Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Илиана Раева разтърси България с тези думи
  • Новини

Илиана Раева разтърси България с тези думи

Иван Димитров Пешев декември 26, 2022
rashgasavsdas.png

Президентът на Българската федерация по художествена гимнастика Илиана Раева каза силни думи при гостуването си в „Шоуто на Николаос Цитиридис“ снощи. С много болка в гласа си тя говори за разликата в отношението на държавата преди и сега.

Както е известно, ансамбълът ни завоюва олимпийските златни медали в Токио, което е най-големият успех в историята на художествената гимнастика у нас. По думите й обаче това постижение не съответства на абсурдите, които се случват в България.

„Аз съм била състезател в едно друго време, когато всичко за спортистите беше уредено, ние живеехме в съвсем различен свят, в който думичката „няма“ за спортистите липсваше. В годините на демокрацията и особено от 2000 г. до ден-днешен обаче спортът е изоставен.

Той е последната мисъл на нашите политици. Да правиш спорт в днешно време наистина е равносилно на героизъм. И не става дума само за художествената гимнастика. Успехите ни са плод на неимоверния труд и мечти на някои хора.

Не изпускай тези оферти:

Това е един луд ентусиазъм, една любов, една отдаденост на една сфера, която наистина е социален феномен. Аз съм много щастлива и много се гордея, защото приемам това, което правя в момента заедно с всички мои колеги и момичетата, като един оазис в пустинята.

Държавата, в която живеем, абсурдите, с които се сблъскваме в чистото ни битие всеки ден, и тези олимпийски златни медали, тези невероятни успехи, които гоним, толкова не съответстват на реалността в България, че аз смятам, че това е нещо специално, много историческо, което правим за българите. Няма човек, който да не ме срещне някъде, без значение познат или непознат, който да не ми хване ръцете, да ги стисне и да каже: „Илиана, благодаря за това, което правите“. Това е най-голямото постижение“, каза с болка, но и с гордост тя.

„Това щастие и тази гордост са най-хубавото, което осъзнавам, че правим. Защото ние сме най-силни в света, ние сме най-добрите в света. България! Българите се радват на тези момичета, които цял свят обожава, където и да отидем. Ами японците направиха паметник на нашите момичета, а ние тук нямаме“, добави Раева.

Водещият я помоли и за сравнение между нейното време като състезателка и днешните условия.

„Не може да има съпоставяне между сегашното и моето поколение. Всеки е бил подвластен на времето, в което живее. Това са две абсолютно различни поколения, живяли в тотално различни епохи. Аз не обичам да правя такива сравнения, защото те няма как да бъдат точни. Ние бяхме на четвърто място по медали в Сеул на олимпийските игри 88 г., а сега ни няма на картата. Тогава това беше държавна политика, отношението към спорта беше съвсем различно.

Тези деца, които тренират в момента, се сблъскват с много трудности на времето, в което живеят. Това, което ще ти кажа, ще те втрещи. Първо, те не са толкова устойчиви и здрави, колкото бяхме ние. Те дори не ядат храната, която ядахме ние. Това влияе изключително много на здравето.

Те живеят един напрегнат живот. Те са много интелигентни деца. Всичко зависи от това кой ще ги проеме, как ще ги възпитава, как ще съумее да ги мотивира, каква обстановка ще им създаде. Държавата, средата, отношението – всичко това.

В този аспект се радвам, че успях да създам една мини империя в областта на спорта, където всичко е подредено, всеки си знвае мястото, задълженията, правата. Много държа нашите момичета да имат изклютиченно висок морал, да оценяват истинските неща в живота, да бъдат за пример. Искам да усещат колко са значими, какво правят, да бъдат пълноценни след това“, заяви още съпругата на легендарния български футболист Наско Сираков.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Като била малка децата й се подигравали, а днес си хапят пръстите, щом я видят
Next: Извънредно положение в Пирот заради влак, тръгнал от България, страшно е, има загинал

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.