Имаше един мъж в офиса, колега, когото всички подминаваха. Казваше се Стоян. Беше тих, незабележим и винаги изглеждаше леко приведен, сякаш тежестта на света беше върху раменете му, но той я носеше с примирено безразличие.
Всеки ден, точно в дванадесет и тридесет, Стоян отваряше старата си избеляла чанта и изваждаше обяда си. Винаги едно и също. Един и същ обикновен, тъжен сандвич, увит в прозрачно фолио. Две филии хляб, тънък резен шунка и парче кашкавал. Без напитки. Без десерт. Без никакви закуски.
В нашия лъскав офис, с отворен план, където хората поръчваха скъпи салати, екзотично суши или обсъждаха най-новите гурме ресторанти, ритуалът на Стоян беше аномалия. Той беше обект на тих присмех и не толкова тихи подигравки.
„Горкият Стоян“, казваше Десислава, най-амбициозната и хаплива жена в нашия отдел, докато разбъркваше своята киноа с авокадо. „Сигурно живее в пълна мизерия. Чудя се изобщо плащат ли му?“
Други кимаха. Подигравахме му се. Не злобно, не открито, а по онзи коварен, корпоративен начин – със съжалителни погледи, тихи подмятания край машината за кафе и демонстративно избягване. Аз, Мартин, признавам си, също участвах. Никога не казах нищо директно, но се усмихвах на шегите, кимах, когато трябваше, и чувствах онова леко превъзходство на човек, който може да си позволи топъл обяд.
Стоян обаче никога не реагираше. Когато някой погледнеше към сандвича му и цъкнеше с език, той просто вдигаше очи, леко се усмихваше – една тъжна, почти незабележима усмивка – и продължаваше да дъвче бавно. Сякаш беше глух за подигравките, или сякаш те просто не можеха да го достигнат.
Един ден обаче всичко се промени. Дойде имейл от „Човешки ресурси“. Стоян напускаше. Незабавно. Без предизвестие, без прощално парти, без торта в стаята за почивка. Просто „Стоян вече не е част от екипа. Пожелаваме му успех.“
Офисът притихна за момент. Десислава изсумтя. „Сигурно са го уволнили. Най-накрая. Не вършеше почти нищо.“
Но нещо в мен се обади. Може би беше вина. Същия следобед, докато повечето колеги вече обсъждаха кой ще заеме мястото му, аз го видях да събира малкото си лични вещи от бюрото. Имаше само една изтъркана чаша за кафе, снимка в рамка на малко момиченце (вероятно дъщеря му) и няколко стари тефтера.
Приближих се. „Хей, Стоян. Имаш ли нужда от помощ?“
Той вдигна очи, изненадан. Усмивката му този път беше различна – не тъжна, а по-скоро… уморена. „Мартин. Благодаря. Почти приключих. Просто изхвърлям боклука.“
Помогнах му да събере празните класьори и стари разпечатки. Бюрото беше почти празно. „Само това чекмедже остана“, каза той и посочи най-долното, заключено чекмедже. Той извади малък ключ, отключи го и се опита да го издърпа, но то заяде. „Проклетото нещо“, промърмори той. „Винаги засича.“
„Чакай, аз ще опитам“, предложих.
Той се отдръпна, леко задъхан, сякаш дори това усилие го беше изтощило. Хванах дръжката и дръпнах рязко. Чекмеджето излетя.
Тогава замръзнах.
Вътре, в хаоса от стари кабели, телбод и изсъхнали химикалки, видях нещо, което нямаше място там.
Глава 2: Чекмеджето
То не беше едно нещо. Бяха няколко.
Първо, погледът ми беше привлечен от дебел, лъскав каталог. На корицата имаше снимка на огромна, ултрамодерна яхта, разсичаща тюркоазени води. Заглавието беше на английски, но беше ясно – каталог за луксозни яхти, от онези, които струват десетки милиони.
До него лежеше кожен портфейл, който изглеждаше всичко друго, но не и евтин. Беше от тъмна, зърнеста кожа, от онези, които ухаят на богатство. Беше леко отворен и от него се подаваше ръбът на златна кредитна карта. Не обикновена златна, а от онези тежки, метални карти, запазени за най-богатите клиенти на частни банки.
Но това, което ме накара да замръзна, беше под тях. Папка. Не обикновена офис папка, а кожена, с релефни инициали, които не можех да разчета. Издърпах я леко. Вътре имаше документи. Много документи.
Най-отгоре видях снимка, прикрепена с кламер. Беше Стоян. Но не Стоян, когото познавах. Този Стоян беше облечен в безупречен смокинг, държеше чаша шампанско и се смееше. До него стоеше не кой да е, а Петър – нашият главен изпълнителен директор. Големият шеф. Бизнесменът, който управляваше компанията с желязна ръка, човек, който притежаваше половината град и чието име се споменаваше само шепнешком. На снимката Петър беше прегърнал Стоян приятелски, като равен.
Под снимката имаше договор. Погледнах бегло. Очите ми сканираха жаргона – „акционерно споразумение“, „дялово участие“, „учредителен акт“.
Стоян. Човекът с тъжния сандвич. И Петър. Като партньори.
Сърцето ми започна да бие лудо. Продължих да ровя, ръцете ми леко трепереха. Под договора имаше още нещо. Призовка. И чернова на съдебен иск.
Имената бяха ясни. Ищец: Стоян. Ответник: Петър.
Обвиненията, изброени в документа, ми отнеха дъха: „Измама в особено големи размери“, „Присвояване на активи“, „Фалшифициране на подписи“.
„Какво правиш?“
Гласът на Стоян беше остър като лед. Вдигнах поглед. Той стоеше над мен, а лицето му беше преобразено. Тъжната, примирена маска беше изчезнала. На нейно място имаше студена, пресметлива ярост. Усмивката я нямаше.
„Аз… чекмеджето…“, заекнах, изпускайки папката.
Той се наведе рязко, грабна папката, каталога и портфейла и ги напъха в чантата си с едно бързо, отработено движение. Ципът изсъска.
„Видял си достатъчно“, каза той. Гласът му беше по-дълбок, по-твърд. Това не беше гласът на човека, който ядеше сандвич с шунка.
„Стоян, аз не разбирам… Ти и Петър…“
„Това не е твоя работа, Мартин.“ Той преметна чантата през рамо. „И за твое добро, забрави какво си видял. Забрави за мен. Забрави за сандвичите.“
Той се обърна и тръгна към асансьора.
„Но… ти го съдиш? Собственика на компанията?“
Стоян спря, но не се обърна. „Аз не съдя собственика на компанията. Аз съдя човека, който ми я открадна.“
Вратите на асансьора се отвориха. Той влезе. Преди да се затворят, той ме погледна. В очите му имаше предупреждение, което смрази кръвта ми. „И не се доверявай на никого тук. Особено на Десислава. И най-вече на Петър.“
Вратите се затвориха.
Останах сам в тихия офис, взирайки се в празното чекмедже. Миризмата на застоял хляб сякаш още висееше във въздуха, но сега беше смесена с нещо друго. Миризмата на огромни пари, на дълбоко предателство и на смъртна опасност.
Глава 3: Параноя
Онази нощ не спах. Всяка сянка в апартамента ми изглеждаше заплашителна. Шумът на хладилника звучеше като зловещо броене. В съзнанието ми се въртяха образи: сандвичът, яхтата, златната карта, студените очи на Стоян.
„Какво ти е?“ промърмори съпругата ми, Анна, до мен. „Въртиш се от часове.“
„Нищо. Просто… мисля за работа.“
Анна въздъхна. Тя знаеше за напрежението. Знаеше за огромния кредит за жилище, който бяхме взели миналата година. Апартаментът беше нашата мечта, но и нашата клетка. Всяка вноска беше борба, а аз бях основният източник на доходи. Дори най-малкото сътресение в работата ми можеше да ни изпрати на улицата.
„Заради онзи, Стоян, нали?“ попита тя. „Радвам се, че са го махнали. Винаги ме е побивал тръпки от такива тихи хорица.“
Кимнах, без да казвам нищо. Как можех да ѝ обясня, че „тихото хорице“ вероятно е мултимилионер, въвлечен в съдебна битка с един от най-мощните бизнесмени в страната? Как да ѝ кажа, че току-що съм надникнал в кутията на Пандора и сега се страхувам какво ще излезе от нея?
На следващия ден в офиса беше сюрреалистично. Всичко беше същото. Десислава флиртуваше с шефа на отдела, хората обсъждаха уикенда, машината за кафе бръмчеше. Но за мен всичко беше различно. Бюрото на Стоян беше празно, сякаш никога не е съществувал. Но присъствието му беше по-силно от всякога.
Забелязах неща, които преди не виждах. Начина, по който Петър, големият шеф, мина през офиса – не като собственик, а като завоевател. Начина, по който Десислава го гледаше – не просто с амбиция, а с… притежание.
Почувствах се наблюдаван. Всеки път, когато вдигнех поглед, срещах нечий поглед. Когато отидох да си налея вода, разговорът до мен спря рязко. Параноя? Или предупреждението на Стоян беше реално?
В края на работния ден, точно когато си събирах нещата, телефонът на бюрото ми иззвъня. Беше вътрешен номер. От кабинета на Петър.
Сърцето ми подскочи.
„Мартин, ела при мен за момент“, прогърмя гласът му. Не беше покана. Беше заповед.
Ръцете ми изстинаха. Той знаеше. Стоян му беше казал. Или Десислава ме е видяла? Целият ми живот, ипотеката ми, всичко проблесна пред очите ми.
Глава 4: В бърлогата на лъва
Кабинетът на Петър беше на последния етаж. Беше по-голям от целия ми апартамент. Прозорци от пода до тавана разкриваха града под нас като блещукаща карта. Всичко беше в тъмно дърво, кожа и стомана. Миришеше на пари и власт.
Петър стоеше зад огромно бюро от махагон. Той беше висок, с перфектно сресана коса, леко посивяла по слепоочията, и облечен в костюм, който струваше колкото моята заплата за три месеца. Той беше въплъщението на бизнесмен от корица на списание.
Той не ме покани да седна. Просто ме гледаше. Очите му бяха сиви и студени.
„Мартин“, започна той, като гласът му беше равен и спокоен. „Чувам, че си помогнал на Стоян да си събере багажа вчера.“
Преглътнах. „Да, господин Петър. Просто… беше колегиално.“
Той се усмихна. Беше хищна усмивка, която не достигаше до очите му. „Колегиално. Харесва ми. Ти си добър колега, Мартин. Лоялен.“
Той заобиколи бюрото и се приближи до мен. За момент се уплаших, че ще ме удари. Но той просто постави тежката си ръка на рамото ми.
„Знаеш ли, Стоян беше… разочарование“, продължи той, сякаш говореше за лошо време. „Работи тук от години. Винаги тих, винаги… прост. Оказа се, че не е бил нито едното, нито другото.“
Сърцето ми спря. Той знаеше.
„Хората са интересни същества, Мартин. Крият неща. Водят скрити животи. Мислят си, че са умни.“ Той стисна рамото ми малко по-силно. „Ти си умен, нали, Мартин? Знаеш кога да си държиш устата затворена.“
Това не беше въпрос. Беше заплаха.
„Аз… аз не знам за какво говорите“, успях да измънкам.
Петър се изсмя. „Разбира се, че не знаеш. Ти си просто лоялен служител. Човек с ипотека. Човек със семейство. Човек, който разбира как работи светът.“
Той се върна зад бюрото си и седна. „Стоян имаше някои… налудничави идеи. Илюзии за величие. Чувстваше се ощетен. Знаеш как е – слабите хора винаги обвиняват силните за провалите си.“
Той отвори чекмедже и извади кутия пури. „Но компанията е силна. Аз съм силен. И се грижа за хората си, Мартин. Грижа се за лоялните.“
Той ми подаде една пура. Аз не пушех.
„Вземи я“, настоя той.
Треперейки, я поех.
„Десислава ми каза, че си много кадърен в отдела за анализи“, каза той, сменяйки темата рязко. „Мисля, че е време да ти дадем малко повече отговорност. Може би увеличение на заплатата. Това би помогнало с… ипотеката, нали?“
Кръвта ми замръзна. Това беше подкуп. Явен, безсрамен подкуп.
„Да, господине. Би помогнало“, казах аз, а гласът ми звучеше чуждо.
„Отлично. Сега си върви. И, Мартин…“ Той запали собствената си пура, изпускайки облак дим. „Радвам се, че си в моя отбор. Щеше да е жалко, ако беше в неговия.“
Глава 5: Семейни конфликти и тайни
Излязох от кабинета на Петър с крака като олово. Пурата тежеше в ръката ми като граната. Не бях в „неговия отбор“. Не бях в ничий отбор. Бях в капан.
Прибрах се у дома и заварих Анна да плаче на кухненската маса. Пред нея имаше писмо от банката.
„Какво е това?“ попитах, макар че вече знаех.
„Обадиха ми се. От банката. Казаха, че има… преразглеждане на кредита ни. Заради някаква „вътрешна проверка“ в твоята компания. Питаха дали доходът ти е сигурен.“ Гласът ѝ трепереше от гняв и страх. „Какво си направил, Мартин? Какво става в тази работа?“
Петър. Това беше негово дело. Той не просто ме подкупваше; той ми показваше бухалката, преди да ми предложи моркова. Държеше ипотеката ми в ръцете си.
„Всичко е наред, Анни“, излъгах аз, опитвайки се да звуча успокояващо. „Просто… корпоративно преструктуриране. Говорих с големия шеф. Всичко ще се оправи. Дори ми намекна за повишение.“
Тя вдигна очи, пълни със сълзи и подозрение. „Повишение? Или те изхвърлят?“
„Повишение“, казах твърдо. Хвърлих пурата в кофата за боклук. „Всичко е под контрол.“
Но не беше. Тази нощ отново не спах. Бях разкъсван. От една страна беше Петър – властен, опасен, но предлагащ сигурност. Сигурност за дома ми, за семейството ми. От другата беше Стоян – енигма, жертва или манипулатор? И какво общо имах аз с тяхната битка за милиони?
Трябваше да разбера. Трябваше да знам в какво съм се забъркал.
Взех решение. Ще намеря Стоян.
Следващите няколко дни в работата бяха мъчение. Преструвах се на лоялен служител. Кимвах на Десислава. Работех извънредно върху анализите, които Петър ми възложи – анализи, които, осъзнавах сега, вероятно бяха свързани със съдебния процес. Той ме караше несъзнателно да му помагам да прикрие следите си.
През нощта обаче водех друг живот. Скрит живот. Започнах да ровя. Използвах стария адрес на Стоян от архивите на „Човешки ресурси“. Беше в краен, западнал квартал. Отидох там. Беше порутена кооперация. Съседите казаха, че никой не живее в този апартамент от години, но наемът винаги се плаща в брой. Беше фалшив адрес. Прикритие.
Бях в задънена улица. Докато не се сетих за снимката в рамка на бюрото му. Момиченцето. Ако имаше дъщеря, тя трябваше да е някъде.
Започнах да търся в социалните мрежи, в публични регистри. Търсех комбинация от фамилията му (която видях в съдебния иск) и първото име „Лилия“.
И я намерих.
Лилия. Беше на двадесет и една. Студентка в университета. Учеше право. Иронията беше жестока. На снимките ѝ в мрежата тя изглеждаше умна, жизнена, щастлива. Но последните ѝ публикации бяха отпреди шест месеца. След това… нищо.
Намерих адреса ѝ. Беше в Студентски град.
Една вечер, след работа, отидох там. Беше шумно общежитие. Намерих стаята ѝ. Почуках.
Вратата отвори младо момиче, но не беше Лилия.
„Търся Лилия“, казах аз.
Момичето ме изгледа тъжно. „Лилия вече не живее тук. Тя… тя се разболя. Много сериозно. Трябваше да прекъсне.“
„Разболя? Какво ѝ е?“
„Не знам точно. Нещо с кръвта. Много рядко. Баща ѝ я взе. Каза, че ще я води в чужбина за лечение.“
Сърцето ми се сви. „Баща ѝ? Стоян?“
„Да. Той беше съсипан. Идваше тук всеки ден. Носеше ѝ храна. Винаги носеше една и съща торбичка. В нея имаше само… сандвич. За него. Всички пари, които имаше, отиваха за лекарствата ѝ.“
Всичко се свърза. Сандвичът. Това не беше мизерия. Беше саможертва.
„Знаеш ли къде са сега?“
Момичето поклати глава. „Не. Но той спомена, че трябва да спечели едно дело. Каза, че това е единственият им шанс. Че някой е откраднал парите за лечението на Лилия.“
Петър. Той не просто беше откраднал компанията на партньора си. Той беше откраднал шанса за живот на дъщеря му.
Глава 6: Адвокати и предателства
Вече не ставаше въпрос за ипотека или повишение. Ставаше въпрос за нещо много по-първично. Върнах се в офиса същата нощ. Сградата беше празна. Охраната ме познаваше и ме пусна, мислейки, че съм поредният амбициозен служител, работещ до късно.
Отидох до бюрото си. Но не включих моя компютър. Отидох до празното бюро на Стоян. Знаех, че той е бил тук с причина. Той е събирал доказателства. Трябваше да е оставил нещо.
Промъкнах се в архива. Като анализатор, имах достъп до стари финансови отчети. Започнах да копая. Рових с часове. Търсех несъответствия, търсех името на Петър, името на Стоян.
И тогава го видях.
Преди десет години. Поредица от огромни преводи. Милиони. Прехвърлени от фирмата към офшорна холдингова компания. Парите бяха класифицирани като „инвестиция в развойна дейност“. Но компанията-получател… беше собственост на Петър. Това беше кражбата. Ясна като бял ден.
Стоян не беше напуснал. Той беше изтласкан, измамен, а след това, в акт на върховна арогантност, Петър му беше дал тази мизерна работа. За да го държи под око. За да го унижава. За да му показва всеки ден какво е загубил, докато яде тъжния си сандвич.
Разпечатах документите. Ръцете ми трепереха. Това беше димящото оръжие.
Точно тогава чух шум.
Някой беше в офиса.
Замръзнах. Стъпки. Приближаваха се. Пъхнах документите под ризата си.
Вратата на архива се отвори. Беше Десислава.
Тя ме погледна, после погледна принтера, който все още беше топъл. „Работиш до късно, Мартин. Или… търсиш нещо?“
„Просто… проверявах едни стари данни за доклада на Петър“, излъгах аз.
Тя се усмихна бавно. „Петър ще се радва. Той много те харесва напоследък. Каза, че си лоялен.“ Тя изрече думата „лоялен“ сякаш беше мръсна.
„Тръгвам си“, казах аз и тръгнах да я заобиколя.
Тя ме спря, слагайки ръка на гърдите ми. Пръстите ѝ усетиха хартията под ризата ми.
Очите ѝ се разшириха. „Какво е…“
В този момент вратата на офиса се отвори отново. Този път беше Петър. Видя ни. Видя ръката ѝ на гърдите ми, видя изражението на лицето ми.
„Десислава? Мартин? Каква приятна изненада.“ Гласът му беше леден. „Частна среща в архива?“
Лицето на Десислава пребледня. „Шефе, аз просто…“
„Млъкни“, прекъсна я той. „Мартин. Какво криеш под ризата си?“
Нямаше изход.
„Това са доказателства“, казах аз, а гласът ми трепереше. „За преводите. Към офшорната ти фирма.“
Настъпи тишина. Десислава прикри устата си с ръка.
Петър ме гледаше дълго, непроницаемо. После, за моя изненада, той се разсмя. Беше сух, неприятен смях.
„Млади момко. Ти наистина си мислиш, че си открил нещо, нали?“ Той се приближи. „Мислиш си, че тези хартийки означават нещо? В моя свят? В моя град?“
Той изтръгна документите от ризата ми. Прегледа ги и се изсмя отново.
„Това е старо. Това е погребано. Стоян се опита да използва същото. Неговите адвокати не можаха да направят нищо с него. Какво си мислиш, че ти ще направиш?“
„Дъщеря му“, казах аз. „Лилия. Тя е болна. Ти си откраднал парите за лечението ѝ.“
При споменаването на името, лицето на Петър се втвърди. „Това беше бизнес. Той направи лоши инвестиции. Аз спасих компанията. Той трябваше да е благодарен, че изобщо го държах тук.“
„Ти си го направил нарочно!“
„Внимавай, Мартин“, изсъска той. „Ти имаш ипотека. Имаш съпруга. Мога да те смачкам като буболечка. Мога да се обадя в банката точно сега и до утре сутрин ще живееш на улицата.“
„Няма да го направиш“, чу се глас.
Стоян стоеше на вратата. Не беше сам. До него имаше двама мъже в костюми. Единият носеше куфарче.
„Стоян“, изръмжа Петър. „Какво, по дяволите, правиш тук?“
„Дойдох да си взема компанията“, каза Стоян. Гласът му беше спокоен и силен. „Мартин, благодаря ти. Спечели ни малко време.“
„За какво време говориш? Охрана!“ извика Петър.
„Те няма да дойдат“, каза Стоян. „Петър, запознай се с Явор. Моят адвокат. И това е съдебен изпълнител. Дойдохме да запорираме активите ти.“
Глава 7: Морални дилеми и изневери
Петър беше вцепенен. „Запор? На какво основание? Съдът отхвърли иска ти!“
„Отхвърли първия иск“, каза Явор, адвокатът. Той пристъпи напред – висок, слаб мъж с пронизващи очи. „Този, който се основаваше на тези стари документи.“ Той кимна към хартиите в ръката на Петър.
„Но ние имаме нещо ново. Нещо… съвсем прясно.“
Стоян ме погледна. „Мартин, ти беше прав за Десислава. Но не по начина, по който си мислеше.“
Всички погледи се насочиха към нея. Тя трепереше.
„Какво?“ попита Петър, гледайки я с подозрение.
„Десислава беше твоя любовница“, каза Стоян. Това не беше въпрос. Изневяра. Още една мръсна тайна в тази сграда. „Ти ѝ обеща всичко. Повишения, пари, дял. Но ти просто я използваше.“
„Млъкни!“ изкрещя Петър.
„Тя беше твоята вътрешна информация“, продължи Стоян. „Тя ми докладваше всяко твое движение през последните шест месеца.“
Това беше шок. Десислава. Двоен агент?
„Тя не е…“, започна Петър.
„О, да“, каза Десислава. Гласът ѝ беше тих, но изпълнен с отрова. „Мислеше, че съм просто красиво лице, нали, Петър? Мислеше, че можеш да ми подхвърляш трохи, докато ти прибираш милионите? Аз бях тази, която каза на Стоян кога ще преместиш последния транш.“
Предателство след предателство. Стаята се въртеше.
„Ти… кучко!“ изрева Петър и вдигна ръка да я удари.
Адвокатът Явор го спря. „Не бих направил това. Виж, Петър, ти направи една грешка. Мислеше, че всички са или глупави, или уплашени. Мартин не беше нито едното. Десислава беше обидена. А аз… аз съм много добър адвокат.“
Явор отвори куфарчето си. „Докато ти си мислеше, че печелиш, ние подадохме нов иск. Въз основа на нови доказателства. Доказателства, че си използвал Десислава, за да манипулираш борсовите цени, преди да прехвърлиш активите. Това е вътрешна търговия. Това е федерално престъпление. Онези стари преводи бяха само началото.“
Петър се взираше в документите. Цветът се оттече от лицето му.
„Ти си свършен, Петър“, каза Стоян. „Съдът одобри запора тази вечер. От утре, аз поемам обратно управлението на компанията, докато трае делото. А ти… ти нямаш достъп до нито една стотинка.“
Петър се свлече на най-близкия стол. Бизнесменът, титанът, беше смачкан.
„Защо?“ прошепна той, гледайки Стоян. „Защо цялото това… представление? Сандвичът? Мизерната работа? Можеше просто да ме съдиш.“
Стоян се приближи до него. „Трябваше да съм вътре. Трябваше да събера доказателства, които не можеш да погребеш. Трябваше да те накарам да ми повярваш, че съм сломен. Че съм безопасен.“
Той се обърна към мен. „И имах нужда от някой отвътре. Някой, който не е корумпиран. Чаках. И тогава ти ми предложи помощ с чекмеджето. Видях в очите ти… не съжаление. А любопитство. И вина. Знаех, че си ти.“
Той беше манипулирал и мен. Целият този театър.
„А дъщеря ти?“ попитах аз. „Лилия? Тя наистина ли е болна?“
Лицето на Стоян се промени. Всичката твърдост изчезна, заменена от безкрайна болка. „Да. Всяка дума за нея е истина. Петър знаеше, че парите, които открадна, бяха за нейното лечение. Той ми каза да я оставя да умре.“
Това беше моралната дилема, която беше пречупила всичко.
В настъпилата тишина, единственият звук беше тихото ридаене на Десислава.
Глава 8: Последици
На следващата сутрин офисът беше в хаос. Новината се разпространи като горски пожар. Петър беше изведен от сградата от охрана – новата охрана, наета от Стоян. Десислава беше изчезнала. А Стоян седеше в кабинета на последния етаж.
Богатство и власт бяха сменили притежателя си.
Стоян ме извика при себе си. Кабинетът изглеждаше по същия начин, но усещането беше различно.
„Мартин“, каза той, гледайки през прозореца. Беше облечен в скъп костюм, сякаш никога не беше носил нищо друго. „Дължа ти много.“
„Как е Лилия?“ попитах.
„Организирам транспорта ѝ. Клиника в Швейцария. Ще лети утре. Ти ѝ даде този шанс.“
„Аз нищо не съм…“
„Ти рискува живота си. Рискува дома си. Петър наистина се обади в банката. Аз се обадих след него. Ипотеката ти е уредена.“
Залитнах. „Какво?“
„Изплатих я. Тази сутрин. Целият взет заем. Всичко. Свободен си.“
Свободен. Думата прозвуча странно. Бях заложил всичко заради един сандвич, а сега бях… свободен.
„Не мога да приема това, Стоян.“
„Можеш. И ще приемеш. Освен това, имам нужда от теб. Предлагам ти позицията на финансов директор. Ти си единственият тук, на когото мога да се доверя, че ще следи числата.“
Това беше всичко, за което някога бях мечтал. Сигурност. Пари. Уважение.
Но докато гледах Стоян, видях нещо притеснително. В очите му имаше същата онази стоманена студенина, която бях видял в Петър. Той беше спечелил. Беше отмъстил. Но на каква цена?
„Десислава?“ попитах.
„Тя ще свидетелства срещу Петър. В замяна на имунитет. Ще получи добър пакет за напускане и ще изчезне. Тя си изигра картите добре.“
Той беше станал също толкова пресметлив. Може би винаги е бил. Може би това беше необходимо, за да оцелееш в този свят.
Погледнах към града отдолу. Помислих си за Анна. За нашия апартамент, който вече беше наистина наш.
„Стоян“, казах бавно. „Оценявам предложението. Наистина. Но мисля, че ще откажа.“
Той се обърна, изненадан. „Отказваш? Предлагам ти всичко!“
„Знам. Но последните няколко седмици… видях какво прави това. Битката. Парите. Тайните. Не мисля, че съм създаден за това. Анна и аз… имаме нужда от нещо по-просто.“
Стоян ме гледаше дълго. После кимна. Една съвсем лека усмивка се появи на лицето му – онази стара, тъжна усмивка.
„Разбирам“, каза той. „Някои сандвичи струват твърде скъпо.“
Глава 9: Новият живот
Напуснах компанията още същия ден. Когато казах на Анна, тя първо беше шокирана. После, когато ѝ показах документа, че ипотеката е платена, тя се разплака. За първи път от години видях истинско облекчение на лицето ѝ.
Светът на Петър и Стоян продължи без мен. Съдебните дела се проточиха с години. Петър беше осъден, но благодарение на скъпи адвокати получи намалена присъда. Стоян стабилизира компанията и я превърна в империя. Чух, че Лилия е много по-добре и е започнала да учи отново в Швейцария.
А аз?
Намерих си работа в малка счетоводна фирма. Работа от девет до пет. Без интриги, без милиони, без скрити животи. Заплатата беше наполовина, но беше достатъчна. Вече нямахме огромен кредит, който да виси над главите ни. Преместихме се в по-малко жилище, по-близо до парка.
Животът ни стана… тих. И щастлив.
Една вечер, около година след като напуснах, се прибирах от работа. На прага на вратата ни имаше малък пакет. Без адрес на подател.
Внесох го вътре. Анна го погледна с любопитство.
Отворих го.
Вътре, увит в най-обикновено прозрачно фолио, лежеше сандвич. Две филии хляб, тънък резен шунка и парче кашкавал.
Под него имаше една-единствена картичка. На нея пишеше само една дума, с елегантен, твърд почерк:
„Благодаря.“
Погледнах сандвича. Вече не изглеждаше тъжен. Изглеждаше като цена. Цена, която Стоян беше платил. Цена, която Петър беше платил. Цена, която аз почти платих.
Усмихнах се на Анна. Тя се усмихна в отговор.
„Гладен ли си?“ попита тя.
„Умирам от глад“, отвърнах аз и хвърлих сандвича в кофата. „Но мисля, че тази вечер ще си поръчаме пица.“