Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Има ли някой, който да не помни мелодията, с която милиони младежи влизаха през септември в казармата
  • Новини

Има ли някой, който да не помни мелодията, с която милиони младежи влизаха през септември в казармата

Иван Димитров Пешев септември 2, 2023
qwdkasgkaslgas.png

Казармата е преживяване, което си има позитивни и отрицателни страни.

След като парламентът отхвърли предложението на депутатите от Патриотичния фронт за връщане на задължителната военна служба, е време да си припомним една знакова песен.

Това е мелодията, с която по време на социализма завършваше всяко изпращане на новобранците в Българската армия.

Изпълнението на Status Quo караше да настръхват не само младежите, напускащи дома си за период от 2 години, но и всички роднини и приятели. Да си припомним великолепното парче „In The Army Now“, което неизменно огласяше българските градове и села през септември.

Парчето е емблематично за британската рок група и е от едноименния студиен албум, излязъл през 1986 година.

То веднага оглавява класациите в по-голямата част от европейските страни и не слиза от върховете и през следващата 1987 година. Създадената през далечната 1962 година рок група е любима на поколения меломани и продължава концертната си дейност и до днес.

Всъщност, оригиналът принадлежи на родените в Южна Африка нидерландци – братята Роб и Ферди Боланд, които я записват през 1981 г., но не постигат особен успех. Това ще се случи цяла петилетка по-късно, когато в истински хит ще я превърнат британските рокдинозаври от Лондон.

През 1986 г. тяхната версия заема второ място в родната Великобритания и първо място в Германия, Австрия и Швейцария, и то – през първата седмица с пускането на пазара.
Впоследствие песента е изпълнявана и от други групи, сред които са словенската Laibach (в албума си от 1994 г., озаглавен NATO), френската Les Enfoires (под заглавие Ici Les Enfoires, с френски текст, издадена като сингъл също през 1994 г.).

Ако има група на света, за която може да се каже, че е живяла рок-енрол на 100 %, то това безспорно е „Стейтъс Куо“ (Status Quo). Основана е от басиста Алън Ланкастър и китариста, и вокалист Франсис Роси.
Отначало бандата се нарича „Спектърс“
(The Spectres), още в далечната 1962-ра, но нямали голям успех и променили името й.

За близо 55-годишната си история те са свирили на живо повече от 6000 пъти, а публиката им е била общо 25 милиона души. През всичките тези години са пропътували милиони километри и са прекарали общо над 23 години в турнета, далеч от дома.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: МВР министърът с нови разкрития за убийствата на Къро и Алексей Петров, каза мъртъв ли е Пепи Еврото
Next: Определиха парите за празниците: Всички почивни дни през септември

Последни публикации

  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
  • Лилия нахлу в кабинета на мениджъра, без да почука. Дървената врата се блъсна с тътен в стената, но мъжът зад махагоновото бюро дори не вдигна поглед. Той бавно подписваше някакъв документ, сякаш нейното нахлуване беше просто лек повей на вятъра.
  • Занесох пържолата с лют сос на мама на служебното събиране. Беше петък вечер, от онези лепкави, летни вечери, в които въздухът е тежък от обещания за буря и неизказани думи
  • Всичко започна, както започват толкова много неща в нашия дигитален век – с плъзгане надясно. Бях в онзи странен период на живота си, малко след тридесетте, в който апартаментът ми беше единственото сигурно нещо
  • Бебето ни тъкмо започна да пълзи, затова спряхме да носим външни обувки вкъщи. Малкият Мартин изследваше света с длани и колене, а аз бях обсебена от мисълта за чистотата на пода, който той опитваше да оближе при всяка възможност
  • Сестра ми скоро се омъжва. Годеникът ѝ каза, че „ще създам драма“, и ме отписаха от списъка с гости. Но вече ѝ бях обещал помощ с разходите по сватбата. Сега не спира да ми пише за парите. Отказах да платя
  • Баща ми ме е отгледал. Кирил. Този факт беше толкова фундаментален, колкото и въздухът, който дишах. Но аз обичах и двамата си родители. Тази сложна аритметика на сърцето беше моят постоянен спътник
  • Съпругата ми и аз си лежахме на дивана, гледахме MasterChef както обикновено. Вечерта беше тиха, само приглушените звуци от телевизора нарушаваха спокойствието на апартамента ни. Ани беше свила крака под себе си
  • Четиридесет години. Точно толкова се бяха изнизали, откакто Маргарита за пръв път прекрачи прага на голямата административна сграда в центъра на града. Четиридесет години, в които всеки ден беше почти копие на предишния
  • Родителите на съпруга ми, Мартин, се държаха с нашия дом като с техния. Не беше просто въпрос на гостоприемство; беше въпрос на собственост. Те имаха ключ. Отначало това изглеждаше като мил жест, гаранция за „ако се случи нещо“. Но „нещо“ се случваше всеки ден.
  • След десет години брак открих, че съпругата ми ми изневерява — с моя собствен брат.
  • Имам невидимо увреждане, което ми пречи да стоя прав дълго време. Болестта нямаше сложно име, но беше като котва, хвърлена от краката ми директно към центъра на земята. Всеки ден беше битка с гравитацията
  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
  • Лилия нахлу в кабинета на мениджъра, без да почука. Дървената врата се блъсна с тътен в стената, но мъжът зад махагоновото бюро дори не вдигна поглед. Той бавно подписваше някакъв документ, сякаш нейното нахлуване беше просто лек повей на вятъра.
  • Занесох пържолата с лют сос на мама на служебното събиране. Беше петък вечер, от онези лепкави, летни вечери, в които въздухът е тежък от обещания за буря и неизказани думи
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.