Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Илиана Раева разтърси България с тези думи
  • Новини

Илиана Раева разтърси България с тези думи

Иван Димитров Пешев декември 26, 2022
rashgasavsdas.png

Президентът на Българската федерация по художествена гимнастика Илиана Раева каза силни думи при гостуването си в „Шоуто на Николаос Цитиридис“ снощи. С много болка в гласа си тя говори за разликата в отношението на държавата преди и сега.

Както е известно, ансамбълът ни завоюва олимпийските златни медали в Токио, което е най-големият успех в историята на художествената гимнастика у нас. По думите й обаче това постижение не съответства на абсурдите, които се случват в България.

„Аз съм била състезател в едно друго време, когато всичко за спортистите беше уредено, ние живеехме в съвсем различен свят, в който думичката „няма“ за спортистите липсваше. В годините на демокрацията и особено от 2000 г. до ден-днешен обаче спортът е изоставен.

Той е последната мисъл на нашите политици. Да правиш спорт в днешно време наистина е равносилно на героизъм. И не става дума само за художествената гимнастика. Успехите ни са плод на неимоверния труд и мечти на някои хора.

Не изпускай тези оферти:

Това е един луд ентусиазъм, една любов, една отдаденост на една сфера, която наистина е социален феномен. Аз съм много щастлива и много се гордея, защото приемам това, което правя в момента заедно с всички мои колеги и момичетата, като един оазис в пустинята.

Държавата, в която живеем, абсурдите, с които се сблъскваме в чистото ни битие всеки ден, и тези олимпийски златни медали, тези невероятни успехи, които гоним, толкова не съответстват на реалността в България, че аз смятам, че това е нещо специално, много историческо, което правим за българите. Няма човек, който да не ме срещне някъде, без значение познат или непознат, който да не ми хване ръцете, да ги стисне и да каже: „Илиана, благодаря за това, което правите“. Това е най-голямото постижение“, каза с болка, но и с гордост тя.

„Това щастие и тази гордост са най-хубавото, което осъзнавам, че правим. Защото ние сме най-силни в света, ние сме най-добрите в света. България! Българите се радват на тези момичета, които цял свят обожава, където и да отидем. Ами японците направиха паметник на нашите момичета, а ние тук нямаме“, добави Раева.

Водещият я помоли и за сравнение между нейното време като състезателка и днешните условия.

„Не може да има съпоставяне между сегашното и моето поколение. Всеки е бил подвластен на времето, в което живее. Това са две абсолютно различни поколения, живяли в тотално различни епохи. Аз не обичам да правя такива сравнения, защото те няма как да бъдат точни. Ние бяхме на четвърто място по медали в Сеул на олимпийските игри 88 г., а сега ни няма на картата. Тогава това беше държавна политика, отношението към спорта беше съвсем различно.

Тези деца, които тренират в момента, се сблъскват с много трудности на времето, в което живеят. Това, което ще ти кажа, ще те втрещи. Първо, те не са толкова устойчиви и здрави, колкото бяхме ние. Те дори не ядат храната, която ядахме ние. Това влияе изключително много на здравето.

Те живеят един напрегнат живот. Те са много интелигентни деца. Всичко зависи от това кой ще ги проеме, как ще ги възпитава, как ще съумее да ги мотивира, каква обстановка ще им създаде. Държавата, средата, отношението – всичко това.

В този аспект се радвам, че успях да създам една мини империя в областта на спорта, където всичко е подредено, всеки си знвае мястото, задълженията, правата. Много държа нашите момичета да имат изклютиченно висок морал, да оценяват истинските неща в живота, да бъдат за пример. Искам да усещат колко са значими, какво правят, да бъдат пълноценни след това“, заяви още съпругата на легендарния български футболист Наско Сираков.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Като била малка децата й се подигравали, а днес си хапят пръстите, щом я видят
Next: Извънредно положение в Пирот заради влак, тръгнал от България, страшно е, има загинал

Последни публикации

  • Когато се ожених за Стефан, си мислех, че най-трудната част ще е да свикна с чуждите навици. Сутрешното му кафе, подредените му ризи, начинът, по който проверяваше ключалката два пъти, преди да излезе. С времето разбрах, че истинските трудности идват от нещата, които човек не казва на глас.
  • Неда се появи на прага ми в часа, когато денят се пречупва и сенките стават дълги. Държеше бебе, увито в одеяло, толкова прилепнало към гърдите ѝ, сякаш ако го пусне, ще се разпадне на прах. Очите ѝ бяха подпухнали, а устните, които иначе сигурно умееха да се усмихват, сега трепереха.
  • Не бях чувал гласа на Никола почти десет години. Не защото не можех. А защото бях решил, че някои врати се затварят завинаги.
  • Баща ми лежеше на тясното легло в наетата стая, която миришеше на студени лекарства и на безсънни нощи. Пердетата бяха избелели, а по стената се виждаха следи от чужди животи. Сякаш това място беше свикнало да приютява хора, които никой вече не търси.
  • Годишнината трябваше да бъде празник, не изпитание.
  • Майка ми си отиде от рак, когато бях на седемнадесет. Думата „рак“ още ми звучи като метал по стъкло, като нещо, което не трябва да е част от човешкия живот
  • Когато лекарят произнесе думата „деменция“, сякаш някой дръпна черга изпод краката ми. Мама седеше срещу нас, с ръце, сгънати в скута, и се усмихваше на прозореца, а не на нас. В онзи миг не разбрах какво точно се къса, но усетих как нишките на семейната ни тъкан започват да се ронят.
  • Мила се прибра, сякаш беше забравила как се диша. Раницата ѝ висеше накриво, едната презрамка се беше впила в рамото, а очите ѝ бяха широки и мокри, като на дете, което не смее да издаде звук, за да не счупи света.
  • Когато синът ми почина преди четири месеца, светът ми се срина по начини, за които не бях подготвена. Остави след себе си съпругата си Лин и двете им малки деца. Всички живееха под моя покрив през последните шест години
  • Майка ми беше на четиридесет и пет, когато отново откри любовта.
  • Бях в осмия месец от бременността си, когато светът ми се разклати не от болка, а от едно изречение, изречено уж между другото.
  • Вчера бях в търговския център и се опитвах да не мисля за нищо, освен за списъка с покупки, който трепереше в ръката ми като присъда. Мислех за вноската по кредита за жилището, за начислените лихви, за това как заплатата ми се стопява, още преди да я усетя.
  • На петдесетия рожден ден на съпруга ми бях планирала месеци наред, тихо събирайки карти и мигове, докато пътуването до далечните острови най-сетне не придоби реални очертания. Исках океанът да каже онова, което думите не могат, че годините ни заедно са били широки, търпеливи и дълбоки.
  • Нощната лампа хвърляше мек кръг светлина върху стената, сякаш рисуваше убежище. Дъщеря ми беше на осем. Още вярваше, че възрастните имат тайни инструменти за поправяне на света. Още вярваше в „всичко ще бъде наред“, ако го кажеш достатъчно уверено.
  • Когато снаха ми посегна към второ парче пай, аз на шега казах:
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Когато се ожених за Стефан, си мислех, че най-трудната част ще е да свикна с чуждите навици. Сутрешното му кафе, подредените му ризи, начинът, по който проверяваше ключалката два пъти, преди да излезе. С времето разбрах, че истинските трудности идват от нещата, които човек не казва на глас.
  • Неда се появи на прага ми в часа, когато денят се пречупва и сенките стават дълги. Държеше бебе, увито в одеяло, толкова прилепнало към гърдите ѝ, сякаш ако го пусне, ще се разпадне на прах. Очите ѝ бяха подпухнали, а устните, които иначе сигурно умееха да се усмихват, сега трепереха.
  • Не бях чувал гласа на Никола почти десет години. Не защото не можех. А защото бях решил, че някои врати се затварят завинаги.
  • Баща ми лежеше на тясното легло в наетата стая, която миришеше на студени лекарства и на безсънни нощи. Пердетата бяха избелели, а по стената се виждаха следи от чужди животи. Сякаш това място беше свикнало да приютява хора, които никой вече не търси.
  • Годишнината трябваше да бъде празник, не изпитание.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.