Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Искам да живея бавно, просто и евтино
  • Новини

Искам да живея бавно, просто и евтино

Иван Димитров Пешев август 20, 2023
evwqtastasggg.jpg

Седя си тук и си мисля…Мисля си какво искам за себе си сега, на годините, на
които съм.

Искам да живея бавно, просто и евтино…

Искам сутрин, като се събудя, да облека нещо непретенциозно, без да бързам, шарено-весело,
да обуя джапанките и на няколко минути разстояние да пия кафето си, на безсрамно
ниска цена, сред други хора, майки с бебета, дядковци-мераклии, млади момчета
и момичета…

 

Искам да познавам сервитьорките в любимото ми заведение по име, а и те мен да
познават…

Искам да пазарувам в едни такива, миниатюрни, супермаркетчета, в които едвам
се разминаваш с хора и стоки, но в които има всичко, от което се нуждаеш…

Искам да влизам и излизам в и от малки магазинчета за дрехи, а не в пълни с народ молове…

Искам да си купувам хляб, изпечен тази нощ в тази малка пекарна, на 5 минути
разстояние, в която те посрещат и изпращат две безкрайно работливи жени с безкрайни
усмивки…

Искам да си купувам праскови, кайсии, розови домати, сочни пъпеши и какво ли
не още, току-що откъснати в градината, от 12-годишното момче със сериозно изражение,
което ги продава с гордост, защото това е тяхната продукция, посята, отгледана
и набрана от семейството му в техния двор…

 

Искам да седна под любимото си бяло чадърче, в любимото си кафе, където не само
да изпия любимото си капучино, но и да обядвам или вечерям вкусно за няколко лева…Понякога,
когато съм много жадна, искам да изпия една студена наливна бира в изпотена чаша
на цена космично по-ниска от цената на същата бира в Париж, Сан Тропе, Санремо,
Портофино или където и да е другаде из Европата…

Искам да нямам нужда от кола и да нямам кола, да извървявам пеша разстоянията,
които се налага да извървявам ежедневно, за да задоволя потребностите си от храна
и движение…

 

Искам да спя по 7 часа на нощ, без да се събуждам, със спокойния и дълбок сън
на човек, който няма богатства, за които да се тревожи, че ще изгуби…

Искам да съм близо до внуците си, да ги гледам как растат, че май вече изпускам
детството им…

Искам все малки неща…толкова ли много искам…

Валя Брадшоу /  Фейсбуk

 

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Кмет на ямболско село преби с колан дете със заболяване
Next: БНБ с важно съобщение за банкноти, които всички имаме в джоба си

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.