Исках да изглеждам перфектно за големия ден на внучката си. Не беше сватба, все още не, а годеж. Но в днешния свят годежът беше събитие, сравнимо със старите сватби – пищно, показно, заявление за статус. Симеон, бъдещият съпруг на Анелия, беше от онези семейства, за които парите не бяха просто средство, а език. Език, който аз, Лиляна, отдавна бях забравила как се говори, ако изобщо някога съм го знаела.
Прекарах седмици в колебание. Обикалях магазините, но всичко ми се струваше или твърде крещящо, или твърде семпло. Всяка дреха изглеждаше като компромис, като чужда кожа, в която трябваше да се напъхам. И тогава, една дъждовна утрин, докато подреждах стария скрин в спалнята, пръстите ми докоснаха гладката, хладна материя, прибрана най-отдолу. Беше там от десетилетия. Роклята.
Не беше просто рокля. Беше спомен, облечен в коприна. Цвят на нощно небе, обсипано не със звезди, а с едва забележими сребърни нишки, които проблясваха само под определен ъгъл. Кройката беше класическа, вечна. Елегантност, която не крещеше, а шепнеше. Не я бях обличала от онзи ден. Денят, който преобърна живота на всички ни.
Часове наред стоях пред огледалото. Внимателно нанесох грима, нещо, което рядко правех. Малко фон дьо тен, за да скрия мрежата от бръчки около очите, лек руж, за да върна цвета на страните си, и червило – не ярко, а в мек, узрял нюанс. Косата ми, отдавна сребърна, беше прибрана в строг, но изящен кок. Чувствах се като актриса, която се готви за последната, най-важна роля в живота си. Знаех, че този избор е риск. Знаех, че може да отвори стари рани. Но нещо в мен, един тих инат, ми казваше, че трябва да го направя. Че това е единственият начин.
Събитието се провеждаше в изискан ресторант с гледка към целия град. Светлините на нощта се сливаха с кристалните полилеи вътре, създавайки илюзия за безкрайност. Музиката беше тиха, разговорите – приглушени. Въздухът беше наситен с аромата на скъпи парфюми и още по-скъпи амбиции. Синът ми Деян и снаха ми Ивана ме посрещнаха на входа, леко притеснени. Ивана огледа роклята ми с бърз, почти уплашен поглед, но не каза нищо. Само стисна устни. Деян, както винаги, избягваше погледа ми.
И тогава я видях. Моята Анелия. Стоеше до Симеон, смееше се на нещо, което той ѝ шепнеше, и изглеждаше като принцеса от приказките. В бялата си рокля, с диамантите на врата си, тя сияеше. Но това беше чуждо сияние, отразена светлина. Светлината на богатството на Симеон. Сърцето ми се сви.
Тръгнах към тях, а всяка стъпка отекваше в съзнанието ми като удар на часовник. Няколко души се обърнаха, погледите им се плъзнаха по мен с любопитство. Усещах ги като физически допир. Когато наближих, Анелия се обърна.
Смехът застина на устните ѝ. Усмивката се стопи, сякаш никога не я е имало. Лицето ѝ замръзна в маска на абсолютно недоумение, което бързо премина в нещо друго – нещо по-тъмно, смесица от ужас и гняв. Очите ѝ, моите очи, се разшириха и се впиха в роклята. Само в нея. Не виждаше нито лицето ми, нито грима, нито прическата. Виждаше само тъмносинята коприна и сребърните нишки.
Симеон усети промяната. Той я погледна, после погледна мен, и на лицето му се изписа вежливо объркване. Той не знаеше. Разбира се, че не знаеше.
Анелия си пое дъх, мъчейки се да си върне контрола. Отне ѝ секунда, може би две, но в тишината между нас те изглеждаха като вечност. Тя насили устните си да се извият в нещо, което трябваше да прилича на усмивка, но беше просто гротескна гримаса на болка. Гласът ѝ, когато проговори, беше дрезгав, едва чут над музиката.
„Бабо…“ – започна тя, преглъщайки тежко. „Виждам, че си се постарала, но може би…“
Тя не довърши. Не се налагаше. Думите увиснаха във въздуха помежду ни, наситени с всичко онова, което не беше изречено от двадесет години. Може би тази рокля не беше подходяща. Може би този спомен трябваше да си остане погребан. Може би аз, нейната баба, бях извършила непростима грешка, идвайки тук тази вечер, облечена в миналото.
Глава 2: Шепот от миналото
Тишината, която настъпи след недоизказаното изречение на Анелия, беше по-оглушителна от всякаква музика. Симеон, с вродения си усет за социални ситуации, се намеси плавно, опитвайки се да замаже неловкостта.
„Лиляна, изглеждате великолепно. Нали, скъпа?“, обърна се той към Анелия, като леко я стисна по рамото. „Тази рокля има история, сигурен съм.“
Думите му бяха предназначени да бъдат комплимент, но за мен и Анелия те прозвучаха като обвинение. История. Да, имаше история. История, която бавно и методично разяждаше основите на нашето семейство, подобно на термит, скрит в гредите на стара къща.
Анелия само кимна, неспособна да говори. Виждах как в главата ѝ се въртят хиляди мисли. Тя беше студентка по право, учеше се да бъде логична, да анализира факти, да отделя емоциите от доказателствата. Но сега, пред нея стоеше доказателство от плът и кръв, облечено в коприна, и цялата ѝ академична подготовка се сриваше. Тя беше просто едно уплашено момиче, изправено пред призрак.
„Благодаря ти, Симеон“, отвърнах аз, като се опитах гласът ми да звучи спокойно. „Права си, Анелия, може би трябваше да избера нещо друго. Но тази рокля… тя означава много за мен.“
Погледнах внучката си право в очите, опитвайки се да ѝ предам всичко, което не можех да кажа на глас. Направих го заради теб. Заради всички нас. Време е.
Но тя не разчете посланието. Видя само предателство.
Ивана, майка ѝ, се приближи бързо, с изкуствена усмивка, залепена на лицето. „Мамо, ела да те настаня. Сигурно си уморена. Анелия, мила, отиди при гостите, семейството на Симеон иска да говори с теб.“ Тя действаше като опитен дипломат, разделяйки враждуващите страни, преди да е избухнала война. Хвана ме под ръка и почти насила ме поведе към една отдалечена маса в ъгъла.
„Какво си мислиш, че правиш?“, изсъска тя, щом се отдалечихме достатъчно. Усмивката ѝ беше изчезнала, заменена от яростна гримаса. „Точно тази вечер! Знаеш какво причиняваш на детето!“
„Причинявам?“, попитах тихо аз. „Ивана, истината не може да бъде скрита завинаги. Тя има право да знае.“
„Каква истина? Че сестра ти беше…“, тя млъкна, оглеждайки се панически. „Че ти съсипа живота на бащата на Деян? Че заради твоя инат и твоите тайни всички ние трябва да страдаме? Днес е най-щастливият ден за дъщеря ми! Тя ще се омъжи за прекрасно момче, ще има живот, за който ние можем само да мечтаем! А ти идваш тук, облечена като… като спомен за проклятие!“
Думите ѝ бяха като камшик, но аз бях свикнала. От години слушах вариации на същите обвинения. Деян, моят син, стоеше на няколко крачки, преструвайки се, че разглежда картините по стените. Той винаги правеше така. Оставяше жена си да води битките, които той нямаше смелост да започне. Беше взел голям заем, за да започне някакъв бизнес с внос на мебели, и сега беше до гуша в дългове. Разчиташе на Симеон, на неговите пари и връзки, за да се спаси. Това го правеше слаб. Зависим. И го караше да мрази мен, защото моето присъствие му напомняше за времето, когато нещата бяха различни. Когато ние имахме всичко, а семейства като това на Симеон гледаха на нас отдолу.
Седнах на масата, усещайки как силите ме напускат. Гледах към Анелия. Тя се опитваше да бъде лъчезарна, да се смее, да отговаря на въпросите на бъдещите си роднини. Но раменете ѝ бяха напрегнати, а усмивката не достигаше до очите ѝ. Тя също играеше роля. Всички играехме роли в този театър на абсурда.
Роклята беше на сестра ми, Маргарита. По-малката ми сестра, която беше всичко, което аз не бях – буйна, артистична, безразсъдна. Тя беше нарисувала скицата на тази рокля, беше избрала плата. Трябваше да я облече на своя годеж. Но така и не го направи.
Изчезна две седмици преди сватбата си. Просто се изпари. Полицията я търси месеци наред. Никаква следа. Никакво писмо. Нищо. За света, тя беше просто поредната избягала булка. Но аз знаех, че не е така. Маргарита никога не би оставила всичко, без да каже дума. Освен ако не е била принудена.
Годеникът ѝ тогава беше млад, амбициозен мъж на име Огнян. Бащата на Симеон.
Това беше тайната, която разяждаше семейството ни. Това беше проклятието, за което говореше Ивана. И сега, аз бях донесла този призрак на годежа на внучката си. Не за да разваля щастието ѝ. А за да я предпазя. Защото виждах как историята се повтаря. Виждах същата амбиция, същата безскрупулна жажда за власт в очите на Симеон, каквато помнех от очите на баща му преди толкова години.
Анелия беше взела ипотечен кредит за малък апартамент преди година. Искаше да има нещо свое, да бъде независима. Възхищавах ѝ се за това. Но знаех, че в света на Симеон, нейната малка, изплащана с труд независимост, беше просто капка в морето. Той щеше да я погълне, да я направи част от своята империя, точно както баща му се беше опитал да направи с Маргарита.
От другата страна на залата, Симеон вдигна чаша за тост. Гласът му беше силен, уверен. Той говореше за бъдеще, за любов, за обединение на две семейства. Думите му бяха гладки, перфектно подбрани. Но докато го слушах, по гърба ми полазиха студени тръпки. Защото зад красивите фрази, аз чувах ехото на миналото. Ехото на едни други обещания, дадени преди много години. Обещания, които завършиха с празнота и една рокля в тъмносин цвят, прибрана на дъното на стария скрин.
Глава 3: Пукнатини в перфектната фасада
Вечерта продължи в мъчително престорено веселие. Аз останах на своята маса, превърнала се в нещо като остров на изолацията. Гостите ме заобикаляха, сякаш около мен имаше невидимо силово поле. Някои ми хвърляха любопитни погледи, други открито ме избягваха. Историята с роклята, макар и неразбрана от повечето, беше пуснала своя вирус на напрежение във въздуха.
Деян дойде при мен веднъж. Не седна. Просто застана до стола ми, с ръце в джобовете, взирайки се в чашата си с уиски.
„Майко, защо?“, попита той, без да ме гледа. Гласът му беше уморен. „Не можеше ли просто да се облечеш нормално? Да бъдеш нормална баба поне за една вечер?“
„Какво е ‘нормално’, Деяне?“, отвърнах аз. „Да се преструваме, че миналото не съществува? Да се усмихваме и да кимаме, докато същите хора, които…“
„Стига!“, прекъсна ме той рязко, като най-накрая ме погледна. В очите му имаше страх. „Това беше отдавна. Няма никакви доказателства. Само твоите подозрения. Огнян е един от най-влиятелните бизнесмени в страната. Мислиш ли, че някой ще повярва на една стара жена с нейните истории?“
„Анелия трябва да знае с какво семейство се свързва.“
„Анелия трябва да бъде щастлива!“, почти извика той, но бързо понижи глас, осъзнавайки къде се намира. „Симеон е нейното спасение. Нашето спасение. Той предложи да инвестира в бизнеса ми. Да покрие заема. Знаеш ли какво означава това? Означава, че няма да загубим апартамента. Означава, че Ивана ще спре да плаче всяка нощ. Означава, че ще можем да дишаме!“
Сърцето ми се сви от болка. Моят син. Беше готов да продаде миналото на сестра си, да рискува бъдещето на дъщеря си, само за да се спаси от собствените си лоши решения.
„И каква е цената, Деяне?“, попитах тихо. „Цената на това спасение?“
Той не отговори. Просто изпразни чашата си на един дъх, обърна се и си тръгна.
По-късно вечерта видях нещо, което наруши перфектната картина още повече. Ивана танцуваше със свой стар познат, мъж на име Явор. Той беше адвокат, елегантен, с проницателен поглед. Познавах го бегло, движеше се в средите на Симеон. Начинът, по който танцуваха, беше твърде близък. Начинът, по който ръката му се задържа на кръста ѝ малко по-дълго от необходимото, начинът, по който тя се смееше на думите му, с глава, отметната назад – в това нямаше нищо невинно. Деян стоеше на бара, с гръб към тях, и говореше с някакъв свой приятел. Дали не виждаше, или не искаше да види? Поредната тайна, поредната лъжа, която поддържаше крехкия мир.
Реших да си тръгна. Никой не се опита да ме спре. Докато вървях към изхода, минах покрай Анелия. Тя говореше с приятелки от университета, но погледът ѝ ме проследи. В него вече нямаше гняв, а по-скоро объркване и може би, съвсем малко, любопитство. Сякаш зрънцето на съмнението, което бях посяла, беше започнало да покълва.
На следващия ден телефонът иззвъня. Беше Анелия.
„Може ли да се видим?“, попита тя. Гласът ѝ беше делови, сякаш се уговаряше за среща с клиент, а не с баба си. „Имам само час, преди лекции.“
Срещнахме се в едно малко кафене близо до университета. Тя дойде с учебници под мишница, облечена в дънки и пуловер. Изглеждаше отново като моето момиче, далеч от блясъка на годежа.
„Защо го направи, бабо?“, попита тя без предисловия, веднага щом сервитьорът се отдалечи.
Извадих от чантата си стар, пожълтял плик. Вътре имаше няколко снимки и едно писмо. Бутнах го към нея.
„Това е роклята“, казах аз, сочейки една от снимките. На нея беше Маргарита, усмихната, сияеща, облечена в същата рокля, която носех аз снощи. Беше проба, няколко седмици преди да изчезне. „А това…“, посочих друга снимка. На нея бяха Маргарита и Огнян, бащата на Симеон. Изглеждаха щастливи, но дори на старата, избеляла снимка, в очите на Огнян се четеше онази хищническа интензивност.
Анелия гледаше снимките с разширени очи. Тя знаеше историята за изчезналата сестра на баба си, но я знаеше в редактираната, омекотена версия – трагична, но лишена от конкретни обвинения.
„Какво общо има това със Симеон?“, попита тя, макар че вече се досещаше.
„Баща му беше годеникът на Маргарита. Той беше последният, който я е видял. Тяхната връзка беше… бурна. Той искаше да я контролира, да притежава не само нея, но и малкия бизнес, който баща ми им беше оставил в наследство – една малка тъкачна фабрика. Маргарита беше дизайнер, тя имаше планове за тази фабрика. Огнян искаше да я продаде и да вложи парите в своите начинания. Те се скараха жестоко ден преди тя да изчезне.“
„И ти мислиш, че той… ѝ е направил нещо?“, прошепна Анелия.
„Не знам какво да мисля. Знам само, че след като тя изчезна, той по някакъв начин успя да придобие контрол над фабриката. Продаде я. И това бяха първите пари за неговата империя. Основата на богатството, на което се възхищавате всички днес.“
Отворих плика докрай и извадих сгънатия на четири лист хартия. Беше писмото.
„Това го намерих в нейната стая, скрито в една книга. Не го дадох на полицията тогава. Бях уплашена. Баща ти беше още дете. Бях сама.“
Анелия взе писмото с треперещи ръце. Беше написано с красивия, разсеян почерк на Маргарита.
„Лиле, страх ме е. Той не е човекът, за когото го мислех. Говори за бизнес, за сделки, за бъдеще, но в очите му виждам само цифри. И аз съм просто една от тях. Иска фабриката. Казва, че това е моят принос към нашето бъдеще. Но аз чувствам, че е цената за моята свобода. Днес ми каза, че ако не се съглася, ще намери начин да ме накара. Не знам какво имаше предвид, но тонът му ме вледени. Понякога си мисля, че е по-добре просто да избягам, да се скрия някъде далеч от всичко това. Обичам те, сестричке. Пази се.“
Анелия вдигна очи от писмото. Лицето ѝ беше бледо като платно. Студентката по право в нея анализираше ситуацията. Нямаше дата. Нямаше директно обвинение. Беше просто израз на страх. Недостатъчно за съд. Но повече от достатъчно за едно разбито сърце.
„Защо ми го показваш чак сега?“, попита тя, а в гласа ѝ се смесиха болка и гняв. „През всичките тези години… ти си мълчала?“
„Чаках подходящия момент. Чаках да пораснеш, да можеш да разбереш. А и се надявах, че миналото ще си остане в миналото. Но сега, когато виждам Симеон… виждам баща му в него. Същата амбиция. Същата харизма, която прикрива стоманена воля. Анелия, те не се женят за теб, те те придобиват. Както искаха да придобият фабриката тогава.“
Тя скочи от стола, събирайки снимките и писмото.
„Не знам какво се опитваш да постигнеш, бабо. Да съсипеш живота ми ли? Да ме накараш да избирам между теб и мъжа, когото обичам? Няма да успееш. Това са само стари страхове. Симеон не е баща си.“
Тя се обърна и излезе от кафенето, оставяйки ме сама с горчивия вкус на кафето и още по-горчивия вкус на неуспеха. Бях ѝ показала истината, но тя отказа да я види. Може би беше твърде късно. Може би вече беше напълно в техния свят. Но докато я гледах как се отдалечава, забързана към лекциите си по право, видях как пъхна писмото не в чантата си с учебници, а във вътрешния джоб на якето си. Близо до сърцето. Зрънцето беше посято. Сега оставаше само да чакам.
Глава 4: Дългове и предателства
Животът след годежа се превърна в сложен танц на премълчаване. Анелия ме избягваше. Когато се засичахме на редки семейни събирания, тя беше вежлива, но студена. Говореше с мен за времето, за университета, за всичко друго, но не и за това, което лежеше като камък помежду ни. Беше издигнала стена и аз не знаех как да я пробия.
Междувременно, влиянието на Симеон върху моето семейство ставаше все по-осезаемо. Той изпълни обещанието си към Деян. Една вечер синът ми се прибра с бутилка скъпо шампанско и лице, озарено от триумф.
„Свърши се!“, обяви той. „Симеон говори с банката. Заемът е предоговорен. Нещо повече, неговата фирма става стратегически партньор в моя бизнес. Ще ми помогнат с логистиката, с контактите… Това е нов живот, Ивана! Нов живот!“
Ивана се разплака от облекчение. Те се прегръщаха и си наливаха шампанско, а аз седях встрани и ги гледах с тежко сърце. Деян не виждаше, че не е намерил партньор, а господар. Беше продал малката си независимост за временно спокойствие. Сега всеки негов ход, всяко негово решение, щеше да минава през одобрението на Симеон. Беше влязъл в златна клетка.
Промяната в стандарта им беше бърза и видима. Ивана започна да носи маркови дрехи, смениха старата кола с нова, започнаха да говорят за ремонт на апартамента. Но зад този блясък, напрежението между тях не изчезна. Даже напротив. Ивана ставаше все по-изнервена, а Деян – все по-самонадеян и отсъстващ.
Една вечер, докато се прибирах късно, видях паркираната пред блока ни кола. Беше колата на Явор, адвокатът, с когото Ивана танцуваше така интимно на годежа. Седеше на шофьорското място и говореше по телефона. Секунди по-късно Ивана излезе от входа. Беше облечена с рокля, която не бях виждала, и носеше малка чантичка. Огледа се бързо и се шмугна в колата до него. Колата потегли безшумно в нощта.
Значи беше вярно. Снаха ми имаше любовник. И то не кой да е, а адвокат от обкръжението на Симеон. Това правеше нещата още по-сложни и опасни. Колко тайни още имаше в това семейство? Всеки криеше по нещо, всеки водеше свой скрит живот. Бяхме се превърнали в мрежа от лъжи, която заплашваше да се скъса всеки момент.
Междувременно, Анелия започна да се променя. Нещо в нея се беше пречупило. Стана по-тиха, по-наблюдателна. Понякога, когато си мислеше, че никой не я гледа, я виждах да се взира в Симеон с изражение, което не можех да разчета. Имаше ли любов в този поглед, или вече се беше прокраднало съмнението?
Един ден тя дойде да ме види. Без предупреждение, просто се появи на вратата. Носеше лаптопа си.
„Бабо, трябва да ми помогнеш“, каза тя, влизайки в кухнята. „Имам курсова работа по семейно и наследствено право. Трябва да анализирам реален казус. Можеш ли да ми разкажеш всичко, което знаеш за фабриката? Завещанието на дядо, документите за собственост, продажбата… Всичко.“
Знаех, че не е просто курсова работа. Зрънцето беше покълнало. Тя беше започнала свое собствено разследване.
Прекарахме целия следобед, разстлали стари, пожълтели документи на кухненската маса. Разказах ѝ всичко. Как баща ми, нейният прадядо, беше оставил фабриката в наследство на мен и Маргарита, с равни дялове. Как след изчезването на сестра ми, Огнян се появи с пълномощно. Твърдеше, че Маргарита му го е подписала преди да замине, давайки му право да управлява нейния дял. Пълномощното изглеждаше истинско. Подписът беше нейният. Но аз винаги съм се съмнявала.
„Той използва това пълномощно, за да гласува от нейно име и да прокара решение за продажба“, обясних аз. „Аз бях против, но моят глас беше само петдесет процента. Той контролираше нейните петдесет. Купувачът беше новосъздадена фирма, почти без капитал. Купиха фабриката за смешни пари. Няколко месеца по-късно, тази фирма беше придобита от първата компания на Огнян. Класическа схема за източване на актив.“
Анелия слушаше внимателно, записваше си нещо в лаптопа, сравняваше дати, проверяваше имена на фирми в публични регистри.
„Това пълномощно… пазиш ли го?“, попита тя.
„Не. Остана в архива на делото по продажбата. Но имам копие някъде.“
Тя работеше мълчаливо още около час. Пръстите ѝ тракаха бързо по клавиатурата. Лицето ѝ беше сериозно, съсредоточено. Това вече не беше обърканото момиче от годежа. Това беше бъдещ юрист, който надушваше несправедливост.
„Бабо“, каза тя накрая, вдигайки поглед от екрана. „Фирмата, която е купила фабриката… ‘Хемус Инвест’. Един от съдружниците в нея, с десет процента дял, е бил нотариусът, който е заверил пълномощното на леля Маргарита.“
Погледнах я.
„Това е конфликт на интереси“, продължи тя, а в гласа ѝ се появи стоманена нотка. „Това е основание за нищожност на сделката. Но давностният срок отдавна е изтекъл.“
„Значи няма какво да се направи?“
„Не знам“, отвърна тя бавно. „Но има нещо друго. Намерих информация за ипотечния кредит на нашия апартамент. Този, който баща ми е взел за бизнеса. Оказва се, че банката е продала дълга му на фирма за събиране на вземания. И знаеш ли коя е фирмата?“
Поклатих глава.
„Казва се ‘Делта Кепитъл’. Собственост е на офшорка, но управител и лице за контакт в страната е… Явор. Адвокатът на Симеон.“
Светът ми се завъртя. Значи Симеон не просто беше помогнал на Деян. Той го беше купил. Сега моят син, моето семейство, домът ни… всичко беше собственост на Симеон и неговите хора. Не чрез директна инвестиция, а чрез скрита заплаха. Ако Деян не беше послушен, ако не играеше по тяхната свирка, те можеха да активират дълга и да ни изхвърлят на улицата.
Анелия затвори лаптопа. Погледна ме в очите и аз видях, че илюзиите ѝ са мъртви.
„Те ни държат в ръцете си, бабо“, каза тя тихо. „Баща ми, майка ми… дори аз. Моят кредит за жилището, който изплащам… банката, която ми го отпусна, е дъщерна на основната банка, която кредитира бизнеса на Симеон. Всичко е свързано. Всичко е една огромна мрежа.“
Тя стана и отиде до прозореца. Гледаше надолу към улицата, където животът кипеше, без да подозира за нашите драми.
„Когато ми показа онова писмо, аз ти се ядосах“, каза тя, без да се обръща. „Мислех, че искаш да ми отнемеш щастието. Но сега разбирам. Ти не си искала да ми го отнемеш. Искала си да ми върнеш свободата.“
Тя се обърна към мен. В очите ѝ гореше огън, който не бях виждала досега.
„Ще намеря начин, бабо“, заяви тя твърдо. „Не знам как, но ще ги победя. С техните собствени оръжия. Със закона.“
В този момент разбрах, че войната тепърва започва. И че моята внучка няма да бъде поредната жертва. Тя щеше да бъде боец.
Глава 5: Съдебната битка
Решението на Анелия да започне тиха война срещу империята на Симеон промени динамиката в нашето малко, разединено семейство. Тя спря да говори за сватба. Когато някой повдигнеше темата, умело я сменяше. Продължаваше да се среща със Симеон, да играе ролята на любяща годеница, но аз знаех, че всяка нейна усмивка е премерена, всяка дума – част от стратегия. Беше се превърнала в шпионин в собствения си живот.
Прекарваше часове в библиотеката на университета и в малкия си апартамент, ровейки се из стари архиви, съдебни решения и търговски регистри. Често ми се обаждаше късно вечер, за да ми зададе някой забравен въпрос за миналото. Кой беше счетоводителят на фабриката? Помня ли имената на работниците? Имаше ли Маргарита приятели извън семейството?
Аз се превърнах в неин архивар, в живата памет, от която тя черпеше информация. Прерових всички стари кутии на тавана, намерих стари тефтери на баща ми, писма, дори няколко скици на Маргарита, на чийто гръб имаше драснати имена и телефонни номера. Всяко малко парченце информация беше потенциална следа.
Един ден Анелия дойде при мен, необичайно развълнувана.
„Намерих го, бабо! Намерих го!“
„Какво си намерила, детето ми?“
„Счетоводителят. Казва се Тодор. Жив е, пенсионер, живее в малък град на сто километра оттук. Говорих с него по телефона. В началото беше много уплашен, не искаше да говори. Каза, че тези неща са забравени. Но аз му казах, че съм внучка на Лиляна и дъщеря на Маргарита по сърце. Нещо в него се пречупи. Съгласи се да се срещнем.“
Отидохме заедно. Тодор беше възрастен, прегърбен човек с добри, но уплашени очи. Посрещна ни в скромната си къща с малка градина. Дълго време говорихме за общи неща, за миналото, за хората от фабриката. Той си спомняше Маргарита с огромна обич.
„Тя беше слънце“, каза той, а очите му се навлажниха. „Имаше толкова идеи. Искаше да направи фабриката модерна, да изнасяме платове за чужбина… А онзи, Огнян… той беше тъмнина. Интересуваха го само бързите пари.“
Накрая Анелия зададе ключовия въпрос.
„Господин Тодор, спомняте ли си пълномощното, с което Огнян продаде дела на леля Маргарита?“
Тодор пребледня. Започна да върти нервно една клечка за зъби в ръцете си.
„Момиче, тези неща са опасни…“
„Моля ви“, настоя Анелия. „Това е единственият ни шанс да разберем истината.“
Старецът въздъхна дълбоко. „Няколко дни преди Маргарита да изчезне, тя дойде при мен. Беше разстроена. Каза ми, че Огнян я е накарал да подпише празен лист. Заплашил я, че ако не го направи, ще навреди на баща ѝ, на Деян. Тя подписала от страх. Каза ми: ‘Тодоре, ако нещо се случи с мен, знай, че каквото и да се появи с моя подпис, не е по моя воля.’“
Това беше всичко. Бомбата, която чакахме. Свидетелство, че пълномощното е било създадено чрез измама и заплаха.
„Готов ли сте да свидетелствате за това в съда?“, попита Анелия, а гласът ѝ трепереше от вълнение.
Тодор поклати глава. „Не мога. Стар съм, болен съм. Тези хора са мощни. Ще съсипят и малкото, което ми остава.“
Виждах разочарованието в очите на Анелия. Но тя не се отказа.
„Ако ви осигурим защита? Ако делото се води от голяма, независима кантора? Ще помислите ли?“
Той не каза нищо, но в мълчанието му имаше колебание.
С тази информация, Анелия се обърна към един от най-добрите си професори в университета – възрастен, уважаван специалист по търговско право. Той беше впечатлен от нейното разследване и я свърза с известна адвокатска кантора, прочута с това, че поема трудни дела срещу големи корпорации.
Адвокатите бяха наясно, че битката ще бъде тежка. Давностният срок беше основната пречка. Но те намериха вратичка в закона – давността за обявяване на нищожност на сделка не тече, ако страната е била възпрепятствана да предяви иска си поради заплаха или друга форма на принуда. Трябваше да докажем, че моето мълчание през годините се е дължало на основателен страх за сигурността на семейството ми, страх, породен от действията на Огнян.
Заведохме дело. Иск за обявяване на нищожност на продажбата на петдесет процента от фабриката и за връщане на собствеността в патримониума на наследниците на Маргарита.
Когато призовката пристигна в офиса на Огнян, земята се разтресе.
Симеон веднага се обади на Анелия. Тя го беше предвидила и беше с мен, когато телефонът иззвъня. Включи го на високоговорител.
„Какво, по дяволите, означава това?“, изкрещя той, без дори да каже ‘здравей’. „Баба ти е полудяла ли? Как може да заведе такова абсурдно дело?“
„Не е абсурдно, Симеон“, отвърна Анелия спокойно. „Имаме основания да смятаме, че сделката е била незаконна.“
„Незаконна? Моят баща е изградил всичко с честен труд! Това е клевета! Ще ви съсипем! Ще контраатакуваме с дело за милиони! Баба ти ще умре в мизерия!“
„Не ни заплашвай, Симеон. Знаем, че държите дълга на баща ми. Знаем за адвоката ви Явор и фирмата ‘Делта Кепитъл’. Опитайте се да ни изхвърлите от апартамента и ще го използваме като доказателство за тормоз и принуда. Ще стане голям медиен скандал.“
От другата страна на линията настъпи мълчание. Симеон очевидно не беше очаквал такъв отпор. Той беше свикнал хората да се страхуват от него.
„Анелия… мила…“, започна той с променен, умоляващ тон. „Нека не постъпваме така. Ние се обичаме. Ще се женим. Ела да поговорим. Ще уредим всичко. Ще дам на баща ти каквото иска. Ще ви осигуря за цял живот. Просто оттеглете този нелеп иск.“
„Не става въпрос за пари, Симеон“, отвърна тя. „Става въпрос за справедливост. За леля Маргарита.“
Тя затвори телефона. Погледнах я с гордост. Моето малко момиче се беше превърнало в лъвица.
Битката обаче тепърва започваше. Огнян и Симеон наеха най-скъпите адвокати. Започнаха да оказват натиск от всички страни. Деян беше привикан на разговор, след който се върна блед и уплашен.
„Те ще ни унищожат!“, крещеше той. „Защо го правите? Заради някаква си фабрика, която отдавна не съществува! Ще останем на улицата заради ината ви!“
Ивана също беше в паника. Явно Явор ѝ беше обяснил сериозността на ситуацията. Тя плачеше и молеше Анелия да се откаже. Семейството ни се разцепи окончателно. От едната страна бяхме аз и Анелия, а от другата – Деян и Ивана, пленници на страха и зависимостта си.
Първото заседание по делото беше насрочено. Атмосферата в съдебната зала беше ледена. От едната страна седяхме ние – една студентка и една пенсионерка. От другата – армия от скъпоплатени адвокати, начело с Явор. Симеон и Огнян също бяха там. Огнян изглеждаше остарял, но очите му все още бяха студени и безмилостни. Симеон гледаше Анелия с смесица от гняв и неразбиране, сякаш гледаше непозната.
Нашата адвокатка, жена на име Неда, беше брилянтна. Тя изложи фактите ясно и методично. Говори за конфликта на интереси на нотариуса, за съмнително ниската цена на сделката, за бързото ѝ прехвърляне към фирмата на Огнян. Но ключът към всичко беше свидетелството на Тодор.
Когато дойде неговият ред, той влезе в залата, приведен, подкрепян от сина си. Изглеждаше ужасен. Адвокатите на Огнян го подложиха на кръстосан разпит, който беше по-скоро психологически тормоз. Крещяха му, обвиняваха го в лъжа, намекваха, че е сенилен. Но той издържа. С тих, но твърд глас, той разказа какво му беше споделила Маргарита.
Когато свърши, в залата се възцари тишина. Съдията гледаше строго, без да издава емоции. Знаехме, че това е само началото. Предстояха още заседания, експертизи, обжалвания. Това щеше да бъде дълга и изтощителна война.
Излизайки от съдебната палата, Явор се приближи до нас. Той не погледна мен, а само Анелия.
„Впечатлен съм“, каза той с цинична усмивка. „Наистина си научила много в университета. Но реалният живот е различен. И в него, тези с повече пари винаги печелят. Предайте се сега и щетите ще са по-малки.“
„Ще се видим на следващото заседание, господин адвокат“, отвърна Анелия, без да трепне.
Тръгнахме си, две жени срещу целия свят. Не знаехме дали ще победим. Но знаехме, че за първи път от двадесет години, бяхме направили правилното нещо. Бяхме дали глас на Маргарита. И този глас най-накрая беше чут.
Глава 6: Разкрити тайни и разбити съюзи
Съдебната битка се проточи с месеци, превръщайки се в изтощителна война на нерви. Всяко заседание беше като сцена от филм – остри реплики, процедурни хватки, опити за дискредитиране на свидетели. Огнян и Симеон използваха цялото си влияние. В някои вестници започнаха да се появяват статии, които ме изкарваха алчна старица, опитваща се да измъкне пари от уважаван бизнесмен, а Анелия – манипулативна златотърсачка, която си отмъщава на бившия си годеник.
Разривът между Анелия и Симеон вече беше официален. Годежът беше развален без много шум, но с много скрита ярост. Симеон не можеше да повярва, че някой се осмелява да му се противопостави по този начин, особено жената, която беше избрал за своя съпруга. Егото му беше наранено, а това го правеше още по-опасен.
В нашето семейство напрежението достигна точка на кипене. Деян почти не говореше с нас. Живееше в постоянен страх, че ‘Делта Кепитъл’ ще активира дълга му и ще загубят всичко. Той обвиняваше мен и Анелия за своето нещастие, неспособен да види, че сам се е вкарал в този капан.
Ивана, от друга страна, беше разкъсвана. От една страна, лоялността към съпруга ѝ и страхът от бедност я караха да застане срещу нас. От друга, тайните ѝ я правеха уязвима. Връзката ѝ с Явор продължаваше, но вече не беше просто афера. Беше се превърнала в разменна монета.
Една вечер, след поредното скандално заседание, на което адвокатите на Огнян почти успяха да оспорят психическата дееспособност на Тодор, Анелия се прибра напълно съсипана.
„Губим, бабо“, каза тя, хвърляйки чантата си на пода. „Те имат безкрайни ресурси. Могат да протакат това дело с години, докато ние се разорим напълно. Тодор е уплашен до смърт. Днес едва не получи инфаркт на свидетелската скамейка. Не мога да му го причиня.“
„Не се предавай сега, детето ми“, опитах се да я окуража. „Почти стигнахме до финала.“
„Няма финал!“, извика тя отчаяно. „Има само една безкрайна, кална битка, в която правилата не важат. Те ще ни смачкат.“
Точно в този момент, на вратата се позвъни. Беше Ивана. Изглеждаше ужасно – очите ѝ бяха подпухнали от плач, гримът ѝ беше размазан.
„Трябва да говоря с вас“, каза тя, влизайки без да чака покана. „И двете.“
Седнахме в кухнята. Ивана трепереше.
„Явор беше при мен“, започна тя с дрезгав глас. „Той… той ми каза, че ако не убедя Анелия да оттегли иска, ще покаже на Деян… едни неща. Снимки. Видеа. Той ме е записвал. През цялото време.“
Предателството беше пълно. Явор не просто я беше използвал като любовница, той я беше превърнал в инструмент за изнудване.
„Той иска да отидеш при твоята адвокатка, Анелия, и да ѝ кажеш, че си се отказала. Че си се помирила със Симеон. Иначе… Деян ще разбере всичко. Семейството ни ще се разпадне.“
Анелия гледаше майка си с ледени очи. „И ти си готова да продадеш справедливостта за леля Маргарита, за да прикриеш собствената си изневяра?“
„Аз нямах избор!“, изхлипа Ивана. „Ти не знаеш какво е! Да живееш в постоянен страх за пари, да гледаш как мъжът ти се проваля… Явор беше… отдушник. Но не съм предполагала, че е такова чудовище.“
„Той не е чудовище, мамо. Той е просто войник. А ти си била слабото място в нашата защита. И те са го намерили.“
Настъпи дълго мълчание. Трите седяхме около масата, три поколения жени, всяка със своите тайни и своята болка. Мислех си за Маргарита, която също е била изнудвана и заплашвана. Историята не просто се повтаряше, тя се подиграваше с нас.
Тогава Анелия вдигна глава. В погледа ѝ имаше нова решителност.
„Добре“, каза тя. „Ще го направим. Но по нашия начин.“
На следващия ден Анелия се обади на Явор. Каза му, че майка ѝ я е убедила и че е готова да се откаже. Уговориха си среща в неговия офис, за да подпише необходимите документи. Явор беше триумфиращ.
Но срещата не беше само между тях двамата. Анелия беше инсталирала малък звукозаписен апарат в чантата си. Освен това, беше предупредила своята адвокатка Неда, която от своя страна беше уведомила полицията за опита за изнудване.
В офиса на Явор, Анелия започна да играе ролята си.
„Съжалявам за всичко“, каза тя, стараейки се гласът ѝ да звучи сломен. „Майка ми ми разказа… просто искам всичко това да свърши.“
„Разумно решение“, отвърна Явор самодоволно. „Нямаше как да спечелите. Сега подпиши тук и всичко ще бъде забравено. Снимките на майка ти ще изчезнат, а баща ти ще получи още по-добри условия за кредита си.“
„Значи признавате, че сте използвали дълга на баща ми като средство за натиск?“, попита Анелия, сякаш между другото.
Явор се засмя. „Хайде, Анелия. И двамата знаем как работи светът. Всичко е бизнес. Вие имахте нещо, което ние искахме – мълчание. Ние имахме нещо, от което вие се нуждаехте – финансова сигурност. Това е просто сделка.“
„А изнудването на майка ми? Това също ли е част от сделката?“
„Тя беше лесна цел“, каза той без капка угризение. „Сама си го направи. Сега, ще подписваш ли, или не?“
Точно в този момент, вратата на офиса се отвори и влязоха двама цивилни полицаи, придружени от Неда. Лицето на Явор пребледня. Той разбра, че е попаднал в капан.
Записът беше повече от достатъчен. Опитът за изнудване, признанието за използване на дълга като заплаха – всичко това промени хода на делото. Адвокатската кариера на Явор беше приключила. Но по-важното беше, че той беше готов да говори, за да спаси собствената си кожа.
В замяна на по-лека присъда, Явор се съгласи да сътрудничи на разследването. Той разкри цялата схема – как Огнян и Симеон са използвали мрежа от фирми, за да перат пари, да избягват данъци и да притискат конкуренти. Дългът на Деян беше само малка част от много по-голяма и по-мръсна игра.
Но най-шокиращото разкритие тепърва предстоеше. Явор предостави достъп до стари архиви на фирмата на Огнян. В един от тях, нашите адвокати откриха нещо, което ни остави без дъх. Чернова на договор за покупко-продажба на фабриката. Но този договор беше различен. В него, като продавач на своя дял, фигурираше името на Маргарита. А датата беше три дни след официално обявената дата на нейното изчезване.
Това означаваше само едно. Маргарита е била жива. Била е държана някъде против волята си, докато са я принудили да подпише документите, които са им били нужни. Нейното изчезване не е било бягство. Било е отвличане.
Съдебният процес за фабриката вече не беше просто гражданско дело. Беше се превърнало в криминално разследване за отвличане и може би нещо много, много по-лошо.
Глава 7: Истината и нейната цена
Разкритието, че Маргарита е била жива и в плен след датата на ‘изчезването’ си, преобърна всичко. Тежестта на делото се измести от финансови претенции към тежки криминални обвинения. Огнян беше основният заподозрян. Симеон, макар и да не е участвал пряко в събитията отпреди двадесет години, беше обвинен в съучастие заради опитите си да прикрие истината и да възпрепятства правосъдието чрез изнудване.
Империята им започна да се пропуква. Бизнес партньори се отдръпнаха, банките започнаха да си искат кредитите предсрочно. Медийният шум беше оглушителен. Историята за изчезналата годеница, отвлечена заради наследство, беше твърде добра, за да бъде пропусната. Ние, които доскоро бяхме описвани като алчни интриганти, сега бяхме представени като жертви, борещи се за справедливост.
За моето семейство обаче, тази победа имаше горчив вкус. Деян беше напълно съсипан. Истината за изневярата на Ивана, съчетана с разкритията за собствената му наивност и финансова зависимост, го срина. Той се затвори в себе си, спря да ходи на работа, отказваше да говори с когото и да било. Бракът им с Ивана беше в руини. Тя се изнесе от апартамента, засрамена и отхвърлена. Семейството, което толкова се страхуваха да не загубят, те го разрушиха сами, с лъжи и слаби решения.
Анелия понесе тежестта на всичко това. Тя спечели битката, но гледаше как най-близките ѝ хора страдат. Чувстваше се виновна, въпреки че знаеше, че е постъпила правилно. Тя беше тази, която трябваше да утешава баща си, да отговаря на гневните му изблици, да се опитва да сглоби парчетата на един разбит живот.
Един ден, докато течеше разследването срещу Огнян, получих неочаквано обаждане. Беше от адвоката на Огнян. Клиентът му искаше да се срещне с мен. Сам. Без адвокати, без Анелия.
Въпреки протестите на внучка ми, аз се съгласих. Срещата се състоя в една празна, неутрална конферентна зала. Огнян изглеждаше като друг човек. Високомерието го беше напуснало. Беше отслабнал, а в очите му имаше само безкрайна умора.
„Защо?“, беше първият ми въпрос. „Защо го направи, Огнян? Обичаше ли я изобщо?“
Той мълча дълго, гледайки ръцете си, поставени на масата.
„Обичах я“, каза накрая той, а гласът му беше дрезгав. „Обичах я до лудост. Но тя беше… свободна. Не можех да я притежавам. А аз исках да притежавам всичко, което обичам. Фабриката беше само символ. Исках да я обвържа с мен, с моите планове, с моя свят. Тя се съпротивляваше.“
Той вдигна поглед към мен. „Не съм я убил, Лиляна. Кълна се. След като подписа документите, я пуснах. Дадох ѝ пари, много пари. Казах ѝ да замине, да започне нов живот някъде далеч и никога да не се връща. Мислех, че ѝ давам свобода. Но всъщност отнех всичко – името ѝ, семейството ѝ, миналото ѝ.“
„Къде е тя?“, попитах, а сърцето ми биеше лудо.
„Не знам. Никога повече не я потърсих. Страхувах се. От това, което ще видя. От това, което съм станал.“
Дали му вярвах? Не знаех. Но в гласа му имаше нотка на разкаяние, която изглеждаше истинска. Може би Маргарита беше някъде там. Жива. Тази мисъл беше едновременно утешителна и ужасяваща.
Съдът призна Огнян за виновен в отвличане и принуда. Получи ефективна присъда, макар и намалена заради напредналата му възраст и съдействието, което оказа накрая. Симеон се отърва с условна присъда за възпрепятстване на правосъдието. Империята им беше сериозно разклатена, но не и унищожена. Светът на богатите има свои начини да оцелява.
Сделката за фабриката беше обявена за нищожна. Тъй като фабриката отдавна не съществуваше, съдът ни присъди огромно обезщетение, равно на пазарната стойност на имота и пропуснатите ползи за двадесет години. Внезапно, ние бяхме богати. Но парите не носеха радост. Те бяха просто компенсация за загубеното време и разбитите животи.
Деян използва част от парите, за да изплати всичките си дългове. Той и Ивана се разведоха. Той продаде бизнеса си и се премести в малка къща на село, опитвайки се да намери покой. Ивана замина за чужбина, за да започне на чисто, далеч от срама.
Анелия завърши университета с отличие. Предложиха ѝ работа в същата адвокатска кантора, която водеше нашето дело. Тя прие. Превърна се в защитник на хора, изправени срещу големи корпорации. Намери своето призвание. Продаде малкия си апартамент, чийто кредит беше станал символ на зависимост, и си купи нов, с парите от обезщетението. Беше свободна.
Една вечер, месеци след като всичко беше приключило, седяхме с нея на терасата на новия ѝ апартамент и гледахме светлините на града.
„Мислиш ли, че е жива, бабо?“, попита тя тихо.
„Иска ми се да вярвам, че е така“, отвърнах аз. „Иска ми се да вярвам, че някъде там тя е намерила своя мир. Че е успяла да нарисува своя нов живот, далеч от всички нас.“
Погледнах роклята, която висеше в гардероба ми. Вече не я гледах с болка. Тя беше изпълнила своята мисия. Беше събудила духовете на миналото, не за да ни унищожат, а за да ни освободят.
Не знаех какво носи бъдещето. Дали някога ще видим Маргарита отново? Дали семейството ми някога ще се събере? Имаше твърде много рани, твърде много празнини. Но в онази тиха вечер, докато седях до моята смела, прекрасна внучка, аз знаех едно. Бяхме се изправили срещу истината. И бяхме платили цената ѝ. Но най-накрая, след толкова много години, бяхме свободни. А свободата, осъзнах аз, няма цена. Тя е всичко.