Когато бях на девет, светът ми се сви до размера на сълза. Майка ми, Маргарита, си отиде. Внезапно, неочаквано, оставяйки след себе си тишина, която отекваше в празните стаи на детството ми и в душата на баща ми. Тя беше слънцето в нашата малка вселена, а след нея остана само студена, безкрайна нощ.
Последният ѝ подарък за мен, оставен на нощното ми шкафче в утрото, което се оказа последно, беше снежно кълбо. Не беше като другите – пищни и цветни. Това беше семпло, с тежка махагонова основа и стъклена сфера, в която танцуваше самотна балерина. Фигурката беше изящна, застинала в пирует, с лице, което изразяваше едновременно тъга и устрем. Когато го разклатех, около нея не се вихреха обикновени снежинки, а ситен златист прашец, който се спускаше бавно, сякаш времето вътре течеше по свои собствени закони.
Това кълбо се превърна в моя реликва. Пазех го непокътнато повече от двадесет години. Пренесе го през абитуриентски балове, студентски квартири, първата ми работа, сватбата ми със Симеон и раждането на дъщеря ми, Лия. То стоеше на най-високия рафт в библиотеката, недокосвано, наблюдавано отдалеч. Беше ковчежето, в което бях заключила спомена за майка си – идеализиран, чист и непорочен.
Миналия месец, в един дъждовен следобед, петгодишната ми дъщеря го забеляза. Очите ѝ, любопитни и пълни с онзи детски устрем, който не познава граници, се приковаха в блещукащата балерина.
– Мамо, какво е това? – попита тя и посочи с малкото си пръстче нагоре.
– Това е много специален подарък, миличка. От баба ти Маргарита.
Свалих го внимателно. Прахът на годините беше полепнал по основата. Подадох го на Лия и сърцето ми се сви, докато я гледах как го поема с две ръце, сякаш е най-ценното съкровище на света. Тя го разклати енергично, много по-силно, отколкото аз някога си бях позволявала. Смехът ѝ иззвъня в стаята, докато златният прашец се вихреше около балерината.
И тогава го чух.
Тихо, но отчетливо дрънчене. Метален звук в дърво. Нещо се беше разместило вътре. Това никога, никога не се беше случвало. През всичките тези години, през хилядите пъти, в които го бях вземала и разклащала нежно, то беше абсолютно безмълвно, освен тихия ромон на течността.
– Какво беше това? – Лия ме погледна с широко отворени очи.
– Не знам, слънчице.
Взех кълбото от нея. Разклатих го отново. Звукът се повтори. Нещо малко и твърдо се удряше в стените на основата. Сърцето ми заби лудо. Двадесет години това кълбо беше символ на покой, на застинал спомен. Сега, в него се беше събудил живот, тайна, която пулсираше под пръстите ми.
Обзе ме трескаво любопитство, смесица от страх и неудържимо желание да разбера. Какво можеше да е скрила майка ми в последния си подарък? Защо? Усещах, че стоя на прага на нещо огромно, нещо, което има силата да пренареди целия ми подреден свят. Свят, който напоследък все повече ми се струваше като красива, но куха черупка. Бракът ми със Симеон беше изгубил искрата си, превърнал се в рутинно съжителство, поддържано от общия кредит за жилище и грижата за Лия. Разговорите ни бяха повърхностни, за сметки и пазаруване, а нощем все по-често се обръщахме с гръб един към друг в леглото. Той, преуспяващ мениджър в голяма компания, вечно зает, вечно на срещи, вечно далечен.
Изчаках Лия да заспи. Изчаках и Симеон да се прибере, да вечеря мълчаливо, забил поглед в телефона си, и да се заключи в кабинета си, за да „доработи нещо“. Тогава, в тишината на нощта, взех кълбото и го занесох в кухнята. С треперещи ръце го обърнах. Основата беше покрита със зелено кадифе, износено по краищата. Внимателно, с върха на малко ножче, започнах да го отлепям. Пръстите ми лепнеха от старото лепило. Под кадифето се показа тъмна дървена плоскост, закрепена с четири миниатюрни винтчета.
Намерих подходяща отвертка в кутията с инструменти на Симеон. Сърцето ми биеше в гърлото, докато развивах едно по едно ръждясалите винтчета. Те падаха върху кухненската маса с тих, но зловещ звън. Когато и последното беше свалено, поех дълбоко дъх и бавно повдигнах капачето.
Вътре, в малка, издълбана кухина, лежеше не едно, а две неща.
Първото беше малък, старинен ключ. Не беше като модерните ключове – беше от пожълтял месинг, с изящно извита горна част и сложно нарязан зъб. Приличаше на ключ от музикална кутия или от старинно ковчеже за бижута.
Под него имаше сгънато на четири мъничко листче хартия, пожълтяло от времето. Разгънах го с пръсти, които сякаш не бяха мои. Почеркът на майка ми, онзи леко наклонен и елегантен почерк, който познавах от картичките за рождените ми дни, изпълваше листа.
Думите бяха малко, но всяка от тях тежеше колкото целия ми живот досега.
„Ана, детето ми,
За да простиш, трябва първо да разбереш.
Банков сейф №317. Обичам те.“
Прочетох го веднъж. Два пъти. Десет пъти. Сълзи замъглиха погледа ми. Прошка? За какво трябваше да прощавам? Моят спомен за нея беше съвършен. Тя беше ангелът, който ме напусна твърде рано. А сега, от дълбините на двадесетгодишна тишина, гласът ѝ се процеждаше през това листче, говорейки за прошка и тайни.
Банков сейф.
Тази нощ не спах. Въртях ключа между пръстите си, усещайки студения му метал, и се взирах в думите, написани от ръката на жена, която очевидно изобщо не съм познавала. Снежното кълбо стоеше на масата, разглобено, балерината застинала в своя танц, но вече не изглеждаше тъжна. Изглеждаше сякаш пази тайна. И аз знаех, че животът ми, такъв какъвто го познавах, беше приключил. Отваряйки основата на тази крехка играчка, бях отворила врата към минало, за чието съществуване дори не подозирах. Врата, която нямаше как да затворя отново.
Глава 2: Пукнатини в основите
На сутринта се престорих, че всичко е наред. Направих закуска, изпратих Лия на детска градина и пожелах на Симеон „лек ден“, докато той целуваше въздуха до бузата ми, вече мислено на първата си бизнес среща. Но малката кухина в основата на снежното кълбо беше отворила бездна в мен. Ключът и бележката лежаха скрити в кутията ми за бижута, но тежестта им сякаш беше в джоба ми, дърпайки ме надолу.
„За да простиш, трябва първо да разбереш.“
Какво не разбирах? Животът ни беше скромен, но щастлив. Или поне така си мислех. Баща ми, Павел, работеше като учител по литература. Майка ми беше библиотекарка. Бяха тихи, интелигентни хора, чийто свят се въртеше около книгите и мен. Нямаше драми, нямаше скандали. Просто спокойна, предвидима любов. Смъртта ѝ – внезапен аневризъм, както казаха лекарите – беше трагична случайност, гръм от ясно небе. Нямаше нищо за разбиране, освен жестокостта на съдбата.
Или имаше?
Първата ми задача беше да открия банката. Бележката не споменаваше име. Симеон, с неговия аналитичен ум, би започнал със систематично търсене, може би дори би наел частен детектив. Но аз не можех да го въвлека. Не още. Това беше мое. Тайна между мен и майка ми. Усещах го като някакво свещено право и задължение.
След като останах сама в апартамента, чиято ипотека изяждаше по-голямата част от доходите ни и беше основен източник на мълчаливо напрежение между мен и Симеон, аз се качих на тавана. Там, в няколко стари кашона, баща ми беше прибрал всичко, останало от нея. Дрехи, които все още пазеха слабия аромат на парфюма ѝ, няколко книги с посвещения, стари албуми със снимки.
Ровех с часове. Прахът ме караше да кихам, а всяка намерена вещ беше като убождане в сърцето. Намерих стари писма от приятелки, бележници с рецепти, дори чернови на стихотворения, които никога не ми беше показвала. И точно когато почти се бях отказала, в един стар кожен портфейл, пъхнат в джоба на палто, което не помнех да е носила, намерих това, което търсех.
Не беше банкова карта. Беше малка, ламинирана разписка от химическо чистене и визитна картичка. Визитката беше на „Сейф Инвест“ – частна банка, предлагаща трезори под наем. Не беше от големите, популярни вериги. Беше бутикова институция, сгушена на тиха уличка в най-скъпия квартал на града. Място, което по никакъв начин не се връзваше с образа на скромната библиотекарка, каквато беше майка ми.
Сърцето ми подскочи. Това беше. Трябваше да е това. Но как? Откъде майка ми е имала средства и причина да наеме сейф на такова място?
Телефонът ми иззвъня. Беше баща ми, Павел.
– Ани, как си, миличка? Чухме ли се днес?
Гласът му, както винаги, беше топъл и спокоен. Той живееше сам в стария ни апротамент след смъртта на мама, отказал всичките ми предложения да се премести по-близо.
– Добре съм, татко. Просто малко съм заета. А ти как си?
– Както обикновено. Чета, решавам кръстословици. Старецът скучае. Лия как е?
– Добре е, на градина.
Настъпи пауза. Исках да го попитам. Исках да изкрещя в телефона: „Знаеше ли? Знаеше ли, че мама е имала тайни?“ Но не можех. Ако той не знаеше, щях да разбия и неговия свят. Ако знаеше и е мълчал, значи лъжата е била много по-дълбока.
– Татко, спомняш ли си… мама да е имала някакви… по-специални финансови дела? Някакви инвестиции, нещо такова?
Чух как си пое дъх от другата страна на линията.
– Маргарита? Не, мила. Знаеш, че едва свързвахме двата края. Нейната заплата и моята… стигаха ни да живеем добре, но за инвестиции и дума не можеше да става. Защо питаш?
Излъгах. Казах му, че подреждам стари документи и съм попаднала на нещо неясно. Той прие обяснението ми без повече въпроси. Затворих телефона с чувство на вина. Започвах да плета мрежа от лъжи, точно както, изглежда, беше правила и майка ми.
Следващата стъпка беше да отида до банката. Но не можех просто да се появя там. Трябваше ми план. Симеон работеше до късно, което ми даваше време. Обадих се в детската градина и казах, че ще взема Лия по-късно. Отидох в спалнята и отворих гардероба. Избрах най-строгия си костюм – този, който носех на интервюта за работа. Исках да изглеждам сериозна, уверена, сякаш принадлежа на място като „Сейф Инвест“.
Докато се обличах, погледът ми попадна на телефона на Симеон, оставен да се зарежда на нощното шкафче. Той никога не го оставяше. Винаги беше в джоба му, винаги с екрана надолу. Едно известие светна на заключения екран. Беше от Десислава, негова колежка. „Срещата тази вечер важи ли? Нямам търпение.“ Сърцето ми пропусна удар. „Среща“. Не „съвещание“, не „проект“. Просто „среща“. И емотикон с намигащо око.
Внезапно студенина ме обля. Не беше просто подозрение. Беше сигурност. Късните вечери в офиса, необяснимата дистанция, раздразнението му, когато го питах къде е бил… Всичко си дойде на мястото. Бракът ми не беше просто изстинал. Той беше пробит от лъжа. Бях толкова погълната от собствената си носталгия и рутина, че не бях видяла очевидното.
Ръцете ми трепереха, докато закопчавах сакото. Болката беше остра, пронизваща. Но наред с нея се надигна и нещо друго. Гняв. И странно, студено усещане за решителност. Оказваше се, че не само майка ми е имала скрит живот. Съпругът ми също. Целият ми свят, изграден върху доверие и споделени спомени, се разпадаше пред очите ми. Основите се пропукваха.
Погледнах се в огледалото. Жената, която ме гледаше, вече не беше същата. Беше по-твърда, с очи, в които гореше непознат огън. Взех чантата си, пъхнах ключа в нея и излязох. Вече не отивах просто да разкрия тайната на майка си. Отивах да намеря истината, без значение колко грозна можеше да се окаже тя. Истината за нея, за Симеон, за самата мен. Всички илюзии бяха разбити. Оставаше само реалността.
Глава 3: Кутията на Пандора
„Сейф Инвест“ се намираше на улица, по която рядко минавах. Улица с бутици за луксозни часовници, галерии за модерно изкуство и ресторанти, в които вечерята струваше колкото месечния ни наем. Сградата на банката беше стара, с дискретна фасада от полиран гранит и тежка месингова врата. Нямаше неонови реклами, само малка, елегантна табела с името.
Влязох и попаднах в друг свят. Въздухът беше климатизиран и леко ароматизиран. Вместо гишета и опашки, имаше фоайе с кожени кресла, тиха класическа музика и млада, безупречно облечена жена зад масивно бюро от тъмно дърво.
– Добър ден, с какво мога да ви помогна? – попита тя с усмивка, която беше едновременно любезна и преценяваща.
– Добър ден. Имам… ключ за сейф тук. Номер 317. Беше на майка ми, Маргарита. Тя почина преди много години.
Името не предизвика никаква реакция в нея. Разбира се, че не. Тук дискретността беше всичко.
– Съжалявам за загубата ви. Моля, представете документ за самоличност и документ, удостоверяващ, че сте неин наследник.
Бях подготвена. Преди да тръгна, бях прибрала от тавана копие от смъртния акт и удостоверението за наследници. Подадох ѝ документите заедно с личната си карта. Тя ги прегледа внимателно, набра нещо на компютъра си, след което вдигна слушалката на вътрешен телефон.
– Господин Стоев, имаме наследник на сейф 317. Да, с всички необходими документи.
След няколко минути от вътрешността на банката се появи мъж на средна възраст, в перфектно скроен костюм. Той се представи като управител и ме поведе по дълъг, застлан с килим коридор. Стъпките ни бяха приглушени. Чувствах се като в храм, посветен на парите и тайните.
Стигнахме до масивна, кръгла врата на трезор, която изглеждаше като излязла от филм. Господин Стоев я отвори с комбинация от кодове и ключове. Вътре помещението беше студено и осветено от луминесцентни лампи. Стените бяха покрити с хиляди малки, блестящи вратички от неръждаема стомана.
– Сейф 317 – каза той и посочи една от тях на нивото на очите ми. – Има две ключалки. Едната се отваря с нашия мастър ключ, а другата – с вашия.
Той пъхна своя ключ и го завъртя. Чу се щракване. После ме погледна очаквателно. С трепереща ръка извадих малкия месингов ключ и го пъхнах в ключалката. Пасваше идеално. Завъртях го и вратичката се открехна.
– Ще ви оставя насаме. Когато сте готова, просто затворете и ще чуем сигнала. На ваше разположение имате стая за преглед на съдържанието.
Той ми посочи малка, дискретна стаичка в ъгъла и излезе, затваряйки тежката врата на трезора след себе си. Останах сама в абсолютна тишина, нарушавана единствено от тихото бръмчене на вентилацията и лудото туптене на сърцето ми.
Дръпнах вратичката. Вътре имаше метална кутия, не много голяма, с размерите на кутия за обувки. Беше тежка. Извадих я и я занесох в стаичката за преглед. Вътре имаше само маса и стол. Поставих кутията на масата и се взрях в нея за момент. Кутията на Пандора. Каквото и да имаше вътре, то щеше да промени всичко. Нямаше връщане назад.
Поех дълбоко дъх и я отворих.
Горният слой беше от пачки с пари. Евро. Стегнати с банкови ленти. Започнах да ги вадя и да ги подреждам на масата. Една, две, пет, десет пачки. Всяка по десет хиляди. Общо сто хиляди евро. Гледах парите и не можех да проумея. Това беше състояние. Сума, която аз и Симеон никога не бихме могли да спестим, дори и да работехме още два живота. Сума, която би решила всичките ни финансови проблеми, би изплатила кредита, би осигурила бъдещето на Лия. Но откъде? Откъде скромната библиотекарка Маргарита имаше тези пари?
Под парите имаше документи. Първият беше нотариален акт за апартамент. Малък, двустаен, в престижен южен квартал. На името на майка ми. Апартамент, за чието съществуване никой не знаеше. Проверих датата на придобиване – две години преди смъртта ѝ.
Следващият документ накара въздухът да спре в дробовете ми.
Беше удостоверение за раждане.
Издадено преди двадесет и пет години. В графа „майка“ беше изписано името на Маргарита. В графа „баща“ имаше тире. А в графа „име на детето“ пишеше Дамян.
Имах брат.
Имах брат.
Светът се завъртя около мен. Трябваше да седна, защото краката ми се подкосиха. Дамян. Кой беше Дамян? Къде беше той? Защо никога не бях чувала за него? Майка ми, моята свята, идеална майка, е имала друго дете. Дете, което е скрила от света. От мен. От баща ми.
Ръцете ми трепереха неконтролируемо, докато ровех из останалите неща в кутията. Имаше няколко бижута – скъпа огърлица с диаманти и чифт обеци, които не приличаха на нищо, което някога съм я виждала да носи. И накрая, на самото дъно, имаше малък, кокетен дневник с кожена подвързия.
Отворих го. Почеркът беше нейният. Първата дата беше от преди двадесет и седем години. Това не беше просто дневник. Това беше обяснението. Това беше ключът към всичко.
На първата страница пишеше:
„Днес срещнах Асен. И нищо вече няма да е същото.“
Прелиствах страниците трескаво. Думите на майка ми рисуваха картина на един напълно непознат за мен живот. Живот, в който тя не е била просто съпруга и майка. Била е жена, разкъсвана от страст и вина. Асен. Името се повтаряше на всяка страница. Той бил бизнесмен. Богат, властен, харизматичен. И женен.
Тя описваше тайната им любов – срещи в скъпи хотели, пътувания в чужбина, за които казваше на баща ми, че са библиотекарски семинари. Описваше лукса, който той ѝ давал, но и болката от това, че винаги е била на второ място.
„Павел е добър човек,“ пишеше тя. „Той ми дава сигурност, спокойствие. Но Асен… той ме кара да се чувствам жива. С него забравям коя съм. Но на каква цена?“
После дойде и бременността. Шокът, страхът. Асен бил категоричен – не може да има дете. Това би съсипало репутацията му, брака му, бизнеса му. Настоявал за аборт. Но майка ми не могла.
„Това е мое дете,“ пишеше тя. „Частица от мен. Не мога да го убия.“
След месеци на спорове, Асен се съгласил на компромис. Тя щяла да роди детето, но тайно. Той щял да уреди всичко. Дамян бил роден в частна клиника под фалшиво име. Веднага след раждането бил даден за отглеждане на далечна роднина на Асен в друг град. Асен поел цялата финансова издръжка, купил апартамента, дал парите. Всичко, срещу нейното пълно мълчание.
Тя се съгласила. И това я е съсипвало. Дневникът беше пълен със страници, пропити с болка и копнеж по сина, когото не можела да прегърне. Виждала го е рядко, тайно, представяйки се за „леля“.
„Днес видях Дамян. Пораснал е толкова много. Попита ме защо очите ми са тъжни. Как да му обясня, че са тъжни, защото не мога да му кажа, че съм негова майка?“
Затворих дневника. Не можех да чета повече. Всичко беше лъжа. Цялото ми детство, целият ми живот. Бях живяла в красива, подредена къща, без да подозирам, че основите ѝ са проядени от тайни и предателства. Майка ми е изневерявала на баща ми. Имала е син, когото е изоставила. А баща ми… знаел ли е? Възможно ли е да не е забелязал нищо? Бременност, дълги отсъствия, внезапни придобивки?
Погледнах парите, нотариалния акт, удостоверението за раждане. Това не беше наследство. Това беше доказателство за един съсипан живот. И бреме. Сега това бреме беше мое.
Трябваше да намеря Дамян. Трябваше да се изправя срещу Асен. Трябваше да говоря с баща си. Но преди всичко трябваше да се справя с истината за жената, която бях боготворила. Жената, която ми беше оставила ключ, не за да ми завещае богатство, а за да ме помоли за прошка. И сега, едва сега, започвах да разбирам защо.
Затворих кутията, оставих я в сейфа и излязох от трезора с празни ръце, но с душа, по-тежка от всяко злато. Светът навън беше същият, но аз вече го гледах с други очи. Очите на дъщеря, чиято майка току-що беше умряла за втори път.
Глава 4: Разговор в полусенки
Върнах се у дома като в транс. Всеки шум, всяка светлина ми се струваше прекалено силна, прекалено натрапчива. Влязох в тихия апартамент, чиито стени сега ми изглеждаха крехки като хартия. Отидох в спалнята и седнах на ръба на леглото. Леглото, което делях със Симеон. Леглото, в което той спеше до мен, докато си чатеше с друга жена.
Гневът към него, който сутринта ме беше обзел, сега беше притъпен от много по-дълбока и всеобхватна болка. Изневярата му беше просто още една пукнатина в прогнилата фасада на живота ми. Имах по-големи проблеми. Имах брат. Имах баща, който или е бил жестоко лъган в продължение на години, или е бил мълчалив съучастник.
Реших да започна от него. От Павел. Той беше единствената ми константа, скалата, за която можех да се хвана в тази буря. Или поне се надявах да е така.
Взех телефона и го набрах.
– Татко, може ли да дойда? Искам да поговорим за нещо важно.
– Разбира се, миличка. Винаги си добре дошла. Нещо сериозно ли е? Звучиш… странно.
– Ще ти обясня, като дойда. След час съм при теб.
Пътуването до стария ни апартамент беше като пътуване назад във времето. Всяка улица, всяко дърво ми напомняше за детството. За лъжливото детство. За майка ми, която ме водеше за ръка по тези тротоари, усмихваше ми се, а в сърцето си е носела тайни, достатъчно тежки, за да смажат планина.
Баща ми ме посрещна на вратата. Беше остарял в последните години, косата му беше напълно бяла, а раменете му – леко прегърбени под тежестта на самотата и спомените. Но очите му все още бяха същите – сини, добри и малко тъжни.
– Влизай, Ани. Направил съм чай.
Седнахме в хола, на стария диван, върху който бях израснала. Всичко си беше по старому. Секцията с книги, снимките по стените – сватбената им снимка, мои бебешки снимки, снимка на трима ни от една почивка на море. Щастливо семейство. Каква ирония.
Той ми подаде чаша чай и седна срещу мен.
– Е, слушам те. Какво те мъчи? Проблеми със Симеон?
Поклатих глава.
– Не. Или поне не само това. Татко, днес… днес намерих нещо. Нещо, оставено от мама.
Разказах му всичко. За снежното кълбо, за ключа, за банковия сейф. Докато говорех, наблюдавах лицето му. Отначало беше объркано, после изненадано. Но нямаше шок. Нямаше онзи тотален срив, който очаквах. Имаше само една безкрайна, дълбока умора, която сякаш се стече по бръчките му и угаси последната искра в погледа му.
Когато стигнах до удостоверението за раждане на Дамян, той затвори очи. Не каза нищо. Просто седеше там, неподвижен, като статуя на скръбта. Тишината в стаята беше оглушителна.
– Ти си знаел – прошепнах аз. Не беше въпрос. Беше констатация.
Той отвори очи. Те бяха пълни със сълзи, които не се стичаха.
– Да. Знаех.
Думите му ме удариха като шамар.
– Знаел си? През цялото това време си знаел? Че тя има друг мъж? Че има друго дете? И си мълчал? Гледаше ме в очите всеки ден и ме лъжеше?
– Не съм те лъгал, Ани. Просто не съм ти казвал истината. Има разлика.
– Каква разлика, татко? – Гласът ми се повиши, трепереше от гняв и болка. – Живял си в лъжа! Позволил си и аз да живея в нея! Защо?
Той въздъхна тежко, сякаш от гърдите му излезе въздух, задържан с години.
– Защото я обичах. И защото те обичах теб.
Започна да говори. Бавно, тихо, сякаш всяка дума му костваше неимоверни усилия. Разказа ми как е започнал да подозира. За промяната в нея – как станала по-разсеяна, по-отдалечена. За „семинарите“, които зачестили. За скъпите подаръци, които се появявали, и за нейните нелепи обяснения, че са от „спечелена томбола“ или „премия“.
– Един ден я проследих – каза той, гледайки встрани, към прозореца. – Видях я да се качва в лъскава кола. Видях го. Асен. Знаех кой е, беше известен в града. Видях как я целуна. В този момент светът ми се срути. Исках да отида там и да ги убия. И двамата. Но после си помислих за теб. Ти беше на седем. Беше целият ми свят.
Той се изправил пред нея същата вечер. Тя се сринала и му признала всичко. За Асен, за връзката им, за това колко нещастна и празна се чувствала.
– Тя ми каза, че иска да го напусне, но не можела. Че била пристрастена към него, към начина, по който я карал да се чувства. Молеше ме за прошка. И аз… аз ѝ простих. Или поне се опитах. Поставих едно условие: да прекрати връзката. Тя обеща.
Но не го направила. Лъжите продължили. А после забременяла.
– Това беше най-тежкият период в живота ми. Тя беше съсипана. Той я е заплашвал, че ако разкрие, че детето е негово, ще я унищожи. Аз ѝ предложих да се разведем и да кажем, че детето е мое. Да го отгледаме заедно. Но тя отказа. Страхуваше се от Асен. Страхуваше се, че ще ни отнеме и теб. Той имаше власт, пари, връзки… Ние бяхме никой.
И така, те взели това чудовищно решение. Да скрият детето. Да го обрекат на живот без майка и баща. Павел се съгласил да мълчи, за да я защити. За да защити мен.
– Всяка нейна тайна среща с момчето беше като нож в сърцето ми. Всяка нейна сълза. Гледах я как се погубва бавно, как живее два живота, и нито един от тях не беше истински. Тя беше в капан. И аз бях в капан заедно с нея. Останах заради теб, Ани. Не исках да растеш в разбито семейство. Исках да имаш илюзията за щастие. Може би беше грешка. Може би трябваше да си тръгна. Но тогава не можех.
Той млъкна. Стаята потъна отново в тишина. Гневът ми беше изчезнал. На негово място имаше само огромна, празна тъга. Тъга за майка ми, която е живяла в позлатена клетка. Тъга за баща ми, който доброволно е станал неин пазач, жертвайки собственото си достойнство и щастие от любов. Тъга за мен, за изгубената ми невинност. И най-вече, тъга за Дамян. Братът, когото никога не бях познавала. Призракът в нашето семейство.
– Къде е той? – попитах тихо.
– Не знам. След като Маргарита почина, Асен спря да дава пари. Роднината, която го гледаше, го беше оставила в дом, когато навършил осемнадесет. Следите му се губят. Маргарита пазеше адреса на тази жена, може би е в нейните неща.
– В дневника си пише, че е искала да напусне Асен – казах аз. – В последните месеци. Искала е да си вземе Дамян и да започне нов живот.
Баща ми ме погледна и в очите му проблесна нещо, което не можех да разчета. Страх? Подозрение?
– Да. Говореше за това. Имаше план. Беше събрала смелост. И тогава… почина. Внезапно.
Аневризъм. Така казаха лекарите. Но сега, в тази стая, пропита от миризмата на стари тайни, думите „внезапно“ и „случайност“ звучаха фалшиво.
Станах да си тръгвам. Прегърнах баща си. Беше крехък в ръцете ми, сякаш можеше да се счупи.
– Не те мразя, татко. Но ще ми трябва време.
– Разбирам – прошепна той. – Намери го, Ани. Намери брат си. Направи това, което ние с майка ти не успяхме.
Тръгнах си от дома на детството си, но този път завинаги. Илюзията беше мъртва. Сега трябваше да се науча да живея с истината. И да се боря. За паметта на майка си, за изгубения си брат, за собственото си бъдеще. И първата ми битка щеше да бъде с човека, който беше дирижирал цялата тази трагедия от сенките. Трябваше да намеря Асен.
Глава 5: Да откриеш призрак
Следващите няколко дни преминаха в трескаво търсене. Животът ми се раздели на две. В едната половина бях съпругата и майката – водех Лия на градина, готвех вечеря, разменях празни приказки със Симеон, игнорирайки нарастващата пропаст между нас и съобщенията, които той трескаво триеше от телефона си. В другата половина, тайната, бях детектив, ровещ в миналото.
Прекарах часове, препрочитайки дневника на майка ми. Търсех име, адрес, някаква следа за жената, отгледала Дамян. И я намерих. Едно име, споменато мимоходом – леля Росица, и името на малък град в другия край на страната.
Започнах да търся в интернет. Името беше често срещано. Но след часове ровене из социални мрежи, стари адресни регистри и телефонни указатели, намерих съвпадение. Жена с това име, на подходяща възраст, живееща в същия град.
Проблемът беше как да стигна дотам. Не можех просто да кажа на Симеон, че изчезвам за ден-два, за да търся извънбрачния син на майка ми. Трябваше ми извинение. И тогава, ирония на съдбата, той ми го даде сам.
– Ана, в петък трябва да пътувам в командировка. Ще се върна в неделя вечерта. Ще се справиш ли сама с Лия?
– Разбира се – отговорих с безизразен глас. „Командировка“. Вече знаех какво означава това. Среща с Десислава.
– Чудесно.
Планът беше готов. Щях да оставя Лия при баща ми за уикенда, под предлог, че имам нужда от малко време за себе си. А аз щях да взема колата и да шофирам до онзи град.
Петък сутринта беше напрегната. Симеон събра малък сак, целуна Лия за довиждане и мен по бузата, избягвайки погледа ми.
– Ще се чуваме – каза той и излезе. Не знаеше, че и аз си бях приготвила малка чанта.
След като оставих Лия при баща ми, който ме изгледа с мълчаливо разбиране и ми пожела късмет, аз се качих в колата и потеглих. Пътят беше дълъг. С всеки изминал километър градът и познатият ми живот оставаха зад гърба ми. Чувствах се едновременно уплашена и освободена. За първи път от години правех нещо само за себе си. Нещо важно.
Пристигнах в малкия град привечер. Беше тихо, леко западнало място, в което сякаш нищо не се беше променило от десетилетия. Намерих адреса лесно. Беше стара, двуетажна къща с олющена мазилка и занемарен двор. Сърцето ми биеше лудо, докато вървях по напуканата пътека към входната врата. Ами ако бях сбъркала? Ами ако тази жена не знаеше нищо?
Почуках. След малко вратата се открехна и на прага се показа възрастна жена, слаба, с уморено лице и недоверчив поглед.
– Да?
– Добър вечер. Търся госпожа Росица.
– Аз съм. Какво обичате?
– Казвам се Ана. Аз съм… дъщерята на Маргарита.
При споменаването на името на майка ми, лицето на жената се промени. Недоверието беше заменено от смесица на шок и страх.
– Влезте – каза тя и отстъпи встрани.
Вътре миришеше на мухъл и стари спомени. Тя ме покани да седна в малка, претрупана гостна.
– Не очаквах… след толкова години… – заекна тя. – Мислех, че всичко е забравено.
– Нищо не е забравено. Намерих дневника ѝ. Знам за Дамян. Къде е той?
Жената сведе поглед.
– Не знам. Не съм го виждала от години. Когато Асен спря да праща пари след смъртта на майка ти, аз… не можех да се грижа за него. Имах собствени деца, внуци. Той беше добро момче, но… беше бреме. Когато навърши осемнадесет, му събрах багажа и му казах да си търси пътя.
Думите ѝ бяха студени, безмилостни. Тя говореше за едно дете, сякаш е предмет.
– Как можахте? – попитах, а гласът ми трепереше от гняв. – Той беше сам на света!
– Ти не разбираш! – сопна се тя. – Асен ми плащаше добре, за да мълча и да се грижа за „проблема“ му. Когато парите спряха, спря и моята отговорност. Казах на момчето истината. Че майка му е мъртва, а баща му е богат мръсник, който не иска да знае за него. Дадох му името му. Асен. Да се оправя.
Почувствах как ми прилошава. Тя не просто го беше изгонила. Тя го беше отровила с истината по най-жестокия възможен начин.
– Имате ли негова снимка? Някакъв адрес? Телефон? Нещо?
Тя въздъхна и отиде до стара секция. Извади смачкана кутия от обувки. Вътре имаше няколко стари снимки. Подаде ми една.
На нея беше момче, на около седемнадесет. С тъмна, рошава коса, сериозен поглед и същите очи като на майка ми. Моите очи. Гледах собствените си черти в лицето на непознат. Беше като да гледаш призрак. Моят брат.
– Беше умно момче. Искаше да учи. Говореше, че ще кандидатства в университета в големия град. Може би е успял. Не знам. Това е всичко, което мога да ти кажа.
Взех снимката. Това беше единственото, което имах. Пъпна връв към един изгубен живот.
Благодарих ѝ студено и си тръгнах. Докато карах обратно към хотела, който бях резервирала, сълзите най-накрая рукнаха. Плачех за това момче, лишено от всичко. Плачех за майка ми, която беше направила невъзможен избор. Плачех за собствения си разбит живот.
На следващия ден се върнах в моя град. Първата ми работа беше да започна ново търсене. Този път не търсех жена на средна възраст. Търсех млад мъж. Дамян. На двадесет и пет. Студент или бивш студент.
Рових в регистрите на университетите. Проверявах списъци на приети студенти отпреди седем години. И го намерих. Дамян. Приет в специалност „Компютърни науки“.
Сърцето ми подскочи. Беше тук. В същия град. Брат ми беше някъде наблизо. Но списъкът беше стар. Нямаше актуален адрес, нито телефон.
Тогава се сетих за Искра. Адвокатката, чиято визитка беше оставена в банковия сейф. Майка ми очевидно ѝ е имала доверие. Може би тя можеше да помогне.
Офисът на Искра беше в модерна сграда в центъра. Тя се оказа млада, енергична жена с остър поглед, която не губеше време в празни приказки.
– Госпожа Ана, очаквах ви – каза тя, веднага щом влязох. – Майка ви ми остави инструкции. Каза, че ако един ден дойдете при мен, значи сте готова да научите истината и да се борите за правата си.
Разказах ѝ всичко, което бях открила. За Дамян, за търсенето ми.
Тя ме изслуша внимателно.
– Намирането на брат ви е първата стъпка. С моите контакти и достъп до бази данни, това няма да е трудно. Ще го намеря до утре. Но трябва да сте подготвена. Той може да не иска да ви види. Може да ви мрази. Вие сте част от семейството, което го е отхвърлило.
– Знам. Но трябва да опитам. Дължа го на мама. И на него.
– Добре. А втората стъпка е Асен – продължи Искра, а в очите ѝ се появи стоманен блясък. – Парите и апартаментът са на името на майка ви. Те са ваше законно наследство, което ще трябва да поделите с брат си, след като го намерим и докажем произхода му. Но Асен е отмъстителен и могъщ. Когато разбере, че сте отворили кутията на Пандора, той ще направи всичко, за да си върне контрола. Ще имаме нужда от всеки коз. Дневникът на майка ви е най-силното ни оръжие. Той е доказателство за дългогодишната им връзка и бащинството му. Пазете го.
Излязох от кантората ѝ с нова надежда. Вече не бях сама. Имах съюзник.
На следващия ден Искра ми се обади.
– Намерих го. Работи като програмист в малка софтуерна компания. Имам адреса му.
Даде ми адрес в краен квартал. Студентско общежитие, преустроено в блок с малки апартаменти под наем.
Застанах пред вратата с номер 73. Треперех. Какво щях да му кажа? „Здравей, аз съм сестра ти, за която не си подозирал, и целият ти живот е една лъжа“?
Поех дълбоко дъх и почуках.
Вратата се отвори. На прага стоеше млад мъж, облечен с изтъркани дънки и тениска. Беше по-висок, отколкото си го представях. Косата му беше рошава, а лицето му – уморено. Но очите… очите бяха нейните. И моите. Той ме погледна въпросително, леко раздразнено, че го безпокоят.
– Да?
– Ти… ти Дамян ли си?
Той присви очи.
– Да. Кой пита?
– Казвам се Ана. Аз съм…
Думите заседнаха в гърлото ми.
– Аз съм твоя сестра.
Глава 6: Сблъсък на два свята
Изражението на Дамян премина през няколко фази за части от секундата – от объркване, през недоверие, до студена, отбранителна враждебност.
– Това някаква шега ли е?
– Не е шега. Моля те, мога ли да вляза? Мога да обясня всичко.
Той се поколеба за момент, оглеждайки ме от глава до пети, сякаш се опитваше да намери някаква прилика, някакво доказателство в лицето ми. Накрая въздъхна и отстъпи встрани.
– Имаш пет минути.
Апартаментът му беше малък и спартански обзаведен. Една стая, която служеше едновременно за спалня и всекидневна, с легло в единия ъгъл и голямо бюро с два монитора в другия. Беше подредено, но безлично. Жилище на човек, който е свикнал да не се привързва към места.
Той не ме покани да седна. Просто застана пред мен със скръстени ръце, очаквайки обяснение.
Разказах му. Започнах от снежното кълбо и стигнах до снимката, която намерих в дома на Росица. Извадих я от чантата си и му я подадох. Той я погледна, после пак мен.
– Приличаме си – каза той глухо. Беше първият знак, че започва да ми вярва.
Извадих и копие от неговото удостоверение за раждане.
– Майка ни се е казвала Маргарита. Това е всичко, което знам за нея. Името ѝ. И че е мъртва.
– Тя е пазила всичко – казах аз. – Завещала ти е… завещала ни е нещо. Имала е сейф. В него има пари, документи… Има и дневник. Нейният дневник.
– Не ме интересуват парите ѝ – прекъсна ме той остро. – Къде е бил той? „Баща ми“.
– Казва се Асен.
При споменаването на името, Дамян се намръщи.
– Асен… Росица ми каза името му. Каза ми да го намеря и да си искам това, което ми дължи. Опитах. Когато бях на деветнадесет. Бях отчаян, нямах пари за университета. Намерих офиса му. Охраната ме изхвърли като мръсно коте. Той дори не слезе да ме види. Прати ми съобщение през секретарката си, че ако още веднъж се доближа до него или семейството му, ще се погрижи да изчезна.
Гласът му беше спокоен, но под повърхността кипеше гняв, натрупан с години.
– И ти просто се отказа?
– Какво трябваше да направя? Аз бях никой. Студент без пукната пара. Той беше един от най-влиятелните хора в държавата. Забравих за него. Забравих за всички вас. Започнах от нулата. Взех студентски заем, работех нощем, завърших. Сега имам работа, покрив над главата си. Не дължа нищо на никого. И не искам нищо от вас.
– Не става въпрос за искане, Дамян. Става въпрос за справедливост. За нея. Тя не те е изоставила, защото не те е обичала. Направила го е, защото се е страхувала. Той я е принудил. Всичко е описано в дневника ѝ.
– Дневници, сейфове, тайни… Това е вашият свят, не моят. Моят свят е прост. Работя, плащам си наема и се опитвам да забравя, че съм се родил в резултат на грешка.
Думите му ме пронизаха. „Грешка“. Така ли се беше чувствал през целия си живот?
– Ти не си грешка. Аз съм тук. Аз те намерих. Вече не си сам.
Той се изсмя горчиво.
– Сам съм от деня, в който съм се родил. Свикнал съм. Сега, ако обичаш, ме остави на мира. Имам работа.
Той се обърна и седна пред компютъра си, давайки ми ясен знак, че разговорът е приключил.
Оставих визитната си картичка на малката масичка до вратата.
– Това е номерът ми. Ако промениш решението си.
Излязох от апартамента му със свито сърце. Бях го намерила, но сякаш го бях изгубила в същия момент. Между нас зееше пропаст от двадесет и пет години болка, самота и огорчение. Не знаех как бих могла да я преодолея.
Върнах се у дома, в другия си, разпадащ се живот. Симеон се беше прибрал от „командировката“. Беше в добро настроение, дори се опита да бъде мил. Донесе ми цветя. Чувствах се сякаш гледам театрална постановка.
– Как мина? – попитах го, докато слагах цветята във ваза.
– О, знаеш, срещи, преговори… уморително. Липсваше ми.
– Така ли? – погледнах го право в очите. – И аз ти липсвах на теб, или на Десислава?
Усмивката замръзна на лицето му. Цветът се оттече от него.
– Какво… за какво говориш?
– Не ме прави на глупачка, Симеон. Видях съобщенията. Колко време продължава? Месеци? Години?
Той се опита да отрече, после да се оправдае. Говореше за стрес в работата, за това, че сме се отдалечили, че не съм го разбирала. Слушах го и не изпитвах нищо. Нито гняв, нито ревност. Само празнота.
– Искам да се разделим – казах тихо и категорично. – Утре ще говоря с адвокат.
– Ана, недей! Помисли за Лия! За кредита, за апартамента! Не можем просто да…
– Аз мога – прекъснах го аз. – Ти ме научи, че мога. Всички вие ме научихте. Мама, татко, ти… Всички имате своите тайни, своите скрити животи. Време е и аз да започна моя. И в него няма място за лъжи.
Същата нощ спах на дивана в хола. Беше първата нощ от много време, в която се чувствах свободна. Да, всичко около мен се рушеше – бракът ми, семейството ми, представата ми за миналото. Но в руините се раждаше нещо ново. Една нова Ана. Която знаеше какво иска и беше готова да се бори за него.
На следващата сутрин се обадих на Искра.
– Намерих го. Но той не иска да има нищо общо с мен. Или с делото.
– Дай му време. Когато човек е бил сам толкова дълго, е трудно да допусне някого до себе си. Сега се фокусирай върху следващата стъпка. Време е да се срещнеш с Асен. Трябва да разберем каква ще е неговата реакция. Изпратила съм му официално писмо от твое име, с което го уведомявам, че като наследник на Маргарита, искаш достъп до всички нейни аактиви, които евентуално са под негов контрол. Това ще го накара да действа.
Не се наложи да чакаме дълго. Още същия ден получих обаждане от непознат номер. Гласът беше дълбок, властен и студен като лед.
– Госпожа Ана? Казвам се Асен. Разбирам, че сте проявили интерес към някои стари дела. Мисля, че е време да се срещнем и да поговорим.
Сърцето ми замръзна. Човекът, който беше сянка в живота на майка ми, призракът, който беше унищожил семейството ми, най-накрая излизаше на светло. И искаше да се срещне с мен. Битката започваше.
Глава 7: В леговището на звяра
Срещата беше определена в неговия офис. В най-високата сграда в града, на последния етаж. Искра настоя да дойде с мен.
– Той ще се опита да те сплаши, да те манипулира. Не трябва да си сама. Аз ще бъда там като твой адвокат, но и като буфер. Не говори нищо, остави аз да водя разговора.
Докато се качвахме в скоростния асансьор, усещах как напрежението в мен расте. Това беше мъжът, когото майка ми едновременно е обичала и от когото се е страхувала. Мъжът, който беше баща на брат ми, но го беше отрекъл.
Офисът му беше огромен. Цяла стена беше от стъкло, разкриваща панорамна гледка към града. Мебелите бяха модерни, скъпи и студени. На стената висеше огромна абстрактна картина. Всичко крещеше за власт и пари.
Асен седеше зад масивно бюро. Беше мъж в края на петдесетте, с прошарена коса, перфектно облечен. Лицето му беше загоряло, със силни черти. Когато се изправи да ни посрещне, се изненадах колко е висок. Излъчваше аура на непоклатима увереност.
– Госпожо Ана, адвокат Искра. Заповядайте, седнете.
Гласът му беше същият като по телефона – спокоен, контролиран, без никаква емоция. Той не ни предложи кафе или вода. Премина направо към въпроса.
– Получих писмото ви. Трябва да призная, че съм изненадан. Мислех, че тези въпроси са приключени преди повече от двадесет години.
– Нищо не е приключено, господин Асен – отговори Искра с равен тон. – Открихме, че майката на моята клиентка, госпожа Маргарита, е притежавала значителни активи, които не са били декларирани. Открихме също така, че тези активи произхождат от вас.
Асен се усмихна. Беше студена, неприятна усмивка.
– Маргарита беше… скъпа приятелка. Понякога съм ѝ помагал финансово, да. От добро сърце. Това престъпление ли е?
– Не, когато става въпрос за подаръци. Но когато става въпрос за издръжка на дете, което сте скрили от света, нещата стоят по друг начин – каза Искра и хвърли бомбата.
Усмивката изчезна от лицето на Асен. За части от секундата видях в очите му блясък на ярост, но той бързо го овладя.
– Не знам за какво говорите. Това са абсурдни обвинения.
– Имаме доказателства – продължи Искра. – Дневникът на Маргарита, в който всичко е описано подробно. Години, дати, места. Включително и раждането на сина ви, Дамян.
Асен се облегна назад в стола си. Мълчанието му беше тежко, заплашително.
– Дневникът на една емоционално нестабилна жена не е доказателство за нищо. Това са нейни фантазии.
Не издържах повече.
– Фантазии ли? – избухнах аз. – Моят брат, когото сте принудили да се откаже, фантазия ли е? Животът, който сте съсипали, фантазия ли е?
Той бавно обърна погледа си към мен. Беше пронизващ, леден.
– Ти много приличаш на нея. Същата пламенност. Същата наивност. Тя също не разбираше как работи светът. Мислеше си, че любовта е всичко. Но в реалния свят, властта е всичко. Парите са всичко. Аз ѝ дадох свят, за който тя можеше само да мечтае. Тя направи своя избор.
– Тя не е имала избор! Вие сте я поставили в капан!
– Нека бъдем наясно – каза той, а гласът му стана твърд като стомана. – Каквото е имало между мен и майка ти, си е останало в миналото. Тя е мъртва. Нямате никакви доказателства, освен драсканиците на една нещастна жена. Парите и апартаментът са били дадени като заем. Имам документи, които го доказват. Ако продължавате с тези абсурдни претенции, аз ще ви съдя за измама и ще си взема всичко обратно. Включително и лихвите за двадесет години.
Искра се намеси.
– Това е блъф, господин Асен, и вие го знаете. Всеки съд ще види, че това са фалшиви документи, създадени постфактум. Един ДНК тест ще докаже, че Дамян е ваш син.
– Нека опита! Нека ме съди! – извика Асен, като за пръв път изгуби самообладание. – Ще го смачкам. Ще ви смачкам и двете. Нямате представа с кого си имате работа. Ще направя живота ви ад. Ще съжалявате за деня, в който сте решили да ровите в миналото.
Изправи се. Срещата беше приключила.
– А сега, ако обичате, напуснете. Имам работа.
Излязохме от офиса му с разтуптени сърца.
– Той е уплашен – каза Искра в асансьора. – Заплахите му го доказват. Има какво да губи. Репутация, семейство, бизнес. Ние имаме предимство.
– Но той ще се бори – прошепнах аз. – Ще се бори мръсно.
– Знам. Затова трябва да сме подготвени. Първата ни стъпка е да убедим Дамян да се присъедини към нас. Без него делото ни е много по-слабо. Той е живото доказателство.
Същата вечер, докато Симеон събираше багажа си, за да се изнесе, телефонът ми иззвъня. Беше Дамян.
– Ана? Аз съм. Мислих върху това, което ми каза. И… искам да прочета този дневник. Искам да чуя нейната история от нейните собствени думи.
Това беше началото. Малка пукнатина в стената, която беше издигнал около себе си.
– Разбира се. Кога?
– Сега.
След час той беше в апартамента ми. Симеон тъкмо си тръгваше. Двамата се разминаха на вратата – мъжът, който напускаше живота ми, и братът, който влизаше в него.
Дадох на Дамян дневника. Той седна на дивана и започна да чете. Аз седях в другия край на стаята и го наблюдавах. Гледах как лицето му се променя, докато прелиства страниците. Гняв, тъга, разбиране… сълзи се стичаха по бузите му, но той не ги триеше. Чете часове наред, без да спре.
Когато затвори последната страница, беше късно през нощта. Той вдигна поглед към мен. Очите му бяха червени, но в тях имаше нова светлина.
– Тя ме е обичала – прошепна той.
– Да. Много.
– Той ѝ е отнел всичко. Отнел ѝ е мен. Искам да си плати. За всичко. Ще го съдя. Ще се присъединя към теб.
В този момент, в тихата стая, сред руините на стария ми живот, ние най-накрая бяхме брат и сестра. Обединени от миналото и готови да се изправим срещу бъдещето. Заедно. Войната с Асен тепърва започваше, но вече знаех, че няма да се бия сама.
Глава 8: Разплитането на мрежата
Завеждането на дело срещу Асен беше като да хвърлиш камък в спокойно езеро. Вълните, които се надигнаха, заплашваха да погълнат всички ни. Както Искра предсказа, той отвърна на удара жестоко и бързо. Контра-иск за връщане на „заема“ с огромни лихви, запор на банковите сметки на майка ми (и съответно на парите в сейфа), заплашителни обаждания от неговите адвокати.
Медиите надушиха историята. Някой беше изнесъл информация. Скоро по жълтите вестници се появиха заглавия: „Известният бизнесмен Асен в центъра на скандал за бащинство“, „Тайната любов на милионера“. Нашата лична трагедия се превърна в обществен спектакъл. Папараци започнаха да ме следват. Разводът ми със Симеон, който вървеше паралелно, само наливаше масло в огъня. Чувствах се сякаш животът ми е изложен на показ, разфасован и анализиран от хиляди непознати.
Дамян понесе удара най-тежко. Името и лицето му бяха навсякъде. В работата започнаха да го гледат странно. Той, който цял живот се беше стремял да бъде невидим, изведнъж се оказа в светлината на прожекторите. Затвори се още повече в себе си. Идваше на срещите с Искра, подписваше документите, но беше мълчалив, дистанциран. Виждах, че се бори с демоните си.
– Трябва да сме силни – казвах му аз. – Правим го за мама.
– Аз го правя, защото го мразя – отвръщаше той. – Искам да видя лицето му, когато съдът го принуди да признае, че съществувам.
Битката беше изтощителна. Адвокатите на Асен използваха всякакви мръсни трикове. Опитваха се да очернят паметта на майка ми, представяйки я като златотърсачка. Оспорваха автентичността на дневника. Протакаха делото с безкрайни процедурни хватки.
Финансово бяхме на ръба. Парите от сейфа бяха блокирани. Разводът със Симеон също се усложни – той претендираше за половината апартамент, въпреки че ипотеката все още не беше изплатена. Трябваше да започна работа на пълен работен ден, докато едновременно се грижех за Лия и водех две съдебни дела. Имаше моменти, в които ми се струваше, че ще се срина.
В тези моменти баща ми беше моята опора. След първоначалния шок и разкриването на тайните, той сякаш се събуди от дълъг сън. Вината, която беше носил с години, беше заменена от решимост да поправи грешките от миналото. Той се срещна с Дамян. Срещата им беше неловка, изпълнена с неизказани думи и дълго мълчание. Но беше стъпка. Баща ми не се опита да се оправдава. Просто каза: „Съжалявам. Трябваше да се боря повече за теб.“
Той започна да помага. Грижеше се за Лия, когато бях на работа или по срещи с адвокати. Ровеше из старите архиви, търсейки всичко, което би могло да ни е от полза – стари писма, снимки, свидетели.
Един ден той дойде при мен развълнуван.
– Намерих нещо, Ани. Спомняш ли си леля Светла? Най-добрата приятелка на майка ти от библиотеката. Не сме се виждали от години. Намерих я. Тя знае. Мама ѝ е споделяла.
Светла беше пенсионирана и живееше в малко селце. Отидохме с баща ми да я видим. Тя ни посрещна топло. Когато ѝ разказахме за делото, очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Знаех си, че един ден истината ще излезе наяве. Маргарита беше толкова нещастна. Той я беше оплел в мрежите си. Тя искаше да го напусне. В последния месец преди… преди да си отиде, тя беше събрала смелост. Каза ми, че има план. Щеше да вземе момчето си и да избяга. Беше си купила самолетен билет.
– Билет? – попитах аз.
– Да. За Виена. Имаше някаква далечна братовчедка там. Щеше да започне отначало. Каза ми: „Светле, ако нещо се случи с мен, знай, че не е случайно. Асен няма да ме пусне лесно.“
Думите ѝ увиснаха във въздуха. Смъртта на майка ми. Аневризъм. Случайност.
– Мислиш ли… че е възможно той…
Светла поклати глава.
– Не знам. Но в деня преди смъртта си, тя ми се обади. Плачеше. Каза, че той е разбрал за плана ѝ. Имал е огромен скандал с него. Той я е заплашил. Казал ѝ е, че по-скоро ще я види мъртва, отколкото с друг.
Върнахме се от селото в пълно мълчание. Това променяше всичко. Вече не ставаше въпрос само за пари и бащинство. Ставаше въпрос за смъртта на майка ми.
Разказахме всичко на Искра.
– Това е много сериозно обвинение. Но е само свидетелски разказ. Нямаме доказателства. Но можем да го използваме. Можем да поискаме ексхумация и нова аутопсия. Само заплахата за това може да го накара да се пречупи.
– Не – казах твърдо. – Не искам това. Нека почива в мир. Ще го победим в съда, с истината, която имаме.
Но думите на Светла бяха посяли съмнение в мен. Започнах да мисля за последните дни на майка ми. За внезапната ѝ смърт. Лекарите казаха, че е било спонтанно. Но силен стрес, скандал… можеха ли да го предизвикат?
Междувременно, делото напредваше. Насрочиха дата за ДНК тест. Асен беше притиснат до стената. Дни преди теста, получих обаждане. Беше съпругата на Асен.
– Искам да се срещнем. Сами.
Срещнахме се в едно тихо кафене. Беше елегантна, но измъчена жена, с тъжни очи.
– Знам всичко – каза тя. – Знаех за Маргарита. Знаех и за детето. Той ми призна преди години.
– И вие… сте го приели?
– Какво можех да направя? Да го напусна? Да разруша семейството си, живота на децата ни? Преглътнах го. Заради тях. Но това, което прави сега… тази публична война, мръсотията, която хвърля по паметта на една мъртва жена… това е прекалено. Той е обсебен от идеята да не загуби. Не го интересува никой – нито вие, нито аз, нито собствените му деца. Моля ви, спрете това. Ще ви дам пари, колкото искате. Само прекратете делото.
Гледах я и за първи път изпитах нещо като съжаление към нея. Тя също беше жертва. Живееше в златна клетка, точно като майка ми.
– Не става въпрос за пари. Става въпрос за истината. И за брат ми. Той заслужава да бъде признат.
– Няма да спечелите. Асен ще унищожи всички ви, преди да си признае, че е загубил. Има нещо, което трябва да знаете. Той не се е променил. И сега има любовница. Млада, амбициозна. Колежка на съпруга ви. Казва се Десислава.
Светът ми спря да се върти за момент. Десислава. Любовницата на Симеон. Беше любовница и на Асен. Мрежата беше много по-сложна и мръсна, отколкото си представях. Симеон не просто ми е изневерявал. Той е бил пионка в игрите на Асен. Може би дори е бил използван, за да ме следят, да научават информация за мен.
Благодарих на жената и си тръгнах. Вече знаех какво трябва да направя. Пътят не беше през съда. Пътят беше през сърцето на империята на Асен. Трябваше да намеря начин да го ударя там, където най-много ще го заболи. Не в съда, а в бизнеса му. И знаех кой може да ми помогне. Дамян. С неговите компютърни умения. Време беше да спрем да се защитаваме и да преминем в атака.
Глава 9: Троянският кон
Идеята беше рискована, на ръба на закона. Когато я споделих с Дамян, той отначало отказа.
– Това е лудост, Ана. Да се опитваме да хакнем системата на човек като Асен? Той има най-добрите защити, които парите могат да купят. Ако ни хванат, ще отидем в затвора.
– А той ще продължи да живее в своя палат, безнаказан? – контрирах аз. – Той ни въвлече в тази мръсна игра, Дамян. Време е да започнем да играем по неговите правила. Ти си гений с компютрите. Знам, че можеш да намериш слабо място. Не търсим да крадем пари. Търсим информация. Нещо, което да го компрометира. Нещо, което да го накара сам да се откаже от битката.
– Десислава – каза той след дълго мълчание.
– Какво за нея?
– Тя е слабото място. Тя е любовница и на двамата. Сигурен съм, че Симеон ѝ е споделял неща за теб, за делото. А тя ги е предавала на Асен. Но е възможно да играе двойна игра. Хора като нея са лоялни само на себе си. Тя е нашият троянски кон.
Планът започна да се оформя. Трябваше да се свържа със Симеон. Разводът ни беше в ход, комуникацията ни беше сведена до минимум чрез адвокати. Но сега трябваше да говоря с него лице в лице.
Обадих му се. Беше изненадан. Съгласи се да се срещнем. Избрах същото кафене, в което се бях видяла със съпругата на Асен.
Той изглеждаше зле. Беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите.
– Какво искаш, Ана?
– Искам да ми кажеш истината за Десислава. И за Асен.
Той пребледня.
– Не знам за какво говориш.
– Не ме лъжи повече, Симеон. Знам, че тя е негова любовница. Знам, че те е използвала. А ти си ѝ позволявал. Кажи ми защо.
Той сведе поглед.
– Бях затънал. Имах проблеми с хазарт, натрупах дългове. Асен ми предложи помощ. Даде ми пари. В замяна искаше информация. За теб. Когато започна делото, той искаше да знае всяка твоя стъпка. Десислава беше връзката. Тя ме съблазни, а аз… аз бях слаб. И глупав. Съжалявам, Ана. Унищожих всичко.
– Да, унищожи го. Но сега можеш да направиш едно последно нещо, за да се опиташ да поправиш поне част от щетите. Имам нужда от помощта ти. Имам нужда от достъп до компютъра на Десислава.
Разказах му плана. Дамян беше подготвил специален софтуер, скрит в привидно безобиден файл, например снимка или документ. Ако Симеон успееше да я накара да го отвори на служебния си компютър, щяхме да имаме достъп до системата на компанията на Асен.
– Това е лудост! Тя ще ме убие! Той ще ме убие!
– Той вече те е унищожил, Симеон. Сега имаш шанс да си върнеш поне малка част от достойнството. Помогни ми. Направи го заради Лия.
Споменаването на дъщеря ни го сломи. Той се съгласи.
Следващите няколко дни бяха изпълнени с напрежение. Симеон трябваше да намери подходящ момент. Накрая успя. Под претекст, че иска да ѝ изпрати техни стари снимки „за спомен“, той ѝ пратил файла. Тя го отворила.
Същата нощ с Дамян бяхме в неговия апартамент. Той седеше пред мониторите, а пръстите му летяха по клавиатурата. На екрана се сменяха редове със зелен код.
– Вътре съм – каза той тихо. – Имам достъп.
В продължение на часове той рови из сървърите на огромната корпорация. Търсеше нещо конкретно – втора, скрита счетоводна система, за която всички големи компании се говореше, че имат. Система, в която се отразяваха нелегалните сделки, подкупите, прането на пари.
На зазоряване я намери.
– Мамка му – прошепна Дамян. – По-зле е, отколкото си мислех. Тук има всичко. Офшорни сметки, фиктивни договори, подкупи за политици… Това може да го срине. Не само него, а половината елит в държавата.
Той започна да копира файловете. Процесът беше бавен, всяка секунда беше риск да го хванат. Когато и последният файл беше свален, той изтри всички следи от нашето проникване.
– Готово. Имаме го.
На сутринта не отидохме при Искра. Отидохме директно при Асен. Без предупреждение. Появихме се в офиса му. Той беше шокиран да ни види.
– Какво правите тук? Извикайте охраната!
– Не мисля, че искате да го правите – казах аз и поставих на масата му флашка. – Тук, господин Асен, е цялата ви империя. Истинската. Скритата. С всичките ви мръсни тайни.
Той погледна флашката, после нас. Лицето му беше маска на ярост и неверие.
– Вие… как…
– Това няма значение – намеси се Дамян, говорейки за пръв път. – Ето каква е сделката. Ще прекратиш всички дела срещу нас. Ще разблокираш сметките. Ще подпишеш официално признание за бащинство. Ще се извиниш публично на майка ми за лъжите, които изрече по неин адрес. И ще изчезнеш от живота ни завинаги.
– А ако не го направя?
– Ако не го направиш – казах аз, – копие от тази флашка ще отиде не само в полицията и данъчните, но и във всеки голям вестник и телевизия в страната. И тогава няма да се тревожиш за едно дело за бащинство, а за десетки дела за корупция, които ще те пратят в затвора до края на живота ти. Изборът е твой.
Той седна тежко на стола си. За първи път го видях победен. Могъщият Асен беше свален на колене. Не със сила, не с пари, а с истината. Неговата собствена, мръсна истина.
– Добре – прошепна той. – Приемам.
Глава 10: Цената на победата
Победата имаше странен вкус. Не беше сладка, нито триумфална. Беше тиха и горчива. Асен изпълни всяка точка от споразумението. Делата бяха прекратени, парите – освободени. В малка зала в съда той подписа документите, с които официално признаваше Дамян за свой син. Имаше кратко съобщение в пресата, в което той се „извиняваше за причиненото неудобство“ и заявяваше, че „всички недоразумения са изгладени“.
След това той наистина изчезна. Продаде бизнеса си и напусна страната със семейството си. Империята му се разпадна, но той избегна затвора. Ние удържахме на думата си и не публикувахме съдържанието на флашката. Не искахме отмъщение. Искахме просто край.
Животът трябваше да продължи. Разделихме парите с Дамян. Той напусна малкия си апартамент и си купи собствен. Изплати студентския си заем и напусна работа, за да основе своя собствена малка софтуерна компания. За първи път в живота си беше свободен.
Аз финализирах развода си със Симеон. Продадохме апартамента и си поделихме парите. С моя дял и с парите от наследството си купих ново, по-малко жилище, само за мен и Лия. Място без спомени и без лъжи.
Всичко изглеждаше подредено. Но белезите останаха.
Отношенията ми с Дамян бяха сложни. Бяхме свързани от кръв и обща битка, но между нас все още имаше стена. Не знаехме как да бъдем брат и сестра. Нямахме общи спомени от детството, общи шеги, обща история. Опитвахме се. Събирахме се на обяд в неделя, заедно с баща ми и Лия. Говорехме си, но разговорите често бяха сковани, неловки. Той беше добър чичо на Лия, носеше ѝ подаръци, играеше с нея. Но с мен и баща ми беше по-трудно. В очите му все още се четеше болката от миналото. Може би някои рани никога не заздравяват напълно.
Баща ми, Павел, намери своето изкупление в грижата за внучка си и в тихата подкрепа за новооткрития си син. Той никога повече не заговори за Маргарита и нейните тайни. Сякаш със затварянето на тази страница, той най-накрая беше намерил покой.
Един ден, докато подреждах новия си дом, отново взех в ръце снежното кълбо. Балерината все още танцуваше в своя златист сняг. Дълго време го бях мразила. То беше кутията на Пандора, която беше разрушила света ми. Но сега, гледайки го, изпитвах нещо различно. Благодарност.
Това кълбо не беше просто пазител на тайни. То беше последният акт на любов от една майка. Майка, която е знаела, че няма да може сама да поправи грешките си. Затова беше оставила на мен ключа. Ключа към истината. Тя не беше искала да я идеализирам. Искала е да я разбера. Да разбера сложния ѝ, несъвършен живот, разкъсван между дълг, страст и майчина любов.
„За да простиш, трябва първо да разбереш.“
Сега разбирах. Разбирах нейните избори, нейния страх, нейната болка. И ѝ простих. Простих на баща ми за неговото мълчание. Опитвах се да простя и на Симеон за неговото предателство. И най-трудното – опитвах се да простя на себе си, за годините, в които бях живяла в самоналожена илюзия.
Разклатих кълбото. Златният прашец се завъртя около балерината. Тя вече не ми изглеждаше самотна. Изглеждаше силна. Застинала в своя пирует, но готова всеки момент да продължи танца. Точно като мен.
Животът ми беше разбит на парчета, но от тези парчета аз строях нещо ново. Нещо по-истинско. Нещо мое. Пътят напред беше неясен, но за първи път от много време не ме беше страх. Защото вече знаех коя съм. Аз бях Ана. Дъщерята на Маргарита. Сестрата на Дамян. Майката на Лия. И бях оцеляла.