Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
Правех го заради тях. Заради Дара, която с острия си ум и присвити очи вече прозираше лъжите, и заради Петър, който все още имаше нуждата да вярва, че баща му е герой.
Мартин беше бизнесмен. Успешен, харизматичен, безскрупулен. Неговият свят беше свят на договори, сделки и победи. Аз бях просто част от интериора в голямата, студена къща, която той беше купил – поредният трофей, който трябваше да лъщи пред обществото.
Изневерите му не бяха дискретни. Те бяха арогантни. Спомням си рождения ден на Петър. Бях прекарала два дни в печене на тортата, която той обичаше. Мартин обеща да се прибере в шест. В осем часа той влезе, смеейки се шумно по телефона, а по яката на скъпата му риза имаше ярък отпечатък от червило. Той дори не си беше направил труда да го изтрие. Просто ми подаде кутия с бижута – поредната индулгенция – и потупа Петър по главата, преди да изчезне в кабинета си, за да „довърши един важен разговор“.
Дара, тогава на петнадесет, ме погледна с очи, пълни с леден гняв. „Докога, мамо? Докога ще се преструваш?“
Аз сведох поглед към тортата. „Докато му дойде времето, мила. Сега не.“
„Времето“ дойде бавно, изцеждайки ме капка по капка. Издържах, докато Дара не влезе да учи право в университета в големия град. Издържах, докато Петър не навлезе в онзи труден пубертет, в който присъствието, макар и фиктивно, на баща, изглеждаше по-добро от отсъствието му.
В деня, в който получих съобщението, предназначено очевидно за друга, пълно с вулгарни обещания за уикенда, аз просто оставих телефона на масата. Нещо в мен се счупи. Не с трясък, а с тихо, окончателно скърцане. Десет години бяха достатъчни.
Разводът беше бърз. Мартин не се бори. Мисля, че изпита облекчение. Той запази бизнеса си; аз запазих къщата, обременена с огромна ипотека, и децата. Той се съгласи на щедра издръжка, повече за да купи мълчанието ми, отколкото от бащина грижа.
Първата седмица на моята „свобода“ беше изпълнена с оглушителна тишина. Къщата беше празна без неговия натрапчив смях и арогантни крачки. Мислех си, че най-после мога да дишам.
Тогава започна умората. Отдавах я на стреса от развода. После дойде болката – тъпа, дълбаеща, постоянна.
Глава 2: Присъдата
Свободата имаше вкус на антисептици и страх.
Седях в стерилния лекарски кабинет, стискайки кожените дръжки на чантата си толкова силно, че кокалчетата на пръстите ми бяха побелели. Светлината от флуоресцентната лампа падаше безмилостно върху лъскавото бюро на лекаря.
„Резултатите не са добри, Мира.“
Той произнесе думата „рак“ и сякаш целият въздух беше изсмукан от стаята. Светът се сви до този кабинет, до този глас, който обясняваше нещо за стадии, химиотерапия, прогнози. Не чувах. В главата ми кънтеше само иронията. Бях избягала от един затвор, само за да вляза в друг, много по-страшен. Бях се борила за живота си, а сега трябваше да се боря за живота си.
Да съобщя на децата беше най-трудното.
Дара пристигна още същата вечер. Влезе вкъщи, захвърли тежката си чанта с учебници по право и ме прегърна. Тя не плака. Лицето ѝ се вкамени. „Ще го минем, мамо. Разбираш ли? Ще намерим най-добрите лекари.“ Но в очите ѝ видях същия леден гняв, който бях виждала толкова пъти. Гняв, насочен не към съдбата, а към баща ѝ. „Той ти причини това. Стресът… всичките тези години…“
„Не, миличка, не е той“, опитах се да я успокоя, макар че част от мен вярваше в думите ѝ.
Петър реагира различно. Той се срина. Седемнадесетгодишното момче, което се опитваше да бъде мъж, се разплака в ръцете ми като малко дете. „Няма да умреш, нали? Мамо, обещай ми, че няма да умреш!“
„Ще се боря, Петьо. Обещавам.“
Нощта беше дълга. Лежах будна, броейки пукнатините по тавана, и се чувствах безкрайно, абсолютно сама. Ипотеката за къщата изведнъж придоби чудовищни размери в съзнанието ми. Как щях да се справям с плащанията, докато съм на лечение? Какво щеше да стане с Петър, ако…
Не смеех да довърша мисълта си.
Два дни по-късно, докато седях на дивана, увита в одеяло, въпреки че беше топло, звънецът иззвъня. Не очаквах никого. Отворих вратата.
Беше Мартин.
Не го бях виждала от месеци, освен в съда. Той изглеждаше различно. Скъпият костюм беше там, но обичайната му самоуверена усмивка липсваше. Той държеше термос.
„Петър ми каза“, промълви той, а гласът му беше дрезгав. „Мога ли да вляза?“
Аз стоях като замръзнала. Не знаех какво да направя. Част от мен искаше да му затръшне вратата под носа, да изкрещи, че няма място тук. Но умората, физическата и емоционалната, надделя. Просто се отдръпнах.
Той влезе в кухнята, която някога беше негова. Отвори термоса. „Направих ти пилешка супа. Такава, каквато обичаше.“
Аз седнах на масата. Той ми наля чаша. Ръцете му, тези ръце, които бяха докосвали толкова други жени, сега не трепереха, докато сипваха супата.
„Мира“, каза той, сядайки срещу мен. „Аз… съжалявам. За всичко.“
Погледнах го. В очите му нямаше лъжа. Имаше нещо друго. Паника? Вина? А може би… страх.
„Не искам съжаленията ти, Мартин.“
„Знам“, каза той бързо. „Не съм дошъл за това. Дошъл съм да ти помогна. Няма да минаваш през това сама. Аз ще те водя на химиотерапия. Ще платя ипотеката. Ще се погрижа за всичко. Ти само трябва да се съсредоточиш върху това да оздравееш.“
Той протегна ръка и покри моята. Кожата му беше топла.
И аз, жената, която беше издържала десет години на неговите предателства, жената, която най-накрая беше намерила сили да си тръгне, се разплаках. Не от тъга. От пълно, абсолютно объркване.
Глава 3: Преображението
Той спази думата си.
Животът ми се превърна в мъчителен цикъл от болници, системи и отровната миризма на лекарства, която сякаш се беше просмукала в кожата ми. Химиотерапията беше брутална. Тя отне косата ми, силите ми и понякога волята ми да се боря.
И през цялото време Мартин беше там.
Той беше скалата, от която никога не бях подозирала, че имам нужда. Той ме държеше, когато повръщах. Той ми четеше, когато очите ме боляха твърде много, за да се фокусирам. Той спореше с лекарите, изисквайки най-доброто лечение, използвайки парите и влиянието си, за да отваря врати, които за мен щяха да останат затворени.
Една вечер, след особено тежка сесия, той ме внесе на ръце в спалнята. Положи ме внимателно, както човек би положил нещо безценно и крехко.
„Защо?“, прошепнах, гласът ми беше слаб. „Защо го правиш, Мартин?“
Той седна на ръба на леглото и дълго гледа в ръцете си. Когато вдигна поглед, очите му бяха влажни.
„Защото съм идиот“, каза той тихо. „Защото имах всичко и не го виждах. Мислех, че бизнесът, парите, жените… че това е успехът. Но когато Петър ми се обади и ми каза… Мира, в този момент осъзнах, че ако те загубя, губя всичко, което някога е имало значение.“
Това беше любовта и грижата, за които бях копняла през всичките онези самотни десет години. Получавах я сега, когато бях бледа сянка на жената, която бях.
Децата бяха също толкова объркани. Петър беше щастлив. Той виждаше баща си като спасител, като блудния съпруг, който се е завърнал. Той отново имаше семейство.
Дара, обаче, остана мнителна. Тя идваше от университета всеки уикенд, за да ми помага, но се отнасяше с Мартин с ледена учтивост.
„Не му вярвам, мамо“, каза ми тя една вечер, докато ми помагаше да сложа перуката си. „Хората не се променят така. Той има мотив.“
„Мотивът му е вината, мила“, казах аз, уморена от нейната подозрителност. „Понякога една трагедия е нужна, за да отвори очите на хората.“
„Или за да им даде възможност“, измърмори тя, но не каза повече.
Междувременно, бизнесът на Мартин сякаш процъфтяваше, въпреки че той прекарваше толкова много време с мен. Често водеше напрегнати разговори по телефона в кабинета си. Чувах имена. „Асен“, неговият съдружник, и „Ива“, име, което ми звучеше смътно познато. Когато го питах, той просто отмахваше с ръка.
„Дреболии, скъпа. Асен се опитва да разшири дейността, но аз не му позволявам да поема излишни рискове. Всичко е под контрол. Ти мисли само за здравето си.“
Лечението беше дълго. Осем мъчителни месеца. Но един ден, лекарят ме повика в кабинета си, този път с усмивка.
„Ремисия“, каза той. „Мира, вие сте в ремисия. Не мога да повярвам на резултатите.“
Излязох от болницата, залитайки, не от слабост, а от шок. Бях жива. Бях получила втори шанс.
Мартин ме чакаше отвън. Когато му казах новината, той ме вдигна във въздуха, точно както в дните, когато се бяхме срещнали. Смееше се, целуваше ме, а по бузите му се стичаха сълзи.
Същата вечер той отвори бутилка скъпо шампанско. Сложи кутийка от кадифе на масата.
„Знам, че нямам право да питам“, каза той, а гласът му трепереше. „Знам, че пропилях първия ни шанс. Но съдбата ни даде втори. Мира, омъжи се за мен. Отново. Нека този път го направя както трябва.“
Аз го погледнах. Мъжът, който ме беше предал. И мъжът, който ме беше спасил.
„Да“, казах аз.
Сключихме повторен брак. Беше тиха церемония. Само ние, Дара и Петър. Дара стоеше със скръстени ръце през цялото време, с каменно лице. Но дори тя не можеше да отрече очевидното – бях щастлива.
Глава 4: Подписът
Новият ни живот беше… нереален. Мартин беше съпругът, за когото винаги бях мечтала. Внимателен, нежен, присъстващ. Той спря да работи до късно. Вечерите бяха наши. Говорехме си. Смеехме се. Той се интересуваше от деня ми, от чувствата ми. Сякаш ракът беше изтрил не само болните клетки в мен, но и демоните в него.
Започнах да възвръщам силите си. Косата ми бавно започна да расте отново. Дори се записах на курс по керамика, нещо, което винаги бях искала да правя.
И все пак, под повърхността на това ново щастие, имаше напрежение. Бизнесът.
Мартин ставаше все по-раздразнителен, когато говореше с Асен. Чувах го да крачи из кабинета си нощем.
„Не можеш да искаш това от мен, Асен! Аз изградих тази фирма от нулата!“, изкрещя той една нощ, мислейки си, че спя. „Съдът ще те размаже! … Не ме интересува какво знае тя! Ще се погрижа.“
На сутринта той беше обичайният спокоен и любящ съпруг.
„Мартин, какво става с Асен?“, попитах го аз, докато ми сипваше кафе.
Той въздъхна. „Бизнес, скъпа. Нищо, за което да се тревожиш. Асен е… амбициозен. Опитва се да ме избута от един голям проект, за да вкара свои хора. Имаме нужда от свежи пари, за да спечелим един търг. Голям заем.“
„Ще се справиш ли?“
„Разбира се“, усмихна се той. „Винаги се справям. Всъщност, има нещо, с което можеш да ми помогнеш.“
Той извади папка с документи.
„Това е заемът. От банката. Тъй като къщата все още се води на твое име след развода, въпреки че аз плащам ипотеката, те искат и твоя подпис като гарант. Просто формалност. За да обезпечим заема с имота.“
Аз се поколебах. Къщата. Единственото нещо, което беше мое.
„Мартин, не знам…“
Той хвана ръката ми. Погледът му беше толкова искрен, толкова умоляващ. „Мира, моля те. Това е, за да осигуря бъдещето ни. Нашето бъдеще. На Петър, на Дара. След всичко, през което минахме… мислех, че ми вярваш отново.“
Вината ме прободе. Той беше спасил живота ми. Беше плащал сметките, беше ме държал за ръка. Как можех да му откажа един подпис?
„Разбира се, Мартин. Разбира се, че ти вярвам.“
Взех химикалката и подписах дебелата купчина документи, без да ги чета. Адвокатски жаргон, който така или иначе не разбирах.
Той ме целуна. „Ти си моят ангел, Мира. Сега всичко ще бъде наред.“
Два дни по-късно се срещнах с Дара за обяд. Тя изглеждаше изтощена. Университетът и подготовката за изпити я съсипваха.
„Изглеждаш щастлива, мамо“, отбеляза тя, ровейки в салатата си.
„Щастлива съм, мила. Баща ти наистина се промени.“
„Така ли?“ Тя вдигна поглед, а очите ѝ, очите на бъдещ адвокат, бяха остри. „Странно. Защото вчера проверих нещо в търговския регистър за един казус в университета. Фирмата му е в отчайващо положение. Имат няколко съдебни иска.“
Сърцето ми прескочи един удар. „Какво? Той каза, че всичко е наред. Просто им трябва заем за нов проект.“
„Мамо“, каза Дара бавно, „един от исковете е от жена на име Ива. Тя претендира за половината фирма. Твърди, че е била не просто любовница, а скрит съдружник през всичките тези години.“
Ива. Името от телефонните разговори.
„Той каза, че е изнудвачка“, прошепнах аз.
„Може би. Но искът ѝ е подготвен от най-добрата кантора в града. А вчера… той е изтеглил огромен, рисков кредит. Но не от банка. От фирма за бързи кредити, с лихви, които могат да те съсипят. И е ипотекирал къщата.“
Студена пот изби по челото ми. „Аз… аз подписах.“
Дара изпусна вилицата си. „Какво си подписала, мамо? Точно какво?!“
„Документи за заем. Той каза, че е формалност…“
Лицето на Дара пребледня. „Трябва да ми изпратиш копие. Веднага. Мамо, какво си направила?“
Глава 5: Пукнатините
Паниката се надигна в мен като гореща вълна.
„Той не би ме излъгал, Дара. Не и сега. Не след всичко.“
„Иска ми се да ти вярвам, мамо. Наистина. Но баща ми е бизнесмен, преди да е каквото и да било друго. Изпрати ми ги.“
Прибрах се вкъщи. Мартин го нямаше. Отидох в кабинета му. Сърцето ми биеше до пръсване. Намерих копията от документите, които бях подписала. Снимах всяка страница с треперещи ръце и ги изпратих на Дара.
Отговорът ѝ дойде след час. Беше гласово съобщение. Гласът ѝ беше тих и напрегнат.
„Мамо, това не е банков заем. Това е договор за продажба. С отложена дата. Ти не си ипотекирала къщата. Ти си се съгласила да я продадеш на фирма, свързана с Асен, за символична сума, ако ‘заемът’ не бъде върнат до три месеца. Мамо… ти си подписала смъртната си присъда. Той те е измамил.“
Телефонът се изплъзна от ръката ми. Стаята започна да се върти. Не. Не. Не може да е истина.
Той ме използва. Той използва болестта ми. Той използва моята благодарност, моята уязвимост, моята новооткрита любов.
Когато Мартин се прибра същата вечер, аз седях в тъмната всекидневна, с документите, разпръснати на масата пред мен.
„Мира? Скъпа? Защо седиш на тъмно?“
Запалих лампата. Лицето ми беше мокро от сълзи.
„Какво е това, Мартин?“, попитах тихо.
Той видя документите. За миг, само за миг, видях паника в очите му. Но тя бързо беше заменена от онази студена, пресметлива маска, която познавах толкова добре от миналото.
„Бизнес, Мира. Казах ти.“
„Това не е бизнес. Това е кражба! Ти ме накара да подпиша къщата си! Единственото, което имах!“
Той въздъхна, разхлабвайки вратовръзката си. „Преувеличаваш. Това е просто… обезпечение. Асен настоя. Трябваше да спася фирмата. Ива щеше да ни съсипе. Този иск…“
„Искът на любовницата ти!“, изкрещях аз. „Жената, с която си бил, докато аз съм се грижила за децата ти! Ти си ме използвал, Мартин! Използвал си рака ми!“
„Стига!“, извика той и гласът му отекна в тихата къща. „Какво очакваше? Да, ти беше болна! Да, аз се грижих за теб! Дължеше ми го! Мислиш ли, че ми беше лесно да те гледам такава? Да ти бърша повръщаното, да ти слагам перуката? Направих го! Изпълних дълга си! А сега ти трябваше да изпълниш твоя!“
Думите му бяха по-лоши от шамар. Те бяха нож, който се заби дълбоко и се завъртя.
Любовта. Грижата. Повторният брак. Всичко е било лъжа. Фарс. Студена, пресметлива сделка, за да получи подписа ми.
„Аз бях твоят проект за изкупление“, прошепнах, осъзнавайки с ужас. „Твоят начин да се почувстваш по-добре, докато си спасяваш кожата.“
„Наричай го както искаш“, каза той студено. „Фирмата е спасена. Парите ще бъдат върнати. Ще си запазиш къщата. Сега, ако обичаш, съм уморен.“
Той тръгна да ме подмине, за да се качи нагоре.
„Махай се“, казах аз.
Той спря. „Моля?“
„Махай се от къщата ми. Веднага.“
Той се изсмя. „Не бъди драматична, Мира. Това е и моя къща. Ние сме женени.“
„Ти не си ми съпруг. Ти си чудовище. Дара ще се свърже с адвоката си. Ще анулираме този брак. Ще се боря за този подпис. Сега се махай.“
Той ме погледна продължително. В очите му вече нямаше и следа от нежност. Само лед.
„Добре. Както искаш. Но правиш грешка, Мира. Голяма грешка.“
Той взе сакото си и излезе, затръшвайки вратата след себе си. Аз се свлякох на пода, останала без дъх, докато светът, който бях изградила отново, се срутваше върху мен за втори път.
Глава 6: Войната
Следващите седмици бяха ад.
Дара веднага се задейства. Тя ангажира един от професорите си, блестящ адвокат по вещно право, който се съгласи да поеме случая ми. Битката беше за анулиране на подписа ми въз основа на измама и злоупотреба с доверие в състояние на уязвимост.
Мартин отвърна на удара. Жестоко.
Той спря всички плащания. Издръжката, сметките. Запорира общите ни сметки. Аз, в процес на възстановяване от тежка болест, останах без стотинка. Петър беше съсипан. Той не знаеше на кого да вярва.
„Мамо, татко казва, че ти се опитваш да го унищожиш“, каза ми той една вечер, очите му бяха зачервени. „Той казва, че Дара те настройва срещу него. Той просто се е опитал да спаси бизнеса, от който всички ние живеем.“
„Баща ти ме измами, Петьо. Той ме накара да подпиша продажбата на дома ни.“
„Той каза, че е било временно! Че е щял да върне парите!“
Видях как Мартин го манипулира, как го настройва срещу мен и сестра му. Семейният конфликт беше грозен и болезнен.
Междувременно, делото, заведено от Ива, напредваше. И тук нещата станаха още по-мрачни. Адвокатът на Дара откри нещо.
„Мира“, каза ми той по време на една среща, „нещата са по-сложни. Мартин, Асен и Ива… те не са точно врагове.“
„Какво искате да кажете? Тя го съди.“
„Да, тя го съди. Но паралелно с това, фирмата, на която ти си ‘продала’ къщата – тази на Асен – е прехвърлила огромна сума пари по сметка на името на Ива. Изглежда като споразумение. Изглежда, че те тримата са в схема.“
„Схема?“
„Мисля, че Мартин е бил притиснат. Ива и Асен са знаели за финансовите му проблеми. Те са го изнудвали. Ива е искала дял, Асен е искал контрол. Те са имали нужда от твоята къща като ликвидност. Делото, заведено от Ива, е било просто начин да се окаже натиск върху Мартин. А той, от своя страна, е оказал натиск върху теб.“
Чувствах се като пионка в сложна игра на шах, играна от безскрупулни хора. Аз бях най-лесната мишена. Болната, благодарна, влюбена съпруга.
Напрежението се отрази на здравето ми. Започнах да губя тегло отново. Страхът, че ракът може да се върне, беше постоянен мой спътник. Живеех на ръба, благодарение на парите, които Дара ми даваше от спестяванията си, и малката помощ от родителите ми.
Бях на ръба да се откажа. Да им дам проклетата къща, само и само да ме оставят на мира.
„Не!“, каза Дара твърдо. „Няма да им позволим да победят. Ти се бори с рака, мамо. Ще се пребориш и с него.“
Тя беше права. Оцеляла бях. Щях да оцелея отново.
Денят на първото заседание по моя иск наближаваше. Бях призована за преглед при моя онколог – рутинна проверка на ремисията. Мартин беше този, който трябваше да ме заведе. Това беше уговорено преди месеци, преди всико да се срине. Сега, разбира се, той нямаше да дойде. Помолих Дара, но тя имаше важен изпит точно по същото време.
„Ще отида сама“, казах ѝ. „Няма проблем. Ще взема такси.“
Чувствах се силна този ден. Слънцето грееше. За пръв път от седмици не се чувствах като жертва. Чувствах се като боец.
Глава 7: Истината
Лекарският кабинет вече не изглеждаше толкова страшен. Познавах сестрите, миризмата на дезинфектант вече не предизвикваше гадене.
Лекарят влезе, държейки папката с изследванията ми. Усмихваше се.
„Е, Мира. Имам новини, които са по-добри, отколкото се надявах. Не само сте в ремисия. Всичките ви показатели са перфектни. Абсолютно перфектни. Сякаш никога не сте боледувала. Вие сте чудо.“
Излязох на слънце, чувствайки се замаяна. Здрава. Бях напълно, истински здрава. Ракът го нямаше. Ипотеката я нямаше (макар и не по моя воля). Мартин го нямаше.
Бях свободна.
В този момент изпитах прилив на чиста, неподправена сила. Вече не бях болната, уязвима жена. Бях аз. И щях да си върна къщата.
Реших да не се прибирам веднага. Трябваше да помисля. Да изградя стратегия. Адвокатът ми каза, че ключът е да докажем съзаклятието между Мартин, Асен и Ива.
Таксито ме остави пред къщата следобед. Беше много по-рано, отколкото някой би ме очаквал. Не трябваше да се прибера преди вечерта.
В къщата беше тихо. Твърде тихо. Но на алеята пред гаража имаше две коли. Едната беше на Мартин. Другата не я познавах – лъскаво, черно спортно купе.
Сърцето ми започна да бие тежко. Той не би трябвало да е тук.
Използвах ключа си. Вратата се отвори безшумно. Влязох в антрето.
И тогава ги чух.
Смях. От всекидневната. Дълбок, мъжки смях – на Мартин. И още един, по-груб – Асен.
И женски смях. Висок, ясен, триумфиращ.
Един ден се прибрах по-рано, отворих вратата и замръзнах при вида на…
…Мартин, Асен и Ива.
Те седяха на моята маса. В моята всекидневна. На масата имаше отворена бутилка уиски и три чаши. Имаше и купчина документи – моите документи. Те не се караха. Не спореха.
Те празнуваха.
Замръзнах на прага, неспособна да дишам. Те не ме чуха да влизам.
„Беше брилянтно, Мартине“, каза Асен, вдигайки чашата си. „Брилянтно. Да я накараш да се омъжи повторно за теб. Гениално.“
„Тя беше сантиментална и уплашена“, отвърна Мартин, отпивайки. „Ракът беше истински подарък. Направи я мека. Послушна.“
„А аз?“, попита Ива, пресягайки се и галейки ръката на Мартин. „Какво ще кажеш за моето изпълнение? Искът, сълзите. Почти сама си повярвах, че те мразя.“
Мартин се засмя и целуна ръката ѝ. „Ти беше перфектна, любов моя. Както винаги.“
Аз стоях там. Всичко се сглоби с ужасяваща яснота. Не е имало изнудване. Не е имало вражда. Всичко е било театър. Студен, пресметлив план от самото начало.
Ракът ми не беше пречка, която Мартин е трябвало да преодолее. Той е бил възможност.
Те ме бяха използвали. Тримата. Бяха се съюзили, за да откраднат единственото нещо, което имах, използвайки болестта ми, любовта ми и доверието ми като оръжие.
Ива вдигна поглед и ме видя. Усмивката ѝ замръзна за секунда, преди да се разлее в бавна, жестока насмешка.
„О. Мира. Миличка. Подценихме те. Мислехме, че още си при лекаря.“
Мартин се обърна бавно. В очите му нямаше вина. Нямаше съжаление. Нямаше дори гняв.
Имаше само студено, отегчено безразличие.
„Е“, каза той, вдигайки чашата си към мен. „Предполагам, че вече знаеш. Наздраве за втория шанс, скъпа.“
В този момент разбрах. Бях оцеляла от рака. Но не бях сигурна, че ще оцелея от това. Войната тепърва започваше.