Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Имам 3-ма сина и 6 дъщери – ето как изглежда майката, родила 9 деца за 13 години
  • Новини

Имам 3-ма сина и 6 дъщери – ето как изглежда майката, родила 9 деца за 13 години

Иван Димитров Пешев март 8, 2024
sadkvdsfkvkdsfvkdfkbgfb.png

Сату Нордлинг Гонсалес е родена във Финландия, но в момента живее със семейството си в Швеция. 35-годишната жена има девет деца и води блог за майчинството, който е много популярен. Съпругът й Андреас е от Уругвай. Имат шест дъщери и трима синове . Най-голямото дете е на 12 години, а най-малкото – на 4 месеца.

„Ако се замисля, през последните 13 години от живота си бях предимно бременна. Семейството ми е най-скъпото нещо за мен и без децата не мога да си представя живота си. Когато бях малка, мечтаех за голямо и задружно семейство ”, казва многодетната майка .

майка с бебче

Интересно е, че преди да забременее за първи път, лекарите са информирали Сату, че има проблеми със зачеването и затова ще й е трудно да стане майка.

„Много хора дори не подозират, че преди да родя първото си дете, имах големи трудности със забременяването. Имах зад гърба си спонтанен аборт, имах здравословни проблеми … В една клиника, където лекуват безплодие, ми казаха, че никога не мога да бъда майка. Най-вече по въпросите на семейното планиране съпругът ми ми помогна с постоянната си подкрепа. Днес Андреас ми помага с деца във всичко “, казва Сату.

Ако не е помощта на съпруга ѝ, многодетната майка не би се справила толкова добре. В крайна сметка за всички деца може да се каже, че са все още малки. Най-голямата, Никол, е на 12 години, Ванес е на 11 години, близнаците Джонатан и Данило са на 10 години, Оливия е на 7 години, Кевин е на 6 години, Селина е на 2 години, а най-малката е само на 4 месеца и тя се нуждае от постоянно внимание.

Сату не крие факта, че понякога ѝ е много тежко, много е уморена, а понякога може да се ядоса повечко. В крайна сметка не е лесно да отгледаш девет деца, въпреки че съпругът й й помага във всичко. След такива моменти тя се измъчва от угризения съвестта, но те са нещо естествено.

„Да бъдеш мама е неблагодарна и упорита работа. Понякога се чувствам много уморена, дори преди да съм закусила. Но любовта и щастието на децата ми са най-доброто възнаграждение за всички безсънни нощи ”, пише Сату в блога си.

Много последователи на многодетната майка отбелязват, че жената изглежда много добре, въпреки деветте си деца.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Проф. Константинов: Такова нещо у нас досега не се е случвало!
Next: Водеща в БТВ побърка зрителите! Ето как ги поздрави

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.