Помоли! Чуваш ли ме?» извика Алексей, преди още да е влязъл в къщата. «Чувам те,» отговори жената, без да откъсва поглед от екрана, върху който рисуваше с елекронния молив. «Игор със съпругата и дъщеря си искат да останат с нас!» Вера знаеше точно кой е Игор – брат на нейния съпруг, весел човек с няколко години по-млад. Изглеждаше, сякаш е роден с камера в ръка, винаги я носеше със себе си. Обичаше фотографията, снимаше всичко, но най-вече модели – харесваше женски образи. Първоначално започна работа в вестник, после премина в рекламна агенция, и после по някакво чудо попадна на конкурс за красота – което му беше истинска златна мина. Разбира се, Игор не спираше на това: снимаше и сватби, и презентации, беше навсякъде, където можеше да се направят пари. Беше в постоянна динамика, дори на сватбата на брат си не можеше да седне и седеше зад обекта снятайки булката. за 3m 9s
„Вера! Чуваш ли ме?“ – извика Алексей, още преди да влезе в къщата.
„Чувам те,“ – отвърна жената, без да отмества поглед от екрана, върху който рисуваше със стилус.
„Игор с жена си и дъщеря си искат да останат при нас!“
Вера прекрасно знаеше кой е Игор – по-малкият брат на мъжа ѝ, жизнен младеж на няколко години по-млад. Сякаш се беше родил с фотоапарат в ръце, защото навсякъде го носеше със себе си. Обожаваше да снима, предимно модели – харесваше му да улавя женски образи. Първо работеше във вестник, после се премести в рекламна агенция, а после, по някакво чудо, попадна на конкурс за красота – истинска златна мина за него. Разбира се, Игор не спря дотам: снимаше сватби, презентации, навсякъде, където имаше пари. Дори на сватбата на брат си не седна на маса – непрекъснато тичаше след булката и щракаше с апарата.
Вера остави електронния стилус и се изправи. Точно тогава Алексей влезе в стаята. Тя му се усмихна и го погледна.
„Значи така… Съгласна съм.“
Харесваше ѝ, че той я пита за гостите. Все пак живееха до морето и мнозина искаха да отсядат при тях. А на Вера не ѝ беше проблем, освен че къщата им бе малка; бяха започнали да строят къща за гости едва предишната година.
„Трябва да довършим ремонта,“ напомни му тя, тъй като той не беше кой знае колко сръчен.
„Остават само дребни детайли.“
„Кога?“ – попита Вера.
„Ако си съгласна, мисля, че за няколко седмици ще го оправим.“
„Разбира се, нека дойдат.“
„А може ли да се поразходим?“ – попита я внимателно Алексей.
„Имам много работа.“
„Разбирам, но все пак…“
Вера рядко излизаше извън дома, освен когато вечер се занимаваше с градината, за да не е толкова горещо. През останалото време стоеше в стаята си и рисуваше ли, рисуваше.
Може би затова беше качила малко килограми. Опитваше диети, броеше калории, после се пречупваше и преяждаше, ядосваше се на себе си за слабостта и пак започваше отначало.
Навън морето бучеше, а в градината цъфтяха рози, изпълвайки въздуха с деликатен аромат. На перваза дремеше пухкава котка, която от време на време отваряше очи към летящите чайки.
Алексей излезе. Вера се надигна, разтри кръста си, отиде при кантара и въздъхна, когато стрелката му тръгна нагоре.
„Отново…“ – помисли си тя тъжно, осъзнавайки, че е натрупала още половин килограм.
Погледът ѝ падна върху кесията с тестени сладкиши, която бе оставила сутринта в кабинета си и от която вече беше хапнала половината.
„Може би още едно и това е,“ каза си тя наум. Ръката ѝ се пресегна към кесията, ала я обля чувство за вина. Тя бързо я затвори и, поемайки я, я занесе в кухнята.
Тъй като Вера работеше от вкъщи, от нея изискваха само резултати – тя илюстрираше книги. През това време Алексей, който преди пет години беше открил собствена рекламна агенция, непрекъснато изчезваше някъде по работа. Всичко започна с покупката на оборудване за визитки, после фотоапарат, постепенно нае студенти, занимаващи се с графика, а след това художници, сценаристи – така неусетно бизнесът се разрасна. Той обаче не стоеше на едно място, разбираше колко бързо се променя рекламният пазар. Тогава нае и специалисти, които правеха сайтове и онлайн магазини. Имаше малък екип: към 15 души на постоянна работа и приблизително толкова на свободна практика.
Това носеше добри печалби. Преди живееха на север, но когато дойдоха на юг за лятото и се канеха да си тръгнат, хазяйката на къщата, в която бяха отседнали, каза, че иска да продаде имота си. Алексей махна с ръка – беше зает, мислеше само за работа, но Вера се запали по идеята. Парцелът ѝ допадна – голям, 20 декара, макар и на склон, встрани от удобните места. Все пак, след съвети с баща ѝ, той я подкрепи и ѝ изпрати пари. Щом придобиха земята, на Алексей му се наложи да приеме, че трябва да строят. И след две години се появи тристайна къща, а щом се увеличиха гостите, решиха да изградят и къща за гости.
Въпреки че Вера и Алексей се бяха оженили по-рано от Игор, дъщерята на Игор и Юлия – Оля – се оказа връстничка на дъщерята на Вера, Наташа. Игор сигурно дълго би си останал ерген, ако Юлия не беше забременяла и не се беше наложило да сключат брак.
В началото на лятото Вера прати дъщеря си при баба ѝ. Наташа беше на пет, само след година щеше да тръгне на училище. Вера искаше тя да се види с Оля и, след като се посъветва с Алексей, реши сама да отиде да вземе детето.
„Ще се върна набързо,“ каза тя на Алексей. „Ти посрещни гостите и…“ – тя покри с предпазна лента екрана на монитора си – „моля те, не допускай някой да влиза тук.“
„Ще заключа,“ пошегува се Алексей.
Вера отлетя спокойна.
Няколко дни по-късно Игор пристигна със съпругата си и дъщеря си.
„Леле!“ – възкликна Юлия, впечатлена от гледката. Беше чувала безброй пъти от мъжа си за къщата на брат му, но не я беше виждала.
„Всичко е заслуга на Вера,“ каза Алексей с гордост и посочи към градината.
Разбира се, градината стоеше малко дива: круша, лешник, ябълка, слива – от всичко по малко, а тревата растеше толкова бързо, че дори с косачка бе трудно да се поддържа.
„Оля, ей там има череша,“ обърна се тихо Алексей към момичето и ѝ показа дървото на по-високото място.
Момичето мигом се затича натам.
„Хубаво е тук,“ призна Игор и задърпа куфарите към къщата за гости.
„А тук какво има?“ – поинтересува се Юлия, любопитна да разгледа.
Почти цял час Алексей ги развеждаше из парцела, разказвайки за всяко дърво, после слязоха по склона и влязоха в основната къща. Видяха, че вратата на кабинета на Вера е отворена, та Алексей влезе да провери. Оля, сякаш хазяйката, вече беше махнала защитното фолио от монитора и стискаше стилуса в ръка.
„Стоп!“ – каза Алексей спокойно, но твърдо. „Не бива да пипаш това.“
Той се приближи, взе електронния стилус от ръцете ѝ и го остави на рафта.
„И изобщо, по-добре не влизай в тази стая.“
Момичето веднага излезе. Алексей върна защитното фолио на екрана, затвори вратата и я заключи.
„Жена ти още ли е толкова дебела?“ – попита с подигравателна нотка Юлия.
Алексей се намръщи. Знаеше, че Вера не е фина като модел, но не искаше да я сравнява с Юлия, която самата някога беше фотомодел.
За да не засегне съпругата на брат си, Алексей отвърна деликатно:
„Не всеки може да е слаб като теб.“
В отговор Юлия се ухили самодоволно.
„Моля те, не говори така пред Вера,“ добави Алексей.
Юлия само изсумтя презрително:
„За да си слаб, трябва просто да ядеш по-малко.“
„Разбирам,“ кимна Алексей. „Вера е пробвала различни диети, броила е калории, но…“
„Просто трябва да ядеш по-малко,“ повтори Юлия.
Алексей видя, че тя не разбира намека му, затова каза по-прямо:
„Моля те, не го споменавай пред Вера.“
Юлия отново изсумтя, сви рамене и, на излизане, пак повтори:
„Просто трябва да ядеш по-малко, да не се тъпчеш като свиня.“
Алексей се намръщи. Не проумяваше защо моделките са толкова злобни. Беше срещал немалко такива покрай бизнеса си – гордееха се с фигура и лице, дадени им от природата, без сами да са ги „изработили“. Вместо просто да ги използват и да се радват, те търсеха недостатъци у другите.
На следващия ден, както бе обещано, Вера се върна с Наташа. Алексей ги посрещна, въздъхна и прегърна дъщеря си.
Момичето очевидно се беше позакръглило – бузите ѝ се бяха издули, устничките също…
„Баба…“ – подхвана Вера, все едно се оправдаваше.
„Нищо, тук с малко тичане и плуване ще се върне във форма,“ успокои я Алексей.
„Как са гостите?“ – попита Вера.
„На плажа са, скоро ще дойдат.“
„Да не са умрели от глад? Сигурно са яли само пица?“ – пошегува се тя и, влизайки в кухнята, отвори хладилника.
„Не, Юлия нещо готвеше, така че не са останали гладни.“
„Добре, ще направя обяд,“ каза Вера и, след като се преоблече, се зае в кухнята.
След час гостите се прибраха. Този път Юлия мълчеше, но по погледа и мимиките ѝ Алексей усети, че не одобрява не само фигурата на Вера, но и вида на Наташа. Все пак прояви достатъчно такт да не казва нищо на глас.
Обядът бе богат. Вера предположи, че са гладни, и сготви яхния, направи салата, наряза плодове, изпече няколко питки.
Децата хапнаха доволно, но десетина минути по-късно Юлия дръпна дъщеря си:
„Не яж толкова, ще заприличаш на дебеланка като Наташа.“
Добре, че в този миг Вера и Наташа вече бяха излезли навън, но Алексей чу думите ѝ.
Той почервеня от гняв и тъкмо се канеше да възрази, когато Наташа влетя в стаята.
„Тате, тате, тате! Може ли да се качим на хълма?“
Къщата се намираше в ниската част на терена, а нагоре се издигаше склон, по който всъщност се простираше имотът – сигурно затова бяха успели да го купят на не толкова висока цена. Хълмът почти целият беше обрасъл с лешници, а по стръмнините се виеха диви лози. Сутрин в тази къща не можеш да преспиш – птиците започваха да пеят рано и те будеха. Първоначално Алексей се дразнеше, но след време свикна и дори не можеше да си представи да живее без птичи песни.
„Вземи Оля със себе си,“ предложи той на Наташа.
Малката веднага отиде при Оля и, протягайки ѝ ръка, каза:
„Хайде, ще ти покажа едно гнездо, там има и скали, и камъни!“
Оля се обърна към майка си, сетне изгледа Наташа с пренебрежение и, сякаш отчитайки всяка сричка, промълви:
„Не се сприятелявам със свине.“
Алексей се изправи, прегърна Наташа и я помоли да отиде при майка си, която поливаше цветята. Наранена от думите на Оля, малката избяга.
Алексей се обърна към брат си, който през цялото време седеше до жена си и детето:
„Обидихте дъщеря ми,“ каза той с горчивина, „като ѝ позволихте да бъде наречена свиня.“
„Аз не съм казвал нищо такова!“ – възрази веднага Игор.
„Ти просто мълча, както и жена ти,“ Алексей бавно премести поглед от брат си към Юлия, а после към Оля. „Заедно я нарекохте свиня.“
Юлия се изчерви. Игор също мълчеше – наистина не беше казал и дума. Алексей ги изгледа хладно, сетне с явно презрение излезе.
Вечерта, когато Вера сложи масата, Игор дойде със семейството си. Алексей очакваше някой да се извини, но те се държаха така, сякаш нищо не се бе случило. Вера, като добра домакиня, беше приготвила вкусна вечеря. Игор похвали храната, Алексей се присъедини. Наташа, след като се нахрани, се облегна назад. Вера донесе чай и пасти, които бе помолила Алексей да купи. Юлия взе една паста и, като махна крема отгоре, започна да яде, Оля повтори същото. Вера почти беше посегнала към една паста, но се сети за обещанието си – „стига толкова за днес“ – и се отказа. Юлия забеляза това, усмихна се и с тънък глас каза:
„За да не си дебел, просто не трябва да ядеш.“
Алексей удари с ръка по масата. Юлия подскочи и го изгледа неразбиращо.
„Излезте да се поразходите,“ обърна се Алексей към Вера.
Тя взе дъщеря си и двeте излязоха. Домакинът остана насаме с гостите. Обърна се към брат си – все пак той беше глава на семейството:
„Този път обидихте жена ми.“
„Нищо подобно!“ – отвърна Игор.
„Мълча, когато тя“ – Алексей стрелна с поглед Юлия – „нарече жена ми дебела.“
„Ами тя наистина е дебела!“ – възрази Юлия.
В същия миг Алексей отново удари по масата. Юлия пак потрепери. Той се обърна право към брат си:
„Първо обидихте дъщеря ми, наричайки я свиня…“
„Престани вече!“ – прекъсна го Игор, разбирайки накъде върви разговорът.
„А сега обидихте и жена ми, казвайки ѝ ‘яж по-малко’.“
„Е, тя е права,“ намеси се Игор и хвърли поглед към жена си.
„Няма да позволя да обиждате близките ми в моя дом,“ каза твърдо Алексей и замлъкна.
„Съжалявам,“ отвърна Юлия презрително. „Но аз не съм виновна, че е такава…“
Алексей я изгледа с леден поглед и, бавно, сякаш за да го проумеят добре, каза:
„Позволявам ви да пренощувате тук, но утре сутринта си тръгвате.“
„Какво?!“ – възкликна Игор.
„И всичко това, защото казвам истината?!“ – веднага се разкрещя Юлия. „Тя е дебела, дъщеря ви е дебела!“
„Още една дума…“ Алексей стана, подпря се с ръце на масата и продължи: „Още една дума, и ще ви помоля да напуснете дома ми веднага.“
Юлия скочи от стола, изсумтя, не благодари дори за вечерята и се отправи към къщата за гости. Оля я последва.
„Казах каквото имах да кажа,“ рече Алексей към брат си.
Игор мълчеше – явно също разбираше отлично що за човек е жена му.
На сутринта, без да закусват, семейството на брат му избърза да си тръгне. Във въздуха се носеше ароматът на цъфнали магнолии, а слънцето тепърва започваше да пригрява.
„Накъде се запътиха?“ – учуди се Вера, докато бършеше масата в кухнята. „Да не им е харесала къщата за гости или нещо с готвенето ми?“
„Всичко е наред,“ успокои я Алексей и я прегърна, нагласяйки завесата на прозореца.
„Но как така?“ – притесни се тя, приседна на ръба на стола.
„Трябваше да стане така,“ отвърна ѝ той. „Знаеш ли какво предлагам? Днес да отидем на море за целия ден.“
Чувайки това, жизнерадостната Наташа моментално хукна към спалнята и след по-малко от минута се появи по бански, с голям надуваем пояс в ръце. Звънките ѝ стъпки отекнаха из къщата.
„Готова съм!“ – провикна се тя и заподскача към вратата, тананикайки си весела мелодия.
„Не толкова бързо,“ усмихна се Вера и тръгна да се преоблича.
На Алексей му стана тъжно – не беше виждал брат си отдавна и се надяваше двете момичета да се сприятелят.
Тогава се приближи Вера – практичната и грижовна домакиня:
„Взехме вода, плодове, кърпи и слънцезащитен крем,“ каза тя, докато подреждаше всичко в голяма плажна чанта.
„Чудесно. Тогава да тръгваме,“ отвърна Алексей и, изхвърляйки от мислите си случката с брат си, се запъти да се преоблече. Само след пет минути вече слизаха по склона към морето. Южното слънце се усилваше, а морският бриз носеше солен полъх и мирис на водорасли.