Когато всичко започна, аз бях просто още една сянка в пъстрия хаос на летището. Една от хилядите анонимни фигури, забързани за някъде, бягащи от нещо или просто убиващи време в стерилната прегръдка на чакалнята. Но за разлика от останалите, аз не бях случаен пътник. Бях хищник, а моята плячка току-що бе направила грандиозното си влизане.
Ще ви представя историята такава, каквато я видях със собствените си очи. Без излишни увъртания, без опити да смекча нещата. Защото в моя занаят истината рядко е красива. А тази история беше всичко друго, но не и красива.
Глава 1: Хаос на терминала
Всичко започна с един звук. Пронизителен, дразнещ, като нокът, стържещ по стъкло. Гласът на жена, усилен от високоговорителя на скъп телефон, се разнасяше из целия терминал. Тя водеше видео разговор, без слушалки, без капка свян или уважение към стотиците хора наоколо. Думите ѝ бяха остри, заповедите ѝ – безпрекословни. Беше облечена в дрехи, чиято цена вероятно надхвърляше годишната заплата на половината от присъстващите. Косата ѝ беше перфектно стилизирана, но в очите ѝ гореше огън, който не можеше да бъде прикрит от никакви слънчеви очила с маркова рамка.
До нея, в малка дизайнерска чанта, се подаваше муцунката на чихуахуа. Нервно, треперещо създание, което изглеждаше също толкова стресирано, колкото и хората, принудени да слушат монолога на господарката му.
И тогава се случи. Малкото куче, вероятно неспособно да издържи повече на напрежението, се измъкна от чантата и направи малка локвичка точно в средата на блестящия под на терминала.
За няколко секунди настана тишина. Разговорът по телефона секна. Всички погледи се насочиха към мястото на престъплението. Отнякъде се появи възрастен мъж с униформа на чистач. Количката му поскръцваше тихо. Лицето му беше уморено, прорязано от бръчки, които разказваха истории за хиляди такива дни. Той беше бай Стефан, един от онези невидими хора, които поддържат света в движение. Той се приближи с парцал и препарат, готов да свърши работата си.
— Какво правите? — изкрещя жената. Гласът ѝ беше като камшик. — Не смейте да докосвате кучето ми! Това е дискриминация! Гледате го лошо! Ще ви съдя!
Бай Стефан спря, объркан. Той дори не беше погледнал към кучето, а към локвичката.
— Госпожо, само да почистя… — опита се да каже той.
— Не! Махнете се! Вие плашите животното! Това е емоционален тормоз!
Тя грабна кученцето, пъхна го обратно в чантата си, изгледа презрително мокрото петно на пода и с гордо вдигната глава се отдалечи, оставяйки след себе си мълчалива вълна от възмущение. Бай Стефан въздъхна, наведе се и мълчаливо свърши това, за което беше дошъл.
Наблюдавах всичко това от безопасното разстояние на едно от кафенетата. Тя се казваше Виктория. Знаех го, защото името ѝ беше изписано със златни букви върху багажа ѝ. Но знаех и много повече. Това не беше първият ѝ изблик днес. Видях я на гишето за чекиране, където се караше със служителката, защото искаше специално място, което вече беше заето. Видях я как се отнесе с охраната на скенера, сякаш бяха прислуга. Чух кучето ѝ да лае истерично, докато тя крещеше на бариста, че кафето ѝ не е достатъчно горещо.
Виктория беше ураган от арогантност и привилегии. И всеки, който се изпречеше на пътя ѝ, биваше пометен.
Повечето хора се стараеха да я избягват. Когато номерът на полета ѝ за Париж светна на таблото, и тя се отправи към изхода, около нея се образува празен кръг. Никой не искаше да е близо до тази жена.
Никой, освен мен.
Аз станах, взех ръчния си багаж и бавно тръгнах след нея. Изчаках я да седне на едно от местата до прозореца. Огледах се. Всички останали редове бяха почти пълни. Местата до нея бяха единствените свободни. Перфектно.
Приближих се и с възможно най-неутралния тон попитах:
— Свободно ли е?
Тя ме изгледа от глава до пети. В погледа ѝ имаше смесица от презрение и подозрение. Вероятно преценяваше дрехите ми, часовника ми, обувките ми. Аз бях облечен умишлено скромно. Дънки, тениска, обикновено яке. Не бях заплаха. Не бях и потенциална изгода. Бях никой.
Тя изсумтя и обърна глава към прозореца, което беше нейният начин да каже „да“.
Седнах до нея. Усещах напрежението, което излъчваше. Мускулите ѝ бяха стегнати като струни. Дишането ѝ беше плитко и бързо. Тя играеше ролята на кралица, но отвътре беше кълбо от нерви.
Не казах нищо повече. Просто седях и чаках. Защото хаосът, който Виктория създаваше, беше просто димна завеса. А моята работа беше да видя какво се крие зад нея. Вече имах план. И първата му стъпка беше току-що изпълнена. Бях седнал до нея.
Глава 2: Полетът към Париж
Самолетът се издигаше плавно, оставяйки земята и грижите ѝ далеч под нас. Виктория гледаше през илюминатора с изражение, което не можех да разчета. Арогантността ѝ сякаш се беше изпарила с излитането, заменена от нещо друго. Уязвимост? Или може би просто скука. Кученцето в чантата ѝ беше притихнало.
Изчаках стюардесите да минат с количките за напитки. Поръчах си вода. Виктория отказа всичко с рязък жест. Когато стюардесата се отдалечи, аз „случайно“ изпуснах бутилката си. Не цялата, само няколко капки се разляха върху моята раница, която бях поставил на пода, съвсем близо до нейната безупречна чанта.
— О, по дяволите, извинете! — казах аз, преструвайки се на много по-притеснен, отколкото бях. Грабнах салфетка и започнах да попивам. — Ужасно съжалявам, надявам се нищо да не е стигнало до вашите неща.
Тя ме погледна с раздразнение, но жестът ми, насочен към самообвинение, а не към нея, я обезоръжи. Тя погледна чантата си, видя, че е суха, и почти неохотно промърмори:
— Няма нищо.
Това беше пробивът, който чаках. Малка пукнатина в ледената ѝ броня.
— Първият ми полет от години — излъгах аз с усмивка. — Малко съм нервен. Казвам се Мартин.
Тя ме измери отново с поглед. „Мартин“. Име, което не означаваше нищо. Лице, което не будеше подозрение.
— Виктория — отвърна тя, сякаш ми правеше огромна услуга.
— Приятно ми е, Виктория. Пътувате по работа или за удоволствие? — попитах аз, поддържайки лек и непринуден тон.
Тя се поколеба за момент.
— Нещо като… среща. С приятел.
— Париж е идеален за срещи — отбелязах аз. — Аз отивам да търся вдъхновение. Художник съм. Или поне се опитвам да бъда. — Това беше моето прикритие. Безопасно, леко бохемско, и обясняваше скромния ми външен вид.
Нещо в думата „художник“ привлече вниманието ѝ. Може би беше романтиката, свързана с нея, или просто фактът, че бях толкова различен от света, в който тя живееше.
— Сигурно е хубаво да си свободен — каза тя, повече на себе си, отколкото на мен.
— Свободата е относително понятие — отговорих философски. — Понякога платното е най-големият затвор. А вашият съпруг? Той не пътува ли с вас?
Въпросът беше директен, но зададен с невинно любопитство. Очите ѝ проблеснаха.
— Моят съпруг? — изсмя се тя горчиво. — Моят съпруг не ходи никъде, освен в офиса си. Той живее, за да работи. Димитър е женен за бизнеса си, аз съм просто… аксесоар. Скъп аксесоар.
Димитър. Ето го и името. Името, което вече знаех. Името на моя клиент.
— Сигурно е трудно — казах съчувствено. — Успешен мъж като него… трябва да е под голямо напрежение.
— Напрежение? — тя почти изкрещя, но се овладя и сниши глас. — Той създава напрежението. За всички около него. Контролира всичко. Всяка стотинка, всяка минута от деня ми. Мисли си, че като ми купува скъпи неща, купува и мен. Но аз не съм вещ!
Тя говореше бързо, думите се изливаха от нея като отприщен язовир. Изглежда, отдавна не беше говорила с някого, който просто я слуша, без да я съди или да иска нещо от нея. Аз бях перфектната публика — непознат, когото никога повече нямаше да види.
— Затова отивам в Париж — продължи тя, вече по-уверено. — Да подишам малко въздух. Да се видя със Стефан. Той поне ме разбира. Той знае какво е да се чувстваш недооценен.
Стефан. Второто ключово име. Целта на пътуването. „Приятелят“.
През останалата част от полета я оставих да говори. Разказа ми за празната си къща, която приличаше на музей, за приятелките си, които ѝ завиждаха, без да знаят колко е нещастна, за постоянните критики на Димитър относно разходите ѝ. Рисувах си картина на една разглезена и нещастна жена, затворена в златна клетка. Но аз знаех, че това е само половината от историята. Моята задача беше да разкрия другата половина.
Когато кацнахме, тя вече ме смяташе за свой довереник. Единственият човек от целия полет, който се беше отнесъл с нея мило.
— Е, Мартин, художнико — каза тя с лека, кокетна усмивка. — Беше ми приятно.
— И на мен, Виктория. Може би ще се засечем из улиците на Монмартър — отговорих аз.
— Кой знае — каза тя и се отправи към изхода, проправяйки си път с онази арогантност, която вече познавах.
Аз останах малко по-назад, смесих се с тълпата и я последвах от разстояние. Планът ми работеше безупречно. Тя не подозираше нищо. Не знаеше, че нашият „случаен“ разговор беше внимателно дирижиран. Не знаеше, че аз не съм Мартин, художникът.
Аз съм Асен. И съм частен детектив. А мъжът, от когото тя се оплакваше, Димитър, ми плащаше много добре, за да разбера истината за неговата съпруга и нейния „приятел“ Стефан.
Глава 3: Тайните на Димитър
Срещата ми с Димитър се състоя седмица преди полета, в офис, който заемаше целия последен етаж на стъклен небостъргач. Гледката беше зашеметяваща, но в стаята беше студено. Не от климатика, а от присъствието на самия Димитър. Той беше мъж на около четирийсет, с идеално скроен костюм и ледени сини очи, които те преценяваха, анализираха и осъждаха в рамките на секунди.
— Господин Асен — каза той, без да става от огромното си кожено кресло. Гласът му беше плътен и властен. — Препоръчаха ми ви като най-добрия. Надявам се да не са преувеличили.
— Зависи какво търсите, господин Димитър — отговорих аз, настанявайки се на стола срещу него.
— Търся истината. Имам нужда от факти. Не от предположения, не от слухове. Факти. Жена ми, Виктория, пътува за Париж следващата седмица. Официално отива на пазар и да види приятелки. Неофициално… имам своите подозрения.
Той замълча, оставяйки думите да увиснат във въздуха.
— Изневяра? — попитах директно. В моя занаят нямаше време за деликатност.
— Това е най-малкият проблем — отвърна той с презрителна гримаса. — Ако е само това, ще се разведа с нея и ще ѝ дам това, което ѝ се полага по закон. Макар че ще се постарая да е възможно най-малко. Проблемът е друг. Подозирам, че тя изнася информация от компанията ми.
Това вече променяше всичко. Не беше просто семейна драма, беше корпоративен шпионаж.
— Каква информация?
— В момента съм на финалната права на най-голямата сделка в историята на фирмата. Конкурирам се с един човек… Стефан. Безскрупулен тип, който би направил всичко, за да спечели. През последните няколко седмици той предугажда всеки мой ход. Сякаш знае какво мисля, преди да съм го направил. А единственият човек, който има достъп до дома ми, до компютъра ми, до документите, които нося вкъщи… е Виктория.
— Имате ли доказателства?
— Не. Само съмнения. Тя стана нервна, потайна. Харчи повече от обикновено, но не по кредитните карти, които аз контролирам. Трябва да има друг източник на пари. Искам да я проследите в Париж. Искам да знаете с кого се среща, какво говори, къде ходи. Искам снимки, записи, всичко.
В този момент в кабинета влезе друг мъж. По-млад, с по-меки черти, но със същата аура на богатство. Беше облечен по-небрежно, но също толang=“bg“.
— А, Ивайло. Запознай се с господин Асен. Това е брат ми и моя дясна ръка — каза Димитър.
Ивайло ми стисна ръката. Усмивката му беше топла, но очите му останаха студени.
— Надявам се да разрешите този неприятен казус бързо — каза той. — Брат ми е под огромно напрежение заради тази сделка.
— Всички сме — прекъсна го Димитър остро. — Загубата на тази сделка ще означава край за компанията. Взех огромен заем, за да я финансирам. Заложил съм всичко.
В стаята се появи и трети човек. По-възрастен, с прошарена коса и вид на хищна птица. Това беше адвокат Петров, семейният адвокат.
— Асен — кимна ми той, сякаш се познавахме от години. — Димитър ми обясни ситуацията. Нуждаем се от неопровержими доказателства. Нещо, което ще издържи в съда. Не просто за развод, а за завеждане на дело за корпоративен шпионаж. Трябва да я унищожим. И нейния любовник, ако има такъв.
Думата „унищожим“ беше произнесена с такова хладнокръвие, че ме побиха тръпки. Тези хора не играеха игри. Те водеха война.
— Разбирам — казах аз. — Ще получите своите факти.
Напуснах офиса с усещането, че съм се потопил в аквариум с акули. Димитър беше безмилостен бизнесмен, готов да пожертва всичко и всеки в името на успеха. Адвокат Петров беше неговият верен цербер. А Ивайло… Ивайло беше загадка. Изглеждаше лоялен, но усетих нещо под повърхността. Някаква скрита завист, може би? Нещо, което не се вписваше в картинката на перфектния по-малък брат.
Сега, докато следях Виктория из парижкото летище, думите на Димитър отекваха в ума ми. „Заложил съм всичко.“ Залогът беше огромен. А аз бях човекът, който трябваше да обърне картите.
Глава 4: Парижка афера
Париж посрещна Виктория с ръмеж и сиво небе, което сякаш отразяваше настроението ѝ. Тя взе такси, а аз — следващото. Дадох на шофьора адреса, който тя каза на своя, и му пъхнах няколко банкноти, за да поддържа дистанция, но да не я изпуска от поглед. Колата спря пред луксозен хотел в сърцето на града. Виктория влезе вътре, а аз изчаках няколко минути, преди да я последвам.
На рецепцията, под прикритието на „Мартин, художникът“, аз си резервирах стая. Помолих за нещо тихо, с изглед към вътрешния двор. Чиста случайност, разбира се, че стаята ми беше на същия етаж като нейната, само че в другия край на коридора.
Първите няколко часа тя не напусна стаята си. Вероятно си почиваше от полета. Аз използвах времето, за да огледам хотела и околността, да набележа възможни места за срещи, кафенета, ресторанти. Работата на частния детектив е 90% чакане и подготовка и 10% действие.
Късно следобед тя излезе. Беше се преоблякла. Скъпите, но крещящи дрехи от летището бяха заменени с елегантна черна рокля. Изглеждаше различно — по-уверена, по-спокойна. Сякаш беше свалила маската на истеричната съпруга и беше сложила тази на съблазнителка.
Последвах я. Тя не взе такси, а тръгна пеша по малките, кокетни улички. Вървеше с цел, знаеше къде отива. Спря пред малко, дискретно бистро, сгушено между антикварен магазин и галерия. Отвън имаше само няколко маси, скрити под голяма тента. На една от тях я чакаше мъж.
Стефан.
Познах го от снимките, които Димитър ми беше дал. Висок, с тъмна коса и онази лесна, самоуверена усмивка, която жените намират за неустоима. Той стана, целуна я по бузата, но жестът беше по-интимен от приятелски. Дръпна стола ѝ, поръча вино. Бяха като двойка от филм.
Аз седнах в едно кафене от другата страна на улицата. Сложих си тъмни очила и се скрих зад вестник. Имах далекогледен обектив на апарата си и малък насочен микрофон, който можеше да улови части от разговора им, ако вятърът беше благосклонен.
В началото говореха общи неща. Смяха се, флиртуваха. Виктория беше като преродена. Цялото напрежение от лицето ѝ беше изчезнало. Тя се кикотеше, докосваше ръката му, играеше с косата си. Беше очевидно, че това не е просто приятелска среща.
Но после тонът им се промени. Стана по-сериозен. Наведоха се един към друг, гласовете им се снишиха. Микрофонът ми започна да улавя думи и фрази.
„…Димитър не подозира нищо…“ — каза Виктория.
„Сигурна ли си?“ — попита Стефан. — „Той не е глупак.“
„Той е обсебен от сделката. Не вижда нищо друго. Мисли, че съм тук да харча парите му.“
„Добре. Имаш ли това, за което говорихме?“
Виктория се огледа предпазливо. Бръкна в чантата си и му подаде малка флашка.
„Тук е всичко. Окончателната оферта, анализите, прогнозите. Всичко, което той пази в домашния си сейф.“
Сърцето ми подскочи. Това беше то. Дим да го няма, това беше оръжието. Доказателството, от което Димитър и адвокат Петров се нуждаеха. Стефан прибра флашката бързо в джоба на сакото си.
„Отлично, скъпа. С това той е свършен. Сделката е моя.“
„А нашето споразумение?“ — попита Виктория, а в гласа ѝ се долавяше нотка на несигурност.
„Не се притеснявай. Парите вече са преведени. В същата сметка. Когато всичко приключи, ще се отървеш от него и ще дойдеш при мен. Обещавам ти нов живот.“
Той хвана ръката ѝ и я целуна. Но аз видях очите му. В тях нямаше любов. Имаше триумф. За него Виктория беше просто инструмент. Пионка в неговата игра срещу Димитър. А тя, заслепена от желанието си за отмъщение и свобода, не го виждаше.
Направих десетки снимки. Смяната на флашката, целувката, погледите им. Записах колкото можах от разговора. Имах всичко необходимо. Можех да се прибера още сега.
Но нещо ме спря. Думите на Стефан: „Парите вече са преведени. В същата сметка.“ Това означаваше, че е имало и предишни плащания. Това не беше еднократен акт на предателство, а продължителна схема. И още нещо ме притесняваше. Как Виктория, която Димитър описваше като не особено интелигентна и финансово зависима, беше успяла да организира тайна банкова сметка в чужбина и да оперира с нея толкова дискретно? Имаше нещо, което не се връзваше. Някое липсващо парче от пъзела.
Реших да остана. Работата ми не беше свършила. Трябваше да разбера колко дълбоко е замесена Виктория. И дали има и някой друг.
Глава 5: Семейна мрежа
Докато аз бях в Париж, събирайки доказателства за предателството на Виктория, в дома на Димитър се разиграваше друга, по-тиха драма. Главният герой в нея беше човек, когото никой не би заподозрял — Милена, по-малката сестра на Димитър и Ивайло.
Милена беше на двайсет и една, студентка по право в университета. Тя беше пълната противоположност на Виктория — скромна, интелигентна и изключително наблюдателна. Димитър я обожаваше и я подкрепяше финансово, беше ѝ помогнал да си купи малък апартамент близо до университета, за който тя изплащаше ипотечен кредит. Милена се чувстваше задължена на брат си и го гледаше с благоговение, но никога не беше харесвала Виктория. Виждаше я като повърхностна и пресметлива жена, която не обича брат ѝ, а само парите му.
Една вечер, докато учеше за изпит в голямата семейна къща, за да се възползва от богатата библиотека на Димитър, тя случайно дочу телефонен разговор. Беше Ивайло. Той говореше тихо в съседната стая, но вратата беше леко открехната.
„…Не, не сега. Той е тук… Да, всичко е по план… Тя вече пътува… Не се притеснявай, тя ще свърши своята част… Разбира се, че ще получиш парите, просто бъди търпелив… Не, той не подозира нищо за теб. За него ти си просто конкурент. Цялото внимание е насочено към нея.“
Милена замръзна. Думите бяха неясни, но достатъчно притеснителни. Коя беше „тя“? За какъв план говореше Ивайло? И с кого? Гласът от другата страна беше непознат. Инстинктът ѝ, изострен от следването по право, ѝ подсказваше, че нещо не е наред. Тя винаги беше усещала някаква фалшивост в показнoто обожание на Ивайло към Димитър, някаква скрита ревност зад маската на лоялност.
На следващия ден, водена от лошо предчувствие, тя реши да направи нещо рисковано. Като стажант в правния отдел на компанията на Димитър, тя имаше ограничен достъп до някои документи. Използвайки обедната почивка, когато повечето служители ги нямаше, тя влезе в системата и започна да рови. Не знаеше какво точно търси, просто се довери на интуицията си.
Провери финансовите отчети, договорите, плащанията. Всичко изглеждаше изрядно. Но тогава се сети за нещо. Преди няколко месеца Ивайло беше настоял да се наеме външна консултантска фирма за уж незначителен пазарен анализ, свързан с новата сделка. Димитър, зает с по-важни неща, беше се съгласил. Милена намери договора с тази фирма. Името ѝ беше непознато, регистрирана офшорка. Сумата, платена за услугите ѝ, беше непропорционално голяма за извършената работа.
Сърцето ѝ заби учестено. Тя започна да проучва фирмата. Оказа се почти невъзможно да се открие информация за собствениците ѝ. Беше куха фирма, параван. Но тогава, след часове ровене в публични регистри, тя откри една връзка. Един от директорите на тази офшорка беше свързан с друга компания, а тази компания… беше собственост на Стефан.
На Милена ѝ прилоша. Ивайло беше платил огромна сума пари от фирмата на Димитър на фирма, свързана със Стефан, под прикритието на консултантски услуги. Това не беше просто небрежност. Това беше кражба. Предателство.
Тя се озова пред ужасна морална дилема. Трябваше да каже на Димитър. Но това означаваше да предаде другия си брат. Да разруши семейството. Ивайло беше неин брат, въпреки всичко. Какво го беше накарало да направи такова нещо?
Спомни си за разговорите, които беше чувала — за големите му разходи, за новата му спортна кола, за скъпите почивки. Ивайло живееше доста над възможностите си, дори и със заплатата, която получаваше от Димитър. Дали не беше затънал в дългове?
Милена копира документите на една флашка. Чувстваше се като престъпник. Ръцете ѝ трепереха. Тя не знаеше, че на хиляди километри от нея, аз държах в ръцете си друга флашка — тази, която Виктория беше дала на Стефан. Две флашки, два различни пътя на предателството, водещи към един и същи човек.
Мрежата от лъжи и тайни беше много по-сложна, отколкото някой от нас предполагаше. И тя беше напът да се разплете, заплашвайки да повлече всички надолу. Милена, младата студентка по право, без да иска, се беше превърнала в ключов играч в тази опасна игра.
Глава 6: Двойна игра
Върнах се от Париж два дни по-късно. По-рано от очакваното. Нямаше смисъл да оставам повече. Имах това, за което бях отишъл, и дори повече. Уредих незабавна среща с Димитър и адвокат Петров.
Когато влязох в същия онзи студен офис на последния етаж, двамата ме чакаха с нетърпение. Разположих лаптопа си на огромната маса и без излишни думи започнах презентацията си. Първо снимките. Виктория и Стефан в бистрото. Снимката, на която тя му подава флашката. Снимката, на която той я целува. Лицето на Димитър се превърна в каменна маска. Той стисна юмруци толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Адвокат Петров само кимаше бавно, с лека, хищническа усмивка.
След това пуснах аудиозаписа. Гласът на Виктория, ясен и отчетлив, докато казва: „Тук е всичко. Окончателната оферта, анализите, прогнозите.“
Тишината, която последва, беше по-оглушителна от всеки крясък.
— Това е достатъчно — просъска Димитър. — Повече от достатъчно. Петров, задействай процедурата. Искам развод, искам да я съдя за всичко, което има. Искам да я видя на улицата. А този… този Стефан… ще го унищожа. Ще се погрижа никога повече да не прави бизнес в тази държава.
— Спокойно, Димитър — каза адвокат Петров с равен глас. — Ще направим всичко по правилата. С тези доказателства тя няма никакъв шанс. Ще поискаме запор на всичките ѝ сметки. Ще я съсипем.
Но аз не бях приключил.
— Има още нещо — казах аз и двамата ме погледнаха изненадано. — Мисля, че Виктория не е единственият ви проблем. Тя е параванът. Да, тя е предател, но мисля, че е само изпълнител. Някой друг ѝ е помогнал. Някой отвътре.
— Какво искаш да кажеш? — попита Димитър.
— Виктория не е достатъчно интелигентна, за да организира такова нещо сама. Да знае кои точно документи да вземе, как да ги копира, как да отвори тайна сметка. Някой ѝ е дал инструкции. Някой, който познава бизнеса ви отлично. Някой, на когото имате пълно доверие.
Погледът на Димитър се втвърди.
— Няма такъв човек. Единствените, които имат достъп до тази информация, сме аз, ти, Петров, и… — той замълча. Не искаше да изрече името.
— И брат ви, Ивайло — довърших аз вместо него.
— Невъзможно! — изрева Димитър, скачайки на крака. — Ивайло е моята кръв! Той никога не би ми причинил това!
— Не казвам, че е той. Казвам, че е възможност, която трябва да проверим — отговорих спокойно. — Стефан е предугаждал ходовете ви от месеци. Виктория е в Париж от два дни. Течът на информация е започнал много преди това.
Адвокат Петров ме гледаше с интерес.
— Момчето има право, Димитър. Емоциите нямат място тук. Трябва да разгледаме всички факти. Какво те кара да мислиш така, Асен?
Разказах им за подозренията си. За това колко гладко е протекла цялата операция. За усещането ми, че Виктория е просто пионка.
Димитър крачеше из стаята като звяр в клетка. Той беше разтърсен. Предателството на жена му беше удар по егото му. Но предателството на брат му… това беше удар в сърцето.
— Не! Отказвам да повярвам! Няма да разследвам собствения си брат! Фокусирай се върху Виктория. Искам да я смажеш!
Разбрах, че съм ударил на камък. Димитър беше сляп за тази възможност. Лоялността към семейството му беше по-силна от бизнес инстинктите му.
— Добре — казах аз. — Както желаете. Но аз ви предупредих.
Излязох от офиса с ясното съзнание, че работата ми се усложнява. Трябваше да водя двойна игра. Официално, трябваше да довърша случая с Виктория. Да събера още доказателства, ако е нужно, и да ги предам на адвокат Петров. Неофициално, трябваше да започна да разследвам Ивайло. Дискретно, без знанието на Димитър.
Това беше опасно. Ако Димитър разбереше, щеше да ме уволни на момента. Ако Ивайло беше невинен, щях да си навлека гнева и на двамата братя. Но ако беше виновен, и аз не го разкрия, цялата компания щеше да рухне. А аз не обичах да оставям работата си наполовина свършена.
Започнах да следя Ивайло. Наех хора да го наблюдават денонощно. Проверих финансите му, телефонните му разговори. Картината, която започна да се оформя, беше притеснителна. Огромни харчове, съмнителни контакти, чести посещения в казина. Ивайло водеше таен живот. Живот, който струваше много повече, отколкото можеше да си позволи.
Междувременно, някъде в града, Милена седеше над своята флашка, разкъсвана от съмнения. Тя също беше започнала своята собствена, тайна война. Без да знаем един за друг, ние двамата — частният детектив и студентката по право — дърпахме нишките на една и съща паяжина. И бяхме напът да се сблъскаме в центъра ѝ.
Глава 7: Примката се затяга
Виктория се върна от Париж няколко дни по-късно. Беше променена. Изглеждаше по-уверена, почти предизвикателна. Сякаш тайната ѝ ѝ даваше сила. Вече не беше просто нещастната съпруга, а жена с план за бягство. План, който според нея беше перфектен.
Сблъсъкът ѝ с Димитър беше неизбежен. Още на първата вечеря у дома, напрежението между тях можеше да се реже с нож.
— Как мина в Париж? — попита той с леден тон. — Надявам се си се накупувала на воля.
— Беше прекрасно — отвърна тя, без да вдига поглед от чинията си. — Имах нужда от това.
— Имала си нужда да похарчиш няколко хиляди евро за парцали, докато аз работя по 18 часа на ден, за да осигуря бъдещето ни?
— Твоето бъдеще, Димитър. Не нашето — отвърна тя остро. — Аз съм просто част от интериора в твоя перфектен свят.
Това беше нов тон от нейна страна. Преди тя щеше да се разплаче или да вдигне скандал. Сега отговаряше с хладно презрение. Тя тестваше границите, опитваше се да предизвика реакция, да види дали той подозира нещо. Но Димитър, следвайки моя съвет, играеше своята роля. Той се държеше като обичайно — студен, контролиращ, но не и подозрителен.
Междувременно, Ивайло ставаше все по-нервен. Започна да прави грешки в работата, да закъснява за срещи. Беше разсеян, постоянно поглеждаше телефона си. Димитър, все още сляп за истината, отдаваше това на стреса около сделката. „Момчето се притеснява за мен, за фирмата“, казваше си той и му прощаваше всичко.
В същото време, Милена не намираше покой. Флашката с доказателствата тежеше в чантата ѝ като камък. Тя реши, че не може повече да мълчи, но и не можеше да отиде директно при Димитър. Трябваше първо да се изправи срещу Ивайло.
Намери го в офиса му, късно вечерта.
— Ивайло, трябва да говорим — каза тя с треперещ глас.
— Какво има, сестричке? Нямаш ли изпити, за които да учиш? — попита той, опитвайки се да звучи небрежно.
— Става дума за една консултантска фирма. Офшорка. Платил си им огромна сума. А фирмата е свързана със Стефан.
Усмивката изчезна от лицето на Ивайло. Очите му станаха студени и твърди.
— Ровила си в документите на компанията? Нямаш право да го правиш!
— Знам какво си направил, Ивайло. Предал си Димитър. Защо?
— Ти нищо не знаеш! — изсъска той, приближавайки се към нея. — Не се бъркай в неща, които не разбираш! Ще съсипеш всичко!
— Аз ли ще съсипя всичко? Или ти? Димитър ще те унищожи, ако разбере!
— Той няма да разбере нищо, ако ти си държиш устата затворена! — хвана я той грубо за ръката. — Слушай ме внимателно. Забрави какво си видяла. Изтрий всичко, което си копирала. Ако кажеш и една дума на Димитър, ще съжаляваш. Не само ти. И той ще съжалява. Разбра ли ме?
Милена се отскубна от него, ужасена. Това не беше брат ѝ. Това беше непознат, отчаян и опасен човек. Тя избяга от офиса, разплакана и по-объркана от всякога. Заплахата му я беше уплашила, но и я беше направила по-решителна. Сега вече знаеше, че трябва да действа.
Аз наблюдавах всичко това от разстояние. Моите хора ми докладваха за всяка стъпка на Ивайло, за всеки негов разговор. Знаех за хазартните му дългове. Знаех, че Стефан го държи в ръцете си. Картината беше почти пълна. Имах нужда само от последното, неопровержимо доказателство, което да представя на Димитър. Доказателство, което той нямаше как да отрече.
И тогава ми хрумна идея. Трябваше да заложа капан.
Отидох при Димитър.
— Искам да направиш нещо за мен — казах му. — Искам да „изпуснеш“ фалшива информация. Промени един ключов детайл в окончателната оферта. Някоя цифра. Нещо, което само ти и Ивайло ще знаете. Кажи му, че това е финалният вариант, който ще изпратиш утре.
— Защо да го правя?
— Просто ми се довери. Това е последният тест.
Димитър се съгласи неохотно. Вечерта, той извика Ивайло в кабинета си и му показа фалшивия документ. „Това е, братле. С това ги печелим“, каза той, опитвайки се да звучи ентусиазирано.
Аз вече бях задействал моята част от плана. Екипът ми следеше Стефан. Чакахме. Ако Ивайло беше предателят, той щеше да се свърже със Стефан още същата вечер, за да му предаде новата „информация“.
Примката беше заложена. Сега оставаше само да чакаме жертвата да попадне в нея. А напрежението беше толкова голямо, че можеше да се усети физически. Съдбата на една империя висеше на косъм.
Глава 8: Разкрития
Чакането не продължи дълго. Още същата вечер, час след като си тръгна от офиса на Димитър, Ивайло направи грешката, която очаквах. Той не се обади на Стефан. Беше твърде умен за това. Вместо това, той отиде в анонимно интернет кафене в покрайнините на града. Място, където никой не би го потърсил. Но моите хора бяха там.
От скрита камера видяхме как сяда на един от компютрите и изпраща кодиран имейл. Пет минути по-късно, екипът ми, който следеше Стефан, докладва, че той е получил имейл и е променил спешно цифрите в своята оферта. Фалшивите цифри. Капанът беше щракнал.
Имах го. Имах Ивайло.
Но преди да отида при Димитър, трябваше да разбера целия пъзел. Защо Ивайло го беше направил? Само заради хазартни дългове? И как беше въвлякъл Виктория? Трябваше да говоря с него.
На следващата сутрин го причаках пред дома му. Когато ме видя, той пребледня.
— Кой си ти? Какво искаш?
— Казвам се Асен. И знам всичко, Ивайло. Знам за дълговете, за Стефан, за фалшивата консултантска фирма. Знам и за имейла, който изпрати снощи.
Той се срина. Цялата му арогантност се изпари. Пред мен стоеше уплашен човек, стигнал до ръба на пропастта.
— Всичко свърши, нали? — прошепна той.
— Зависи от теб. Разкажи ми всичко. Защо?
И той ми разказа. Историята беше банална и трагична. Започнало с малки залози, за тръпката. После залозите станали по-големи. Дълговете се натрупали. Стефан, който имал свои хора в тези среди, разбрал за проблема му. Притиснал го. Предложил му сделка — информация срещу опрощаване на дълговете и солидна сума отгоре. Ивайло, отчаян, се съгласил.
Но той знаел, че не може да го направи сам. Нуждаел се от изкупителна жертва. Някой, когото Димитър лесно би заподозрял. И тогава се сетил за Виктория. Тя мразела Димитър, чувствала се нещастна и пренебрегната. Била идеалната мишена.
Ивайло отишъл при нея. Използвал е чара си, престорил се на неин съюзник в борбата ѝ срещу тиранията на Димитър. „Ще ти помогна да се отървеш от него“, казал ѝ той. „Ще ти осигуря парите и свободата, за които мечтаеш. Просто трябва да направиш няколко неща за мен.“
Той я е манипулирал майсторски. Той ѝ е дал инструкции кои документи да снима. Той е уредил срещата ѝ със Стефан в Париж, представяйки го като свой доверен приятел, който ще ѝ помогне. Той я е накарал да предаде флашката, уверявайки я, че това е просто формалност. През цялото време Виктория е вярвала, че Ивайло е на нейна страна. Че заедно кроят план срещу Димитър. Не е подозирала, че за Ивайло тя е просто инструмент, който ще бъде изхвърлен, след като си свърши работата. Той е планирал да я натопи за всичко, а той да остане чист.
След като чух всичко това, изпитах съжаление. Не към Ивайло, а към Виктория. Да, тя беше арогантна, неприятна и алчна. Но беше и глупава, наивна и отчаяно нещастна. Беше перфектната жертва за хищници като Ивайло и Стефан.
Сега имах всички карти. Беше време да ги изиграя.
Първо се обадих на Милена. Представих ѝ се и ѝ обясних кой съм. В началото беше подозрителна, но когато ѝ разказах неща, които само тя знаеше, ми се довери. Помолих я да дойде с мен на срещата с Димитър. Нейните доказателства подкрепяха моите.
След това подготвих финалния удар. Уредих Димитър „случайно“ да намери запис от телефонен разговор. Разговор между мен и мой сътрудник, в който обсъждахме предателството на Виктория, флашката, срещата в Париж. Всичко. Подхвърлихме телефона в едно от чекмеджетата в офиса му.
Както очаквах, той го намери. Чух крясъците му чак през затворената врата. Беше побеснял.
Точно в този момент, аз и Милена влязохме в кабинета му.
— Какво означава това?! — изрева той, размахвайки телефона.
— Означава, че жена ви ви е предала — казах спокойно. — Но тя не е единствената.
И тогава Милена пристъпи напред. С треперещи ръце, тя постави своята флашка на масата.
— Татко, съжалявам — прошепна тя (тя винаги го наричаше така, когато беше разстроена). — Ивайло също. Той е откраднал пари от фирмата. Заедно със Стефан.
После аз представих своите доказателства. Разказах му всичко, което бях научил от Ивайло.
За Димитър това беше твърде много. Той се свлече на стола си, победен. В рамките на няколко минути, той беше загубил жена си и брат си. Неговата империя беше спасена, но светът му беше в руини.
Глава 9: Съдебна битка
Последвалите седмици бяха вихрушка от правни действия. Адвокат Петров беше в стихията си. Той се движеше с прецизността на хирург и безпощадността на палач.
Първата стъпка беше разводът. С доказателствата, които имахме — снимките, аудиозаписа, банковите преводи — Виктория нямаше никакъв шанс. Адвокатът ѝ, един лъскав, но некомпетентен млад мъж, беше напълно разгромен в съда. Тя се опита да отрече всичко, да представи себе си като жертва, но фактите бяха неопровержими. Съдът я призна за виновна. Тя не получи нищо от огромното състояние на Димитър. Дори бижутата, които носеше, бяха обявени за фирмена собственост, закупени с цел инвестиция. Всичките ѝ сметки бяха запорирани.
Но това беше само началото. Димитър, подтикван от Петров, заведе дело и срещу нея, и срещу Стефан за корпоративен шпионаж и причинени щети. Тук вече нещата станаха сериозни. Не ставаше дума за пари, а за затвор.
Стефан се опита да се измъкне. Твърдеше, че Виктория го е прелъстила, че му е предложила информацията доброволно, а той просто се е възползвал от бизнес възможност. Но записите, които имах, доказваха, че той е бил активен участник в конспирацията. Неговата компания беше подложена на щателна проверка. Сделката, която беше напът да спечели, се провали. Репутацията му беше срината.
Най-тежката част от процеса беше свързана с Ивайло. Димитър беше съсипан от предателството на брат си. В един момент дори искаше да се откаже от обвиненията срещу него. „Той все пак е моя кръв“, каза ми той една вечер. Но Петров и аз го убедихме, че не може да има двойни стандарти. Ивайло беше извършил престъпление и трябваше да си понесе последствията.
Ключовият момент в делото беше свидетелстването на Милена. Да се изправиш в съда и да свидетелстваш срещу собствения си брат изискваше огромна смелост. Видях я в залата, пребледняла, но решена. Тя представи документите, които беше намерила, и разказа за заплахите на Ивайло. Гласът ѝ трепереше, но не се пречупи. Докато говореше, Ивайло я гледаше с омраза. Димитър, седнал на първия ред, не можеше да вдигне поглед. В този момент семейството им се разпадна окончателно.
Ивайло се опита да отрече всичко, но моето свидетелство, подкрепено от доказателствата за хазартните му дългове и комуникацията му със Стефан, го закова. Той беше разкрит като манипулатор и предател.
Виктория, изоставена от всички, беше призована като свидетел. Тя разказа своята версия — как Ивайло я е подмамил, как е злоупотребил с доверието ѝ. В думите ѝ имаше истина, но беше твърде късно. Никой не ѝ съчувстваше. Тя беше алчна и глупава, и си плати цената.
Процесът продължи месеци. Беше мръсен, изтощителен и публичен. Вестниците бяха пълни със заглавия за „бизнес войната“, „семейната драма“, „фаталната жена“. Но в крайна сметка, правосъдието възтържествува. Или поне неговата правна версия.
Стефан беше осъден на условна присъда и огромна глоба, която на практика го фалира. Ивайло получи ефективна присъда за финансови злоупотреби. Виктория се отърва от затвора, но загуби всичко — пари, статус, дом. Беше оставена на улицата, с един куфар дрехи и малкото си куче.
Войната беше спечелена. Димитър беше отмъстен. Но цената на победата беше ужасяваща.
Глава 10: Последици
Минаха няколко месеца. Зимата беше дошла, покривайки града със сива и студена пелена. Шумът около делото беше затихнал, заменен от нови скандали и нови драми.
Империята на Димитър беше спасена. Сделката, за която се бореше, беше негова. Той беше по-богат и по-влиятелен от всякога. Но беше и напълно сам. Живееше в огромната си къща-музей, обграден от тишина и призраци. Беше станал още по- студен, по-циничен и недоверчив към всички. Връзката му с Милена беше обтегната. Той ѝ беше благодарен за лоялността, но всеки път, когато я погледнеше, тя му напомняше за Ивайло и за разрушеното им семейство.
Милена завърши право с отличие. Преживяното я беше променило. Беше я направило по-силна, но и по-тъжна. Тя се зарече да бъде различен тип адвокат от Петров — такъв, който търси справедливост, а не само победи. Ипотеката за апартамента ѝ тежеше, но тя беше горда, че може да се справи сама.
Ивайло беше в затвора. Не искаше да вижда никого от семейството си. Беше сам с грешките си.
А аз? Аз получих своя хонорар. Беше огромна сума, достатъчна да не работя години наред. Свърших работата си перфектно. Разкрих истината, събрах доказателства, постигнах резултата, за който клиентът ми плати. Чувствах професионално удовлетворение. Но не чувствах радост.
Един следобед, докато седях в едно невзрачно квартално кафене, я видях. Виктория. Беше неузнаваема. Скъпите дрехи бяха заменени от обикновено яке. Перфектната прическа я нямаше. Лицето ѝ беше бледо, без грим, очите ѝ — празни. Тя седеше сама на една маса, разбърквайки бавно чаша чай. Кученцето го нямаше. Вероятно го беше продала.
Тя не ме видя. Аз бях просто поредният непознат, сянка в тълпата. Същата онази сянка от летището. Наблюдавах я за няколко минути. Някогашната кралица, която създаваше хаос около себе си, сега беше напълно невидима. Никой не ѝ обръщаше внимание. Беше просто една самотна жена в евтино кафене.
Изпитах нещо, което не очаквах. Не беше съжаление, нито злорадство. Беше просто… празнота. Осъзнах, че в тези големи игри на пари, власт и предателства, няма истински победители. Има само различни степени на загуба.
Платих си сметката и излязох на студената улица. Вдигнах яката на палтото си и се смесих с тълпата. В далечината видях възрастен мъж с количка да чисти падналите листа от тротоара. Заприлича ми на бай Стефан от летището. Един от онези невидими хора, които просто си вършат работата, докато ураганите на чуждите животи бушуват около тях.
Моята работа тук беше приключила. Беше време за нов случай, за нова история, за нови тайни, които чакаха да бъдат разкрити. Защото в моя занаят, истината винаги намира начин да излезе наяве. Дори и да оставя след себе си само руини.