Имам невидимо увреждане, което ми пречи да стоя прав дълго време. Болестта нямаше сложно име, но беше като котва, хвърлена от краката ми директно към центъра на земята. Всеки ден беше битка с гравитацията, битка, която винаги губех. Сетивата ми бяха притъпени от постоянната умора, а краката ми, макар да изглеждаха съвсем нормални, пулсираха с тъпа, дълбока болка след броени минути стоене.
Седях в автобуса, втъкнал слушалки в ушите си, опитвайки се да игнорирам лепкавата жега на следобеда и люшкането. Бях на специалното място, точно зад шофьора, обозначено със синия стикер. Не го исках, но се нуждаех от него. Светът навън беше размазано петно, а аз се фокусирах върху дишането си и лекцията по облигационно право, която трябваше да съм научил за утре. Университетът беше моето бягство, но и моето мъчение. Всяко изкачване на стълбите до аудиторията беше малък подвиг.
Автобусът спря с рязко съскане. Вратите се отвориха и се качи поток от хора. Сред тях беше и тя.
Една бременна жена се качи и грубо ми поиска мястото.
Тя не попита. Тя заповяда. Беше млада, може би малко по-възрастна от мен, облечена в скъпа, макар и измачкана ленена рокля, която не скриваше напредналата ѝ бременност. Лицето ѝ беше красиво, но изкривено от раздразнение и умора.
„Стани“, отсече тя, сочейки с пръст първо към мен, после към табелката над главата ми.
Свалих едната слушалка. „Моля?“
„Казах да станеш. Не виждаш ли? Това е място за хора като мен.“ Гласът ѝ беше остър. Няколко души се обърнаха. Погледите им ме жигосаха – млад, здрав мъж, заел мястото на бременна жена. Класическата сцена на градския егоизъм.
Бузите ми пламнаха. Това беше моментът, който мразех повече от самата болка. Моментът на обяснението.
„Съжалявам“, казах тихо, опитвайки се гласът ми да не трепери. „Не мога. Имам увреждане.“
Тя изсумтя. „Увреждане? Изглеждаш ми съвсем добре. Не ме лъжи, просто стани.“
Напрежението в автобуса се сгъсти. Сега всички ни гледаха.
„Наистина“, настоях аз, усещайки как мъглата на състоянието ми започва да пълзи в съзнанието ми от стреса. „Имам проблем с вегетативната нервна система. Не мога да стоя прав. Припадам.“ Казах ѝ, че имам увреждане, и обясних състоянието си, набързо, с половин уста, мразейки всяка дума.
Тя ме гледаше с празен, недоверчив поглед. Очаквах да извика, да поиска шофьорът да се намеси, да ме засрами публично.
Замръзнах, когато изведнъж тази жена…
Тя прихна. Не беше смях. Беше по-скоро задавен звук, смесица от шок и нещо тъмно, почти истерично. Ръката ѝ се вдигна към устата ѝ, а очите ѝ, досега пълни с гняв, се разшириха от разпознаване.
„Антон?“ прошепна тя, толкова тихо, че почти не я чух.
Сърцето ми спря. Никой в този автобус, в този квартал, не би трябвало да знае името ми.
„Ти… ти си Антон? Братът на Петър?“
Светът се наклони. Кръвта се отдръпна от лицето ми. Петър. Моят по-голям брат. Братът, който почти не бях виждал през последните две години. Братът, който работеше в голям бизнес, носеше костюми и говореше за „оптимизиране на активи“ – каквото и да означаваше това.
Жената пристъпи напред, забравяйки за мястото. „Аз съм Диана. Жената на Петър. Ние… ние сме женени.“
Автобусът потегли с рязко дръпване. Диана се олюля и аз инстинктивно протегнах ръка, за да я задържа. Тя се вкопчи в мен. Бременната жена, която преди секунди ме беше нарекла лъжец, сега се държеше за мен, а аз бях вцепенен.
Женен? Петър беше женен?
„Той не ти ли е казал?“ попита Диана, а в гласа ѝ вече нямаше гняв, само безкрайна, отекваща умора.
Поклатих глава, неспособен да говоря.
Тя се вгледа в мен, изучавайки лицето ми, след това погледна надолу към краката ми, сякаш чак сега осъзнаваше, че може би не съм лъгал. „Разбира се, че не ти е казал“, промърмори тя, повече на себе си. „Защо ли се учудвам. Той на никого нищо не казва.“
Тя пусна ръката ми и натисна бутона за следващата спирка, въпреки че току-що се беше качила. Вратите се отвориха. Тя ме погледна още веднъж, а в очите ѝ имаше нещо като съжаление, но и предупреждение.
„Не му казвай, че си ме виждал. Особено в автобус. Моля те.“
И тя слезе. Остави ме сам със зяпналите пътници и една тайна, която току-що беше взривила спокойния, макар и болезнен, ход на деня ми. Петър. Женен. И жена му, която изглеждаше също толкова изгубена, колкото и аз, се вози в градския транспорт, докато той би трябвало да върти милиони.
Нещо беше много, много сбъркано.
Глава 2: Пукнатини в основите
Прибрах се в апартамента, който делях с майка ми, Лилия. Малък, двустаен, с вечно течащ кран в кухнята и миризма на старо и мухъл, която не можеше да бъде преборена. Ипотеката беше взета преди години, преди баща ми да си тръгне и преди моето тяло да ме предаде. Сега този апартамент беше нашата крепост и нашата клетка.
Лилия беше в кухнята, гладеше нечия чужда риза. Работеше като домашна помощница в къщите на богатите, за да свързваме двата края. Парите, които Петър уж пращаше, бяха нередовни и все по-малко. Моят студентски кредит покриваше таксите ми за университета, но не и живота.
„Антон? Прибра ли се? Има супа.“ Гласът ѝ беше уморен.
Застанах на прага на кухнята. Шумът от автобуса още кънтеше в ушите ми.
„Мамо. Ти знаеше ли?“
Тя не вдигна поглед от ризата. „За какво да знам, миличък?“
„Че Петър е женен.“
Ютията спря с рязко съскане върху плата. Лилия вдигна глава. Очите ѝ, обикновено топли, сега бяха пълни със страх. Това беше отговорът.
„Откъде… кой ти каза?“
„Срещнах я. Жена му. Диана. В автобуса.“
Лилия остави ютията и седна тежко на кухненския стол. Ръцете ѝ трепереха. „Той ме накара да се закълна, Антоне. Каза, че ще ти каже сам, когато му дойде времето.“
„Кога? Преди колко време?“
„От… от осем месеца.“
Осем месеца. Брат ми беше женен от осем месеца и не си беше направил труда да ми каже. Бях замаян. Трябваше да седна. Болката в краката ми се смеси с нов вид болка – остра, пронизваща, идваща от гърдите ми.
„Защо, мамо? Защо го крие?“
Лилия сведе поглед. „Той… животът му е сложен сега, Анди. Работи много. Жена му е от… от друго тесто. От богато семейство. Петър не искаше те да…“
„Да какво? Да знаят за нас? За болния си брат и майка си, която чисти чужди къщи? Това ли?“ Гласът ми се извиси, пълен с горчивина, която самият аз не осъзнавах, че нося.
„Не говори така!“ скара ми се тя, но без истинска сила. „Той помага. Той плаща ипотеката…“
„Не я плаща!“, прекъснах я аз. „Видях писмото от банката преди седмица. Имаме две забавени вноски. Мислех, ‘сигурно е забравил, зает е’. А той просто е бил зает да се жени и да се преструва, че ние не съществуваме!“
Тишината, която последва, беше по-тежка от въздуха преди буря. Лилия започна да плаче. Тихо, без да хлипа, просто сълзи се стичаха по умореното ѝ лице.
„Той се срамува, нали?“ попитах, макар вече да знаех отговора. „Срамува се от мен.“
„Не, миличък, не. Той просто… иска да успее. Толкова много иска да успее. Страх го е, че ако хората на шефа му, Мартин, видят откъде идва, ще го смачкат. Ти не знаеш какви са те.“
Мартин. Това име се появяваше често. Шефът. Бизнесменът. Човекът, който дърпаше конците на новия, лъскав живот на Петър.
Чувствах се предаден. Не само от Петър, но и от майка ми. Всички те бяха част от тази лъжа, оставяйки ме в неведение, сякаш съм дете, което трябва да бъде предпазено. Или по-лошо – сякаш съм незначителна подробност.
„Тя е бременна, мамо“, казах глухо. „Жената, Диана. Бременна е. Ще ставаш баба. И тя беше в автобуса. Сама. Изглеждаше… нещастна.“
Лилия ахна, ръката ѝ отново се стрелна към устата. „Бременна? О, Боже мой. Петър нищо не е казал…“
„Разбира се, че не е“, изсмях се студено. „Това разваля фасадата.“
Станах, игнорирайки протеста на мускулите си. Отидох в стаята си – малка, тъмна, с единствен прозорец към вътрешния двор. Легнах и се загледах в тавана. Пукнатините в мазилката сякаш се разширяваха, превръщайки се в карта на живота ни. Живот, построен върху заеми, тайни и срам.
Петър, моят брат, моят герой от детството, който ме носеше на конче, когато се уморя, сега ме беше изтрил от живота си, защото не се вписвах в новия му интериор. А аз, студентът по право, изведнъж осъзнах, че семейството ми е замесено в нещо много по-дълбоко от обикновен срам. Защо Диана, съпругата на успешен бизнесмен, ще се вози в автобус? Защо изглеждаше уплашена?
И защо, по дяволите, ипотеката ни не беше платена?
Глава 3: Лъскавата повърхност
Петър мразеше мириса на болница. Иронията беше, че офисът му приличаше точно на такава – стерилен, в бяло и хром, с въздух, филтриран до безжизненост. Работеше на двадесетия етаж в стъклена кула, която пронизваше небето. Той беше старши анализатор в компанията на Мартин – империя за инвестиции и управление на активи, която поглъщаше по-малки фирми, сякаш бяха планктон.
Той намръщено гледаше числата на екрана си. Нещо не излизаше. Един фонд, който трябваше да е на печалба, показваше необяснима загуба от няколкостотин хиляди за последното тримесечие. Това беше негов проект. Мартин щеше да го одере жив.
Телефонът му извибрира. Беше Диана. Той го игнорира.
Обичаше Диана. Поне така си мислеше. Обичаше онова, което тя представляваше – достъп до свят, който винаги му беше отказан. Свят на стари пари, на лекота, на връзки, които отваряха врати само с едно име. Бракът с нея беше неговият златен билет. Нейният баща, макар и пенсиониран, все още имаше огромно влияние.
Но Диана беше и… изискваща. Тя беше свикнала на определен стандарт. Когато се ожениха, той беше на върха, току-що получил огромен бонус. Сега обаче парите се топяха. Апартаментът, който бяха наели в затворен комплекс, струваше цяло състояние. Лизинговата вноска за колата му беше колкото заплатата на майка му за три месеца.
Той беше взел заеми. Малки отначало. После по-големи. Потребителски кредити с брутални лихви, за да поддържа фасадата. Беше започнал да „заема“ малки суми от оперативните разходи на отдела си. Временни, казваше си той. Ще ги върна следващия месец.
Но следващият месец никога не идваше.
Диана му се обади отново. Този път той вдигна, натискайки слушалката към ухото си.
„Петре, колата пак е в сервиз. Казаха, че има проблем със скоростната кутия.“
„Какво? Нали я взехме миналата седмица?“
„Не знам! Просто ти казвам. Взех автобус, за да се прибера. Автобус, Петре! Беше отвратително.“
Сърцето му се сви. В автобус. Бременната му жена. Ако някой я видеше… ако нейните родители разберяха…
„Добре, спокойно. Ще взема такси и ще дойда да те взема оттам. Къде си?“
„Вече се прибрах. Един съсед ме докара от спирката. Трябва да говорим. Това не може да продължава.“
„Диди, сега не мога. Имам проблем в офиса.“
„Винаги имаш проблем!“, извика тя и затвори.
Петър прокара ръце през косата си. Стените на стъкления му офис започнаха да се стесняват. Тогава се сети за Антон. Майка му му беше звъняла преди три дни. „Антон не е добре, Петре. Едвам става. Трябва да платим вноската по ипотеката, банката ни заплашва…“
„Ще се оправя, мамо“, беше излъгал той. „Зает съм.“
Срамът го заля като вълна. Той не се срамуваше от тях. Не точно. Той се срамуваше от себе си. От това, че не можеше да бъде човекът, който всички очакваха да е – и синът, който се грижи за семейството си, и съпругът, който осигурява лукс. Той се опитваше да играе две роли едновременно и се проваляше и в двете.
Беше изградил живота си върху пясъчни основи и приливът идваше.
Телефонът на бюрото му иззвъня. Вътрешната линия. Секретарката на Мартин.
„Господин Мартин иска да Ви види. Веднага.“
Стомахът му се преобърна. Това беше. Загубата във фонда. Мартин беше видял.
Петър оправи вратовръзката си, облече сакото си и тръгна към ъгловия кабинет, чувствайки се като човек, който отива на собствената си екзекуция. Той беше бизнесмен на ръба на пропастта, а поддържането на илюзията за богатство изяждаше душата му.
Глава 4: Студентски живот и сенки
Университетът беше моето светилище. Място, където бях просто Антон, студентът по право, а не Антон, болният. Е, поне през повечето време.
Седях в огромната, студена аудитория, опитвайки се да се съсредоточа върху лекцията на професор Драганов по вещно право. Думите му за „сервитути“ и „добросъвестно владение“ се смесваха с образа на Диана в автобуса.
„Господин Антон?“
Вдигнах поглед. Професор Драганов ме гледаше строго изпод дебелите си очила. „С нас ли сте?“
„Да, професоре. Извинете.“
„Надявам се, защото на последния колоквиум показахте резултат, който е меко казано, незадоволителен. Ако искате да продължите да се възползвате от стипендията си, ще трябва да се постараете повече.“
Няколко души се изсмяха тихо. Отново бях аз – мързеливият студент, който вечно изглежда уморен. Никой не виждаше битката, която водех всяка сутрин, само за да стана от леглото. Никой не знаеше за студентския кредит, който тежеше върху мен като воденичен камък, отделно от ипотеката на майка ми.
След лекцията събирах нещата си бавно, чакайки болката в краката ми да отшуми, преди да се изправя.
„Хей. Не му обръщай внимание.“
Беше Весела. Моята колежка и единственият човек в университета, който знаеше истината. Беше видяла един от лошите ми пристъпи миналия семестър, когато едва не припаднах в библиотеката. Оттогава тя беше моята мълчалива пазителка.
„Драганов е задник“, каза тя, сядайки на чина до мен. „Но ти наистина изглеждаш зле днес. Какво става?“
Весела беше пълната ми противоположност – кипяща от енергия, с остър ум и още по-остър език.
Въздъхнах. Не можех повече да го държа в себе си.
„Брат ми“, започнах аз. „Петър. Оказа се, че е женен. От осем месеца. И никой не ми е казал.“
Очите на Весела се разшириха. „Какво? Успешният ти брат Петър? Този с лъскавия офис?“
Разказах ѝ всичко. За срещата в автобуса. За Диана. За бременността. За пропуснатите вноски по ипотеката.
Тя слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших, тя се намръщи.
„Чакай малко“, каза тя. „Той уж е голям бизнесмен, а жена му се вози в автобус? И в същото време не плаща ипотеката на майка си? Това…“
„… не се връзва“, довърших аз. „Знам.“
„Името на шефа му е Мартин, нали? А компанията?“
Казах ѝ името. Весела извади лаптопа си. Пръстите ѝ затропаха по клавиатурата. Тя беше гений в компютърните проучвания.
„Добре, да видим“, промърмори тя. „Петър. Старши анализатор. Да, ето го. Изглежда добре на снимката. Много… корпоративно.“
Тя продължи да рови. „Добре, интересно. Компанията на Мартин е огромна. Но… виж това.“
Тя обърна лаптопа към мен. Беше статия от финансов вестник, публикувана преди седмица. „Анализатори изразяват притеснения относно ликвидността на инвестиционния фонд ‘Златен Щит’.“
„Това е фондът, с който Петър се хвалеше миналата година“, казах аз. „Уж беше неговият голям пробив.“
„Е, изглежда ‘Златен Щит’ потъва. И има слухове за вътрешно разследване за… о, ‘нередности в управлението’. Това е корпоративен език за ‘някой краде’.“
Почувствах как студена тръпка пробягва по гърба ми.
„Ти не мислиш, че Петър…“
„Не знам какво да мисля, Антон“, каза Весела, затваряйки лаптопа. „Но знам, че брат ти лъже. Лъже теб, лъже майка ти, а вероятно лъже и бременната си жена. Въпросът е защо.“
Излязохме от университета и студеният въздух ме удари в лицето. Светът на правото, който изучавах – свят на правила, договори и последствия – изглеждаше толкова далеч от мръсната, оплетена каша, в която се превръщаше семейството ми.
„Трябва да говоря с него“, казах аз, повече на себе си. „Трябва да го намеря.“
„Внимавай, Антон“, предупреди ме Весела. „Хора като този Мартин не си играят. Ако брат ти е затънал в нещо с тях, може да е опасно. Имам лошо предчувствие за това.“
Тя беше права. Но вече не ставаше въпрос само за наранената ми гордост. Ставаше въпрос за дома на майка ми. И за онази уплашена жена в автобуса. Трябваше да разбера истината.
Глава 5: Човекът в стъклената кула
Кабинетът на Мартин беше на ъгъла на сградата, с прозорци от пода до тавана, които разкриваха града като на длан. Беше проектиран да те накара да се чувстваш малък. Мартин обичаше това.
Той беше мъж на около петдесет, с перфектно подстригана сива коса и очи, студени като лед. Носеше костюм по поръчка, който струваше повече от годишния доход на Петър.
„Петре“, каза той, без да вдига поглед от документите на махагоновото си бюро. „Седни.“
Петър седна на ръба на стола. Усещаше как потта се стича по гърба му.
Мартин бавно вдигна поглед. Той не изглеждаше ядосан. Изглеждаше… отегчен. Което беше много по-лошо.
„’Златен Щит’“, каза той, произнасяйки името, сякаш е мръсна дума. „Твоят проект. Беше ми обещан ръст от двадесет процента. Вместо това виждам загуба от половин милион.“
„Работя по въпроса, господин Мартин. Имаше неочаквана пазарна корекция…“
„Спести си жаргона, Петре“, прекъсна го Мартин. „Аз чета числа, не извинения. А числата ми казват, че някой е бил много невнимателен. Или много алчен.“
Сърцето на Петър заби в гърлото му. Той знаеше ли?
„Не разбирам, сър.“
Мартин се облегна назад. „Разбира се, че разбираш. Ти си умен. Затова те наех. Наех те, защото беше гладен. Дойде от нищото, беше готов да работиш по двадесет часа на ден, за да се докажеш. Харесвам гладните хора. Но има разлика между глад и лакомия.“
Той отвори едно чекмедже и плъзна папка по бюрото. „Това са извлечения от оперативната сметка на фонда. Виждам поредица от плащания към консултантска фирма, за която никога не съм чувал. ‘Иновативни Решения’.“
Петър преглътна. „Това са… стандартни разходи за проучване.“
„Наистина ли? Защото моят екип провери. ‘Иновативни Решения’ се състои от един човек. Адресът е пощенска кутия. А собственикът на сметката…“ Мартин се усмихна, но усмивката не стигна до очите му. „… се казва Ива. Ива. Познато ли ти звучи това име, Петре?“
Петър замръзна. Ива. Неговата тайна. Жената, която не беше Диана. Жената, в чийто апартамент отиваше, когато казваше, че работи до късно. Жената, която му помагаше да прехвърля парите.
Той си мислеше, че е умен. Че е прикрил следите си. Но Мартин беше на десет хода пред него.
„Аз… аз мога да обясня.“
„О, сигурен съм, че можеш“, каза Мартин, ставайки. Той отиде до прозореца. „Знаеш ли, Петре, в този бизнес лоялността е всичко. По-важна е от печалбата. Защото печалбите идват и си отиват, но ако нямаш доверие, нямаш нищо. Аз ти дадох доверието си. Ожених те за дъщерята на моя стар приятел, Диана. Мислех, че те правя част от семейството.“
Чакай. Какво?
Петър се изправи. „Вие… Вие сте го уредили? Мислех, че с Диана сме се срещнали случайно на онова събитие…“
Мартин се изсмя. Сух, неприятен смях. „Случайно? Момчето ми, в моя свят няма нищо случайно. Аз видях в теб потенциал. Видях и нейното семейство, което се чудеше какво да прави с нея. Беше перфектната сделка. Ти получаваш статус и пари, аз получавам лоялен войник и затвърждавам връзка. Но ти реши да предадеш и мен, и нея.“
Светът на Петър се срина. Целият му живот през последните две години – бракът му, успехът му – всичко е било дирижирано от мъжа, който сега стоеше пред него. Той не беше играч. Той беше пионка.
„Какво искате?“, попита Петър с дрезгав глас.
Мартин се обърна. „Искам си парите. Всичките. С лихвите. И искам да изчезнеш. Но първо… ще ми свършиш една услуга. Има една сделка, която трябва да мине. Малко е… на ръба на закона. И ми трябва подпис. Не моят, разбира се. Трябва ми подписът на някой, който вече няма какво да губи.“
Това беше. Примката се затягаше. Мартин не просто го уволняваше. Той го изнудваше. Щеше да го използва като изкупителна жертва.
„А ако откажа?“
„Тогава тази папка“, Мартин потупа папката с документите за ‘Иновативни Решения’ и Ива, „отива директно при прокурора. И при бащата на Диана. Не мисля, че бременната ти съпруга ще оцени съпруг в затвора и семеен скандал. А ти? Ипотеката на майка ти, нали още не е изплатена? Ще се погрижа банката да я вземе още утре.“
Мартин знаеше всичко. За ипотеката. За майка му. Вероятно знаеше и за Антон. Беше го проучил из основи, преди дори да му стисне ръката.
Петър беше в капан. Създаден от собствената му алчност и арогантност, но заложен от майстор.
„Каква е сделката?“, попита той, победен.
Глава 6: Неочакван съюз
Два дни по-късно се обадих на Петър. Телефонът му даде свободно, но той не вдигна. Оставих му съобщение. „Петре, аз съм Антон. Срещнах Диана. Трябва да говорим. Веднага.“
Отговор не последва.
Весела беше права. Нещо беше много гнило. Седях в стаята си, гледайки писмото от банката за ипотеката. Последно предупреждение.
Някой почука на вратата. Беше толкова тихо, че почти не го чух. Лилия беше на работа.
Отворих, леко раздразнен, очаквайки да е съседката за захар.
Беше Диана.
Тя стоеше на изтритата ни изтривалка, изглеждайки още по-уморена и крехка, отколкото в автобуса. Скъпата ѝ чанта изглеждаше нелепо на фона на лющещата се боя на вратата ми.
„Здравей, Антон“, каза тя. „Можем ли да поговорим?“
Аз отстъпих назад, за да ѝ направя път. Тя влезе, оглеждайки малкия апартамент с любопитство, но без осъждане.
„Това ли… това ли е мястото, където е израснал Петър?“
„Да“, казах аз, сочейки към дивана. „Седни, моля те. Изглеждаш уморена.“
Тя седна с въздишка. „Аз съм винаги уморена. Петър не ти ли се обади?“
„Не. Той не си вдига телефона.“
Диана кимна, сякаш очакваше това. „Той изчезна, Антон. Не се е прибирал от два дни. Офисът му казва, че е в командировка, но аз не им вярвам. Той си остави личния телефон у дома.“
Тя отвори чантата си и извади телефона на Петър.
„Мислех, че може би… ти ще успееш да го отключиш. Не знам кода му. Никога не ми го е давал.“
Погледнах телефона. Изневяра. Това беше първата ми мисъл. Той криеше нещо от нея.
„Защо дойде при мен, Диана? Аз съм последният човек, с когото той би искал да говориш.“
Тя вдигна очи, пълни със сълзи. „Защото нямам никой друг. Баща ми… той ще го убие. Той уреди този брак. Мислеше, че Петър е стабилен. Аз мислех, че…“ Тя се задави. „А в автобуса… ти беше толкова… честен. За състоянието си. Мразех те за секунда, защото ти имаше извинение да седиш, а аз нямах. Но после… ти каза истината. Мисля, че ти си единственият човек в цялата тази каша, който казва истината.“
Почувствах прилив на съчувствие. Тя беше също толкова жертва, колкото и аз.
„Той не плаща ипотеката на майка ми“, казах тихо. „Банката ще ни вземе апартамента.“
Лицето на Диана пребледня. „Какво? Но той… той ми каза, че се грижи за вас. Каза, че ви праща пари всеки месец!“
„Лъгал е. За това. За нас. За брака си. Вероятно и за работата си.“
„’Златен Щит’“, прошепна тя.
„Знаеш ли за това?“
„Чух го да говори по телефона преди седмици. Крещеше. За някакви пари, които липсват. И за жена. Ива. Той крещеше на жена на име Ива.“
Ива. Името, което Мартин беше споменал. Името от фалшивата фирма.
Весела беше права. Не беше просто лошо управление. Беше кражба. И изневяра. Петър беше предал всички.
„Диана“, казах аз, взимайки решение. „Мисля, че брат ми е в сериозна беда. И мисля, че този Мартин го държи в ръцете си.“
„Мартин е кръстник на баща ми“, каза тя. „Той е… той не е добър човек, Антон. Той е безмилостен. Ако Петър го е измамил…“
Тя не трябваше да довършва.
„Имам приятелка“, казах аз, мислейки за Весела. „Тя е добра с компютрите. Може би ще успее да влезе в телефона. Но трябва да знаеш… каквото и да намерим, може да не ти хареса.“
Диана избърса сълзите си. Бременността я правеше уязвима, но в очите ѝ проблесна стомана.
„Искам да знам“, каза тя. „Вече не ме интересува фасадата. Интересува ме детето ми. И ако Петър е застрашил бъдещето ни, трябва да знам.“
Това беше началото на един неочакван съюз. Болният студент по право и бременната, измамена съпруга. Двама души, оставени извън лъскавия свят на Петър, сега се опитваха да съберат парчетата от неговите лъжи.
Глава 7: Цифровата следа
Срещнахме се с Весела в едно малко кафене близо до университета. Мястото беше шумно, пълно със студенти, и никой нямаше да ни обърне внимание. Диана беше нервна, стискаше чаша билков чай с две ръце.
„Значи, това е“, казах, плъзгайки телефона на Петър през масата.
Весела го взе. „Добре. Това е незаконно, да знаете. Да се рови в чужд телефон.“
„Брат ми е изчезнал, а банката ще вземе дома ни. Законът в момента ми е най-малката грижа“, отвърнах аз.
„Аз съм му съпруга. Давам съгласието си“, добави Диана.
Весела се усмихна криво. „Добре, адвокати. Разбрах. Ще ми отнеме малко време.“
Тя извади лаптопа си и няколко кабела. Докато работеше, ние с Диана седяхме в неловко мълчание.
„Какво е то?“, попита ме тя, сочейки към краката ми. Бях започнал да ги разтривам несъзнателно.
„Казва се ПОТС. Постурален ортостатичен тахикардичен синдром.“ Трудно ми беше да го кажа, но след нейната откровеност ѝ дължах същото. „Накратко, тялото ми не знае как да се справи с гравитацията. Като стоя прав, кръвта ми остава в краката, сърцето ми полудява, опитвайки се да я изпомпа, и мозъкът ми се изключва. Затова трябва да седя.“
Тя кимна. „Петър ми каза… каза ми, че си ‘малко мързелив’. Че ‘не обичаш да се напрягаш’.“
Затворих очи. „Това е неговият начин да се справя. Да омаловажава проблема, за да не му тежи. По-лесно е да имаш мързелив брат, отколкото болен.“
„Той е страхливец“, каза Диана с неочаквана злоба.
„Бинго!“, възкликна Весела, карайки ни да подскочим. „Влязох. Боже, този човек е идиот. Паролата е била датата на основаване на компанията на Мартин. Колко жалко.“
Тя започна да преглежда съдържанието. Лицето ѝ ставаше все по-сериозно.
„Добре, Антон. Беше прав. Имаме проблем. И то голям.“
Тя обърна екрана към нас. Първо, съобщенията. Десетки, стотици съобщения до жена на име Ива.
„Ива, прехвърлянето мина ли?“ „Трябват ми още десет хиляди до утре, Диана иска нова кола.“ „Мартин подозира. Трябва да спрем.“ „Не мога да спра, Ива. Влязох твърде надълбоко. Ти също.“
Диана издаде задавен звук и покри устата си. Беше грозно, черно на бяло. Не просто изневяра. Тя беше съучастник.
„По-лошо е“, каза Весела, отваряйки папка със сканирани документи. „Това са банкови извлечения. Фалшиви фактури. Договори. Той и Ива систематично са източвали фонда ‘Златен Щит’ от почти година.“
Тя превключи към имейлите.
„И ето я черешката на тортата. Имейл, изпратен от Петър преди два дни. До Мартин.“
Тя го отвори. Беше кратко.
„Мартин, подписвам. Прикачам документите за сделката с офшорната зона. В замяна, очаквам мълчанието ти по въпроса с Ива и фонда. Ще напусна страната веднага щом прехвърлянето бъде одобрено.“
„Какво означава това?“, попитах.
Весела прокара ръка през косата си. „Означава, че Мартин го е хванал. Знаел е за кражбата. И вместо да го предаде, го е използвал. Накарал го е да подпише нещо мръсно – вероятно пране на пари или нещо подобно. А Петър е станал изкупителната жертва. Сега Мартин има всичко – парите си обратно (вероятно), мръсната сделка е минала с подписа на Петър, а брат ти е беглец.“
Диана се тресеше. „Той ни е използвал. Използвал е мен, за да се добере до семейството ми. Използвал е бременността ми. Използвал е брат си, за да подпише престъпление.“
„И ето къде е отишъл“, каза Весела, сочейки последното приложение. Билет. Еднопосочен. Заминал е предишната вечер.
„Той е избягал“, прошепнах аз. „Той просто… е избягал. Оставил е мама с ипотеката. Оставил е теб с бебето. Оставил ме е мен…“
„Той е оставил Мартин да спечели“, каза Диана. Гласът ѝ беше студен. Треперенето ѝ спря. „Той си мисли, че е избягал. Но е оставил нас да се справим с бъркотията.“
Тя се изправи, бременният ѝ корем я правеше да изглежда внушително. „Е, няма да стане. Мартин може да е кръстник на баща ми, но той току-що унищожи семейството ми. Няма да му позволя да се измъкне.“
„Диана, какво ще правиш?“, попитах аз, уплашен от внезапната ѝ решителност.
„Ти учиш право, нали, Антон? Време е за практически урок.“ Тя погледна Весела. „Можеш ли да копираш всичко от този телефон? Всеки имейл, всяко съобщение, всяка фактура?“
„Вече го правя“, каза Весела с хищна усмивка.
„Добре. Защото утре сутрин отиваме да се срещнем с адвокат. И ще съдим Мартин. Ще го съдим за изнудване, за принуда, за каквото още се сетим. Ще използваме мръсотията на Петър, за да завлечем и шефа му в калта.“
Глава 8: Адвокат Кръстев
Кантората на адвокат Кръстев не беше лъскава като офиса на Мартин. Беше на стара улица, в сграда отпреди век. Вътре миришеше на прашни книги, полирано дърво и силно кафе. Самият Кръстев беше възрастен мъж с проницателни очи и папийонка, която изглеждаше нелепо, но някак му отиваше. Той беше адвокатът на семейството на Диана от десетилетия.
Седяхме в кабинета му – аз, Диана и Весела, която носеше лаптопа си като оръжие. Аз се чувствах не на място. Болката в краката ми беше ужасна след изкачването на трите етажа до кабинета му.
„Значи“, започна Кръстев, след като Диана му обясни накратко ситуацията. „Младият Петър е откраднал от работодателя си, имал е любовница, която му е помагала, бил е хванат, изнуден е да подпише фалшива сделка и е избягал от страната, оставяйки бременната си съпруга и задлъжнялото си семейство. Правилно ли съм разбрал?“
Формулирано така, звучеше още по-зле.
„Да“, каза Диана твърдо.
„А Мартин…“ Кръстев въздъхна. „Познавам Мартин от тридесет години. Той е акула. И то от вида, който усеща кръв от километри.“
„Той е и престъпник“, намеси се Весела. „Имаме доказателства. Той е принудил Петър да извърши престъпление. Това е съучастие и изнудване.“
Тя отвори лаптопа и започна да показва файловете. Адвокат Кръстев гледаше внимателно. Той чете имейлите, разглеждаше фалшивите фактури, анализираше подписания от Петър договор за офшорната сделка.
„Това е много сериозно“, каза той след дълго мълчание. „Доказателствата за престъпленията на Петър са неоспорими. Той ще лежи в затвора, ако някога се върне.“
„Не ме интересува Петър!“, каза Диана. „Интересува ме Мартин. Той го е използвал.“
„Да, така е. Проблемът, скъпа моя, е в доказването на принудата. Мартин ще твърди, че Петър е подписал доброволно, за да се опита да покрие кражбите си. Това е мръсен имейл, да, но не е пистолет, опрян в главата му. В съда това ще е думата на избягал крадец срещу тази на уважаван бизнесмен.“
Бяхме ударили на камък. Почувствах как надеждата ми се изпарява.
„Значи няма какво да направим?“, попитах аз.
Кръстев ме погледна. „Не казах това. Казах, че директна атака няма да проработи. Мартин е твърде укрепен. Но…“ Той се усмихна. „Мартин има една слабост. Егото си. И репутацията си. Той е изградил империя върху илюзията за стабилност. Ако тази илюзия се пропука…“
„Какво предлагате?“, попита Диана.
„Съдебен процес“, каза Кръстев. „Но не наказателен. Все още не. Предлагам гражданско дело. Ти, Диана, ще съдиш Мартин. Не за изнудване, а за…“ той се замисли. „За умишлено причиняване на емоционален стрес и финансови щети. Ще твърдим, че той е знаел за нестабилното състояние на Петър, но вместо да информира съпругата му (теб), той го е използвал, за да прокара съмнителна сделка, излагайки по този начин на риск теб и нероденото ти дете. Ще го изкараме безсърдечен хищник, който се възползва от семейни проблеми.“
„Това ще проработи ли?“, попитах аз, спомняйки си лекциите си по право. Звучеше тънко.
„Няма нужда да печелим делото, Антон“, каза Кръстев с блясък в очите. „Трябва само да го заведем. Трябва да стигнем до фаза ‘разкриване на доказателства’. Трябва да призовем Мартин да даде показания под клетва. Трябва да поискаме достъп до сървърите на компанията му. Самата заплаха от това, скандалът, който ще избухне, когато пресата научи, че бременната съпруга на служителя му го съди… това ще го накара да преговаря.“
Това беше брилянтно. И мръсно.
„А ипотеката на майка ти“, продължи Кръстев, обръщайки се към мен. „Ще подадем искане за запор върху всички активи на Петър в страната, ако има такива. И ще включим пропуснатите вноски като част от иска срещу Мартин, твърдейки, че неговите действия пряко са довели до неплатежоспособността на Петър.“
Изведнъж видях светлина в тунела. Това беше шанс. Не само да спасим дома на мама, но и да ударим Мартин там, където го боли.
„Аз съм свидетел“, казах аз. „Аз видях Диана в автобуса. Мога да свидетелствам за стреса, под който е била.“
„Аз също“, каза Весела. „Мога да удостоверя автентичността на дигиталните доказателства.“
Кръстев кимна. „Добре. Имаме екип. Ще бъде тежка битка. Мартин ще хвърли по нас най-добрите си адвокати. Ще се опитат да те смачкат, Антон. Ще използват увреждането ти срещу теб. Ще те изкарат мързелив, некомпетентен. Ще изкарат Диана златотърсачка. Ще изкарат Весела хакер. Бъдете готови.“
Бяхме готови. Бяхме трима аутсайдери срещу империя. Но вече нямахме какво да губим.
Глава 9: Бурята се надига
В деня, в който заведохме делото, настъпи ад. Както Кръстев беше предвидил, новината изтече веднага.
„Бременна съпруга съди бизнес титан!“ „Скандал в империята на Мартин: Измама, изневяра и изнудване!“ „Тайният живот на Петър: Кражби за милиони?“
Лицето на Мартин беше на всяка финансова емисия. Акциите на компанията му паднаха с няколко пункта. Точно както Кръстев беше предвидил, егото му беше ударено.
Ответният удар беше незабавен и брутален.
Първо удариха мен. В университета започна разследване. Анонимен сигнал твърдеше, че съм плащал на Весела, за да ми пише курсовите работи, и че съм лъгал за увреждането си, за да получавам академични облекчения. Професор Драганов, който вече ме мразеше, беше начело на комисията. Студентският ми кредит беше замразен до изясняване на случая.
После удариха Весела. Тя беше обвинена в нерегламентиран достъп до компютърни системи. От университета я заплашиха с изключване.
Най-тежко удариха Диана. Адвокатите на Мартин пуснаха в пресата съобщенията между Петър и Ива. Те я изкараха не просто измамена съпруга, а глупачка. Наивница, която не е виждала какво става под носа ѝ. Нейният баща ѝ се обади, крещейки, че е посрамила семейството.
А после дойде ред на майка ми.
Прибрах се една вечер и заварих Лилия да седи в тъмната кухня, стискайки писмо.
„Уволниха ме, Антон“, прошепна тя. „Хората, за които работя от десет години. Казаха, че не могат да държат в дома си майка на крадец и сестра на… на каквото и да си ти. Казаха, че не искат скандали.“
Това беше Мартин. Той дори не си правеше труда да се крие. Той ни мачкаше един по един, методично, отрязвайки всичките ни пътища за бягство.
Седнах до нея. Бяхме на дъното. Без пари, с ипотека, която всеки момент щеше да стане изискуема, и с опетнени имена.
„Ще се оправим, мамо“, казах, но думите звучаха кухо дори за мен.
„Как, Анди? Как? Брат ти ни съсипа. Този Мартин ще ни довърши.“
„Не, няма“, казах аз. В мен се надигаше нещо, което не бях усещал досега. Не беше болката или умората. Беше гняв. Студен, фокусиран гняв. „Той си мисли, че сме слаби. Той си мисли, че като ми отреже парите и репутацията, ще се предам. Той не знае, че аз живея с болка всеки ден. Това тук е просто… неудобство.“
Станах, игнорирайки протеста на тялото си.
„Имам лекции за учене. Трябва да докажа, че Драганов греши. Весела трябва да подготви защитата си. А утре имаме среща с Кръстев. Тази битка не е свършила.“
Лилия ме погледна, сякаш ме виждаше за първи път. Вече не бях болното ѝ момче. Бях войник.
„Какво ще правиш?“, попита тя.
„Ще уча. И ще се бия. Това е единственото, което мога.“
Глава 10: Ива
Весела не беше просто ядосана. Тя беше бясна. Опитът да я изключат беше лична обида.
„Този Мартин си мисли, че е бог“, изсъска тя, докато ровеше из тъмните кътчета на интернет от стаята си в общежитието. „Ще му покажа аз на него кой хаква кого.“
„Весела, не прави нищо глупаво“, предупредих я аз. „Вече си обвинена в…“
„… в това, което така или иначе правя? Антон, те вече стреляха. Време е да отвърнем. Търся Ива.“
„Любовницата на Петър? Защо?“
„Защото тя е липсващото парче. Петър избяга. Мартин лъже. Диана е жертва. Но Ива… тя е съучастник. Тя знае точно къде са заровени телата. Мартин я е притиснал да мълчи, но обзалагам се, че не ѝ е платил достатъчно за мълчанието.“
Весела беше права. Ива беше ключът.
Отне ѝ два дни. Два дни на безсънни нощи, тонове кафе и хакерски умения, които ме плашеха. Тя проследи цифровите следи, които Ива си мислеше, че е изтрила. Намери я.
Ива не беше избягала. Беше се скрила. Живееше в малък апартамент под наем в друг квартал, плащайки в брой.
„Трябва да отидем“, каза Весела.
„Аз и ти?“, попитах.
„Не. Ти и Диана.“
„Диана? Да се срещне с любовницата на мъжа си? Ти луда ли си?“
„Тя е единствената, която може да я накара да говори. Жена с жена. Две жени, предадени от един и същи мъж. И двете прецакани от Мартин. Повярвай ми, те имат общ език.“
Идеята беше ужасяваща. Но и някак логична.
Убеждаването на Диана беше трудно.
„Да видя нея?“, извика тя, когато ѝ предложих. „Жената, заради която той открадна? Жената, с която ми е изневерявал, докато аз нося детето му?“
„Тя е единственият ни шанс, Диана. Тя е също толкова жертва на Мартин, колкото и ние. Той я е използвал, точно както е използвал Петър.“
Отне ѝ часове, но накрая се съгласи.
Намерихме Ива в апартамента. Беше обикновено момиче, далеч от бляскавата фатална жена, която си представях. Беше бледа, уплашена и изглеждаше така, сякаш не беше спала от седмици.
Когато видя Диана да стои на прага ѝ, Ива се опита да затвори вратата.
„Махай се! Не знам нищо!“
„Моля те“, каза Диана, а гласът ѝ беше тих, но твърд. „Не съм дошла да се карам. Дошла съм, защото Мартин ни унищожава. И двете.“
Ива се поколеба.
„Той те остави да поемеш вината, нали?“, продължи Диана. „Петър избяга, а Мартин те заплаши, за да мълчиш. Заплаши ли те, Ива?“
Ива се разплака. Грозен, конвулсивен плач. Тя ни пусна вътре.
Апартаментът беше празен, само с един матрак на пода и куфари.
„Той ми каза, че ще се ожени за мен“, промълви Ива през сълзи. „Каза, че Диана е просто сделка. Че ще вземем парите и ще заминем заедно. Аз… аз бях толкова глупава. Обичах го.“
„И той те остави“, казах аз, сядайки тежко на единствения стол. Краката ми отказваха.
„По-лошо“, каза Ива. „Мартин дойде при мен. Ден след като Петър изчезна. Каза, че знае всичко. Каза, че ако кажа и една дума, ще се погрижи да вляза в затвора за съучастие. Накара ме да подпиша декларация, че Петър е действал сам.“
„И ти подписа?“, попита Диана.
„Какво можех да направя? Нямам пари, нямам семейство. Той ме заплаши.“
Диана пристъпи към нея. За миг си помислих, че ще я удари. Вместо това, тя седна на матрака до нея.
„Той направи същото и с нас. Опитва се да изключи приятелката на Антон от университета. Уволни майка му. Съсипва репутацията ми. Той си мисли, че като ни раздели, ще спечели.“
Диана пое ръката на Ива. „Но какво ще стане, ако не сме разделени? Какво ще стане, ако ти дойдеш в съда и кажеш истината? Адвокат Кръстев може да ти издейства имунитет. Да станеш защитен свидетел.“
Ива вдигна поглед, в очите ѝ се бореха страх и надежда. „Да свидетелствам? Срещу Мартин?“
„Срещу Петър“, поправи я Диана. „И срещу Мартин. Кажи истината. Кажи как Мартин те е принудил да подпишеш фалшива декларация. Кажи как те е заплашил. Ти си нашето оръжие, Ива. Ти си единствената, която може да го събори.“
Това беше моментът. Ива погледна към Диана, бременната съпруга на мъжа, който я беше съсипал. И в този поглед видях как страхът ѝ се превръща в ярост.
„Той ме нарече ‘малка, глупава счетоводителка’“, прошепна Ива. „Ще му покажа аз на него колко съм глупава.“
Глава 11: Затишие пред буря
Свидетелските показания на Ива промениха всичко. Адвокат Кръстев незабавно внесе искане за изменение на делото, добавяйки обвинения в заплаха срещу свидетел и възпрепятстване на правосъдието. Адвокатите на Мартин бяха хванати неподготвени.
Внезапно те станаха тези, които искаха да преговарят.
„Предлагат споразумение“, каза ни Кръстев в кабинета си. Бяхме целият екип – аз, Диана, Весела и дори Ива, която сега беше под закрилата на Кръстев.
„Какво споразумение?“, попита Диана.
„Мартин ще изплати изцяло ипотеката на майка ти, Антон. Ще плати всички съдебни разходи. Ще изтегли всички обвинения срещу теб и Весела и ще използва влиянието си, за да ви върне в университета. Ще даде на Ива значителна сума, за да ‘започне отначало’ някъде далеч. И ще създаде попечителски фонд за нероденото дете на Диана.“
Това беше пълна капитулация.
„А в замяна?“, попитах аз.
„Иска пълно мълчание. Иска да оттеглим делото. Иска Ива да ‘изгуби’ спомените си за заплахите. Иска всичко това да изчезне.“
В стаята настъпи тишина. Това беше всичко, което искахме. Мама щеше да запази дома си. Аз и Весела бяхме спасени. Детето на Диана беше осигурено.
„Не“, каза Диана.
Всички я погледнахме.
„Какво ‘не’?“, попита Кръстев.
„Казах ‘не’. Той си мисли, че може да ни купи? Той си мисли, че може да хвърли пари по нас и ние ще забравим? Той съсипа брат ти, Антон. Той ме унижи. Той заплаши Ива. Не искам парите му. Искам да го видя да дава показания.“
Бях шокиран от силата ѝ. Но тя беше права. Ако приемехме, Мартин печелеше. Той щеше да си тръгне невредим, а ние щяхме да живеем с парите от мълчанието си.
„Тя е права“, казах аз, макар сърцето ми да се свиваше при мисълта за ипотеката. „Аз съм студент по право. Ако сега се огъна, защо изобщо уча? Искам да го видя в съда.“
Весела кимна. „И аз съм вътре. Искам да видя как Драганов ще ми се извини лично.“
Кръстев се усмихна бавно. „Знаех си, че сте борбени. Добре тогава. Отказваме споразумението. Отиваме на съд. Подгответе се. Ще бъде мръсно.“
Глава 12: Завръщането
Две седмици преди делото да започне, някой почука на вратата ни. Беше късно вечерта. Аз и майка ми тъкмо вечеряхме – хляб и сирене, това беше всичко, което можехме да си позволим.
Отворих.
Беше Петър.
Изглеждаше ужасно. Беше отслабнал с поне десет килограма. Лъскавият бизнесмен беше изчезнал. На негово място стоеше мъж с брадясало лице, хлътнали очи и миризма на страх и евтин алкохол.
„Анди“, прошепна той.
Майка ми изпусна чинията.
„Петре? Боже мой, Петре!“ Тя се втурна и го прегърна, плачейки.
Той просто стоеше там, празен.
„Какво правиш тук?“, попитах студено. „Мартин ще те арестува.“
„Няма значение“, каза той с дрезгав глас. „Парите свършиха. Криех се в една дупка накрай света. Но… не можех повече. Разбрах, че сте го съдили. Разбрах какво е направил с мама. С теб.“
Той ме погледна, а в очите му имаше нещо, което никога не бях виждал – истински срам.
„Винаги съм си мислел, че ти си слабият, Антон. С тази твоя… болест. Мислех, че трябва да те защитавам, като се преструвам, че не съществуваш. Мислех, че аз съм силният, този, който ще успее.“
Той се изсмя горчиво. „Аз съм най-големият страхливец. А ти… ти се изправи срещу Мартин. Ти, когото едвам те държат краката. Ти се оказа по-силен от мен.“
„Защо се върна, Петре?“, попитах отново.
„За да свидетелствам“, каза той. „Адвокат Кръстев се свърза с мен. Намери ме. Каза ми, че ако се върна и кажа истината… всичко… може би ще имам шанс за по-лека присъда. Но не се връщам заради това.“
Той погледна майка ни, която го държеше, сякаш беше изгубеното ѝ дете.
„Връщам се, защото ви дължа поне истината. И дължа на Диана… дължа ѝ да види мъжа, за когото се е омъжила, да поеме отговорност.“
„Ще влезеш в затвора, Петре.“
„Знам. Там ми е мястото. Но преди това ще завлека Мартин с мен.“
В този момент видях частица от стария си брат. Не арогантния бизнесмен, а момчето, което се биеше за мен в училище. Той беше счупен, но беше тук.
Глава 13: Съдебната зала
Съдебната зала беше претъпкана. Мартин седеше на масата на защитата, заобиколен от трима скъпоплатени адвокати, изглеждайки спокоен и отегчен.
Първо свидетелства Ива. Тя беше нервна, но Кръстев я водеше внимателно. Тя разказа всичко – за аферата, за фалшивите фактури, за заплахите от Мартин. Адвокатите на Мартин се опитаха да я дискредитират като отхвърлена любовница, но тя устоя.
После дойде Диана. Тя беше величествена. Говореше спокойно за лъжите на Петър, за срещата ни в автобуса, за страха си. Говореше за това как Мартин е използвал брака ѝ като бизнес сделка. Тя не плачеше. Беше студена като стомана.
Дойде моят ред. Трябваше да ми донесат стол, за да седна на свидетелското място. Адвокатът на Мартин веднага се нахвърли върху това.
„Господин Антон, вярно ли е, че страдате от състояние, което причинява ‘мозъчна мъгла’?“
„Да.“
„Значи е възможно да не си спомняте събитията ясно?“
„Не“, отговорих твърдо. „Това засяга тялото ми, не ума ми. Помня много ясно как жена мизерстваше, докато съпругът ѝ беше принуждаван да извършва престъпления за шефа си.“
Залата зашумя.
Най-накрая призоваха Петър.
Той влезе с белезници, придружен от двама полицаи. Мартин го погледна за първи път с нещо като… изненада. Той не беше очаквал това.
Петър се закле. И започна да говори.
Той не се опита да се оправдае. Призна всичко. Кражбите. Изневярата. Лъжите. Разказа как е бил обсебен от успеха, как се е срамувал от произхода си, как е искал да бъде като Мартин.
И тогава погледна право към Мартин.
„Но аз откраднах пари. А той открадна живота ми. Той ме хвана. Той знаеше всичко. Знаеше за майка ми, за брат ми. И той ми каза: ‘Подпиши тази сделка, или ще унищожа всички, които обичаш’. Той ми продиктува имейла. Той ми купи билета. Той ме превърна в беглец, за да може да си изчисти ръцете.“
Адвокатите на Мартин крещяха „Протест!“, но беше твърде късно. Всички го бяха чули.
Мартин вече не изглеждаше отегчен. Той беше блед.
Глава 14: Последствия
Делото приключи. Гражданското дело. Съдебните заседатели ни присъдиха огромно обезщетение. Те не повярваха на Мартин. Но това беше само началото.
Въз основа на показанията на Петър и Ива, прокуратурата започна наказателно разследване срещу Мартин.
Петър получи присъда. Пет години. Намалена заради сътрудничеството му. Видях го, преди да го отведат.
„Съжалявам, Анди“, каза той.
„Знам“, отговорих. „Ще те чакаме, когато излезеш.“
Мартин беше арестуван. Империята му се срина. Оказа се, че мръсната сделка на Петър е била само върхът на айсберга. Той беше изградил цялата си компания върху измами.
Ива получи условна присъда като защитен свидетел. Тя напусна града.
Аз и Весела бяхме възстановени в университета. Професор Драганов беше принуден да се извини публично.
Майка ми запази апартамента. Парите от обезщетението покриха ипотеката и ни дадоха възможност да дишаме.
Диана роди момиченце. Красиво, здраво момиченце. Тя подаде молба за развод.
Глава 15: Ново начало
Година по-късно. Седях в автобуса, на същото място зад шофьора. Пътувах за стажа си в кантората на адвокат Кръстев. Болестта ми не беше изчезнала. Все още имах лоши дни. Но се бях научил да живея с нея.
Автобусът спря. Качи се жена с покупки. Беше Диана. Тя ме видя и се усмихна.
„Антон. Мога ли?“
„Разбира се“, казах аз, премествайки се навътре.
Тя седна до мен. Беше променена. Умората я нямаше. Изглеждаше… спокойна.
„Как е Лилия?“, попита тя.
„Добре е. Започна да плете. Казва, че ѝ помага.“
„А ти? Как е в кантората?“
„Трудно е. Кръстев ме кара да нося папки по цял ден. Мисля, че го прави нарочно“, засмяхме се.
„Той е добър учител. Ще станеш страхотен адвокат, Антон. Ти виждаш нещата, които другите пропускат.“
Поговорихме още малко. За бебето. За времето. За университета на Весела.
На следващата спирка тя стана. „Трябва да слизам. Детегледачката ме чака.“
„Радвам се да те видя, Диана.“
Тя ме погледна, усмивката ѝ беше топла. „Знаеш ли, онзи ден в автобуса… ти ми каза истината. Благодаря ти за това. Ти спаси не само дома на майка си. Ти спаси и мен.“
Тя слезе.
Автобусът потегли. Загледах се през прозореца. Пътят беше дълъг. Животът ми никога нямаше да бъде лесен. Винаги щеше да има болка, винаги щеше да има дни, в които не мога да стоя.
Но за първи път от много време насам се чувствах стабилен. Не ми трябваха краката ми, за да бъда силен. Имах нужда само от истината.