Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Изтича срокът на експлоатация на панелния апартамент, ето какво да направят собствениците
  • Новини

Изтича срокът на експлоатация на панелния апартамент, ето какво да направят собствениците

Иван Димитров Пешев април 12, 2024
bdfgbdfnghnmhgmhgjmjk.png

Какво би се случило с апартаментите в панелни блокове, когато им свърши срока
на експлоатация? Какви стъпки трябва да предприемат собствениците?

 

Първите панели са построени в средата на 50-те години на XX век, а последните
– около 1990. Много сгради имат същия вид, който са имали, когато са били построени.
Съвсем естествено в обществото се вихри спор за годността и остатъчния живот на
панелните жилища.

 

Този въпрос малко или много би трябвало да стои на дневен ред за собствениците
на такива имоти. Темата излезе на дневен ред при българите след тежкото земетресение
в Турция, където стотици сгради рухнаха като вафли.

 

Специалисти, участвали в строежа на панелни жилища, разказват, че при социализма
имало наредба, в която амортизационният срок на годност на сглобяемите панелни
блокове бил определен на 70 години. Но на много места ще срещнете посочен срок
на годност 50 години, а на други – 100.

 

Според действащата Наредба №3 от 21 юли 2004 г. за основните положения за проектиране
на конструкциите на строежите и за въздействията върху тях „проектният експлоатационен
срок на конструкции на жилищни, обществени, производствени и други сгради и съоръжения“
е 50 години. Срокът е валиден за всички типове строителство – включително тухла
и панел.

 

Близо 2 млн. българи притежават жилища в сгради в жилищни комплекси, изградени
върху държавни или общински парцели. Но те не притежават земята под блоковете
и ако сградите се срутят по някаква причина, хората няма да имат право да вдигнат
нова сграда върху парцела.

След края на експлоатационния срок все пак не означава, че на секундата сградите
ще паднат, а просто ще са необходими превантивни мерки за поддържането им. Една
от тях е санирането на сградите.

 

Според проф. д-р инж. Димитър Назърски панелните сгради нямат краен срок на годност,
те са дълготрайни и най-безопасните сгради при силни земетресения.

„Санирането означава обновяване на сградата – както конструкцията, така и нейните
системи – топлоизолационни, електро, вентилация да отговарят на изискванията и
нормите. Досега максимум 8-9 процента са санираните сгради у нас“, обяснява той
пред БНР.

 

Друго, което трябва да се отбележи – много панелни блокове в България вече са
с изтекъл срок на годност, но хората продължават да си живеят там, и да плащат
данъци като за нов. Асансьорите, ВиК, и Ел. инсталациите вътре в сградата са
силно амортизирани. Санира се само външно, без да се прави вътрешно обследване,
което собствениците не бива да го допускат.

 

„Във всички случаи трябва да се следи състоянието на заварките между отделните
панели“, казва и проф. дан арх. Борислав Борисов. „Тази проверка не е сложна за
хора, които разбират. При тази операция най-добрият вариант е хората временно
да не обитават жилищата си. Така строителната фирма може да провери абсолютно
всичко в блока и да види цялостното състояние на конструкцията. За съжаление обаче
в България не се прилага“, добавя той.

 

Експерти съветват, ако имате проблем с конструкцията, да не чакате някой друг
да ви я оправи. Решението е да се направи събрание на входа и да се съберат пари
за ремонт. Колкото и да е трудно да се постигне съгласие между многото собственици
– това е най-адекватният начин.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Всяка жена над 40 години ще бъде благодарна: 2 супени лъжици кафе към крема и забравяте за бръчките
Next: Извънредно: Актьорът Юлиан Вергов приет по спешност в болница

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.