Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Казаха й, че дъщеря й е починала по време на раждането: След 69 години двете се срещнаха за първи път
  • Новини

Казаха й, че дъщеря й е починала по време на раждането: След 69 години двете се срещнаха за първи път

Иван Димитров Пешев октомври 19, 2023
sdgfgdfgergerrwer.png

Раждането на дете е може би едно от най-радостните неща, които човек може да преживее. Създаването на живот, неговото развитие и растеж носят безкрайна радост. Въпреки това, понякога жените трябва да се сблъскат с много болезнено преживяване, за което американката Женевиев Пуринтън със сигурност може да разкаже.

Женевиев е само на 18 години, когато ражда красиво момиченце през 1949 г. Докато се кани да държи новороденото си в ръцете си, Женевиев чува сърцераздирателните думи: „За съжаление, дъщеря ви почина …“

Това е много болезнена новина за младата жена. Тя с нетърпение очаква да стане майка. Когато най-накрая това става факт, тя разбира, че дъщеря й е мъртва.

„Когато казах, че искам да видя детето си, те ми казаха, че е мъртво“, казва Женевиев в интервю за Fox News.

Тя не успява да види мъртвата си дъщеря, но й казват, че всичко е уредено. Може да се върне вкъщи.

Мъката била толкова голяма, че Женевиев нямала повече деца. Един ден обаче се случва нещо неочаквано.

На 88 години тя седи сама в старчески дом в Тампа, Флорида. Жената смята, че вече няма близки до себе си, но тогава получава стряскаща новина.

На около 240 мили от дома една жена седи и се чуди кои са нейните биологични родители. Жената се казва Кони и знае само, че е осиновена малко след раждането.

За щастие Кони получава ДНК комплект за Коледа, който й помага да открие произхода си. Тя прави тест и разбира коя е биологичната й майка .

Кони научава къде се намира тя и веднага се свързва с нея. Не след дълго съдбовната среща е уредена.

 

Жените са много щастливи от възможността да се срещнат. Кони най-накрая успява да види майка си, а Женевиев най-накрая успява да види дъщеря си, по която тъгува от години. Какъв подарък от съдбата!

„Не си мъртва“, казва Женевиев на дъщеря си, която най-накрая може да прегърне след толкова години.

„Не, не съм мъртва“, отговаря Кони, която също е много развълнувана от срещата с майка си.

Невероятно красива история! Представете си, че сте живели толкова години, вярвайки, че дъщеря ви вече не е между живите, но един ден получавате шокиращата новина. Женевиев мислеше, че вече няма роднини, но се оказа, че дъщеря й е жива. Не само това, тя има внуци и правнуци!

Можете да видите моментите от вълнуващата среща в това видео:

 

Continue Reading

Previous: Безпрецедентен предизборен скандал в ефира на БНТ
Next: Връщане на младостта-Сега съм на 50 години, а изглеждам като на 35 когато бях-Проста рецепта

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.