Днесще ви споделим за една много тъжна, но напълно истинска история, която може да достигне всеки един човек. Тя ни кара да се замислим кои трябва да са истинските ни приоритети и дали цял живот не преследваме фалшивот?
И да искам да повторя грешката си, вече нямам това време. Но разбрах едно – човек трябва първо да обмисля действията си и чак след това да върши безумия, такива, каквито аз допуснах.
Мъжът ми беше летец и взимаше хубави пари. След пенсионирането си продължи да работи в селскостопанската авиация.
Решихме да вдигнем триетажна къща, да има по един етаж с по четири стаи – за нас и за двамата ни сина. Хем да сме заедно с децата си, хем да сме отделно и всеки да си знае дома. Пък и ние да не им се пречкаме и да не им се месим.
Не изпускай тези оферти:
След година и половина къртовски труд къщата беше готова – истинска красота за очите. И точно когато трябваше да се радваме на новото си жилище, мъжът ми се разболя и почина. Видях се в чудо, защото още не бяхме прехвърлили етажите на момчетата. И двамата ми синове бяха семейни, но големият нямаше деца, а малкият се радваше на три. Наложи ми се сама да се оправям с цялата документация, за да узаконя на всеки каквото му се полагаше.
Когато приключих с това, малко се поуспокоих, но тогава възникна непредвидена от мен ситуация.
Моят етаж се оказа трън в очите на снахите. Те настръхнаха една срещу друга и срещу мен. Всяка искаше да докопа моето жилище с цената на всичко. Обещаваха ми да ме гледат, да ме глезят, само и само да им припиша етажа си. И тук направих най-голямата грешка в живота си. Приписах го на малкия, защото имаше деца, а като компенсация на големия прехвърлих лозето и земите на село.
Започна война между двамата братя, подкокоросвани от жените си. В един момент малкият не издържа, продаде двата етажа и заминаха цялото семейство за родния град на снахата. Там си купиха голям апартамент, но в него, естествено, за мен нямаше място.
Надявах се, че големият ще ме вземе при себе си, но снахата отсече, че щом съм дала всичко на малкия, трябва той да ме гледа. А това, че им бях завещала лозе и земи, не влизаше в сметката. Стигна се дотам, че ме изпратиха да живея в дървената къщичка на лозето, която имаше две стаи. Тогава краката още ме държаха, но след три години вече ми беше трудно да пътувам до града за продукти и лекарства. А синовете и снахите не ме поглеждаха – направо бяха забравили за мен.
Едва тогава разбрах последните думи на съпруга си:
„На никого нищо не приписвай, докато си жива!“ Късно беше обаче да поправям сторената грешка. Човек трябва да е луд да остане на улицата, при положение че е имал триетажна къща…
Наложи ми се да ида в старчески дом. Понеже имах хубава пенсия, а и с половината от пенсията на съпруга ми се събираше добра сума, можех да си позволя поне приличен дом за стари хора, с отлични медицински грижи. Тук намерих приятели, които също като мен се бяха прецакали да се предоверят на обичните си деца. Вече нямам нищо – само натрупани години.
Не ми остава друго, освен да чакам края, мислейки за глупостта, която извърших.