Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Кирил Маричков изригна: Защо мизерстваме ли? Бедността е най-справедливото наказание за глупостта на един народ
  • Новини

Кирил Маричков изригна: Защо мизерстваме ли? Бедността е най-справедливото наказание за глупостта на един народ

Иван Димитров Пешев май 18, 2022
marickhovkirill.jpg

Легендарният рок музикант Кирил Маричков е от звездите, които винаги са имали изявена гражданска позиция.

Пред „Ретро“ той заяви категоричното си мнение, че България трябва да помогне по всякакъв начин на Украйна, включително и с предоставяне на оръжие. Маричков е убеден, че ако продължаваме да шикалкавим по темата, няма да спечелим нищо, а държавата ни ще бъде още по-малко уважавана.

Прочутият музикант, певец и композитор, който участва във Великото народно събрание като депутат от СДС, не крие разочарованието си от политическите страсти у нас и казва, че на следващите избори вероятно за пръв път няма да гласува.

– Г-н Маричков, каква е вашата позиция – България трябва ли да предостави оръжие на Украйна?

– Моята позиция е, че ние не можем да стоим разкрачени, защото това е доста неудобна поза. Категорично смятам, че трябва да помагаме с каквото можем на Украйна, включително с оръжие. Защото от едната страна стои злото и не мисля, че има някакъв проблем в това да се определиш на страната на жертвата, а не на страната на агресора. Никога не съм имал колебание в това отношение. И смешните приказки, че ние нямаме за нас си оръжие, а камо ли да изнасяме, са за големи наивници. Защото ние имаме доста добре развита военна промишленост и доста продаваме оръжие.

– Как стоим на този фон, при положение че само България и Унгария от ЕС не предоставят военна помощ?

– Точно както стои някой, който е разкрачен в двете посоки и не е взел страна. Унгария не шикалкави като нас, Орбан категорично каза, че няма да помага с оръжие, има си някакви причини, аз, разбира се, не го оправдавам. Ние стоим в разкрачена поза, която е много недостойна и срамна. И тази поза се дължи главно на позицията на БСП и за да не се развали калимерата в коалицията. Но това не може да продължава до безкрай. Искам да кажа и нещо друго. Не може да одобряваш някого или да заемаш позиция да не си срещу него от страх. Защото това е от страх, не по някакво убеждение.

Тоест, страх ги е от Русия. Сигурен съм, че позицията, която ние заемаме, и на Путин не му харесва и я намира за много мижитурска. И въобще да не смята някой, че като постъпваме така, ще спечелим и ще извлечем някаква полза. Не, ще продължават да не ни уважават. Даже още повече няма да ни уважават заради това. Повече ще ни уважават, ако имаме точна позиция, ако ще и да е против тях, отколкото като нямаме никаква позиция, каквото е в момента положението. Шикалкавим и се оправдаваме. Пак по тодорживковски да се снишим, докато мине бурята.

Когато бях ученик, в края на 50-те години на миналия век, имахме една учителка по литература, другарката Венкова, която ни каза следното нещо: „Деца, има една българска поговорка „Преклонена главица остра сабя не я сече“. Знаете ли какво искам да ви кажа – тази поговорка се произнася по следния начин: „Преклонена главица остра сабя НЕЯ сече“. Запомнил съм го до ден-днешен и страшно я уважавам заради това. Защото, когато ти е преклонена главицата, тя е много по-лесна за отсичане, отколкото, ако си изправен.

– Но как кабинетът да е категоричен за изпращане на военна помощ, след като Корнелия Нинова не дава? Кой всъщност управлява?

– Че Нинова е силната фигура в това правителство, то е ясно. Явно се правят някакви компромиси с цел да се удържи коалицията, но според мен положението е неудържимо. Освен ако БСП не се съгласи в края на краищата да се помогне на Украйна и с оръжие.

– Според социолози обаче, ако БСП се съгласи, после няма нужда да ходи на избори, защото ще се срине още повече?

– Няма да се сринат повече, отколкото в момента. Защото сред социалистите има изключително много хора и аз лично познавам такива, които са против политиката на Путин и са „за“ това да се помага на Украйна. А фактът, че рейтингът им е паднал толкова много, се дължи на отлив на привърженици на БСП към „Възраждане“. Там се преливат всички, които са разочаровани, че БСП не размахва руското знаме, както го прави Костадин Костадинов.

– Задават ли се предсрочни избори според вас?

– Е, какво като има предсрочни избори, какво по-хубаво може да се случи? Досега винаги съм гласувал, но не знам, ако скоро има такива, за кого ще гласувам. Май за пръв път в живота си няма да гласувам въобще. Нищо не ми харесва от това, което има в момента като избор. Не се чувствам представен от тези, за които гласувам. Няма какво да крия – гласувал съм за „Демократична България“. Не ми харесва и тяхната беззъба позиция по всички въпроси.

– А харесва ли ви, че са в коалиция с БСП?

– Не, разбира се.

– Това как го преживявате?

– А, не го преживявам. Не ме интересува толкова много. Да не би пък да е по-хубаво да са с ГЕРБ. Това също не би било добре.

– В социалните мрежи много хора изразяват недоволство: „Държавата помага на украинските бежанци, а бедните българи мизерстват, кога ще се погрижи за тях?!“. Как гледате на такива коментари?

– А защо мизерстват българите? Кой им е виновен, че мизерстват. Знаете ли какво е казал Роналд Рейгън по въпроса? „Бедността е най-справедливото наказание за глупостта на един народ“.

И не може да се говори така – защо помагаме на тези, а не на други. Тези другите, които са бедни, ако смятат, че са несправедливо бедни, защо не са се преборили за това да са по-богати. Да живеят по-нормално. И какво сега, да не се помага на хора, на които са им бомбардирали къщите, а на някои от тях са им избити и децата?!

Струва ми се, че това не говори никак добре за така нареченото българско гостоприемство, което май че не е истинско. Но аз мисля, че това все пак не е българският народ, а някакви малки части от него. По-голямата част от хората са на правилни позиции. И да престанат да смятат, че някой е длъжен да им подсигурява някакви неща. Една държава е длъжна да осигури условия, при които човек да може да се развива и сам да се оправя с живота.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Въвеждат европейска пенсия в България
Next: Закопаха го брутално. Радев вече е неприемлив за ЕС и САЩ

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.