Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия с градивни елементи върху скъпия персийски килим, докато седемгодишната Анна се опитваше да научи котката да танцува, дърпайки я за опашката. Беше хаос. Организиран, шумен, лепкав хаос, който беше започнал да изпълва дните ми, откакто официално се оттеглих от фирмата. Фирмата, която бях изградила от нулата заедно с покойния си съпруг, но която всъщност винаги беше мое творение.
„Петре! Анна! Моля ви, престанете!“, повиших тон аз, но не твърде силно. Нямаше смисъл.
Десислава излезе от кухнята, държейки телефона си, притиснат към ухото, докато с другата ръка разбъркваше нещо в чаша. Тя дори не ги погледна. „Да, да, разбира се, ще го уредя… Не, Антон не трябва да знае за това…“ Гласът ѝ беше приглушен, но аз чух. Винаги чувах.
„Десислава“, започнах аз, а гласът ми беше тих, но достатъчно остър, за да пробие телефонния ѝ разговор.
Тя вдигна поглед, раздразнена. „Едно малко…“, каза тя в телефона и го свали. „Какво има, Маргарита? Опитвам се да говоря.“
Посочих с брадичка към децата. Петър тъкмо беше открил пакетче сок и се опитваше да го отвори със зъби. „Говорихме за това. Те са неконтролируеми. Това не е детска градина, това е моят дом. Предупредих теб и Антон. Научете ги на обноски, иначе приключвам.“
Десислава се изсмя. Беше къс, неприятен смях, лишен от всякаква топлота. „Маргарита, моля те. Те са деца, нормално е! Какво очакваш, да седят мирно и да бродират? Отпусни се малко, нали си в пенсия.“
Усмихнах се. Беше усмивка, която бях усъвършенствала в продължение на четиридесет години в заседателни зали, пълни с мъже, които смятаха, че знаят повече от мен. Беше усмивка, която не достигаше до очите ми. Усмивка, която караше хората да се чувстват неудобно, без да знаят точно защо.
Не казах нищо.
Десислава въздъхна, обърна ми гръб и се върна към разговора си. „Извинявай, майка му пак… Да, както казах…“
Обърнах се и отидох до прозореца с изглед към безупречно поддържаната ми градина. Петър изкрещя триумфално. Сокът от ягода се разля като кърваво петно върху килима. Десислава изруга и най-накрая прекрати разговора си, втурвайки се да чисти, докато крещеше на детето.
Усмихнах се отново, този път съвсем леко.
Те не знаеха. Горките, глупави, самонадеяни деца. Те си мислеха, че аз съм просто една възрастна вдовица, една пенсионерка, която гледа внуци и се грижи за розите си. Мислеха, че моят свят се е свил до плетки и рецепти за сладкиши.
Те не знаеха, че аз бях тази, която все още дърпаше всички конци. Не знаеха, че пенсионирането ми беше просто стратегическо оттегляне, начин да наблюдавам от сенките.
Не знаеха, че докато те се бореха с лепкавия сок, аз вече бях прочела доклада от частния детектив, който бях наела. Не знаеха, че знаех за огромния, неразрешен заем, който Антон беше взел зад гърба ми, опитвайки се да спаси разпадащия се семеен бизнес, който той управляваше толкова зле. Не знаеха, че знаех за новата, лъскава кола на Десислава, купена с пари, които нямаха. Не знаеха за луксозния апартамент в центъра, който тя посещаваше всеки вторник и четвъртък следобед.
И най-вече, те не знаеха, че човекът, с когото тя говореше по телефона, не беше нейна приятелка, а Любомир. Същият Любомир, който беше наш основен конкурент. Същият Любомир, който бавно и методично задушаваше фирмата на сина ми.
Десислава ме отряза, защото „те са деца“.
Аз мълчах, защото знаех, че скоро и двамата ще дойдат при мен. Не за да гледам децата. А за да ги спася.
И тогава… тогава щяхме да говорим за обноски.
Глава 2
Антон се взираше в цифрите на екрана на лаптопа си и усещаше как познатата студена топка на паника се свива в стомаха му. Беше девет вечерта, офисът беше празен, а единственият звук беше тихото бръмчене на сървърите и дъждът, който плющеше по прозорците на осемнадесетия етаж. Офисът беше твърде голям, твърде лъскав. Беше символ на амбицията на баща му, но беше поддържан от желязната ръка на майка му. Сега, когато тя се беше „пенсионирала“, цялата тежест беше върху него и той се огъваше.
Цифрите бяха кърваво червени. Приходите намаляваха, разходите растяха, а огромният заем, който беше взел, висеше над главата му като гилотина. Беше го взел от нов инвестиционен фонд, който се появи от нищото, предлагайки изкусителни условия. Фонд, управляван от хора, които изглеждаха твърде гладки, твърде нетърпеливи да му дадат парите. Той беше отчаян. Имаше нужда от ликвидност, за да покрие загубите от два големи договора, които мистериозно беше изгубил в последния момент.
Договори, които бяха отишли директно при Любомир.
Антон прокара ръце през оредяващата си коса. Той мразеше този бизнес. Мразеше логистиката, мразеше камионите, мразеше безкрайните таблици и преговори. Искаше да бъде архитект. Но майка му… Маргарита беше ясна. Семейният бизнес остава в семейството. Той беше единственият наследник. Това беше неговият дълг.
Баща му, чийто масивен, маслен портрет висеше на стената срещу бюрото му, го гледаше строго. Всички казваха, че баща му е бил визионер. Антон знаеше истината. Баща му беше фасадата. Очарователният, харизматичен мъж за срещи и голф. Истинският мозък, стоманената воля, която беше изградила тази империя от два стари камиона, беше жената, която сега подрязваше рози и печеше сладкиши.
Или поне така се преструваше.
Телефонът му извибрира. Беше Десислава. „Къде си? Децата те чакат да им кажеш лека нощ.“ „Работя, Деси. Цифрите са… зле.“ „Пак ли? Антоне, обеща ми, че ще се оправиш. Купихме тази къща. Имаме вноски. Не можем да…“ „Знам!“, сопна се той. „Знам. Просто… ще се прибера по-късно.“ Той затвори, преди тя да успее да каже нещо повече.
Страхуваше се. Страхуваше се да не загуби фирмата. Страхуваше се да не загуби новата им къща, за която бяха взели абсурдно голям кредит за жилище, настояване на Десислава, за да „отговаря на статуса им“. Страхуваше се от Любомир.
Но най-много от всичко се страхуваше от майка си.
Да ѝ признае, че се е провалил, беше по-лошо от фалит. Да види онова нейно тихо, знаещо разочарование. Тя му беше предложила помощ, когато се пенсионира. „Ако имаш нужда от съвет, Антоне, аз съм тук.“ Той гордо беше отказал. Искаше да се докаже. Искаше да ѝ покаже, че той може да управлява.
Сега беше на ръба да унищожи всичко, което тя беше построила. И този заем… клаузите бяха жестоки. Ако пропуснеше дори едно плащане, фондът можеше да изземе основните активи на компанията.
Той отвори отново таблицата. Трябваше му чудо. Или трябваше да се обади на майка си. И двете изглеждаха еднакво невъзможни.
Глава 3
Десислава паркира новия си бял джип не на паркинга на спа центъра, както беше казала на Антон, а в подземния гараж на петзвезден хотел в най-скъпата част на града. Огледа се бързо, преди да свали слънчевите очила от главата си и да влезе в асансьора, запазен само за гостите на апартаментите. Чувстваше обичайния прилив на адреналин – смесица от вина, възбуда и странно чувство за власт.
Тя мразеше живота си. Мразеше да бъде просто „снахата на Маргарита“ или „съпругата на Антон“. Мразеше лепкавите ръце на децата си, мразеше постоянното безпокойство на съпруга си за пари, които никога не стигаха, въпреки че живееха в палат. И най-вече мразеше тихия, осъдителен поглед на свекърва си. Маргарита никога не крещеше. Тя просто наблюдаваше. И това беше хиляди пъти по-лошо.
Любомир я чакаше в апартамента. Той беше всичко, което Антон не беше. Решителен, богат (наистина богат, не просто задлъжнял), харизматичен и най-вече – той я гледаше така, сякаш тя е центърът на вселената.
„Закъсня“, каза той, без да я поглежда, докато наливаше две чаши шампанско. „Майка ти беше там“, отвърна тя, докато сваляше сакото си. „Отново с лекциите за децата. Не я издържам. Кълна се, тя знае.“ „Тя не знае нищо“, каза Любомир, подавайки ѝ чашата. „Тя е просто една скучаеща стара жена.“ „Не я познаваш. Тя не е… нормална.“ „Отпусни се.“ Той я привлече към себе си. „Тук си в безопасност.“
Те пиха, говориха. Той я караше да се смее. Караше я да се чувства желана. След известно време, както винаги, разговорът неусетно се насочи към работа.
„Значи Антон все още е притеснен?“, попита нехайно Любомир, докато галеше косата ѝ. „Повече от всякога. Снощи пак стоеше до късно в офиса. Каза, че цифрите са ужасни.“ „Мхм. А онзи договор за доставки от Германия? Подписа ли го?“ „Мисля, че да. Защо?“ „Просто се интересувам. Той е добър човек, твоят Антон. Просто не е… бизнесмен. Не е като майка си.“ „Не ми говори за нея!“, каза Десислава. „Добре, добре. Но той спомена ли нещо за… знаеш, за онзи заем, който взе?“ Десислава се намръщи. „Как знаеш за това?“ „Чух слухове“, усмихна се той. „Бизнес средите са малки.“ „Не знам подробности. Знам само, че го взе от някакъв нов фонд. Каза, че това ще ни спаси.“ „Да, „спаси“…“, Любомир се усмихна. „А каза ли ти кои са ключовите му клиенти в момента? Тези, които все още му плащат навреме?“ „Мисля, че спомена нещо за фармацевтична компания… Защо ме разпитваш толкова?“ „Просто искам да ти помогна, скъпа. Искам да знам колко зле е положението, за да знам как да те предпазя, когато всичко се срине. Защото ще се срине. И когато това стане, ти ще дойдеш при мен. Нали?“
Тя го погледна. Той беше нейното спасение. Нейният изход от къщата, кредита, децата и всевиждащото око на Маргарита. „Да“, прошепна тя. „Да.“ И тя му каза името на фармацевтичната компания. Беше просто разговор. Тя просто споделяше. Тя помагаше на мъжа, когото обичаше, да ѝ помогне.
Не осъзнаваше, че току-що беше забила последния пирон в ковчега на съпруга си.
Глава 4
Стотици километри далеч, в претъпканата читалня на университетската библиотека, Стефан се взираше в същите документи като Антон, но с много по-различен поглед. Стефан беше далечен роднина – син на втора братовчедка на Маргарита. Беше израснал в бедност, но с остър като бръснач ум. Маргарита беше забелязала това преди години. Беше платила за образованието му – най-добрите частни училища, а сега и юридическия факултет.
Той не беше просто студент. Той беше нейната инвестиция. Нейният таен проект.
Стефан беше благодарен, но не и сантиментален. Той разбираше, че нейната щедрост не е благотворителност, а договор. Тя инвестираше в него и очакваше възвръщаемост.
Преди седмица тя му се беше обадила. Гласът ѝ беше същият като винаги – спокоен, премерен, леко дистанциран. Беше му дала името на инвестиционния фонд, от който Антон беше взел заема. „Просто курсова работа, Стефане“, беше казала тя. „Интересувам се от тези нови играчи на пазара. Виж какво можеш да откриеш. Дискретно.“
„Дискретно“ беше кодът. Това означаваше да копае дълбоко.
И той копаеше. В продължение на три дни той беше проследил собствеността на фонда през мрежа от офшорни компании, фиктивни директори и сложни финансови инструменти. Беше на ръба да се откаже, когато намери една малка, почти незначителна регистрация в търговски регистър на малък остров, която свързваше фонда с друга компания. А тази компания беше дъщерно дружество на… „Любомир Холдинг“.
Стефан се облегна назад. Леля му не му беше дала „курсова работа“. Беше му дала оръжие.
Той не се обади веднага. Първо, той събра всичко. Проучи договора за заем, който беше публично достъпен, ако знаеш къде да търсиш. Видя клаузите за ускорено изискуемост. Видя, че обезпечението не е просто някакъв имот, а всички текущи и бъдещи вземания на фирмата на Антон. Това беше корпоративна смъртна присъда. Любомир не беше дал заем; той беше заложил капан.
Той се срещна с Маргарита не в къщата ѝ, а в малко, анонимно кафене близо до университета. Тя изглеждаше като всяка друга баба, пиеща билковия си чай. „Е?“, попита тя, без да вдига поглед от чашата си. Стефан ѝ подаде флашка под масата. „По-лошо е, отколкото си мислиш, лельо. Всичко води до Любомир. Целият фонд е просто инструмент за враждебно придобиване. Антон е заложил… всичко. Договорът е железен. Ако пропусне едно плащане, Любомир му взима фирмата.“
Маргарита кимна бавно. В очите ѝ нямаше изненада. Нямаше паника. Имаше само студена, изчислителна светлина. „Добра работа, Стефане. Знаех си, че мога да разчитам на теб. Антон е… сантиментален. Като баща си.“ „Какво ще правиш?“, попита Стефан. „Това, което винаги правя. Ще изчистя бъркотията.“ Тя го погледна право в очите. „Ти ще ми помогнеш. Време е за твоя стаж. Ще те свържа с моята адвокатка. Ивайла. Ще научиш повече от нея за един месец, отколкото тук за четири години.“
Стефан преглътна. Ивайла. Легендата. Най-безскрупулната корпоративна адвокатка в страната. Това вече не беше курсова работа. Това беше война. „Готов съм“, каза той. „Знам“, отвърна Маргарита и отпи от чая си.
Глава 5
Преди да активира Ивайла, Маргарита имаше нужда от потвърждение. Тя вярваше в данните, но вярваше още повече в човешката слабост. Данните на Стефан показваха как. Тя имаше нужда да знае защо. Защо Любомир действаше с такава увереност? Откъде знаеше точно кога да удари, кои договори да открадне?
Тя подозираше. Но подозрението беше лош съветник в бизнеса.
Затова се срещна с Веселин.
Веселин беше нейната сянка от двадесет години. Бивш държавен служител, уволнен заради „нестандартни методи“, той беше най-добрият частен детектив, когото парите можеха да купят. Той не беше красив, не беше изискан. Приличаше на занемарен чиновник, човек, когото забравяш в момента, в който се обърне. И точно това го правеше безценен.
Срещнаха се на пейка в парк, далеч от камери и любопитни уши. Тя му подаде плик. Той не го отвори. „Както обикновено“, каза тя. „Кого?“, попита той, хранейки гълъбите. „Десислава. Снаха ми. Искам да знам всичко. График. Срещи. Телефонни разговори. Банкови извлечения. С кого говори, когато си мисли, че никой не слуша.“ Веселин я погледна за пръв път. „Семейство, Маргарита? Това е мръсно.“ „Всичко е мръсно, Веселине. Ти го знаеш най-добре. И… Любомир. Искам да знам дали има връзка между тях.“ „Любомир.“, той кимна, лека усмивка се появи на лицето му. „Това става интересно. Той е голяма риба.“ „Не и за теб. Искам го бързо.“ „Бързото е скъпо.“ „Плащам“, каза тя и стана. „Докладвай ми лично. Никакви имейли. Никакви съобщения.“
Тя си тръгна, оставяйки го сред гълъбите. Не изпитваше вина. Изпитваше нетърпение. Десислава беше променлива, която не можеше да контролира. А Маргарита мразеше неконтролируемите променливи. Ако снаха ѝ беше просто лекомислена, това беше един проблем. Но ако беше предател… това беше съвсем друг. И изискваше съвсем различно решение.
Докладът дойде три дни по-късно. Веселин беше бърз. Срещнаха се на същото място. Той не каза нищо, просто ѝ подаде друг плик, по-дебел.
Маргарита не го отвори пред него. Прибра се у дома. Направи си чай. Седна в кабинета си, който Антон смяташе за „стая за хоби“. Отвори плика.
Снимки. Десетки. Десислава и Любомир, влизащи в хотела. Десислава и Любомир в кола. Десислава и Любомир в дискретен ресторант. Снимките бяха ясни, професионални. И проклети.
След това дойде разпечатката на телефонните разговори. Кратка бележка от Веселин обясняваше, че „източник“ му е предоставил данните. Маргарита не питаше как. Видя десетките обаждания до номер, регистриран на фиктивна фирма – фирмата на Любомир.
Накрая, банковите извлечения. Големи, необясними депозити по сметка, която Десислава беше открила наскоро, без знанието на Антон.
Маргарита затвори плика. Не изпитваше гняв. Не изпитваше ревност. Не изпитваше дори тъга за сина си. Изпитваше студено, кристално ясно презрение. Това не беше изневяра. Това беше корпоративен шпионаж. Това беше предателство не просто срещу съпруга ѝ, а срещу нейната фирма. Срещу нейното наследство.
Десислава беше прекрачила граница. Тя беше престанала да бъде досадна снаха и се беше превърнала във враг.
А Маргарита знаеше точно какво да прави с враговете си.
Глава 6
Семейната вечеря в петък беше традиция, която Маргарита беше въвела и от която отказваше да се отклони. Сега, повече от всякога, тя настояваше за тази фасада на нормалност.
Вечерята се състоя в новата къща на Антон и Десислава. Беше абсурдно място. Стъклена кутия, пълна със студени, модерни мебели в нюанси на сивото, с басейн, който светеше в неоново синьо. Къща, построена, за да впечатлява, а не да се живее в нея. Къща, купена с пари, които нямаха, обезпечена с кредит за жилище, който щеше да ги задуши.
Десислава беше в стихията си, показвайки „италианската си кухня“ и „умното осветление“. Тя носеше рокля, която струваше повече от месечната заплата на повечето хора. Изглеждаше трескаво щастлива, очите ѝ блестяха. Маргарита разпозна този блясък – това беше адреналинът на тайната.
Антон, от друга страна, изглеждаше ужасно. Беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите. Той пиеше виното си твърде бързо и почти не говореше.
Децата, Петър и Анна, бяха оставени пред огромен телевизор в друга стая. „По-добре е, нали?“, беше казала Десислава. „За да могат възрастните да говорят.“
„Къщата е… впечатляваща“, каза Маргарита, докато опитваше предястието, което беше красиво, но безвкусно. „Нали?“, възкликна Десислава. „Отне ни векове да намерим точното място. Но си заслужаваше. Знаеш ли, за децата. Да имат двор.“ Маргарита погледна през стъклената стена към малката ивица трева, която трудно можеше да се нарече „двор“. Тя кимна. „А как се справяте с… поддръжката? И вноските? Чувам, че лихвите се покачват.“ Въпросът беше зададен нехайно, сякаш говореше за времето.
Антон се задави с виното си. Десислава веднага скочи. „О, Маргарита, моля те! Нека не говорим за пари тази вечер. Всичко е наред. Антон се справя блестящо, нали, скъпи?“ Тя ритна съпруга си под масата. „Да“, измънка Антон. „Да, мамо. Бизнесът… бизнесът е добре. Имаме… имаме нови договори.“ „Така ли?“, попита Маргарита. „Странно. Чух, че Любомир е взел договора с фармацевтичната компания. Мислех, че той беше ваш сигурен клиент.“
Настъпи мъртва тишина. Антон пребледня. Десислава замръзна с вилица по средата на пътя към устата си. „От… откъде знаеш това?“, попита Антон, а гласът му беше дрезгав. „Аз съм пенсионирана, Антоне, не съм мъртва. Говоря с хората. Слуховете се носят.“ „Това беше… временна спънка“, каза Десислава твърде бързо. „Антон ще си ги върне. Той е по-добър от Любомир.“ „Разбира се, че е“, каза Маргарита с онази своя усмивка. „Любомир е просто… хищник. А хищниците надушват кръв от километри. Трябва да си много внимателен да не кървиш около тях.“
Тя вдигна чашата си. „Но стига за работа. Да пием за новия ви дом. Дано ви донесе всичко, което си мислите, че искате.“
Тостът прозвуча зловещо в стерилната стая. Десислава не посмя да срещне погледа ѝ до края на вечерята. Антон не спря да пие.
Маргарита знаеше, че е затегнала примката. Беше им показала, че знае. Не всичко, но достатъчно. Искаше да ги види как се гърчат. Искаше да види дали някой от тях ще се пречупи и ще признае.
Никой не го направи. Те продължиха да играят своята жалка пиеса. Това беше добре. Улесняваше това, което предстоеше.
Глава 7
Докато Маргарита водеше психологическата си война на домашния фронт, в един лъскав офис от стомана и стъкло се подготвяше истинската битка.
Ивайла беше всичко, което Маргарита не беше – шумна, екстравагантна, облечена в ярки цветове и с репутация на акула, която се наслаждава на кръвта. Тя и Маргарита имаха дълга история. Бяха започнали като конкурентки, след това Маргарита я беше наела за няколко много деликатни случая, преди да се оттегли. Имаше взаимно уважение, основано не на приятелство, а на признанието за професионалната безпощадност на другата.
„Маргарита!“, провикна се Ивайла, когато Маргарита влезе в кабинета ѝ. „Мислех, че плетеш терлици за внуците. Какво те води при мен? Някой ти е паркирал на мястото ли?“ „Спести си сарказма, Ивайла. Имам работа за теб. Голяма.“ Ивайла веднага стана сериозна. Тя посочи към стола. „Слушам.“
Маргарита изложи фактите. Студено, прецизно, без емоции. Заемът. Любомир. Фондът-фантом. Враждебното придобиване. Тя не спомена изневярата. Това беше личен проблем, не правен. Но спомена изтичането на информация.
„Значи твоят глупав син е заложил семейното сребро на акула, а ти искаш аз да го спася?“, заключи Ивайла. „Не. Не искам да го спасяваш. Антон трябва да научи урока си. Искам да унищожиш Любомир.“
Очите на Ивайла светнаха. Това беше различно. Това беше интересно. „Унищожаването е скъпо. И сложно. Любомир е чист. Поне на повърхността.“ „Никой не е чист, Ивайла. Особено не и той.“ Маргарита се наведе напред. „Имам и нещо друго за теб.“
Тя подаде на Ивайла визитката на Стефан. „Това е моят… да го наречем, протеже. Учи право. Искам да работи по случая. Като твой стажант.“ Ивайла се изсмя. „Да гледам деца ли? Нямам време…“ „Той намери връзката между фонда и Любомир за три дни. Сам. Не е дете, Ивайла. Той е актив. И аз плащам за времето му. Използвай го. Той е гладен.“ Ивайла погледна визитката, после Маргарита. „Ти никога не правиш нищо без причина. Ти не просто искаш да съсипеш Любомир. Ти подготвяш наследник. И това не е синът ти.“ „Анализите ти винаги са били добри“, каза Маргарита, изправяйки се. „Затова си най-добрата. Ще ти преведа аванс. Искам резултати.“ „Какво точно искаш да направя? Да атакувам договора за заем ли?“ „Не. Договорът е само симптом. Атакувай болестта. Атакувай него. Намери нещо мръсно. Нещо старо. Нещо, което той си мисли, че е заровил. Разрови всяка негова сделка от последните двадесет години. Накарай го да съжалява, че изобщо е чувал името на моето семейство.“ „Това“, усмихна се Ивайла, „вече звучи забавно. Добре, Маргарита. Ще започнем лова.“
Когато Маргарита излезе, тя знаеше, че е пуснала кучетата. Стефан беше скалпелът. Ивайла беше чукът. А Любомир… той скоро щеше да разбере какво се случва, когато се опиташ да откраднеш нещо от нея.
Глава 8
Любомир не беше глупак. Той беше стигнал до върха, като беше една стъпка пред всички останали. Той усети промяната във въздуха, преди тя да се е случила.
Първо, Десислава стана нервна. „Тя знае“, каза му тя по телефона, гласът ѝ трепереше. „Майка му. Тя знае за нас. Попита за договора с фармацевтичната компания. Попита за… всичко.“ „Успокой се“, каза Любомир, макар че самият той усети леко пробождане. „Тя блъфира. Какво може да направи една стара жена?“ „Ти не я разбираш! Тя не е просто… Тя ме гледаше… Любомире, страх ме е.“ „Не се страхувай. Всичко е почти готово. Антон е на ръба. Следващата седмица е падежът на лихвата. Знам, че няма парите. В момента, в който пропусне плащането, фирмата е моя. И тогава ти и аз…“
Второ, дойде обаждането от неговия главен юрисконсулт. „Имаме проблем. Някой рови. И то не кой да е. Получихме запитване от кантората на Ивайла.“ Това накара Любомир да замръзне. Ивайла. „За какво?“, попита той рязко. „Уж за рутинна проверка на собствеността във връзка с един имот, който искаме да купим. Но въпросите са твърде специфични. Питат за сделки отпреди десет години. Питат за офшорките ни.“ „Ивайла…“, измърмори Любомир. „Значи старата вещица все пак е решила да играе.“ Той се изсмя. „Добре. Нека опитат. Всичко е чисто.“ „Сигурен ли си?“, попита юристът. „Напълно“, излъга Любомир.
Но той не беше напълно сигурен. Имаше една сделка… отдавна. Преди да стане голям. Мръсна сделка с парцел, която включваше фалшиви документи и много пари в брой. Но това беше заровено. Невъзможно да се намери.
Той реши да ускори нещата. Не можеше да чака падежа. Трябваше да удари сега, докато Антон беше слаб, а Маргарита тепърва събираше армията си.
Той нареди на адвокатите си да намерят нарушение на договора. Всякакво нарушение.
Намериха го. Техническа подробност. Антон беше закъснял с два дни с представянето на тримесечния финансов отчет пред фонда. Нещо дребно, което обикновено се пренебрегваше.
Но договорът беше железен. Това беше технически фалит. „Активирайте клаузата за ускорено изискуемост“, нареди Любомир. „Искам целия заем. Веднага. И запорирайте активите му. Всичките.“
Той щеше да смаже Антон, преди Маргарита и Ивайла изобщо да разберат какво ги е ударило. Това беше бизнес. Нищо лично.
Глава 9
Призовката пристигна в офиса на Антон в десет сутринта. Донесе я куриер, който поиска личен подпис.
Антон я прочете. И я прочете отново. Ръцете му трепереха толкова силно, че едва държеше листа. „Ускорена изискуемост… нарушение на клауза 14.б… цялата сума… дължима незабавно…“
Това беше краят. Не беше просто фалит. Това беше унищожение. Фондът не просто искаше парите си; той искаше фирмата. Всичко. Сметките му щяха да бъдат запорирани до края на деня. Нямаше да може да плати заплати. Камионите щяха да спрат.
Той се свлече на стола си. Въздухът не му достигаше. Портретът на баща му го гледаше с обвинение. Той беше провалил всичко. Беше пропилял наследството си заради… гордост. Заради глупав опит да се докаже.
Първият му инстинкт беше да се обади на Десислава. Но какво щеше да ѝ каже? Че са загубили къщата? Че са разорени? Че не може да плати вноската по кредита за жилището?
Той се взираше в телефона. Имаше само един човек, който можеше да направи нещо. Дори и да беше просто да го довърши.
Ръцете му все още трепереха, докато набираше номера. Тя вдигна на второто позвъняване. „Да?“, гласът ѝ беше спокоен, сякаш очакваше обаждането. „Мамо…“, изхлипа той. Думата заседна в гърлото му. „Мамо, аз… аз май унищожих всичко.“
Настъпи дълга тишина. Той чу как тя въздъхна. Не беше въздишка на съчувствие. Беше въздишка на досада. „Къде си?“, попита тя. „В офиса.“ „Не мърдай. Идвам.“
Глава 10
Маргарита влезе в офиса на Антон като леден вятър. Секретарката се опита да я спре, но Маргарита просто я погледна и жената се отдръпна.
Тя завари Антон точно както очакваше. Свит зад бюрото си, призовката смачкана в ръката му, сълзи на възрастен мъж по лицето му. „Той ми взе всичко, мамо“, прошепна Антон. „Любомир… той ми взе всичко.“ Маргарита затвори вратата на кабинета. Тя не отиде да го прегърне. Не му предложи кърпичка. Тя застана пред бюрото му и го изгледа с ледено спокойствие.
„Не“, каза тя. „Той не ти е взел нищо. Ти му го даде. Подари му го на тепсия, завързано с панделка.“ „Но аз не знаех! Бях отчаян! Той ме измами…“ „Той е бизнесмен, Антоне! Разбира се, че те е измамил! Това му е работата. Каква е твоята? Да бъдеш жертва ли? Ти заложи наследството, което дядо ти и аз сме градили с пот и кръв, защото беше твърде горд, за да дойдеш при мен! Ти не управляваш бизнес. Ти играеш на магазин!“
Всяка дума беше като шамар. Антон се сви. „Какво да правя?“, пошепна той. „Ти? Ти няма да правиш нищо. Ще се обадиш на адвоката си и ще му кажеш да сътрудничи напълно на жена на име Ивайла. Ще ѝ дадеш всичко, което поиска. След това ще се прибереш у дома, ще си вземеш студен душ и ще се опиташ да се държиш като мъж пред децата си. Ясно ли е?“ Антон кимна безмълвно. „А, и още нещо.“ Маргарита се обърна към вратата. „Обади се на жена си. Кажи ѝ да е вкъщи след един час. Имам да говоря и с нея.“ „Десислава? Но тя какво…“ „Просто го направи, Антоне!“, прекъсна го тя.
Маргарита излезе от офиса, оставяйки сина си в руини. Беше време за втората част от плана. Беше време да се справи с предателя.
Глава 11
Когато Маргарита пристигна в стъклената къща, Десислава я чакаше. Беше пребледняла, но се опитваше да се държи предизвикателно. „Антон ми се обади. Каза, че… че има проблем с фирмата. Какво си му казала, Маргарита? Защо винаги трябва да го караш да се чувства зле?“ Маргарита не отговори. Тя мълчаливо влезе във всекидневната и отиде до скъпата италианска масичка за кафе. Извади от чантата си дебелия плик от Веселин и го хвърли върху стъкления плот.
Снимките се разпиляха. Десислава и Любомир. Хотелът. Колата. Десислава ахна и закри устата си. Цветът изчезна от лицето ѝ. „Ти… ти си ме следила?“, прошепна тя. „Ти го наричаш следене. Аз го наричам управление на риска“, каза Маргарита студено. „Мислеше ли, че съм глупава, момиче? Мислеше ли, че можеш да спиш с врага ми, да му даваш информацията на съпруга си, да застрашаваш наследството на внуците ми… и аз няма да разбера?“ „Ти не разбираш!“, извика Десислава, сълзите бликнаха в очите ѝ. „Аз го обичам! Любомир… той ме разбира. Той ме цени! Ти и Антон… вие ме задушавате! С твоите правила, с неговата слабост…“ „Любов?“, Маргарита се изсмя. Беше ужасяващ, сух звук. „Ти не обичаш него. Ти обичаш парите му. Обичаш вълнението. Обичаш да предаваш. Това ли е?“ Тя посочи банковите извлечения, които също бяха на масата. „Това ли е цената на твоята „любов“? Плати ли ти добре, за да унищожиш бащата на децата си?“
Десислава се свлече на дивана. „Не… не беше така. Той каза, че ще се грижи за мен. Каза, че Антон така или иначе ще се провали и че това е начинът да се спася…“ „Да се спасиш ти. Разбира се. А децата? А съпругът ти?“ „Какво ще правиш? Ще кажеш ли на Антон?“ „О, скъпа моя“, Маргарита седна срещу нея, усмивката ѝ се върна. „Разбира се, че ще му кажа. Но не сега. Сега той е твърде слаб. Първо, ти ще направиш нещо за мен.“ „Какво?“ „Ще се обадиш на Любомир. Ще му кажеш, че Антон е съсипан, че аз съм победена и че утре ще му предадете ключовете от фирмата. Ще го поканиш тук. Тази вечер. За да празнувате. Кажи му, че искаш да му се „отблагодариш“ лично.“ „Какво? Не! Аз не мога…“ „Ти ще го направиш“, каза Маргарита. „Или тези снимки отиват не само при Антон, но и при всички клюкарски сайтове в страната. И ще се погрижа никога повече да не видиш децата си. Разбра ли ме?“
Десислава гледаше жената срещу себе си. Това не беше просто свекърва. Това беше чудовище. Тя треперейки взе телефона си.
Глава 12
Междувременно, в офиса на Ивайла, Стефан изживяваше най-добрия ден в живота си. Той не беше спал от два дни. Под ръководството на Ивайла, той беше преровил архивите, търсейки онова, което Маргарита беше нарекла „мръсната сделка“.
И го беше намерил.
Преди петнадесет години Любомир, тогава дребен играч, беше купил голям общински парцел на скандално ниска цена. Официално, търгът е бил чист. Но Стефан намери нещо, което всички бяха пропуснали. Той беше проследил плащанията към фирмата, спечелила търга, и беше открил, че седмица по-късно същата фирма е превела огромна сума на друга компания. А тази компания… беше собственост на съпругата на тогавашния кмет. Класически подкуп.
Но това не беше всичко. Парцелът е бил със статут на земеделска земя. Любомир го е превърнал в индустриална зона с фалшифициран екологичен доклад. Стефан намери оригинала.
„Това е“, каза Ивайла, дъвчейки незапалената си пура. „Това е повече от гражданско дело. Това е престъпление. Данъчни измами, подкуп, фалшифициране на документи…“ „Какво правим?“, попита Стефан, очите му блестяха от адреналин. „Правим това, за което ни плащат.“ Ивайла вдигна телефона. „Здравей, главен прокурор? Ивайла е. Имам нещо, което ще искаш да видиш. Да, засяга Любомир…“
Едновременно с това тя подаде сигнал до данъчните и комисията за финансов надзор, изтъквайки нередностите в самия инвестиционен фонд, използвайки проучванията на Стефан. Тя не атакуваше заема на Антон. Тя атакуваше основите на империята на Любомир.
Това беше контраатака. И беше брутална.
Глава 13
Любомир пристигна в стъклената къща в девет вечерта, очаквайки триумф. Десислава му беше изпратила съобщение, че всичко е свършило и Маргарита се е предала. Той носеше шампанско.
Десислава му отвори. Изглеждаше разплакана, но той прие това за облекчение. „Свърши, скъпа“, каза той, целувайки я. „Казах ти, че ще се погрижа за теб.“ „Любомире…“
„Здравей, Любомире.“
Гласът дойде от всекидневната. Любомир замръзна. Маргарита седеше на дивана, спокойна като буда, с чаша вода в ръка. „Маргарита. Каква… приятна изненада.“ „За мен със сигурност е. Моля, седни. Мисля, че ти и аз имаме да обсъдим някои неща. Десислава, скъпа, защо не ни донесеш кафе? Не, всъщност, просто изчезни. Разговорът не е за теб.“
Десислава избяга на горния етаж. „Каква игра играеш, стара жено?“, попита Любомир, изоставяйки всякаква преструвка. „Ти загуби. Фирмата на сина ти е моя.“ „Наистина ли? Забавно. Защото точно преди час получих информация, че всичките ти банкови сметки са запорирани. И тези на твоя „инвестиционен фонд“.“
Лицето на Любомир се промени. „Какво говориш?“ „Говоря за подкуп. Говоря за фалшифициране на документи. Говоря за една много мръсна сделка с парцел преди петнадесет години. Звучи ли ти познато?“ Любомир пребледня. „Ти…“ „Аз? Аз съм просто пенсионерка. Но имам добри приятели. Като главния прокурор. И данъчните. Изглежда, че ще имаш много тежки следващи няколко месеца. Съдебни дела, разпити… Чувам, че затворът не е приятен по това време на годината.“
Телефонът на Любомир иззвъня. Беше адвокатът му. Той не вдигна. „Какво искаш?“, изсъска той. „Просто е, Любомире. Ти ще се откажеш от всякакви претенции към фирмата на сина ми. Ще анулираш заема. Ще го обявиш за „платен“. В замяна…“ „В замяна на какво?“ „В замяна на това, че оригиналът на онзи екологичен доклад няма да стигне до пресата. Все още. Прокуратурата е едно. Общественият срам е друго.“ Любомир я гледаше с чиста омраза. Той беше в капан. Тя го беше хванала. „Ти си дявол“, каза той. „Аз съм майка“, отвърна Маргарита. „А сега се махай от къщата ми.“
Любомир излезе, оставяйки шампанското на масата.
Глава 14
Последствията бяха бързи и тихи. На следващия ден Антон получи официално писмо, че поради „административна грешка“ искането за ускорено изискуемост е оттеглено и че „анонимен благодетел“ е погасил целия му заем. Той беше в шок, но твърде облекчен, за да задава въпроси.
Империята на Любомир започна да се разпада. Разследването за подкуп отвори кутията на Пандора. Десетки други негови сделки бяха разследвани. Той беше затрупан от съдебни дела и финансови ревизии. Изчезна от бизнес сцената.
Десислава… Маргарита се погрижи за нея. Тя не показа снимките на Антон. Все още не. Вместо това, тя ѝ даде избор. „Можеш да останеш“, каза ѝ тя един ден. „Можеш да продължиш да играеш ролята на съпруга и майка. Но ще знаеш, че аз те държа. Всеки ден. Или можеш да си тръгнеш. Ще ти дам прилична издръжка. Достатъчно, за да живееш, но не и в лукс. Ще виждаш децата през уикендите. Но ще изчезнеш от живота на Антон.“
Десислава, сломена и унизена, избра второто. Тя не можеше да понася да живее под погледа на Маргарита. Тя се изнесе в малък апартамент. Раздялата беше обявена за „временна“, заради „стрес“.
Стефан завърши стажа си при Ивайла и беше нает направо на постоянна работа в кантората, въпреки че още не беше завършил. Маргарита се погрижи за това. Той беше нейната нова ръка в света на правото.
Фирмата на Антон беше спасена. Но той вече не беше шеф. Маргарита се върна от пенсия. Официално, само като „консултант“. Неофициално, тя отново управляваше всичко. Антон беше понижен до оперативен мениджър, отговарящ за графика на камионите. Той беше благодарен. Беше се научил.
Глава 15
Мина една година. Маргарита седеше в градината си. Розите цъфтяха. Беше тихо. Петър и Анна бяха при нея за следобеда. Те играеха тихо на шах на масата до нея. Вече не крещяха. Не разливаха сок. Очите им бяха внимателни, когато я гледаха. Бяха се научили на обноски.
Антон се отби да ги вземе. Изглеждаше по-възрастен, но по-спокоен. „Цифрите за това тримесечие са добри, мамо“, каза той, докато децата събираха нещата си. „Знам“, отвърна тя. „Аз ги изготвих.“ Той кимна. „Благодаря ти. За… всичко. Аз…“ „Няма нужда, Антоне. Просто се грижи за работата си.“
Той и децата си тръгнаха. Маргарита остана сама в тишината. Пенсионирането беше хубаво нещо. Толкова спокойно.
Телефонът ѝ иззвъня. Беше Стефан. „Лельо? Имам нещо. Нов конкурент се опитва да ни вземе договора с военните. Анализирах компанията им. Пълни са с дългове, прикрити като инвестиции…“ Маргарита се усмихна. Беше онази нейната усмивка – студена, остра и пълна с очакване. „Интересно. Изпрати ми всичко, което имаш, Стефане. Мисля, че е време да им обясним правилата на играта.“
Тя затвори телефона и отпи от чая си. Внуците може и да се бяха научили на обноски, но светът на бизнеса – той все още имаше нужда от сериозно превъзпитание. И тя беше точно жената, която да го направи.