. Гласът му беше по-различен. По-твърд.
„Не мога повече така, Ана“, каза той. „Не мога да се крия като страхливец, докато животът ни се разпада. Имам идея. Луда е, рискована е, но може и да проработи.“
„Каква идея?“, попитах аз с разтуптяно сърце.
„Ще използвам Ивайло. Ще го накарам да играе по моите правила.“
Глава 9
Планът на Петър беше дързък до безумие. Той се свърза отново с Ивайло, но този път не за да преговаря за продажба. Предложи му сделка.
„Ти искаш моята фирма“, каза му Петър по телефона, докато аз слушах на високоговорител, затаила дъх. „Но не искаш да се замесваш с хората, на които дължа пари. Разбираемо. Затова ти предлагам следното: ти ми даваш парите, които ми трябват, като заем. С нормална, банкова лихва. Аз се разплащам с кредиторите и си изчиствам името. А като гаранция за заема, ти прехвърлям тридесет процента от фирмата си. Не като собственост, а като временен контрол. Ако до една година не ти върна парите с лихвите, фирмата става твоя. Цялата.“
От другата страна на линията настъпи мълчание. Ивайло очевидно беше изненадан.
„Защо да го правя?“, попита той най-накрая. „Мога просто да изчакам да те довършат и да взема каквото е останало за без пари.“
„Защото няма да остане нищо“, отвърна Петър. „Адвокатът ми вече е задействал процедура по несъстоятелност. Докато тя приключи, всичките ми договори ще са изтекли, клиентите ще са се разбягали, а активите ще бъдат разпродадени на парчета. Ти няма да получиш нищо. Докато моето предложение ти дава шанс да придобиеш работещ бизнес, при това напълно законно. И то бизнес, който познаваш добре. Или можеш да получиш парите си обратно с добра лихва. И в двата случая печелиш. Рискът е изцяло мой.“
Това беше брилянтен ход. Петър използваше алчността на Ивайло срещу самия него. Вместо да се моли, той му предлагаше възможност за още по-голяма печалба, но при негови условия.
След няколко дни на тежки преговори, водени от адвокат Стоянов, Ивайло се съгласи. Договорът беше железен, изготвен до последния детайл. Той щеше да предостави сумата, необходима за погасяване на най-опасния дълг. В замяна получаваше временен контрол над част от фирмата и правото да я придобие изцяло, ако Петър не се издължи в срок.
С парите в ръка, адвокат Стоянов уреди среща с кредиторите. Този път тя се проведе в неговата кантора. Без заплахи, без насилие. Само сух, делови разговор. Те получиха парите си и подписаха документ, с който се отказваха от всякакви бъдещи претенции. Най-голямата заплаха беше отстранена.
Това обаче не решаваше всичките ни проблеми. Оставаше дългът към Ивайло, ипотеката на апартамента на Десислава, банковите кредити, парите на Георги. Бяхме заменили един смъртоносен дълг с няколко други, по-малки, но също толкова задушаващи. Фирмата на Петър беше спасена, но бъдещето ѝ беше в ръцете на най-големия му враг. Имахме една година. Една година, за да направим чудо.
Десислава се върна в града, но не и в апартамента си. Иво беше непреклонен. Беше завел дело за развод и искаше пълни родителски права. Обвиняваше я в безотговорност и излагане на децата на риск. Адвокат Стоянов пое и нейния случай, но ни предупреди, че битката ще е тежка. Десислава беше съсипана. Живееше при родителите ни и прекарваше дните си в разговори с адвокати и психолози. Единствената ѝ утеха бяха кратките срещи с децата, които Иво ѝ разрешаваше в присъствието на социален работник.
Отношенията в нашето семейство също бяха променени завинаги. Аз и Петър се опитвахме да сглобим отново парчетата на брака си. Бях му простила, доколкото можех. Разбирах, че е действал от страх и отчаяние. Но доверието беше счупено. Имаше една невидима стена между нас, която не знаехме как да премахнем. Спяхме отново в една стая, но се чувствахме на километри един от друг.
Най-тежко беше положението на Симона и Георги. Георги беше изпаднал в дълбока депресия. Чувстваше се виновен за това, че е рискувал спестяванията им, и засрамен от това как се е държал в склада. Беше се затворил в себе си, спря да ходи на работа. Симона се опитваше да го подкрепя, но търпението ѝ се изчерпваше. Техният дом, който доскоро беше символ на мечтите им, сега се беше превърнал в затвор на мълчанието и взаимните обвинения.
Един ден Мартин, племенникът ми, дойде да говори с мен. Той вече знаеше голяма част от истината. Беше я сглобил от разговорите, които чуваше, и от писмото, което майка му му беше оставила.
„Лельо, знам, че всички се опитвате да ме предпазите“, каза той с поглед, който беше твърде сериозен за годините му. „Но аз вече не съм дете. Уча право. Разбирам от договори и задължения. Искам да помогна. Разгледах документите на вуйчо Петър. Има нещо, което не е наред.“
Той ми показа копие от един от договорите за доставка, които Петър беше подписал преди месеци. Договор с нов, голям клиент, който всъщност беше поставил началото на финансовия срив, защото беше спрял да плаща.
„Виж тази клауза“, посочи Мартин. „Тя позволява на клиента да се откаже от договора по всяко време, без неустойки, ако има дори минимално забавяне в доставката. А тук“, той посочи друг параграф, „пише, че всички спорове се решават от частен арбитражен съд, посочен от самия клиент. Това е юридически абсурд. Никой опитен бизнесмен не би подписал такова нещо.“
„Петър беше притиснат“, казах аз. „Имаше нужда от този договор.“
„Може би. Но аз направих малко проучване. Фирмата-клиент е регистрирана наскоро. На името на човек, който няма нищо общо със строителния бизнес. Но знаеш ли кой е адвокатът, който е изготвил договора?“, попита той и ме погледна в очите. „Адвокатската кантора, която обслужва фирмите на Ивайло.“
Сърцето ми спря. Картината изведнъж се изясни. Това не е било просто лош късмет. Не е било просто серия от грешни решения. Това е бил капан. Добре планиран, перфектно изпълнен капан. Ивайло не просто се е възползвал от проблемите на Петър. Той ги е създал. Той е бил кукловодът зад кулисите през цялото време.
Глава 10
Разкритието на Мартин беше като светкавица в тъмна стая. Изведнъж всички необясними досега събития си дойдоха на мястото. „Големият клиент“, който изчезва, без да плати. „Случайното“ изтичане на информация към кредиторите. Навременната поява на Ивайло с „офертата“ му. Всичко е било част от един-единствен, дяволски план.
Показахме доказателствата на Петър. В първия момент той отказа да повярва. Беше твърде чудовищно, за да е истина. Но когато видя документите, когато видя името на адвокатската кантора, гневът измести неверието. Гняв, толкова силен, че го изтръгна от апатията, в която беше изпаднал.
„Този мръсник…“, процеди той през зъби. „Той ме е съсипвал методично, стъпка по стъпка. А аз влязох право в капана му. Дори му дадох контрол над фирмата си.“
„Но сега знаем“, казах аз. „И това променя всичко. Това не е просто бизнес спор. Това е измама. Това е престъпление.“
Отидохме отново при адвокат Стоянов. Той прегледа документите, които Мартин беше събрал, и лицето му стана мрачно.
„Това е много сериозно“, каза той. „И изключително трудно за доказване. Ивайло е прикрил следите си перфектно. Всичко на хартия изглежда законно. Ще трябва да намерим неопровержимо доказателство, пряка връзка между него и фирмата-фантом. Свидетел, вътрешен човек.“
„Такъв няма“, каза Петър отчаяно. „Хората му са му лоялни.“
„Винаги има слабо звено“, отвърна адвокатът. „Просто трябва да го намерим.“
Започнахме собствено разследване. Мартин, с неговата енергия и познания в дебрите на интернет, се оказа безценен. Той прекара дни и нощи, ровейки се в публични регистри, фирмени досиета и социални мрежи. Аз и Петър се свързахме с бивши служители на Ивайло, с негови бивши бизнес партньори. Повечето от тях отказаха да говорят, уплашени от влиянието му. Но малко по малко започнахме да сглобяваме пъзела.
Открихме, че управителят на фирмата-фантом е далечен братовчед на личната асистентка на Ивайло. Открихме, че адресът на регистрация на фирмата е бил собственост на една от офшорните компании на Ивайло, преди да бъде продаден фиктивно. Бяха само косвени доказателства, но бяха нещо.
Ключовият пробив дойде от неочаквано място. Симона ми се обади една вечер, плачейки. Георги бил получил призовка. Един от по-малките кредитори на Петър, на когото не бяхме успели да се издължим, беше завел дело не само срещу Петър, но и срещу Георги като поръчител по един от договорите. Оказа се, че в паниката си Георги беше подписал документ, без да го чете, мислейки, че е просто декларация.
Тази новина го срина окончателно. Но в същото време го и ядоса. „Няма да ме съсипят!“, каза той на Симона. „Няма да им позволя.“
Георги си спомни нещо. Преди няколко месеца, когато е дал парите на Петър, той е настоявал да подпишат някакъв документ. Петър, в хаоса, в който се намирал, се съгласил. Подписали прост запис на заповед. Но по настояване на Георги, те го направили пред свидетел – счетоводителката на Петър, жена на име Мая. Жена, която беше напуснала фирмата малко след това.
Намерихме я. Работеше в малка счетоводна къща. Отначало беше уплашена и не искаше да говори. Но когато ѝ разказахме какво се е случило, когато видя отчаянието в очите ни, тя се съгласи да помогне.
„Напуснах, защото не можех повече да гледам какво става“, призна тя. „Ивайло се появяваше често в офиса, дори преди да започнат официално проблемите. Срещаше се с главния търговски директор на Петър. Веднъж случайно ги чух да си говорят. Говореха за „сценарий“, който върви по план. Търговският директор даваше на Ивайло информация за всички договори и клиенти на Петър. Той беше къртицата.“
Това беше! Това беше слабото звено. Човекът, който беше предал Петър отвътре.
С тази информация адвокат Стоянов имаше всичко, което му трябваше. Той се свърза с търговския директор и го изправи пред избор: или да стане свидетел на обвинението срещу Ивайло и да се споразумее за по-лека присъда за съучастие, или да потъне заедно с него. След 24 часа на размисъл, мъжът се пречупи.
Със самопризнанията му и доказателствата, които бяхме събрали, прокуратурата образува разследване срещу Ивайло за промишлена измама в особено големи размери. Той беше арестуван. Империята му започна да се тресе.
Това не реши финансовите ни проблеми с магическа пръчка. Дълговете си оставаха. Съдебните дела щяха да се точат с години. Но за първи път от много време насам видяхме светлина в тунела. Бяхме отвърнали на удара. Бяхме показали, че не сме безпомощни жертви.
Битката за фирмата беше спечелена, поне на този етап. Договорът с Ивайло беше замразен заради разследването. Но войните на другите фронтове продължаваха.
Делото за развод на Десислава наближаваше. Иво и неговият адвокат бяха събрали „доказателства“ за нейната неадекватност и безотговорност. Използваха инцидента в склада, престоя ѝ извън града, всичко, за да я изкарат лоша майка.
Една вечер, докато обсъждахме случая с адвокат Стоянов, той каза нещо, което ме накара да се замисля. „Съдът ще иска да чуе и децата. Особено най-големия, Мартин. Неговото мнение ще натежи много.“
Знаех какво трябва да направя. Трябваше да говоря с Мартин. Трябваше да му разкажа абсолютно всичко. Цялата грозна, болезнена истина. Той имаше право да знае. И неговата дума можеше да спаси майка му.
Глава 11
Срещнах се с Мартин в едно тихо кафене близо до университета. Той вече беше прочел писмото, което майка му му беше оставила. Знаеше основните факти, но не и детайлите. Не и емоционалната тежест зад тях.
Разказах му всичко. От самото начало – от идеята за онази проклета ваканция, през лъжите на Петър, отчаянието на Десислава, до капана, заложен от Ивайло. Не спестих нищо. Говорих за страха, за вината, за предателството. Говорих и за смелостта – смелостта на майка му, която беше готова да рискува всичко, за да ни спаси; смелостта на Георги, който се хвърли в битка, за да защити приятеля си.
Мартин слушаше, без да ме прекъсва. Лицето му беше сериозно, съсредоточено. Когато свърших, той дълго мълча, загледан в чашата си.
„Значи баща ми иска да отнеме децата от мама, защото тя се е опитала да спаси твоето семейство?“, попита той накрая. Гласът му беше спокоен, но в него се усещаше стоманена твърдост.
„Нещата са по-сложни, Марти…“, започнах аз.
„Не, не са“, прекъсна ме той. „Много са прости. Татко е ядосан и наранен. Чувства се предаден. И използва нас, децата, за да я накаже. Но това не е правилно.“
Той вдигна поглед към мен. „Какво искаш да направя, лельо?“
„Искам да кажеш истината пред съда. Истината за това каква майка е Десислава. Не какво мисли баща ти или какво твърдят адвокатите. А това, което ти знаеш в сърцето си.“
Той кимна. „Ще го направя.“
Съдебният ден беше един от най-тежките в живота ми. Залата беше малка и задушна. От едната страна бяхме ние – аз, Петър, адвокат Стоянов и Десислава, която изглеждаше като призрак. От другата страна беше Иво, с ледено изражение, и неговият агресивен адвокат.
Адвокатът на Иво беше безпощаден. Той представи Десислава като безотговорна, импулсивна жена, която е заложила семейния дом и е изложила децата си на опасност. Използва всяка наша грешка, всяка лъжа, за да изгради своята теза. Чувствах се мръсна, виновна. Всичко това се случваше заради нас.
Когато дойде ред на Мартин да свидетелства, в залата настана тишина. Той пристъпи към свидетелската скамейка, висок и изправен. Изглеждаше по-възрастен от осемнадесетте си години.
Адвокатът на баща му се опита да го манипулира. Задаваше му подвеждащи въпроси, опитваше се да го накара да каже нещо лошо за майка си.
„Вярно ли е, че майка ви често беше разсеяна и напрегната през последните месеци?“, попита адвокатът.
„Вярно е“, отговори Мартин спокойно. „Беше напрегната, защото се опитваше да спаси от финансов крах семейството на леля ми, докато в същото време се грижеше сама за нас тримата, защото баща ми постоянно беше в командировки.“
Залата замръзна. Адвокатът се опита да смени темата.
„Вярно ли е, че тя ви изостави и избяга от града, без да ви каже къде отива?“
„Вярно е, че замина за няколко дни“, отговори Мартин, гледайки право в съдията. „Но не ни изостави. Тя отиде, за да ни защити. Отиде, за да се изправи срещу хора, които заплашваха цялото ни семейство. Страхуваше се, но въпреки това го направи. Защото такава е моята майка. Когато види, че някой, когото обича, е в беда, тя не бяга. Тя помага. Дори когато това означава да рискува собствената си сигурност.“
Той се обърна и погледна баща си. „Татко, ти си добър човек. Но сега грешиш. Мама направи грешка, да. Но я направи от любов. А ти я наказваш от гняв. Това не е честно. Ние имаме нужда от нея. Аз, сестра ми, брат ми. Имаме нужда от нашата майка.“
Думите му прокънтяха в тишината. Иво сведе поглед. В очите му за първи път видях не гняв, а болка и съмнение.
След показанията на Мартин, съдията обяви почивка. Когато делото беше подновено, тонът беше съвсем различен. Решението на съда беше компромис. Разводът беше одобрен, но родителските права бяха общи. Десислава имаше право да вижда децата си свободно. Апартаментът, макар и ипотекиран, оставаше нейна собственост, докато дългът не бъде изплатен. Беше малка победа, но за Десислава тя означаваше всичко.
Когато излязохме от съдебната зала, Иво ни чакаше в коридора. Той се приближи до Десислава.
„Може би прекалих“, каза той тихо, избягвайки погледа ѝ. „Бях ядосан. Ще говоря с адвоката си да оттеглим някои от исковете. Децата могат да останат при теб през уикендите.“
Това не беше извинение, но беше първата крачка. Пропастта между тях все още беше огромна, но може би, само може би, един ден щяха да успеят да я преодолеят. Заради децата.
Всички тези събития ни промениха. Бяхме минали през ада и се бяхме върнали. Ранени, с белези, но все още живи. Започнахме бавно да възстановяваме живота си.
Петър, освободен от натиска на Ивайло, се хвърли с цялата си енергия да спаси фирмата. Работеше денонощно, намираше нови клиенти, предоговаряше стари задължения. Аз бях до него, помагах му с каквото можех. Вече не бях просто съпругата, която стои в сянка. Бях негов партньор. Бяхме екип. Стената между нас започна бавно да се руши.
Георги, вдъхновен от нашата малка победа, също започна да се бори. С помощта на адвокат Стоянов успя да докаже, че е бил подведен да подпише поръчителството и делото срещу него беше прекратено. Той и Симона започнаха да посещават семеен терапевт. Пътят пред тях беше дълъг, но те бяха решили да го извървят заедно.
Една година по-късно картината беше съвсем различна. Фирмата на Петър беше стъпила на крака. Все още бяхме в дългове, но успявахме да ги обслужваме. Върнахме парите на Георги. Изплащахме ипотеката на Десислава. Делото срещу Ивайло се точеше, но неговата бизнес империя беше в руини.
Една вечер седяхме на същата тераса, на която всичко беше започнало. Бяхме само аз и Петър. С чаши вино в ръце. Тишината беше същата, но вече не беше оглушителна. Беше спокойна.
„Спомняш ли си?“, попита ме той. „Преди малко повече от година. Тук. Планирахме перфектната ваканция.“
Усмихнах се тъжно. „Спомням си. Колко наивни сме били.“
„Не бяхме наивни“, каза той и хвана ръката ми. „Просто не знаехме колко силни можем да бъдем. Всички ние.“
Той беше прав. Тази ужасна година ни беше отнела много – пари, спокойствие, илюзии. Но ни беше дала и нещо. Беше ни показала кои сме всъщност. Беше ни научила на прошка. И най-важното, беше ни напомнила, че дори в най-мрачната нощ, най-важното нещо, което имаме, е семейството. Не перфектното, не идеалното. А онова, истинското. Което се кара, което прави грешки, което се наранява. Но което, когато настъпи истинската буря, застава рамо до рамо и се бори. Заедно.