Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Йорданка Христова потъна в траур, неутешима е
  • Новини

Йорданка Христова потъна в траур, неутешима е

Иван Димитров Пешев февруари 12, 2024
sfbvsfdkvkfbkfdkbfkb.png

Йорданка Христова не може да си намери място от мъка, а причината е загубата на най-добрата й приятелка – дъщерята на големия композитор Йосиф Цанков – Сия, с която били като сестри.

 

Известно е, че именно маестрото е автор на някои от най-емблематичните шлагери от репертоара на голямата ни певица, за която обаче творчеството и приятелството са вървели ръка за ръка. Затова и сега е направо неутешима.

 

Приятелството на Сия и Йорданка Христова датира още от младите им години. Още оттогава двете усетили, че се допълват прекрасно във всичко и станали по-близки от биологични роднини.

 

Дъщерята на Йосиф Цанков си е отишла от този свят на 83-годишна възраст, като почти до края на живота си тя работеше като рентгенов лаборант. Като ученичка Сия вземала уроци по пиано, но по желание на майка си Таня Калфова се насочва към различна от музикалната сфера.

 

„Разделихме се със Сия Цанкова. Скъпа моя приятелка, дъщеря на Йосиф Цанков, Патриарха на моята музика, представителка на най-изстрадалото, достойно, духовно и истински красиво поколение, на което се крепеше нашата разлюляна действителност… За щастие ни остави наследство! Ще ни липсваш! Светъл път на голямата ти душа!“, написа Йорданка Христова във фейсбук профила си в памет на своята приятелка, като сподели и снимки от поклонението ѝ.

 

 

Сия със сина си Велислав

Дъщерята на Йосиф Цанков си е отишла от този свят на 83-годишна възраст. Почти до края на живота си тя работеше като рентгенов лаборант. Като ученичка Сия вземала уроци по пиано, но по желание на майка си Таня Калфова се насочва към различна от музикалната сфера.

 

„Баща ми Йосиф Цанков беше изключителен мелодик и майстор на българското танго. Такива танга, каквито написа, няма досега. Веднъж в разговор големият композитор и много добър приятел Тончо Русев каза: „Сийче, представяш ли си, ако Йожи не беше роден в България?“. Прав е, но татко не признаваше друга страна. А е имало реална възможност. През 1945 г. външният министър на България му предложил да стане културен аташе в Швейцария. Татко отказал: „Не, много благодаря. Славеят пее само в гнездото си“, разказвала е в интервюта приживе Сия Цанкова.

 

 

Майка ѝ и баща ѝ остават една от най-известните светски двойки от миналия век. „Двамата от сой – той висок, добре развит, тя много красива, с бяла кожа, тънка талия, с две различни очи – синьо и зелено. Написал е песен за нея „Две сини очи“. Душко Романов – братовчед на майка ми и главен архитект на София до 1965 г., ги запознава.

 

Определят си среща в култовото заведение „Под липите“. Майка е с година по-голяма и когато разбира това, се фръцва: „Нямам намерение да правя детска градина“. Татко се почувствал много нещастен, тогава написва прочутия шлагер „Под липите съм самичък“.

 

Когато решават да се женят, баща му настоява татко да се дипломира като юрист. Сключват брак през 1940“, споделяла е още Сия, която бе омъжена и горда майка на син Велислав, който е наследил таланта на дядо си и е един от най-добрите тромбонисти у нас.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Урок по география: Знаете ли кой е най-големият каньон в Европа и втори в света
Next: Почина голяма фигура на българската спортна журналистика

Последни публикации

  • Десет месеца. В ретроспекция, това е просто миг, кратък отрязък от време, който би трябвало да се изгуби в големия гоблен на живота. Но за мен тези десет месеца бяха цяла вечност, изтъкана от смях, споделени тайни под звездите и упойващото усещане, че най-накрая съм намерила своето място, своя човек. Неговото име беше Виктор.
  • Доведената ми дъщеря, Лилия, която току-що бе навършила шестнадесет, поиска да организира парти край басейна. Живеехме в голяма, модерна къща с панорамни прозорци, които гледаха към безупречно поддържана градина
  • Биологичният ми баща си тръгна, когато бях толкова малък, че споменът за него беше по-скоро мъгла, отколкото картина. Беше призрак в разказите на майка ми, сянка, която се беше изпарила преди зората на моето съзнание
  • На петдесет реших да се откажа. Не от живота, а от ролята, която бях играл в него твърде дълго. Ролята на бездънна касичка, на вечен гарант за чужди мечти, на рамо, на което се облягаха не за утеха, а за да стъпят по-високо
  • Телефонът иззвъня с пронизителен, настоятелен звук, който проби тишината на следобеда. Анна вдигна поглед от книгата, която се опитваше да чете от половин час, без да успее да погълне и една страница. Сърцето ѝ подскочи. Беше звъненето, което всяка майка разпознава – не просто повикване, а сигнал за тревога. На екрана светеше името на дъщеря ѝ, Лилия.
  • Гледала съм дъщерята на снаха ми безброй пъти. Повече, отколкото мога да преброя, повече, отколкото Десислава някога щеше да признае. Аз бях удобната леля, онази, на която се звъни в последния момент, онази, чийто живот се смяташе за достатъчно маловажен
  • Баща ми и аз работим в една и съща болница. Той е медицинска сестра, аз съм социален работник. Това само по себе си не е необичайно. Много семейства споделят професионалното си поприще, преплитайки съдбите си в сложната паяжина на общия занаят
  • Майка изпрати сина си в първи клас. Той стискаше здраво ръката ѝ и не искаше да я пусне. Влязоха в класната стая и учителката го усмихнато насърчи да седне на чина. Детето седна, но вместо да извади тетрадка
  • Нощта беше враг. Безмилостен, лепкав враг, който се опитваше да затвори клепачите на Петър с оловна тежест. Всяка клетка в тялото му крещеше за сън, но той я заглушаваше с поредната чаша горчиво, престояло кафе
  • Поканата дойде неочаквано, лаконичен текст от Симеон: „Ставам на тридесет. Ела да се видим. Старият адрес.“ Сърцето ми подскочи. Не се бяхме виждали от близо година, може би повече. Животът ни беше повлякъл в различни посоки
  • Въздухът в стаята се сгъсти, сякаш думите ми бяха изсмукали целия кислород. Седях на ръба на старото кресло в хола на родителите ми, а сърцето ми биеше в гърлото, оглушително и неравномерно.
  • Снаха ми, Десислава, организираше парти за разкриване на пола на бебето. Слънцето се сипеше през големите прозорци на къщата им, онази същата къща, за която брат ми Виктор беше изтеглил огромен заем, за да може тя да има своята „мечтана крепост“.
  • Когато татко почина, сякаш земята се срина под мен. Той беше всичко за мен — моята опора, моят фар в бурното море на живота, единственият, който истински ме разбираше и чиято безрезервна любов усещах като физическа прегръдка дори когато беше далеч. Райко беше човек с голямо сърце, но и с голямо състояние
  • Всичко започна с един плик. Обикновен, бял, с тънко прозорче от целофан, през което се виждаше името ми, изписано с безличен компютърен шрифт. Лежеше върху малката масичка в антрето, поставен там от пощальона
  • Веднъж си купих антична чиния онлайн. На снимката видях, че има пукнатина и се ядосах. Казах на продавача: ‘Искам отстъпка!’ Той започна да мърмори, но се съгласи. Получих я с доставка, и когато я разопаковах, останах смаян – чинията беше… не просто счупена. Беше много повече.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Десет месеца. В ретроспекция, това е просто миг, кратък отрязък от време, който би трябвало да се изгуби в големия гоблен на живота. Но за мен тези десет месеца бяха цяла вечност, изтъкана от смях, споделени тайни под звездите и упойващото усещане, че най-накрая съм намерила своето място, своя човек. Неговото име беше Виктор.
  • Доведената ми дъщеря, Лилия, която току-що бе навършила шестнадесет, поиска да организира парти край басейна. Живеехме в голяма, модерна къща с панорамни прозорци, които гледаха към безупречно поддържана градина
  • Биологичният ми баща си тръгна, когато бях толкова малък, че споменът за него беше по-скоро мъгла, отколкото картина. Беше призрак в разказите на майка ми, сянка, която се беше изпарила преди зората на моето съзнание
  • На петдесет реших да се откажа. Не от живота, а от ролята, която бях играл в него твърде дълго. Ролята на бездънна касичка, на вечен гарант за чужди мечти, на рамо, на което се облягаха не за утеха, а за да стъпят по-високо
  • Телефонът иззвъня с пронизителен, настоятелен звук, който проби тишината на следобеда. Анна вдигна поглед от книгата, която се опитваше да чете от половин час, без да успее да погълне и една страница. Сърцето ѝ подскочи. Беше звъненето, което всяка майка разпознава – не просто повикване, а сигнал за тревога. На екрана светеше името на дъщеря ѝ, Лилия.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.