Качих се в самолета и видях бившия си шеф да седи до мен в икономична класа.
Въздухът в кабината беше спарен, смесица от рециклиран климатик, лек мирис на гориво и по-острия, почти кисел дъх на човешка тревожност преди полет. Влачех малкия си куфар по тясната пътека, номерът на мястото ми 24Б, отпечатан върху смачкания бордния талон, пулсираше в ръката ми. 24Б. До прозореца. Поне това.
Проправях си път покрай хора, които вече се потяха, докато нагласяха чанти в отделенията над главите си. И тогава го видях.
Светът се стесни до една-единствена точка. Мъжът на 24А, до пътеката, беше той. Мартин. Човекът, който преди точно две години, три месеца и дванайсет дни ме беше извикал в стъкления си офис, с перфектно подредените си папки и студения си поглед, и беше унищожил живота ми.
Този човек ме уволни преди 2 години несправедливо.
Стомахът ми се преобърна. Беше като удар с ледена топка. Мартин. Тук. Не в луксозната бизнес класа, където предполагах, че хора като него пътуват, а тук, в икономичната, притиснат в същото тясно пространство като мен. Изглеждаше по-стар. Косата му по слепоочията беше посивяла, онзи скъп костюм, който винаги носеше, беше заменен с измачкана риза и обикновен панталон. Но очите бяха същите. Студени, пресметливи, дори когато гледаше в празното пространство пред себе си.
Почервенях. Кръвта нахлу в лицето ми, усещах я да пари по бузите и ушите ми. Обзе ме паника. Да се върна? Да помоля стюардесата за друго място? Но полетът беше пълен, чух ги да казват на гишето. Нямаше изход. Ще трябва да седя до него часове наред.
Тръгнах напред, мъчейки се да запазя лицето си безизразно. И се престорих, че не го познавам.
Наведох се, промърморих извинение, без да срещам погледа му, и се проврях покрай коленете му, за да стигна до мястото си. Сърцето ми биеше толangjво бързо, че мислех, че ще изскочи от гърдите ми. Ароматът на скъпия му парфюм, макар и по-слаб, все още беше същият. Миришеше на власт и на предателство.
Седнах, вкопчих пръсти в облегалките и се загледах в малкия овален прозорец, сякаш външният свят, сивите облаци и асфалтът на пистата, бяха най-завладяващото нещо, което някога съм виждала. Молех се. Молех се да не ме е познал. Молех се да заспи. Молех се самолетът да излети бързо.
Чух го да се размърдва. Усетих как се обърна леко към мен. Не поглеждай. Не поглеждай.
— Лилия?
Гласът му. По-дълбок, отколкото си го спомняx, и леко дрезгав. Замръзнах. Пръстите ми побеляха върху облегалката. Бавно, сякаш теглех тонове, обърнах глава.
Той ме гледаше. Не с онази студена дистанция от офиса. В погледа му имаше нещо друго. Изненада. И… нещо като съжаление? Не, невъзможно. Това беше Мартин. Той не съжаляваше за нищо.
— Мартин. — Гласът ми беше шепот.
Той кимна, сякаш потвърждаваше най-лошия си страх. Отвори уста да каже нещо, после я затвори. Настъпи ужасяваща тишина, по-шумна от рева на двигателите, които се подготвяха за работа. Той се обърна.
Мислех, че това е краят. Че сега ще се преструваме, че този разговор не се е случил, и ще прекараме полета в ледено мълчание.
Но тогава той вдигна ръка. Той повика стюардесата.
Наблюдавах я крадешком. Млада жена с прибрана коса и стегната усмивка. Тя се наведе към него. Той ѝ прошепна нещо.
Тя го погледна, после погледна към мен. Само за секунда. Усмивката ѝ леко трепна. Тя кимна и се отдалечи към предната част на самолета.
Какво беше това? Какво ѝ каза? Да ме преместят? Да ми кажат да не го безпокоя? Параноята започна да ме разяжда отвътре. Всяка секунда беше мъчение. Умът ми превърташе сцената на уволнението.
„Липсват пари, Лилия. И всички следи водят към теб. Разочарован съм.“
„Но това е невъзможно! Аз не бих…“
„Моля те, не го прави по-трудно. Охраната ще те изпрати.“
Той дори не ме остави да си събера нещата. Бях изхвърлена като престъпник. Аз, която му бях посветила пет години. Аз, която бях открила грешки в счетоводството на новия му партньор, Петър, и се опитвах да го предупредя. Петър. Разбира се. Трябва да е бил той. Но Мартин не искаше да слуша. Той ми се довери, а после ме смачка.
И сега седеше до мен.
Пет минути по-късно, които ми се сториха като пет часа, стюардесата се върна.
Замръзнах.
Тя не отиде при Мартин. Тя спря до мен. Държеше малка сребърна табла. На нея имаше висока, елегантна чаша.
Тя дойде и ми подаде…
Чаша шампанско.
Погледнах я объркано. После погледнах Мартин. Той не ме гледаше. Гледаше право пред себе си, лицето му беше каменно.
— От господина — прошепна стюардесата. — И това.
Тя ми подаде сгъната бяла салфетка. От онези луксозните, платнените, които със сигурност не принадлежаха на икономична класа.
Взех я с трепереща ръка. Стюардесата се оттегли. Шампанското изглеждаше абсурдно в тясната ми седалка. Пътувах, за да видя сестра си, която учеше в университет в друг град и беше затънала в проблеми, за които едва се осмелявах да мисля. Пътувах с последните си пари, след като малкият ми бизнес, който се опитвах да стартирам, беше на ръба на фалита.
А Мартин ми поръчваше шампанско.
Поставих чашата на сгъваемата масичка. Ръцете ми трепереха толкова силно, че почти разлях течността. Разгънах салфетката.
Вътре, с бърз, рязък почерк, който веднага разпознах от безбройните бележки по докладите ми, беше написано:
„Трябва да говорим. Не беше това, което изглеждаше. Моля те.“
Глава 2
Салфетката се усещаше като горящ въглен в ръката ми. „Не беше това, което изглеждаше.“
Две години. Две години бях живяла с клеймото на крадец. Две години се борех да си намеря работа на нивото, на което бях, само за да откривам, че вратите се затварят пред лицето ми. Мартин не ме беше уволнил просто; той ме беше вкарал в черен списък. Всяко интервю завършваше с онова вежливо, студено „Ще ви се обадим“, което никога не идваше. Той беше отровил кладенеца.
А сега, с една чаша шампанско и пет думи, той очакваше какво? Да забравя?
Смачках салфетката в юмрук. Сърцето ми биеше гневно. Исках да хвърля шампанското в лицето му. Исках да изкрещя. Исках да му кажа за безсънните нощи, за паническите атаки, за ипотечния кредит, който едва покривах, след като бях принудена да изтегля и втори, бизнес заем, за да оцелея.
Вместо това не казах нищо.
Оставих смачканата салфетка на масата до недокоснатата чаша. Обърнах се обратно към прозореца. Самолетът започна да се движи по пистата. Усетих погледа му върху себе си, тежък и настоятелен, но не се обърнах.
През целия полет не разменихме нито дума. Напрежението между нас беше почти физическо. Беше като опъната тел, която вибрираше при всяка лека турбуленция. Той не направи втори опит. Когато светлините за коланите угаснаха, той стана, взе чантата си от горното отделение и изчезна по пътеката, без дори да ме погледне, оставяйки ме с моята ярост и недокоснатото шампанско.
Слязох от самолета като в просъница. Летището беше шумно и хаотично. Взех малкия си куфар и се насочих към изхода, а думите му отекваха в главата ми. „Не беше това, което изглеждаше.“ Какво можеше да означава това?
Сестра ми, Десислава, ме чакаше отвън. Беше бледа и изглеждаше по-слаба, отколкото си я спомнях отпреди няколко месеца. Тъмните кръгове под очите ѝ говореха за безсънни нощи, а не за студентски купони. Прегърнах я силно.
— Лили, толкова се радвам, че си тук — прошепна тя, вкопчвайки се в мен.
— Всичко ще се оправи, Деси — казах аз, опитвайки се да звуча по-уверено, отколкото се чувствах.
Пътуването до квартирата ѝ беше мълчаливо. Апартаментът, за който плащах половината наем, беше малък, но подреден. Десислава учеше право в университета тук. Винаги е била умната, амбициозната. Аз бях практичната. Сега и двете бяхме на ръба.
— Добре, разкажи ми — казах аз, докато сядахме на малкия диван. — Какво се е случило? По телефона звучеше ужасена.
Тя сведе поглед.
— Аз… сгафих, Лили. Много.
— Става въпрос за пари, нали? За семестъра?
— Не само. — Гласът ѝ трепереше. — Взех пари. Не от банка.
Стомахът ми се сви.
— Какво искаш да кажеш?
— Срещнах един човек. Казва се Андрей. Той… той изглеждаше толкова мил. Помогна ми, когато имах нужда. Но парите не бяха негови. Той работи за някакви хора. И аз закъснях с вноската. А лихвата… Лили, тя расте всеки ден. Те ме заплашват. Казват, че ще дойдат в университета. Казват, че знаят къде живееш.
Леденият страх, който бях изпитала в самолета, се върна, но този път беше хиляди пъти по-силен. Това вече не засягаше само мен. Засягаше семейството ми.
— Колко? — попитах, макар че част от мен не искаше да знае.
Десислава прошепна сумата. Беше астрономическа. Беше повече, отколкото можех да събера, дори ако продадях апартамента си, който вече беше ипотекиран до максимум.
— Те искат всичко до края на седмицата — изхлипа тя.
Прекарах нощта, взирайки се в тавана на малката гостна, докато сестра ми спеше неспокойно в другата стая. Бях в капан. Нямаше изход. Малкият ми бизнес за кетъринг едва покриваше собствените си разходи. Бях затънала в дългове заради лъжа.
И тогава се сетих за Мартин.
Не. Невъзможно. Никога не бих потърсила помощ от него.
Но докато се разсъмваше, една ужасна, студена мисъл се оформи в съзнанието ми. Мартин беше в икономична класа. Той, който притежаваше половината град, седеше на тясна седалка. Изглеждаше състарен и… уплашен?
И ми даде онази салфетка. „Трябва да говорим.“
Може би той също беше в беда. Може би лъжата, която унищожи мен, най-накрая беше застигнала и него.
Взех телефона си. Ръцете ми не трепереха. Бяха абсолютно неподвижни. Намерих номера на старата му секретарка, която винаги ме беше харесвала. Написах съобщение: „Здравей, Мария. Имам нужда от личния номер на Мартин. Спешно е.“
Отговорът дойде след час. Само десет цифри. Без въпроси.
Глава 3
От другата страна на града, в апартамент, който струваше повече от цялата сграда, в която спеше Лилия, Мартин наливаше третата си чаша уиски. Ледът изтрака в тишината на огромната, стерилна всекидневна. Той не беше спал.
Срещата с Лилия в самолета го беше разтърсила из основи.
Той не беше в икономична класа по избор. Беше там, защото почти всичките му сметки бяха блокирани. Ивелина, съпругата му, се беше погрижила за това.
Бракът им беше сделка от самото начало. Нейното семейство имаше име и връзки; той имаше безскрупулната амбиция и началния капитал. Заедно те изградиха империя. Но през последните години Ивелина беше станала студена, дистанцирана. А сега беше враждебна.
Всичко беше започнало преди две години. Точно тогава, когато се появи Петър.
Петър беше неговият нов бизнес партньор. Блестящ, харизматичен, безмилостен. Той предложи сделка, която изглеждаше твърде добра, за да е истина – начин да се заобиколят няколко досадни регулации и да се удвои печалбата от голям строителен проект. Мартин, заслепен от алчност, се съгласи.
Лилия беше единствената, която видя опасността.
Тя беше най-добрият му финансов анализатор. Беше прегледала документите на Петър и беше дошла при него. „Мартин, нещо не е наред. Има скрити сметки. Мисля, че той пере пари през проекта.“
Мартин я отпрати. Беше ядосан, че тя се съмнява в преценката му.
Седмица по-късно Петър влезе в кабинета му с ледена усмивка и една папка. В папката не бяха документите за пране на пари. Беше нещо друго. Нещо лично. Доказателство за грешка, която Мартин беше направил преди години, грешка, свързана с фалита на първия му конкурент. Грешка, която беше на ръба на престъплението.
— Имаш прекрасен екип, Мартин — беше казал Петър, разлиствайки страниците. — Особено онази, Лилия. Толкова е… любопитна. Рови се навсякъде.
Мартин разбра. Това беше изнудване.
— Какво искаш? — беше попитал той, усещайки как подът пропада под краката му.
— Искам тя да изчезне. — Усмивката на Петър се разшири. — Искам да я съсипеш. Толкова зле, че никой никога повече да не повярва на думата ѝ. Иначе тази папка отива в прокуратурата.
И Мартин го направи. Използва фалшивите доказателства за кражба, които Петър му предостави – перфектно скалъпен дигитален следа, която сочеше право към Лилия. Той я уволни публично. Пожертва я, за да спаси себе си.
Това беше началото на края. През следващите две години Петър, с мълчаливото съгласие на Мартин, систематично източваше компанията. А после Мартин откри истинския ужас.
Ивелина.
Преди месец той се беше прибрал по-рано и беше чул гласове от кабинета си. Ивелина и Петър. Те не просто работеха заедно. Те бяха любовници.
— Той е почти на дъното — казваше Ивелина, гласът ѝ беше мек и отровен. — Адвокатите му подготвят защитата за делото, което ти ще заведеш. Когато го съсипеш, ще вземем всичко. Той е глупак, Петър. Винаги е бил.
Мартин беше избягал. Сега се криеше. Пътуваше в икономична класа, опитвайки се да прехвърли малкото останали лични активи, до които те нямаха достъп. Беше на път за среща с единствения адвокат в страната, който може би можеше да му помогне – стар, полупенсиониран мъж на име Димитър, известен със своята безпощадност и дискретност.
И тогава, в самолета, видя Лилия. Призракът на единственото достойно нещо, което беше унищожил.
Тя беше отговорът. Тя беше единственият друг човек, който знаеше истината за сметките на Петър. Тя беше единствената, която можеше да потвърди историята му. Ако изобщо някога му проговори отново.
Телефонът му извибрира. Непознат номер.
Той се втренчи в него, след което вдигна.
— Да?
— Мартин. — Гласът ѝ беше студен като стомана. Никаква следа от момичето, което някога беше работило за него. Това беше гласът на жена, която е видяла дъното. — Ние двамата имаме проблем. Мисля, че можем да си помогнем взаимно.
Глава 4
Кафето пред Лилия беше студено. Тя седеше в евтино денонощно заведение, вонящо на стар фас и белина. Беше избрала мястото заради шума и анонимността. Мартин седеше срещу нея. Беше пристигнал за десет минути, което означаваше, че е бил наблизо. Изглеждаше още по-зле на ярката флуоресцентна светлина.
— Благодаря, че дойде — каза той.
— Не съм дошла заради теб. — Лилия се наведе напред. — Сестра ми е в беда. Задлъжняла е на лихвари. Сумата е… голяма. Имам нужда от пари. Веднага.
Мартин затвори очи за момент. Почти изглеждаше победен.
— Аз нямам пари, Лилия.
Тя изсумтя. — Моля те. Ти, който притежаваше…
— Нямам! — Гласът му се повиши, привличайки погледа на сервитьорката. Той го понижи до дрезгав шепот. — Петър и жена ми, Ивелина, ме изиграха. Те са заедно. Източват фирмата от две години. Блокирали са всичко. Аз съм в същата лодка като теб, само че моята потъва по-бързо.
Лилия се втренчи в него. Ивелина. Разбира се. Студената, перфектна Ивелина, която я гледаше така, сякаш е насекомо.
— Защо да ти вярвам? — попита тя.
— Защото аз не те уволних заради кражба. Уволних те, за да те предпазя. — Това беше лъжа, но той я изрече достатъчно убедително. — Петър те набеляза. Ти беше твърде близо до истината за неговите сделки. Той ме изнудваше. Имаше нещо срещу мен. Принуди ме да те отстраня. Мислех, че като те уволня, той ще те остави на мира.
Тя искаше да му каже, че той не я е „отстранил“. Той я е унищожил. Но видя страха в очите му. Това не беше шефът ѝ. Това беше удавник.
— И сега? — попита тя.
— Петър завежда дело срещу мен. — Мартин прокара ръце през косата си. — За „некомпетентно управление“. Иронично, нали? Той иска да ме отстрани от борда законно, за да поеме пълен контрол, преди да обяви фалит и да изчезне с парите. Ивелина го подкрепя с цялото си състояние.
— Какво общо имам аз с това?
— Ти си единствената, която видя първоначалните файлове. Преди Петър да ги „почисти“. Ти знаеше къде да търсиш. Моят адвокат, Димитър, казва, че без „пушещ пистолет“, който да свърже Петър с първоначалната измама, съм свършен. Те са прикрили следите си перфектно.
Лилия мълчеше. Умът ѝ работеше. Десислава. Парите. Заплахите.
— Ако ти помогна — каза тя бавно, — и ако спечелиш, искам две неща.
Мартин я погледна с надежда.
— Първо, парите за сестра ми. Преди делото. Трябват ми утре.
Лицето на Мартин помръкна. — Лилия, казах ти, аз…
— Не ме интересува. Продай си часовника. Ипотекирай душата си. Намери ги. И второ… — Тя вдиша дълбоко. — Искам публично извинение. Искам името ми да бъде изчистено. Искам пълна реабилитация и компенсация за двете години, които ми отне.
Мартин я гледаше дълго. Накрая кимна.
— Ще намеря парите за сестра ти. Имаш думата ми. Но трябва да работиш бързо. Първото изслушване е след три дни.
— Какво трябва да направя?
— Трябва да влезеш отново в сървърите на компанията.
Глава 5
Да се върне в онази сграда. Мисълта беше отвратителна. Това беше мястото на нейното най-голямо унижение.
— Те няма да ме пуснат — каза Лилия. — Дори чистачката знае, че ми е забранено да пристъпвам там.
— Няма да влизаш през главния вход. — Мартин вече изглеждаше по-жив. Планът му даваше енергия. — Петър смени цялата охрана, но не и системния администратор на ниско ниво. Стоян. Спомняш ли си го?
Стоян. Разбира се. Тихо момче с очила, което винаги се изчервяваше, когато тя го молеше за помощ. Той беше влюбен в нея. Мартин знаеше това. Той беше използвал и нея, и него.
— Стоян все още има достъп до старите архиви. Те не са в облака. Петър е арогантен, но не е технически гений. Той е скрил нещата на физически сървър в мазето, мислейки, че никой не знае за него. Аз знам. И Стоян знае.
— И очакваш той да рискува работата си заради мен? Заради теб?
— Очаквам той да го направи, ако ти го помолиш. — Мартин плъзна лист хартия по масата. — Това е телефонният му номер. Срещата по делото е в сряда. Трябва да имаме доказателствата дотогава.
Върна се в квартирата на Десислава. Сестра ѝ беше будна, очите ѝ бяха подпухнали от плач.
— Андрей пак се обади — прошепна тя. — Каза, че търпението им се изчерпва. Каза, че… че знае, че си тук.
Лилия усети как кръвта ѝ изстива. Андрей. Гаджето, което я беше въвлякло в това.
— Къде е той?
— Не знам. Изключил си е телефона. Лили, страх ме е.
Лилия прегърна сестра си. Вече нямаше избор. Моралните дилеми бяха лукс, който не можеше да си позволи. Тя трябваше да спаси Десислава. Трябваше да се съюзи с дявола, за да прогони демоните.
Тя излезе на балкона и набра номера на Стоян.
Отне ѝ двайсет минути. Двадесет минути на фалшив смях, стари спомени и внимателно изградена история за несправедливост. Тя не спомена Мартин. Каза, че търси доказателство, за да изчисти собственото си име.
— Стоян, знам, че той ги е скрил. Знам, че са на онзи стар сървър „Делта“. Ти си единственият, който има достъп.
— Лилия, това е… това е лудост. Ако Петър разбере…
— Той няма да разбере. Само един час. Влез днес през нощта, когато всички са си тръгнали. Направи копие на архивите от онази дата. Само това искам. Моля те. Заради мен.
Мълчанието от другата страна на линията продължи цяла вечност.
— Тази вечер. След полунощ — каза най-накрая той, гласът му беше едва чут. — Ще ти дам един час отдалечен достъп. Ще отворя защитната стена само за теб. Но след това, Лилия… всичко се затваря. И никога повече не ми се обаждай.
Тя затвори телефона, чувствайки се мръсна. Беше манипулирала единствения човек в онази компания, който някога е бил мил с нея.
— Какво ще правиш? — попита Десислава от вратата.
Лилия я погледна. — Ще си върна живота, Деси. И ще те измъкна от това.
На следващия ден, точно в десет сутринта, както се бяха разбрали, куриер почука на вратата. Той ѝ подаде плик. Вътре имаше пари в брой. Точно сумата, която сестра ѝ дължеше. Мартин беше изпълнил своята част.
Тя се обади на Андрей от скрит номер.
— Имам парите. Къде да ги донеса?
Той ѝ даде адрес на паркинг в покрайнините.
— Ела сама. И без номера.
Сърцето ѝ блъскаше, докато пътуваше с таксито. Десислава искаше да дойде, но Лилия категорично ѝ забрани. Това беше нейна битка.
Андрей я чакаше, облегнат на лъскава черна кола. Той не беше сам. До него стоеше мъж с дебел врат и белег на лицето. Лилия стисна чантата с парите.
— Ето ги — каза тя, опитвайки се да не трепери.
Андрей се усмихна. Беше онзи лесен, чаровен смях, който очевидно беше привлякъл сестра ѝ. Но очите му бяха мъртви.
— Знаеш ли, сестра ти е страхотно момиче. Малко наивна.
— Вземи парите и я оставете на мира.
— О, ще ги вземем. — Мъжът с белега пристъпи напред и грабна чантата. — Но шефът ми иска да знае откъде едно безработно момиче като теб намира толкова пари толкова бързо.
Лилия замръзна.
— Продадох бижута на майка ми.
Андрей се засмя. — Сладкo. Виж, Лилия, ние не сме глупави. Знаем коя си. Знаем, че си се видяла с Мартин.
Светът на Лилия се наклони. Как?
— Не знам за какво говориш.
— О, не знаеш, така ли? — Андрей извади телефона си и ѝ показа снимка. Тя и Мартин в денонощното заведение. Снимката беше зърнеста, направена отдалеч. — Нашият шеф има интереси навсякъде. И той не обича, когато хората се ровят в делата му. А Мартин е негово дело.
— Кой е шефът ти? — прошепна тя, макар че вече знаеше отговора.
— Казва се Петър. И ти предава поздрави. — Усмивката на Андрей стана злобна. — Той каза да ти предам, че ако се опиташ да направиш нещо глупаво тази вечер… ще започне със сестра ти. И ще свърши с теб. А сега си върви.
Те се качиха в колата и потеглиха с рев на двигател, оставяйки я сама на празния паркинг, без парите и с ужасяващото осъзнаване, че току-що е попаднала от един капан в друг, много по-дълбок.
Глава 6
Тя се върна в апартамента и се заключи в банята. Трепереше неконтролируемо. Петър знаеше. Той беше предвидил всяка нейна стъпка. Той беше поставил Андрей до сестра ѝ много преди тя да се появи. Това не беше просто дълг; това беше капан, заложен специално за нея.
Десислава чукаше на вратата. — Лили? Какво стана? Добре ли си?
Лилия отвори. Лицето ѝ беше бледо, но очите ѝ горяха.
— Събирай си багажа.
— Какво?
— Вземи си лаптопа, учебниците, най-важните неща. Заминаваме. Сега.
— Но къде? Андрей каза ли…
— Андрей работи за Петър. Човекът, който ме уволни. Всичко това е било постановка, за да ме държат под контрол.
Ужасът в очите на Десислава беше неописуем. Тя започна да плаче.
— Няма време за това! — Лилия я сграбчи за раменете. — Трябва да се махнем, преди да са се върнали.
Десет минути по-късно те бяха на улицата, само с две раници. Лилия знаеше, че не могат да отидат на гарата или на летището. Тя се обади на Мартин.
— Той знае.
— Какво? — Гласът на Мартин беше панически.
— Петър знае. Хората му току-що ме прихванаха. Взеха парите. Те знаят за теб, знаят за мен. Наблюдавали са ни.
Настъпи дълга, мъчителна тишина.
— Къде си? — попита накрая Мартин.
— На улицата, със сестра ми.
— Вземи такси. Ще ти изпратя адрес. Това е апартамент, който не се води на мое име. Никой не знае за него. Идвай веднага. И Лилия… не ползвай телефона си за нищо друго. Изключи го.
Адресът беше в стар, анонимен блок в индустриална част на града. Мартин ги чакаше вътре. Апартаментът беше спартански – легло, диван, кухня. Очевидно беше убежище.
— Той играе мръсно — каза Мартин, крачейки из стаята. — Подценил съм го.
— Той заплаши сестра ми! — извика Лилия. — Взе парите, които ти ми даде!
— Това не са били пари за дълга, Лилия. Това е било примамка. — Мартин спря и я погледна. — Планът се променя. Вече не можеш да влизаш отдалечено. Стоян вероятно вече е наблюдаван. Ако влезеш в системата, те ще те проследят дотук за минути.
— Значи се отказваме? — Гласът ѝ пресекна от отчаяние. — Ще го оставим да спечели?
— Не. — Мартин поклати глава. — Ще го направим по трудния начин. Ти ще влезеш физически в сградата.
— Това е самоубийство! Охраната…
— Охраната ще бъде заета. Имам план. Но трябва да го направим тази нощ. Това е единственият ни шанс, преди той да премести архивите.
— Ами сестра ми?
— Тя ще остане тук. Заключена. В безопасност е. Засега.
Десислава седеше на дивана, прегърнала коленете си, лицето ѝ беше бяло като платно. Тя беше студентка по право, а сега беше затворник заради грешките на мъже, които играеха на бог с живота на хората.
— Лили, недей — прошепна тя. — Не си струва.
Лилия отиде при нея и хвана ръката ѝ. — Той ми отне всичко, Деси. Работата ми, репутацията ми, спестяванията ми. Сега използва теб, за да ме нарани. Това не е просто за пари или за работа. Това е за всичко. Той няма да спре, докато не ни унищожи. Аз трябва да го направя.
Глава 7
Планът беше отчаян, изграден върху слабите места на двама души: Ивелина, съпругата на Мартин, и Петър.
— Ивелина е домакин на благотворителна галавечеря тази вечер — обясни Мартин, докато рисуваше груба схема на офиса върху салфетка. — Всички „важни“ хора ще бъдат там. Включително и Петър.
— Какво те кара да мислиш, че той ще напусне офиса?
— Защото Ивелина ще настоява. Това е тяхната „излизане“ на светло. Те празнуват моето падение. Петър е арогантен. Той си мисли, че вече е спечелил. Ще бъде там, за да приема поздравления. Това ни дава прозорец от няколко часа.
— А охраната?
— Имам един коз. — Мартин извади стар телефон с капаче. — Това е телефон, регистриран на името на отдавна починал човек. Точно в 22:00 часа ще се обадя в полицията и ще подам анонимен сигнал за бомба в сградата срещу нашата.
Лилия го зяпна. — Ти си луд.
— Това ще предизвика хаос. Охраната на нашата сграда ще бъде принудена да реагира, да помогне с евакуацията, да блокира улиците. Ще бъдат разсеяни. Тогава ти влизаш.
— Влизам откъде?
— През гаража. Стоян ми дължи още една услуга. Той ще деактивира алармата на товарния вход за точно три минути в 22:05. Трябва да си вътре дотогава. Ще имаш най-много час, преди Петър да разбере за суматохата и да се върне.
Сърцето на Лилия блъскаше. Това беше престъпление. Влизане с взлом. Фалшив сигнал за бомба.
— Какво ще стане, ако ме хванат?
— Ако те хванат — погледът на Мартин беше твърд, — ние не се познаваме. Аз никога не съм те виждал. Ти си отмъстителна бивша служителка, която действа сама.
Тя преглътна жлъчта. Разбира се. Той все още спасяваше себе си. Но тя нямаше избор.
В 21:45 ч. тя стоеше в тъмната уличка зад офис сградата. Беше облечена в черно, с раница на гърба. Мартин беше на няколко пресечки оттам, в кола под наем, и чакаше.
Телефонът ѝ извибрира. Съобщение от Мартин. „Сега.“
Той подаваше сигнала.
Няколко минути по-късно тишината на нощта беше разцепена от далечни сирени. Те се приближаваха бързо. Чу се суматоха откъм главния вход на нейната сграда. Двама охранители изтичаха навън, говорейки по радиостанциите си, гледайки към съседната сграда.
22:04 ч. Лилия се промъкна към товарния вход в дъното на алеята. Беше метална врата без дръжка.
22:05 ч. Чу се тихо изщракване. Електромагнитната брава се освободи.
Тя дръпна вратата, вмъкна се вътре и я затвори безшумно. Беше в пълен мрак. Миришеше на прах и машинно масло. Коридорът на мазето. Тя включи малкото фенерче на телефона си.
Сървърната стая беше в дъното. Вратата беше заключена, но със стара, обикновена брава. Мартин ѝ беше дал шперц. Пръстите ѝ, които някога анализираха финансови отчети, сега се бореха с металните пластини. Отне ѝ две мъчителни минути, преди да чуе „щрак“.
Вътре. Стаята беше студена и шумна от вентилаторите. И там, в ъгъла, прашен и забравен, беше сървър „Делта“.
Тя включи преносимия си твърд диск. Започна прехвърлянето. Файловете бяха огромни. Лентата за напредък пълзеше. 10%. 15%.
Всяка сянка я караше да подскача. Всяко изщракване на охлаждащата система звучеше като стъпки.
25%.
Умът ѝ препускаше. Мислеше за Десислава, заключена в онзи апартамент. Мислеше за ипотеката си. За унижението.
40%.
Изведнъж телефонът ѝ извибрира. Мартин. „ПЕТЪР ТРЪГВА. РАЗБРАЛ Е. ИМАШ 5 МИНУТИ.“
Паника. 55%. Беше твърде бавно.
— Хайде, хайде…
60%.
Тя чу трясък от горния етаж. Тежък. Като отваряне на врата.
Той беше тук.
75%.
Тя трябваше да прекъсне. Не можеше да рискува. Но ако спреше сега, може би нямаше да има ключовите файлове.
85%.
Стъпки. Бързи, тежки стъпки по стълбите към мазето.
95%.
99%.
„Прехвърлянето е завършено.“
Тя изтръгна диска секундата, в която вратата на сървърната стая се отвори с трясък.
Лъч от силно фенерче я заслепи.
— Не мърдай! — изрева глас.
Беше Петър. Сам. Лицето му беше изкривено от ярост. В ръката си не държеше фенерче, а телефон. И нещо друго. Нещо метално.
— Мислеше, че можеш да ме изиграеш, кучко? — изръмжа той, пристъпвайки към нея. — Ти и онзи нещастник Мартин?
Лилия се спъна назад, блъскайки се в стелажа със сървърите.
— Къде е? Какво взе?
Тя стисна диска в джоба си.
— Не знам за какво говориш.
Петър се изсмя. — Жалко. Наистина те харесвах. Имаше потенциал. — Той вдигна ръка. Не беше пистолет. Беше електрошок. — Ще ми дадеш диска. Или ще те изпържа тук и ще кажа, че си се опитвала да саботираш компанията. Кой мислиш, че ще повярва на крадец?
Той скочи към нея. Лилия реагира инстинктивно. Тя грабна един тежък, разкачен кабел от земята и го засили с цялата си мощ към лицето му.
Уцели го право в ръката, която държеше електрошока. Чу се изпращяване и вик. Уредът падна на земята. Петър се хвана за ръката, очите му се разшириха от болка и изненада.
Лилия не чакаше. Тя го блъсна с рамо, изтича покрай него и изскочи в коридора.
— Ще те убия! — крещеше той зад нея. — Ще убия и теб, и сестра ти!
Тя не погледна назад. Излетя през товарния вход и се гмурна в тъмната уличка, тичайки, сякаш животът ѝ зависеше от това.
Защото вече наистина зависеше.
Глава 8
Тя тича три пресечки, преди да се хвърли в колата на Мартин.
— Карай! — изкрещя тя, задъхана.
Гумите изсвистяха по асфалта.
— Взе ли го? — попита Мартин, очите му бяха вперени в огледалото за обратно виждане.
Лилия извади твърдия диск. — Тук е. Той беше там. Петър.
— Значи знае със сигурност. Вече не можем да се крием. — Мартин зави рязко, поемайки по обиколен път. — Трябва да стигнем до Димитър. Веднага.
Димитър, адвокатът, живееше в масивна стара къща в предградията. Беше полунощ, но той ги чакаше, напълно облечен в кабинета си, осветен само от зелена банкерска лампа. Миришеше на стари книги и скъпи пури.
— Това по-добре да си струва съня ми, Мартин — изръмжа той.
— Тя го има. — Мартин посочи Лилия.
Лилия включи диска в лаптопа на адвоката. Пръстите ѝ летяха по клавиатурата. Файловете бяха криптирани, но тя помнеше протоколите. Това беше нейната работа.
И тогава се появиха.
Беше по-лошо, отколкото си представяше. Не беше просто пране на пари. Петър беше създал цяла мрежа от фиктивни компании, прехвърляйки активите на Мартин в офшорни сметки. Имаше банкови извлечения, кодирани имейли, всичко.
И имаше имейли между него и Ивелина.
Те не просто планираха да съсипят Мартин. Те планираха да го вкарат в затвора. Имаше подготвени фалшиви документи, които да го обвинят за цялата схема.
Но най-лошото беше в една скрита папка.
— Какво е това? — попита Димитър, сочейки файл с име „Полицата“.
Лилия го отвори. Беше копие от застрахователна полица „Живот“. Огромна. Сключена от Ивелина на името на Мартин. Бенефициент: не тя, а една от фиктивните компании на Петър.
Мартин пребледня и седна тежко. — Тя… тя е щяла да ме убие.
— Изглежда, че фалитът и затворът са били План А. Това е План Б — каза Димитър мрачно. — Е, момчето ми, ти си се оженил за истинска змия.
— Какво правим сега? — попита Лилия.
Димитър се усмихна. Беше студена, хищническа усмивка. — Сега? Сега спираме да се защитаваме и започваме да атакуваме. Изслушването утре не е просто за управлението на компанията. Ще го превърнем в наказателен процес. Ще ги забием.
Той вдигна телефона. — Обадете се на главния прокурор. Кажете му, че Димитър има нещо, което ще го направи кмет.
Глава 9
На сутринта съдебната зала беше претъпкана. Ивелина и Петър седяха на предния ред с екипа си от скъпи адвокати. Ивелина изглеждаше безупречно в тъмносин костюм, а Петър имаше самодоволна усмивка, макар Лилия да забеляза превръзката на ръката му, скрита под маншета.
Когато Мартин влезе, придружен само от Димитър, в залата се разнесе шепот. Той изглеждаше съсипан.
Но тогава вратата се отвори отново. И влезе Лилия.
Тя седна точно зад Мартин. Петър я видя. Усмивката му изчезна. Той се наведе и прошепна нещо яростно на адвоката си. Ивелина я погледна с чиста, нефилтрирана омраза.
Делото започна. Адвокатът на Петър започна дълга тирада за некомпетентността на Мартин, представяйки документи за загуби.
Когато дойде ред на Димитър, той стана бавно.
— Ваша чест, защитата няма да оспорва, че компанията е била управлявана некомпетентно. Всъщност, ние сме тук, за да покажем точно колко престъпно некомпетентно е било управлението… от страна на ищеца, господин Петър.
В залата настъпи хаос. Адвокатът на Петър скочи на крака, крещейки за „процедурни нарушения“.
— Моля за тишина! — удари с чукчето съдията. — Адвокат Димитър, това са сериозни обвинения. Имате ли доказателства?
— Имаме повече от доказателства, Ваша чест. — Димитър се обърна. — Призовавам първия си свидетел. Лилия.
Лилия пристъпи към скамейката. Ръцете ѝ трепереха, но гласът ѝ беше ясен.
Тя разказа всичко. За уволнението. За заплахите. За снощи. Докато говореше, Димитър прожектираше документите от твърдия диск на големия екран. Сметките. Имейлите. Планът за фалиране на компанията.
И накрая, застрахователната полица.
Ивелина скочи. — Това е лъжа! Всичко е фалшифицирано!
— Фалшифицирано ли, госпожо? — извика Димитър. — Тогава може би ще обясните тези банкови преводи, съвпадащи с датите на имейлите?
В този момент вратите на залата се отвориха и влязоха двама униформени полицаи, придружени от главния прокурор. Те тръгнаха право към Петър и Ивелина.
Петър се опита да избяга. Той блъсна един стол и се втурна към страничния изход, но беше пресрещнат от полицаите. Ивелина дори не помръдна. Тя просто седеше, лицето ѝ беше каменно, докато ѝ слагаха белезници.
Всичко свърши за десет минути.
Глава 10
Месеци по-късно Лилия седеше в офис. Беше голям, със стъклени стени и гледка към града. Беше същият офис, от който я бяха изхвърлили.
Компанията беше спасена, но едва. Беше в процедура по несъстоятелност, преди Мартин, с помощта на доказателствата на Лилия, да успее да възстанови част от откраднатите активи. Беше бъркотия. Петър и Ивелина щяха да лежат в затвора дълги години.
Десислава беше добре. Беше се върнала в университета, ужасена от случилото се, но по-мъдра. Лилия беше изплатила дълга ѝ с първата вълна от компенсациите, които Мартин ѝ беше платил. Кредитът за жилището ѝ вече не беше заплаха. Името ѝ беше изчистено.
Вратата се отвори и влезе Мартин. Той изглеждаше по-добре, но умората от последните две години се беше врязала в лицето му за постоянно.
— Всичко е готово — каза той. — Адвокатите приключиха.
— Добре.
Той седна срещу нея, на стола, на който тя беше седяла, когато я уволни.
— Искам да ти благодаря, Лилия. Ти спаси не само компанията ми, но и живота ми.
Тя кимна, но не каза нищо.
— Знам, че компенсацията не е достатъчна. Знам, че нищо не може да върне онези две години. — Той се поколеба. — Искам да ти предложа работа. Твоята стара работа. Не, повече. Искам да бъдеш мой партньор. Изпълнителен директор. Ти управлявай нещата.
Това беше всичко, което някога беше искала. Потвърждението. Властта. Признанието.
Лилия го погледна. Тя видя мъжа, който я беше пожертвал, за да спаси себе си. Видя мъжа, който беше достатъчно отчаян, за да я потърси. Видя страхливец, който беше принуден да стане смел.
— Не — каза тя тихо.
Мартин примигна. — Не? Но аз ти предлагам…
— Знам какво ми предлагаш. Предлагаш ми да чистя твоята бъркотия. Да възстановя това, което ти и твоите приятели унищожихте. — Тя се изправи и отиде до прозореца. — Взех си малък офис на три пресечки оттук. Моят кетъринг бизнес се разраства. Имам двама служители. Трудно е. Но е мое.
— Лилия, не бъди глупава. Това е шансът на живота ти.
Тя се обърна към него. — Не, Мартин. Шансът на живота ми беше, когато ме уволни. Ти ми показа, че никога не трябва да вярвам на хора като теб. Ти ми показа, че мога да оцелея сама.
Тя тръгна към вратата.
— Името ми е чисто. Дълговете ми са платени. Това е всичко, което исках от теб.
— Значи това е? — извика той след нея, гласът му беше смесица от гняв и отчаяние. — След всичко това, просто си тръгваш?
Лилия спря на вратата и го погледна през рамо.
— Аз не съм тази, която си тръгва, Мартин. Аз съм тази, която най-накрая пристигна.
Тя затвори вратата след себе си, оставяйки го сам в празния му, стъклен офис, със звука на трафика отдолу, който звучеше като далечен, подигравателен смях.