Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си, трудно извоюван живот. Аз съм на тридесет и пет години. Имам успешен бизнес, апартамент с гледка, която повечето хора виждат само по картичките, и партньор, Мартин, който разбира моята нужда от ред. Или поне така си мислех.
Миналата седмица тази стена беше подложена на обсада.
Телефонът иззвъня в девет вечерта, час, в който обикновено приключвам с таблиците и се отдавам на тишината. Беше Мая, по-голямата ми сестра. Нейното име на екрана винаги носеше лек привкус на хаос.
„Липсваше ми“, излъгах аз, опитвайки се да звуча топло.
„Той е болен.“ Гласът ѝ беше дрезгав, счупен. Веднага разбрах, че не става дума за обикновена настинка. „Много е болен.“
Говореше за сина си, Даниел, моят шестгодишен племенник. Сърцето ми, онзи мускул, който държах под строг контрол, направи болезнено салто.
„Мая, какво има? Уплаши ме.“
Последваха думи, които се забиваха в съзнанието ми като стъклени парчета. Рядко генетично заболяване. Дегенеративно. Думи като „прогресивно“ и „експериментално лечение“ отекваха в слушалката. Лечение, което не се поема от здравната каса. Лечение в чужбина. Лечение, което струваше цяло състояние.
„Нямаме ги“, прошепна тя, а риданието ѝ най-накрая се пречупи и се превърна в отчаян вопъл. „Моля те… знам за твоето правило. Знам какво мислиш. Но това е Дани. Той… той ще се влошава пред очите ни. Моля те, ти си единствената, която…“
Въздухът в стаята ми се сгъсти. Мога да си представя как стиска телефона, как кокалчетата на пръстите ѝ са побелели. Видях я в ума си – изтощена, уплашена, загубила онази искра, която винаги ѝ е липсвала, а аз притежавах в излишък.
Тишината се проточи. В тази тишина бяха всичките ми лекции за финансов мениджмънт, всичките ми спомени за баща ни, който загуби всичко заради „семеен заем“, всичките ми нощи, прекарани в работа, за да не бъда никога на нейното място. Да не бъда никога молещата.
„Мая“, казах аз и гласът ми беше твърд, контролиран, гласът на бизнес дамата, която бях станала. „Не.“
Последва секунда на невярващ шок. Толкова тихо, че можех да чуя бръмченето на хладилника.
„Какво?“
„Казах не. Съжалявам за Даниел, наистина съжалявам. Ще помогна с каквото мога – ще търся лекари, ще организирам…“
„Пари ми трябват! Не контакти! Пари!“ – изкрещя тя, а гласът ѝ се счупи от ярост и болка. „Как можеш да бъдеш… ти си чудовище.“
„Няма да наруша правилото си, Мая. Води до разруха. Виждали сме го.“
„Това е дете! Това е моето дете!“
„Съжалявам.“
Тя затвори телефона.
Тишината в апартамента ми стана оглушителна. Мартин влезе в хола, държейки чаша вино. Беше чул моята част от разговора. Лицето му, обикновено меко и разбиращо, беше напрегнато.
„Ти какво направи току-що?“ – попита той, не обвинително, а по-скоро с недоумение.
„Спазих принципите си. Парите развалят семействата. Винаги.“
„Това не са пари“, каза той тихо, оставяйки чашата. „Това е животът на племенника ти. Това е сестра ти, която е на ръба.“
„Тя е на ръба, защото тя и Петър никога не са били отговорни. Те живеят ден за ден! Ако им дам сега, ще искат и утре. Правилото ме защитава. Защитава нас.“
Мартин ме погледна, но сякаш не ме виждаше мен. Виждаше нещо друго. Нещо студено. „Понякога се питам какво точно защитаваш“, каза той и излезе от стаята.
Останах сама с моето правило. То тежеше като котва, но и ме държеше на повърхността. Или поне така си повтарях. През цялата нощ не спах. Пред очите ми беше лицето на Даниел – малко, усмихнато момче, което ми подаряваше смачкани глухарчета.
На следващия ден, обзет от ужас и някакво болнаво чувство за вина, което не исках да призная, реших да отида до тях. Може би не пари. Може би можех да предложа да платя директно на клиниката. Това не беше заем. Това беше… нещо друго. Компромис.
Паркирах пред скромния им апартамент в другата част на града. Блокът беше сив, потискащ. Качих се по стълбите. Вратата беше леко открехната.
Чух гласове. Не гласът на Мая. Не и на Петър.
Чух дълбок, гърлен мъжки глас.
„Подписала си, госпожо. Срокът е тридесет дни. Лихвата е дневна. Надявам се да разбираш условията, защото ние не сме банка. Ние сме решение.“
Сърцето ми спря. Бутнах вратата.
За мой ужас, открих, че сестра ми е седнала на кухненската маса, а пред нея стоеше мъж, когото познавах само по репутация. Здравко. Човек, който даваше пари на отчаяни хора. Човек, който взимаше всичко, когато не му ги върнат.
Мая беше подписала запис на заповед. Беше заложила апартамента си, единственото, което имаха, на лихвар. Заради моето „Не“.
Глава 2
Здравко се обърна към мен. Не се изненада. Лицето му беше безизразно, но очите му ме оценяваха. Той ме познаваше. В нашия град бизнес средите бяха малки, а тъмният им ъндърграунд – още по-малък. Аз бях светлата страна. Той беше сянката.
„Госпожице“, каза той с мазна почит, която ме накара да настръхна. „Не знаех, че имате семейни срещи. Да не преча.“
Мая вдигна глава. Очите ѝ бяха подпухнали и празни. Беше отвъд сълзите. Беше в територията на шока.
„Мая, какво си направила?“ – изсъсках аз, игнорирайки Здравко.
„Трябваха ми парите. Веднага“, прошепна тя. „Клиниката иска депозит. Днес.“
„И ти отиде при него?“ – посочих с треперещ пръст.
Здравко се изсмя тихо. „Сестра ви е възрастен човек. Взе информирано решение. Аз просто помагам на общността.“ Той прибра документите в лъскаво кожено куфарче. „Тридесет дни, Мая. Очаквам първата вноска точно след седмица. Иначе лихвата… е, лихвата става неприятна.“
Той тръгна към вратата, като ме докосна леко по рамото, докато минаваше. „Радвам се, че се видяхме. Винаги е удоволствие да се прави бизнес с интелигентни жени.“
Вратата се затвори с тихо щракване.
Останахме сами в задушната кухня. Миришеше на страх и стар хляб. От детската стая се чуваше тихото, накъсано дишане на Даниел.
„Колко?“ – попитах, а гласът ми беше мъртъв.
„Колкото поисках.“
„Колко, Мая?!“
„Сто хиляди.“
Едва не седнах. Това беше огромна сума. Сума, която можеше да съсипе и мен, ако не внимавах. „Ти си луда. Ти не можеш да върнеш тези пари. Нито той“, кимнах към стаята, където предполагах, че е Петър, съпругът ѝ.
„Петър не знае“, каза тя.
Това ме спря. „Какво искаш да кажеш, че не знае? Нали е баща на детето?“
„Петър…“ Мая поклати глава, сякаш отпъждаше досадна муха. „Петър има… проблеми. Той не може да помогне.“
„Какви проблеми? Загуби ли си работата?“
„Нещо такова.“
Лъжеше ме. Усещах го. Мая беше ужасен лъжец. Винаги е била. Ръцете ѝ трепереха, докато се опитваше да запали цигара. Не пушеше от години.
„Ти заложи апартамента си, Мая. Апартаментът, в който спи синът ти. Заради моето „не“ ли го направи? За да ме накажеш?“
Тя вдигна поглед, а в очите ѝ имаше огън, който не бях виждала. „Направих го, защото синът ми умира! Направих го, защото моята богата сестра, която харчи за една чанта повече, отколкото аз изкарвам за три месеца, реши, че нейните правила са по-важни от живота на племенника ѝ!“
Думите ѝ ме удариха като камшик. Заслужавах го. Но това не променяше фактите.
„Този човек, Здравко, той не е банка. Той ще ви вземе апартамента. Той ще ви съсипе. Той няма да се спре.“
„Тогава ще имам тридесет дни“, каза тя. „Или парите за лечението. Или ще намеря начин да му ги върна. Или ти ще ми ги дадеш.“
Ето го. Истината. Това беше капан. Тя ме беше вкарала в ъгъла. Или ще платя на нея, или ще платя на лихваря. Моето „не“ просто беше повишило цената.
„Къде е Петър?“ – настоях аз.
„На работа.“
„Ти току-що каза, че има проблеми с работата.“
„Излезе! Какво значение има? Парите са при мен. Отиват директно в клиниката.“
Влязох в стаята на Даниел. Той лежеше в леглото си, блед, с тъмни кръгове под очите. Дори в съня си изглеждаше крехък. Болестта вече беше започнала да го разяжда отвътре. Погалих го по косата. Беше лепкава от пот.
Това малко момче. То беше невинно.
Обърнах се към Мая, която стоеше на прага. „Ще оправя това. Но искам истината. Какви са проблемите на Петър?“
Мая се срина. Коленете ѝ просто се подкосиха и тя се свлече на пода, хлипайки. „Той пак залага. Загуби всичко. Спестяванията ни. Парите, които пазехме за… за всичко. Нямаме нищо. Аз съм сама в това. Напълно сама.“
Хазарт. Значи не беше само болестта. Беше и това. Бяха затънали много преди Даниел да се разболее.
Излязох от апартамента, без да кажа и дума повече. Бях бясна. Не само на нея. На Петър. На Здравко. На целия свят. И най-вече на себе си. Защото моето правило, моята броня, току-що беше пробита. И раната беше дълбока.
Глава 3
На тридесет и пет, аз бях продукт на моите спомени. Правилото не беше родено от арогантност, а от ужас.
Когато бях на десет, а Мая на четиринадесет, баща ни, Павел, имаше малък бизнес. Дърводелски цех. Той беше занаятчия, не бизнесмен. Обичаше миризмата на дърво, но мразеше счетоводството.
Чичо ми, Иван, братът на баща ми, беше обратното. Той носеше костюми и говореше за „възвръщаемост на инвестициите“.
Помня лятото, когато всичко се срина. Поръчките спряха. Баща ми не можеше да плати на доставчиците. Една вечер, чух тих, умоляващ разговор от кухнята. Баща ми, моят горд, силен баща, молеше чичо Иван за пари. „Само за да стъпя на крака, брат. Ще ти ги върна двойно.“
Чичо Иван се съгласи. Със „семейна лихва“.
През следващите пет години видях как този заем изяде баща ми отвътре. Цехът фалира въпреки парите. Заемът обаче остана. Чичо Иван стана собственик на къщата ни. Баща ми започна работа при него, в неговата нова, лъскава фирма, за жълти стотинки. Виждах го всяка вечер – прегърбен, с празни очи, сянка на мъжа, който беше.
Майка ми и той се караха непрекъснато. „Пари“, „дълг“, „унижение“ – тези думи бяха саундтракът на моето юношество. Мая избяга от това, като се омъжи за Петър веднага щом завърши гимназия. Аз избягах, като се зарових в учебниците.
Заклех се. Никога. Никога няма да позволя парите да имат такава власт над мен. Никога няма да бъда нито молещият, нито този, който държи ножа. Затова изградих живота си върху контрола. Моят бизнес, моят апартамент (с ипотека, разбира се, но управляема ипотека, банков кредит, а не кръвна вражда), моят живот.
И сега Мая, по същия отчаян начин като баща ни, беше отишла не при чичо Иван, а при Здравко. Разликата беше, че чичо Иван искаше власт. Здравко искаше кръв.
Върнах се в моя безупречен, стъклен апартамент. Мартин ме чакаше. Видя лицето ми и притесненията му от снощи се изпариха, заменени от чиста загриженост.
„Как е Дани?“
„Зле. Но не е това.“ Разказах му всичко. За Здравко. За сумата. За хазарта на Петър.
Мартин, за разлика от мен, не беше шокиран. Той беше ядосан. „Значи тя те е излъгала. Не е било само за Даниел. Било е, за да покрие и дълговете на мъжа си.“
„Не“, поклатих глава. „Тя взе парите за Даниел. Но е била уязвима заради Петър. Здравко е надушил отчаянието. Сега са в капан.“
„Ние ли сме в капан?“ – попита той тихо.
Погледнах го. Той беше архитект. Човек на линиите и структурите. Но сърцето му беше меко. Той не разбираше моята война. „Аз съм“, казах аз. „Но няма да те въвличам в това. Това е моето семейство.“
„Когато се обзавеждахме тук, ти каза, че това е нашият дом. Кога стана само твоето семейство?“
Мразех, когато беше прав.
„Добре. Какво ще правим?“ – попита той.
„Аз ще направя нещо. Трябва да платя на Здравко. Сто хиляди. Веднага. Преди лихвите да са ни изяли.“
Мартин пребледня. „Сто хиляди? В брой? Лия, ние… ние току-що рефинансирахме ипотеката за твоя нов офис. Парите ти са вързани в бизнес заеми. Аз… аз имам малко, но не толкова.“
Бях бизнес дама. Знаех числата си. Той беше прав. На хартия бях богата. В банковата си сметка бях уязвима. Парите ми работеха. Не седяха и не чакаха семейна катастрофа.
„Ще трябва да продам нещо“, казах аз, оглеждайки апартамента. Моето светилище. „Или…“
„Или какво?“
„Или да намеря начин да унищожа договора със Здравко.“
Глава 4
На следващата сутрин бях в офиса си преди изгрев. Моята фирма за бизнес консултации заемаше целия двадесети етаж на стъклена сграда. Това беше моята крепост. Мястото, където моите правила работеха.
Проблемът беше, че Здравко не играеше по моите правила.
Обадих се на единствения човек, който можеше да се мери с мръсотията на Здравко, но от легалната страна на барикадата. Адвокат Желязков. Той не беше семеен адвокат. Той беше „ликвидатор“ на проблеми. Скъп, безскрупулен, но абсолютно лоялен към този, който плащаше сметката му.
„Желязков“, казах аз, когато той вдигна. „Имам нужда от теб.“
„Винаги е удоволствие“, измърка гласът му. „Данъчни или конкуренция?“
„Лихвар.“
Настъпи кратка пауза. „Здравко?“
„Той откъде знаеш?“
„В града има само един лихвар, който би те накарал да ми се обадиш. Колко е залогът?“
„Сто хиляди. Запис на заповед, ипотека върху апартамент. Подписан вчера.“
Желязков въздъхна. „Това е лошо. Договорите му са железни. Той не оставя вратички. Плати му. Това е моят съвет.“
„Ако можех да му платя, нямаше да ти се обадя. Има ли начин да атакуваме договора? Подпис под натиск? Невменяемост?“
„Сестра ти луда ли е? Официално?“
„Не.“
„Тогава е подписала доброволно. Здравко е умен. Винаги има свидетели. Съжалявам. Плати. Намери парите. Продай кола. Продай апартамент. Защото ако не го направиш, той ще вземе нейния. И няма да можеш да го спреш в съда.“
Затворих. Желязков беше прав. Бях в капан.
Опитах се да работя. Имах среща с голям клиент, обсъждахме оптимизация на разходите им. Говорех за „ликвидност“ и „управление на риска“, докато собственият ми живот беше в пламъци.
В обедната почивка не можех да издържам повече. Трябваше да видя Петър. Трябваше да видя мъжа, който беше запалил фитила.
Намерих го не на работа, а в малко, опушено кафене близо до местния университет. Седеше на маса с млад мъж. Момче, по-скоро. На около двадесет години. Студентски вид, раница, очила.
Петър му даваше пари. В брой.
Не беше хазарт. Или поне не само. Това беше нещо друго.
Петър изглеждаше измъчен. Момчето изглеждаше ядосано. Те спореха.
Приближих се.
„Петър.“
Той подскочи, сякаш го бях ударила с ток. Младежът ме изгледа с неприязън.
„Какво правиш тук?“ – изсъска Петър.
„Търся те. На „работа“ си, виждам.“ Погледнах момчето. „А ти си?“
„Той е Емил“, каза Петър бързо. „Племенник. От страната на майка ми. Има нужда от пари за… за учебници.“
„Учебниците поскъпнали са“, казах аз, гледайки дебелата пачка в ръката на Емил.
Емил се изправи. Беше висок, с очите на Петър. Тъмни и неспокойни. „Не ви влиза в работата“, каза той грубо. Грабна парите и излезе от кафенето.
Седнах срещу Петър. Той не можеше да ме погледне в очите.
„Значи това е. Не е хазарт, нали? Или не само. Кой е Емил, Петър?“
„Казах ти…“
„Не ме лъжи!“ – ударих по масата. „Жена ти току-що заложи дома си на лихвар, за да спаси сина ти, докато ти раздаваш хиляди на „племенници“ в кафенета! Кой е той?“
Петър се срина. Беше жалък мъж. Слаб. „Той е мой син.“
Стомахът ми се преобърна. „Твой… син? Откога?“
„Отпреди Мая. Имахме връзка… бях млад. Тя забременя. Семейството ѝ я изгони. Аз… аз плащам. Винаги съм плащал.“
„Мая знае ли?“
Той поклати глава. „Не. Заклех се да се грижа за него. Той учи. Тук е, в университета. Медицина. Скъпо е.“
Изневяра. Тайни. Скрити животи. Пълният комплект.
„Значи си крал от Мая. От собствения си болен син. За да плащаш за тайното си минало?“
„Не го наричай така! Емил не е тайна! Той е… той е мое дете. Точно като Дани.“
„Но ти си избрал единия пред другия“, казах аз. „Ти остави Мая да мисли, че сте разорени от хазарт, а всъщност си източвал сметките им заради другото си семейство.“
Това променяше всито. Не беше просто слабост. Беше активно предателство.
„Ти ще кажеш на Мая“, наредих аз. „Днес. И ще отидеш при Здравко. Ще му кажеш, че договорът е невалиден. Ще…“
„Няма да направя нищо“, прекъсна ме Петър. „Ако Мая разбере, ще ме напусне. Ще загубя и двамата си синове.“
„Вече си ги загубил.“
Изправих се. Бях отвратена. Тази каша беше по-дълбока и по-мръсна, откосто си представях. Сега не се борех само с болест и лихвар. Борех се с десетилетия лъжи.
„Ще оправя бъркотията на сестра ми“, казах аз, а гласът ми беше леден. „Ще платя на Здравко. Но ти… ти си приключил. Ще се погрижа Мая да разбере що за човек си. И ще се погрижа да не получиш и стотинка повече от нея.“
Тръгнах си, оставяйки го да седи сам в евтиното кафене, смачкан от собствените си тайни.
Глава 5
Връщането в офиса беше като влизане в паралелна реалност. Телефоните звъняха, имейлите се трупаха. Моят асистент, Деян, ме посрещна с график, пълен със срещи, които изобщо не ме интересуваха.
„Отмени всичко“, казах аз.
„Но срещата с инвеститорите от…“
„Всичко, Деян! Кажи им, че имам семеен спешен случай.“ Иронията в думите ми беше горчива.
Затворих се в кабинета си. Гледката към града, която обикновено ме успокояваше, сега изглеждаше подигравателна. Сто хиляди. Трябваха ми веднага.
Започнах да правя това, което умея най-добре – да изчислявам.
Да продам апартамента? Невъзможно. Процесът ще отнеме месеци. Ипотеката беше голяма. Да изтегля от бизнес сметките? Това би застрашило фирмата ми. Би означавало да спра плащания към служители, да замразя проекти. Това беше моята империя, моята броня. Да я пробия доброволно беше немислимо. Личен заем? Банката нямаше да ми отпусне толкова бързо необезпечен кредит, особено след скорошното рефинансиране.
Оставаше само едно. Да се свържа с хора, които разполагаха с такива пари в брой. Хора като мен, но по-стари, по-богати. Хора, на които бях правила услуги.
Прекарах следобеда в телефонни разговори, които ме караха да се чувствам мръсна. Набирах номера на бивши клиенти, на стари ментори, на хора от ръба на моя социален кръг.
„Антон, здравей… да, аз съм. Слушай, имам нужда от услуга…“ „Димитре, знам, че мина много време… не, бизнесът е добре. Става дума за нещо лично…“
Всеки разговор беше унижение. Аз, жената, която никога не искаше, сега просех. Някои ми отказаха учтиво. Други ми намекнаха за услуги, които не бях готова да предложа. Трети просто казаха „не“.
Към пет часа следобед бях изтощена и не бях събрала и една десета от сумата.
Тогава телефонът ми иззвъня. Беше Мая.
„Той беше тук“, прошепна тя, а гласът ѝ трепереше от ужас.
„Кой, Мая? Петър ли?“
„Не. Здравко. Не той, а… хората му. Двама. Дойдоха да… да огледат апартамента. Казаха, че правят „оценка на обезпечението“. Дани се разплака. Те просто стояха и гледаха. Единият потупа телевизора и попита дали е включен в сделката.“
Кръвта ми замръзна. Това беше тактика за сплашване. Здравко не чакаше срока. Той затягаше примката.
„Заключи вратата, Мая. Не отваряй на никого.“
„Той каза… каза, че лихвата вече е скочила. Защото съм… съм била „рисков клиент“. Заради… заради Петър.“
„Какво знае той за Петър?“
„Не знам! Каза, че знае, че Петър е комарджия и че парите, които съм взела, не са за лечение, а за покриване на дългове. Каза, че това е измама!“
Това беше капан. Разбира се. Здравко е знаел за Петър през цялото време. Може би Петър дори му е дължал пари. Той е използвал болестта на Даниел, за да вкара Мая в капан, който е бил заложен отдавна.
„Мая, слушай ме. Не говори с него. Не подписвай нищо повече. Идв…“
Чух вик. И после писък.
„Мая! Мая, какво става?!“
Връзката прекъсна.
Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми. Грабнах чантата си и хукнах към асансьора. Деян ме гледаше слисано, докато спринтирах през офиса.
„Обади се на адвокат Желязков! Кажи му, че е при Здравко. Кажи му, че отивам там!“
„Къде там?“ – извика той след мен.
„При сестра ми!“
Шофирах като луда. Наруших всеки закон за движение. Образът на Даниел, уплашен в леглото си, и на Мая, крещяща в телефона, се въртяха в главата ми. Моето правило. Моята проклета, студена логика я беше докарала дотук. Аз я бях бутнала в ръцете на Здравко.
Когато стигнах до блока, видях линейка. И полицейска кола.
Спрях насред улицата и изскочих.
Глава 6
Изтичах нагоре по стълбите, прескачайки по две стъпала. Вратата на апартамента на Мая беше широко отворена. Вътре беше хаос. Полицаи. Лекари. И Петър.
Той седеше на кухненския под, окован с белезници, а лицето му беше празно.
Мая беше в ъгъла, увита в одеяло, трепереше неконтролируемо. Даниел го нямаше.
„Къде е Дани?“ – изкрещях аз.
Един от парамедиците ме погледна. „Момчето е в линейката. Получи пристъп. Стресът…“
Хвърлих се към Мая. „Какво стана? Той ли… Здравко ли…“
Тя поклати глава. Беше неспособна да говори.
Един полицай се приближи. „Вие сте сестрата, нали?“
„Какво е станало?“
„Домашно насилие. Съпругът, Петър, изглежда се е опитал да вземе парите, които тя е взела назаем. Като е разбрал, че не са за неговите дългове, е… избухнал. Тя се е обадила, докато е бил тук. Той е счупил телефона.“
Погледнах към Петър. Човекът, когото бях видяла да дава пари на тайния си син, сега беше арестуван за опит да ограби жена си. Той дори не беше избягал. Просто седеше там, победен.
„Парите…“ – прошепна Мая. „Той ги търсеше. Искаше да ги вземе. Да ги даде на… на него. На Емил.“
Значи ѝ беше казал. Или тя беше разбрала.
„Той знаеше, че имам парите от Здравко. Каза, че Емил имал нужда от тях повече от Дани. Каза, че Дани… така или иначе…“
Мая се задави от ридание.
Петър я беше предал по възможно най-жестокия начин. Не само с лъжи и кражби, но и с думи.
„Къде са парите?“ – попитах полицая.
„Няма пари, госпожице. Тя е направила банков превод на клиниката тази сутрин. Веднага щом ги е получила. Той затова е побеснял. Отишли са.“
Облекчение, студено и тежко, ме заля. Поне това. Парите бяха там, където трябва. Даниел имаше своя шанс.
Но Здравко оставаше.
В този момент влезе адвокат Желязков. Изглеждаше не на място в сивия панелен апартамент с лъскавия си костюм и миризмата на скъп одеколон. Той огледа сцената с професионално отвращение.
„Значи“, каза той тихо, приближавайки се до мен. „Става по-зле.“
„Петър е арестуван. Това добре ли е?“
„Това е без значение. Здравко е проблемът. Говорих с него.“
„И?“
„Той знае, че парите са преведени. И е бесен. Не защото ги е искал обратно, а защото е искал теб. Той е знаел, че ще се намесиш. Искал е да те притисне. Искал е твоя бизнес, не апартамента на сестра ти.“
Почувствах се като в ледена вода. Бях толкова фокусирана върху Мая, че не видях по-голямата игра. Здравко не беше просто лихвар. Той беше хищник. И аз бях по-едра плячка.
„Той знае, че Петър е арестуван“, продължи Желязков. „И знае за тайното дете, Емил. Знае всичко. Информационната му мрежа е по-добра от моята.“
„Какво иска?“
„Среща. С теб. Утре. Да предоговорите. Или започва процедура по отнемане на апартамента на сестра ти. Арестът на Петър му дава идеалното основание – семейство в криза, неспособно да плаща.“
„Но тя плати на клиниката! Тя няма с какво да му плати!“
„Той знае. Затова иска теб.“
Погледнах Мая. Тя беше счупена. Погледнах към вратата, откъдето бяха извели Даниел. Той се бореше за живота си. Погледнах към Петър, който беше въплъщение на провала.
И разбрах.
Правилото ми беше грешно. Не защото беше жестоко, а защото беше наивно. Мислех, че мога да държа парите и семейството разделени. Но те бяха едно и също. Бяха кръв, бяха власт, бяха любов и бяха омраза. И аз бях в центъра на всичко това.
„Кажи на Здравко, че ще се срещна с него“, казах на Желязков. „Но не в неговия офис. В моя.“
Време беше да спра да бъда жертва на правилата си и да започна да използвам оръжията си.
Глава 7
Нощта беше дълга. Мая остана при мен. След като Даниел беше стабилизиран в болницата и беше ясно, че пристъпът е овладян, аз я прибрах в моя стерилен, подреден апартамент. Тя изглеждаше като изгубено птиче в златна клетка.
Мартин беше там. Той не задаваше въпроси. Просто направи чай, донесе одеяла и седна до Мая, докато тя най-накрая заспа от изтощение на дивана ми.
„Тя ще загуби апартамента“, казах тихо аз, застанала до прозореца.
„Само апартамента ли?“ – попита Мартин.
„Здравко иска мен. Иска бизнеса ми. Или поне част от него. Той иска да ме притежава, точно както чичо Иван притежаваше баща ми.“
„Ти не си баща ти“, каза Мартин твърдо. „И аз няма да стоя и да гледам как това се случва.“
„Нямаш избор. Аз нямам избор. Утре отивам на среща. И ще трябва да му дам каквото иска, за да остави Мая на мира.“
Мартин ме хвана за раменете. „Спри. Спри да мислиш като жертва. Ти си най-умният човек, когото познавам. Желязков е хитър. Мислете. Какво пропускаш?“
„Пропускам сто хиляди.“
„Не. Пропускаш нещо друго. Здравко е бързал. Защо? Защо е искал да затвори сделката толкова бързо? Защо е рискувал, знаейки, че ти си в уравнението?“
Замислих се. Беше прав. Здравко беше действал светкавично.
„Защото е знаел, че Петър е на път да се срине“, предположих аз. „Искал е да вземе ипотеката, преди Петър да похарчи парите за Емил и да разкрие всичко.“
„Може би. Но има и друго.“ Мартин отиде до бюрото ми. „Петър. Той е ключът. И синът му, Емил. Какво знаеш за него?“
„Студент по медицина. Таен син. Петър му плаща обучението.“
„Това е много скъпо обучение“, каза Мартин. „Петър изглежда ли ти като човек, който може да си позволи такова нещо, дори и да краде от Мая?“
Отново беше прав. Петър беше слаб. Той беше дребен играч.
„Трябва да говоря с Емил“, казах аз.
Глава 8
Намерих Емил на сутринта, преди срещата със Здравко. Чаках го пред факултета. Той изглеждаше изненадан да ме види, но не и уплашен. Имаше онази арогантност на младостта, която все още не е срещала истински проблеми.
„Пак ли вие?“ – каза той. „Баща ми е в ареста. Няма повече пари.“
„Не съм дошла за това. Дошла съм заради теб. Знаеш ли откъде идваха тези пари?“
Той сви рамене. „От него. Дължеше ми ги. За всичкото време, в което го нямаше.“
„Те идваха от жена му, Мая. Идваха от парите, заделени за болния му син, Даниел. Твоят полубрат.“
Лицето на Емил не трепна. „Това не е мой проблем.“
„Става твой проблем. Защото парите, които баща ти ти даде вчера, бяха последните. Те дойдоха от лихвар. И сега този лихвар ще вземе апартамента на Мая, а баща ти ще отиде в затвора за дълго.“
Тук той трепна. „В затвора?“
„О, да. И не само за домашно насилие. За измама. За съучастие. Оказва се, че Петър не просто е взимал пари от Мая. Той е фалшифицирал подписа ѝ на няколко бързи кредита през последните месеци. За да плати твоето обучение.“
Емил пребледня.
„Баща ти е затънал до уши“, продължих аз, безмилостно. „И е завлякъл и теб. Защото, виждаш ли, Здравко знае за теб. И ако аз не му платя днес, той ще се погрижи полицията да разбере за всеки лев, който си получил. Това се нарича съучастие в измама. Ще те изхвърлят от университета по-бързо, отколкото можеш да кажеш „хипократова клетва“.“
Сега го държах. Видях паниката в очите му.
„Какво искате?“ – прошепна той.
„Искам да знам всичко. Откога Петър е свързан със Здравко?“
„Не знам! Само знам, че… че баща ми беше уплашен. Не от Здравко. От някой друг. Здравко беше… посредник.“
Това беше ново. „Посредник? За кого?“
„Не знам! Каза, че имал стар дълг. Още отпреди аз да се родя. Дълг, който Здравко е… наследил. Че е плащал цял живот. И че Здравко е бил единственият, който му е давал „въздух“.“
Стар дълг. Отпреди да се роди Емил.
Това ме върна към баща ми. Към чичо Иван.
„Емил“, казах аз бавно. „Баща ти споменавал ли е някога името… Иван?“
Момчето кимна. „Мисля, че да. Каза, че… че Здравко работи за него. Или е работил. Че Иван е бил шефът.“
Всичко се нареди.
Чичо ми. Иван. Човекът, който съсипа баща ми. Той стоеше зад Здравко. Това не беше случаен лихварски заем. Това беше семейна вендета.
Здравко не е искал моя бизнес. Той е изпълнявал поръчка. Иван е искал да ме види на колене, точно както беше видял баща ми. А Мая и Даниел бяха просто пионки.
„Трябва да вървя“, казах аз на Емил. „Ти… стой далеч от неприятности. И не говори с никого.“
Той кимна, твърде уплашен, за да спори.
Срещата със Здравко вече имаше съвсем друг смисъл.
Глава 9
Здравко ме чакаше в моята конферентна зала. Беше се разположил удобно, беше си сипал вода от кристалната ми гарафа. Желязков седеше в ъгъла, мълчалив като сянка.
„Радвам се, че намери време“, каза Здравко с мазната си усмивка.
„Да минем направо на въпроса. Колко иска Иван?“
Усмивката на Здравко изчезна. Беше само за миг, но аз го видях. Попадение.
„Не знам за какво говориш.“
„О, хайде, Здравко. Мислеше, че съм просто бизнес дама. Но аз съм дъщеря на Павел. И племенница на Иван. Знам семейната история. Колко иска той, за да остави сестра ми на мира?“
Здравко се облегна назад. Маската падна. „Иван не иска пари. Не и от теб.“
„А какво иска?“
„Той иска уважение. Иска онова, което баща ти му е отнел.“
„Баща ми му даде всичко! Даде му къщата, даде му достойнството си!“
„Баща ти му отне честта! Когато фалира цеха, той завлече и Иван. Иван беше поръчител по заем, за който никой не знаеше. Банков заем. Иван загуби всичко заради баща ти. И му отне двадесет години да си стъпи на краката. А ти… ти си се издигнала. Носиш кръвта на Павел, но имаш парите на Иван. Той не може да го понесе.“
Това беше лъжа. Или поне не цялата истина. Виждала съм документите. Иван беше взел всичко.
„Това е лъжа“, каза Желязков от ъгъла. Гласът му беше тих, но режеше. „Проверих. Иван не е бил поръчител. Той е бил съдружник. Бащата на тези дами е бил измамен от собствения си брат, който е източил фирмата и го е оставил да поеме вината. Дългът на Павел към Иван не е бил заем. Било е изнудване.“
Здравко погледна Желязков, после мен. „Няма значение какво е било. Важното е какво е сега. Имаш запис на заповед. Подписан от сестра ти. За сто хиляди. Плюс лихвите. Които вече са…“
„Договорът е невалиден“, казах аз.
„Моля?“
„Невалиден. Заведохме съдебно дело тази сутрин. Ето копие.“ Плъзнах папка по масата. „Петър, съпругът на сестра ми, е арестуван за измама и фалшифициране на подписи. Доказахме, че той е източил семейните им сметки. Сестра ми е била в състояние на афект и под силен психологически натиск, когато е подписала. Всеки съдия ще го види.“
„Това са глупости! Ще ви мотая с години!“
„Няма. Защото имаме и Емил. Тайният син. Който е готов да свидетелства, че ти си знаел за измамите на Петър и въпреки това си притиснал Мая. Това се нарича… как беше, Желязков?“
„Подпомагане и съучастие в измама с цел облага“, каза Желязков. „И лихварство, което е отделно престъпление. Мисля, че прокурорът ще се зарадва да чуе.“
Лицето на Здравко беше пепеляво.
„Искаш да се измъкнеш от това, Здравко“, казах аз. „И аз искам. Ето сделката. Анулираш дълга на Мая. Веднага. В замяна, ние не повдигаме обвинения срещу теб.“
„А Иван?“
„Иван е твой проблем. Не мой.“
Здравко ме гледа дълго. После се изсмя. Сух, неприятен смях. „Ти си по-лоша от него. По-лоша и от баща си. Ти си…“
„Аз съм тази, която държи картите. Сега се махай от офиса ми.“
Той се изправи, смачквайки документите, които му бях дала. „Това не е краят.“
„О, не“, казах аз. „Това е само началото.“
Глава 10
Здравко си тръгна. Желязков остана.
„Това беше рисковано“, каза той. „Делото ни е слабо. Съдията може и да не се съгласи за натиска.“
„Но Емил е истински. И измамите на Петър са истински. Здравко знаеше, че е уязвим. Той е бизнесмен. Прецени риска и се оттегли.“
„А Иван?“
„Иван…“ Въздъхнах. „Иван ще трябва да почака.“
Прекарах остатъка от деня в болницата. Даниел беше буден. Блед, но буден. Лекарите бяха оптимисти. Депозитът беше получен, лечението щеше да започне.
Мая седеше до леглото му, държейки ръката му. Тя изглеждаше по-стара. Сякаш десет години я бяха връхлетели за три дни.
„Петър…“ – започна тя.
„В ареста е. Ще му бъде повдигнато обвинение. Ще имаш нужда от адвокат за развода.“
Тя кимна. „Здравко…“
„Уредено е. Дългът е анулиран. Няма да загубиш апартамента.“
Тя ме погледна, а в очите ѝ имаше нещо, което не бях виждала от дете. Възхищение. И благодарност.
„Как?“
„Наруших няколко свои правила“, казах аз. „И използвах няколко чужди.“
Тя хвана ръката ми. Нейната беше груба, моята – мека от кремове. „Съжалявам. Че те въвлякох.“
„Аз съжалявам, че те принудих.“
Седяхме мълчаливо. Тишината беше различна. Не беше студената тишина на моя апартамент. Беше изморена, но… топла.
„Правилото ти…“ – каза тя тихо. „За парите и семейството. Беше право.“
Поклатих глава. „Не. Беше грешно. Парите са семейство. Те са отговорност. Те са грижа. Аз просто бях… уплашена. Като баща ми. Като теб. Като Иван. Всички сме уплашени.“
Мартин дойде по-късно. Донесе храна. Седна до мен и просто ме прегърна. В неговите ръце най-накрая си позволих да се разтреперя.
Пътят напред нямаше да е лесен. Даниел имаше дълго лечение. Мая трябваше да започне живота си отначало. Петър беше в затвора. Емил беше сам, плащайки за греховете на баща си. А аз… аз бях нарушила единственото си правило.
И за първи път от много време се чувствах цяла. Бях платила цената, не с пари, а с контрол. И се оказа, че мога да живея без него.
Историята на моето семейство беше написана с дългове, лъжи и тайни. Може би беше време да започнем нова глава. Такава, в която правилата се огъват, а сърцата – не.