Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Икономическо чудо: Селото на милионерите в Пиринско с 20 работещи предприятия
  • Новини

Икономическо чудо: Селото на милионерите в Пиринско с 20 работещи предприятия

Иван Димитров Пешев юни 7, 2023
seeleoeiraisroaskrasir.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Допреди 10 години село Брезница, което е най-голямото в Гоцеделчевска община, се споменаваше само когато се говореше за тютюн и изкупна кампания. Държавата и политиците тук присъстваха само по избори, а хората се чудеха как да оцеляват, пише toppresa.

Днес село Брезница в устата на всички се спряга като икономическото чудо на Пиринско. И има защо – профилът на селището изумява.

Статистиката казва следното: 3300 души население, безработица няма, напротив внася се работна ръка от други места, на територията му работят 20 собствени предприятия или цехове, имат училище от първи до 12 клас, детска градина, която сега се разширява, защото има недостиг на места за децата, на година се правят по 20 сватби, имат собствена ритуална зала, имат стадион и футболен отбор на собствена издръжка, три аптеки, над 30 магазина и още толкова кафенета, два хотела.

Това е и единственото село в Пиринско, което си има и вилна зона, която прилича на швейцарски пейзаж с кокетни красиви къщи.

Кметът на селото Иса Сакали разказва каква е тайната на това икономическо чудо.

“За нас формулата е ясна – труд и образование. Преди години хората основно разчитаха на тютюна, но след като всичко замря, държавата изостави тютюнопроизводителите, почнахме да търсим алтернатива”, каза той.

Първи младите мъже поели риска да правят бизнес в родното си село. Без кредити, със собствени средства, събрани във фамилиите, започнали да отварят шивашки цехове. Печалбите реинвестирали и така се разраснали.

Сега има 22 цеха, всички са в сектор лека промишленост. Най-малкото цехче има 50 души работници, а най-големите – по 250 души.

Над 1000 души са заети в предприятията, като има недостиг на работна ръка и тя се внася от околните населени места.

Работодателите са осигурили бусчета, с които ги извозват. Има и доста занаятчийски работилници в селото, автосервизи, дюкяни, предлагащи всякакви услуги. Работещите не взимат минимални заплати, а доста по-високи.

Работодателите имат и социална политика. Всяка година осигуряват на работниците безплатни екскурзии до Турция или други съседни държави, за празниците се дават премии, продукти. В Брезница бързо се прославили като добри шивачи и поръчките от чужбина потекли.

Две предприятия дори шият военни и полицейски униформи за Германия. Шие се трикотаж за цял свят. Всяка седмица идват гърци, македонци и други бизнесмени, които сключват договори.

Така през годините тук се е формирала и заможна класа, в селото има пет-шест милионери.

И така, след като хората се замогнали, започнали да строят и да обновяват домовете си. 860 къщи има в селото, някои направо бутали старите и започнали да си правят нови, по-модерни и красиви, другите се санират. Близо 10 строителни бригади в момента работят в селото по поръчка на местните.

Невероятно, но факт, миналата година дори цяло лято работеха бригади от Северна България, над 70% от фасадите на къщите са вече сменени и са модерни, при това тук хората санират със собствени средства, а не с правителствени, които се отпускат само за градовете, разказва кметът Иса Сакали.

Така се пръкнали и магазини, модни, хранителни, автомагазини, всякакви, та бройката им вече е над 30. Младите се отказали да стягат куфарите за чужбина и си останали в родната Брезница, защото има работа, има и добър стандарт на живот. Тук само мързеливият е безработен, но това са единици.

Селото се слави с работливите си хора. На повечето денят им започва от доста ранна утрин и свършва до залез слънце. И децата са научени на труд и че срамна работа няма. Образованието е издигнато в култ от години насам.

Над 50% от дипломантите записват висше образование. И голяма част от тях се връщат тук, но въпреки това в момента селото изпитва остър недостиг за инженерни кадри, счетоводители, учители. В момента имат пет млади хора, които ги чакат да завършат медицина, двама технически университет и едва чакат да се завърнат.

За разлика от други селища тук има над 400 ученика, а детската градина е пренаселена. Тя е строена за 180 деца, но са повече и сега се разширява, строи се нова пристройка с перспектива за прием на поне още 100 деца.

В селото има изградени и три детски площадки, модерни като в градовете. Последната е скоро направена, дарение от местен бизнесмен, другите са по проекти. А сега се планира и четвърта, защото имаме остра нужда, казва кметът. В Брезница сега се прави и медицински център, ще се закупи и линейка. Иначе аптеки имат, както и стоматологична практика.

Освен това селото много се гордее, че има и собствен футболен отбор – ФК “Пирин Брезница”, който почти винаги е първи в подгрупата на лигата си. Един от местните бизнесмени е спонсор. Имат си и стадион, но много им се иска и държавата да им помогне, както на други населени места, та стадионът да стане по-модерен, да имат и спортна площадка.

Спечелили проект за обновление на площада, точно с 200 хиляди лева построили красив център, с фонтан, трибуна, пейки и улично осветление.

По проект за трансгранично сътрудничество спечелили и 2 млн. лева за асфалтирането на пътя от 5 километра до вилната зона и сега там буквално се намира раят на Брезница.

В полите на Пирин, местните са вдигнали красиви вилни постройки, с басейни, някои дори имат мини футболно игрище.

Селото напредва и се развива с всяка година, но това се оказва нож с две остриета за кандидатстването по проекти. Заради това, че са голямо село и нямат безработица, отпадат от програмите за селските райони.

“Парадоксално, но това са фактите, вместо да ни подкрепят, отказват ни проекти”, казва Иса Сакали.

Общината има бюджет от 150 хиляди, 50 хиляди са заплатите, 40 хиляди са ток и вода на селото, 30 хиляди лева отиват за аварии, ремонти, поддръжка, инвестира се всяка стотинка, помагат и хората от местния бизнес.

В Брезница уважават и вярата, има само 100 християни, останалите са мюсюлмани, ходят задължително в джамията.

На площада от една страна е джамията, а от другата – църквата, която обаче я поддържат мюсюлманите.

Верски дрязги липсват и за политика не искат дори да говорят, защото нямат време и си гледат работата.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Най-честите грешки, които правим, когато ходим на гробище, а дори и не знаем
Next: Извънредно съобщение: Силно земетресение от 5 по рихтер в България

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.