## Глава първа
Когато Игор тръгна, не се обърна. Не каза „липсваш ми“, не каза „пази се“, не каза дори „ще се обадя“. Само затвори вратата, сякаш приключваше чужда работа, а не общ живот.
Оксана остана на прага, с ръце, които още помнеха дръжката, и с усещането, че въздухът е изтънял. В коридора миришеше на обувки, на студено пране и на онова, което идва след избухване на тишина. От съседната стая се чу сухо покашляне.
Баба Зина.
Сляпата му баба, която никога не я бе приела. Жената, която говореше за нея като за натрапник, като за чуждо парче в семейната картина. Жената, която не виждаше, но сякаш усещаше всяка слабост на Оксана и я натискаше там, където боли.
Оксана влезе при нея с престорено спокойствие. Баба Зина седеше в креслото си, с лице към прозореца, сякаш можеше да различи света отвън. Очите ѝ бяха мътни, неподвижни, но устните ѝ се свиха в изражение, което приличаше на подигравка.
„Замина ли?“ попита Зина тихо, и в гласа ѝ имаше задоволство.
„Да. За половин година“, отвърна Оксана.
„Половин година е много време, когато човек е сам.“
„Няма да сте сама. Аз съм тук.“
Зина повдигна глава, сякаш се вслушваше в думите, но после се изсмя сухо.
„Ти си тук, защото нямаш къде да отидеш.“
Точно това бе най-страшното. Че тя не беше сигурна дали не е вярно.
Оксана имаше работа, имаше дете, имаше дом, който не беше истински нейният. Имаше и кредит, който беше истински, тежък и безмилостен. Игор бе уредил жилището преди години, говореше за него като за победа, като за обещание, но когато подписите бяха положени, той не ѝ остави избор. Тя подписа, без да чете всички редове, защото вярваше.
Сега вярата ѝ стоеше в кухненското чекмедже под формата на писма от банката, които ставаха все по-настойчиви.
Оксана седна до баба Зина и започна да брои в ума си задачите за деня. Рецепцията в хотела, стаите, чуждите усмивки, после обратно у дома, лекарствата, храната, измиването, обидите. После пак. И пак.
Игор бе казал само едно: „Ще се оправиш.“
Тази фраза застана в нея като камък.
Оксана погледна часовника. Беше рано сутрин, а тя вече се чувстваше изморена. Не от работа. От онова невидимо напрежение, което се трупа, когато някой те остави сам да носиш чуждо решение.
„Къде е детето?“ попита Зина.
„Мила е на лекции.“
„Университет“, произнесе Зина думата с презрение. „Всички си мислят, че дипломата е броня. Не е. Светът е нож.“
Оксана преглътна. Мила наистина беше в университета и това беше една от малкото светлини. Дъщеря ѝ учеше упорито, работеше вечер като помощник в библиотеката, носеше си старите обувки без да се оплаква. Казваше: „Няма значение, мамо. Важното е да не се отказвам.“
Оксана се държеше за тези думи, както се държи за перило при буря.
„Ще направя чай“, каза тя и се изправи.
„Не ми прави нищо“, изсъска Зина. „Нищо не правиш както трябва.“
Оксана се усмихна насила и излезе. В кухнята пръстите ѝ трепереха. Тя отвори шкафа, извади чаши, подреди ги, после ги върна обратно. Сякаш действията можеха да подредят и мислите.
Телефонът ѝ иззвъня.
Името на Игор не се появи. Номерът беше непознат.
Оксана вдигна.
„Госпожа Оксана?“ гласът беше делови, без топлина. „Обаждам се във връзка с просрочие по кредита. Има изискване за плащане до края на седмицата.“
Оксана затвори очи. Сърцето ѝ се сви.
„Игор трябва да го плати. Той…“
„В договора има и ваш подпис. Вие сте солидарен длъжник.“
Солидарен. Думата звучеше като присъда.
„Няма ли… начин…“ започна тя, но гласът ѝ се разпадна.
„Има начин. Плащате.“
Когато разговорът свърши, Оксана остана с телефона в ръка, без да се движи. Чуваше как чайникът започва да свири. Този звук, дребен и обикновен, се превърна в сигнал за опасност.
Тишината не беше тишина. В къщата имаше нещо като скрита война, която започваше всеки ден отначало.
И тя беше сама на фронта.
## Глава втора
Вечерите бяха най-тежки. През деня поне имаше движение. Хора в хотела, смях, шум от куфари, ключове, съобщения. През деня Оксана можеше да се престори на нормална.
Но вечер, когато затвореше вратата зад себе си и останеше само с баба Зина и с купчината неизречени въпроси, напрежението се сгъстяваше като дим.
Зина не виждаше, но чуваше всичко. И понякога, сякаш нарочно, не спеше.
Оксана се прибираше късно. Сваляше обувките тихо, за да не събуди никого. Още на първата стъпка по коридора се чуваше гласът на Зина, остър и спокоен, като нож, който знае къде да се забие.
„Къде беше?“
„На работа.“
„Работа…“ Зина се изсмиваше. „Сигурно пак си се усмихвала на чужди мъже. За това ти плащат.“
Оксана не отговаряше. Беше научила, че отговорите са храна. Ако дадеш храна, нападението продължава.
Тя влизаше в стаята на Зина, проверяваше дали е взела лекарствата си, дали е топло, дали чашата с вода е близо. Винаги с усмивка, която се усещаше като лъжа.
„Седни“, заповядваше Зина.
Оксана сядаше.
„Кажи ми истината. Игор обажда ли се?“
„Не. В планината няма обхват.“
„В планината винаги има начин да се намери обхват, ако човек има желание.“ Зина накланяше глава. „Той е умен. Ако мълчи, значи има причина.“
Оксана замръзваше. Не от думата, а от съмнение, което се прокрадваше като студ под вратата.
Игор не се обаждаше. Понякога изпращаше кратко съобщение: „Добре съм. Не се тревожи.“ Понякога просто нищо.
Оксана се опитваше да не мисли. Защото мисълта имаше зъби.
Една вечер, когато Мила се върна от университета и остави раницата си до вратата, намери майка си в кухнята, с отворени писма и очи, които не гледаха.
„Мамо?“
Оксана се сепна. Пребледня, сякаш я бяха хванали да върши нещо забранено.
„Нищо. Уморена съм.“
Мила се приближи. Взе едно от писмата, прочете, после го остави внимателно, сякаш беше опасно.
„Това пак ли е за кредита?“
Оксана кимна. Гърлото ѝ беше стегнато.
Мила седна срещу нея. Беше млада, но по лицето ѝ вече се виждаше не детство, а онзи ранен опит да бъдеш възрастен, когато не трябва.
„Аз мога да работя повече“, каза тя.
„Не“, прекъсна я Оксана. „Ти трябва да учиш.“
„Ученето не плаща сметки.“
„Ученето ще ти даде шанс. Не искам да живееш така.“
Мила се усмихна тъжно.
„Ние вече живеем така.“
В този момент от стаята на Зина се чу трясък. Нещо падна. После гласът ѝ, висок и гневен.
„Крадци! Влизат!“
Оксана скочи. Мила също.
Вратата на стаята беше открехната. Зина седеше на леглото, с ръце пред себе си, сякаш отблъскваше невидим човек.
„Ти пак си пипала чекмеджето ми!“ крещеше тя към Оксана. „Знам! Парите ми ги няма!“
„Не съм“, каза Оксана тихо. „Бабо Зина, не съм…“
„Не ме наричай бабо!“ изръмжа Зина. „Не си ми кръв. Не си ми нищо.“
Мила застана до майка си.
„Стига“, каза тя. Гласът ѝ беше твърд. „Майка ми не е крадла нищо.“
Зина замълча. В тъмните си очи имаше нещо като победа.
„Ето“, прошепна тя. „Вече те настрои и теб срещу мен. Така започва. Първо лъжи, после разделя семейство.“
Оксана почувства как нещо в нея се къса. Не силно, не шумно. Просто нишка, която държи човек да не падне.
„Аз няма да споря“, каза тя. „Утре ще проверим. Ако има нещо липсващо, ще го намерим.“
„Няма да намериш това, което вече си прибрала“, прошепна Зина и се отпусна назад, сякаш разговорът беше приключил.
Оксана излезе, притискайки слепоочията си. Мила я последва.
В коридора, далеч от ушите на Зина, Мила прошепна:
„Мамо… тя нарочно го прави. Да те изтощи.“
Оксана се облегна на стената.
„Знам. Но не мога да я оставя.“
„Защо?“
Оксана не отговори веднага. Защото истината беше неудобна.
„Защото, ако я оставя, Игор ще се върне и ще каже, че съм чудовище“, каза тя накрая. „И ще го повярват. Всички ще го повярват.“
Мила стисна ръката ѝ.
„Аз не.“
Оксана почувства как очите ѝ се пълнят. В този дом сълзите бяха слабост. А слабостта беше покана за удар.
Тя преглътна и се изправи.
„Отивай да учиш.“
„Ще остана при теб.“
„Не. Учиш. Това е нашето спасение.“
Когато Мила се прибра в стаята си, Оксана остана сама в коридора, където лампата трептеше слабо.
И тогава усети нещо, което я накара да настръхне.
От телефона ѝ, оставен на масата, светеше ново съобщение.
Не от Игор.
От непознат номер.
Само две думи:
„Не вярвай.“
## Глава трета
Оксана прочете съобщението няколко пъти, докато буквите не започнаха да се размиват. Не вярвай. На кого? На Игор? На Зина? На собствените си очи?
Тя опита да позвъни на номера. Отговор не последва. Само тишина. Същата тишина, която в този дом винаги криеше нещо.
На следващия ден, докато беше на работа, мислите ѝ се въртяха около тези две думи. Раздаваше ключове, усмихваше се, отговаряше на въпроси, но вътрешно слушаше една и съща фраза, която се повтаряше като удари.
Не вярвай. Не вярвай. Не вярвай.
Когато се прибра, намери Зина в кухнята. Не беше станала сама, разбира се. Мила беше у дома по-рано и я беше довела, беше ѝ сложила чай и хляб. Мила изглеждаше напрегната, а Зина беше необичайно спокойна.
„Седни“, каза Зина.
Оксана се напрегна. Този тон означаваше нова атака или нещо по-лошо.
„Не мога дълго. Уморена съм.“
„Ти винаги си уморена, защото си слаба“, отвърна Зина, но без обичайната ярост. После добави: „Трябва да поговорим.“
Мила хвърли поглед към майка си, сякаш я предупреждаваше.
Оксана седна. Сърцето ѝ биеше в гърлото.
Зина постави ръце на масата. Пръстите ѝ бяха изкривени от възрастта, но движението беше уверено.
„Имам болка в гърдите“, каза тя. „Снощи… не беше добре.“
„Трябва лекар“, каза Оксана веднага.
„Не ми трябва лекар“, прекъсна я Зина. „Трябва да чуеш нещо.“
Оксана мълчеше. Мила също.
„Игор не е в планината“, каза Зина.
Думите паднаха тежко. Оксана усети как всичко в нея се напряга, сякаш тялото ѝ се опитваше да отблъсне истината.
„Какво говорите?“
„Не виждам, но чувам. И усещам.“ Зина се усмихна криво. „А и имам уши, които още работят. Снощи чух телефонен разговор. Ти беше в банята. Мила беше в стаята си. Игор се обади… на мен.“
Оксана пребледня.
„На вас? Защо?“
„Защото мисли, че аз съм на негова страна. А аз…“ Зина направи пауза, сякаш се бореше със собственото си дишане. „Аз съм на своя страна.“
Оксана не разбра веднага, но почувства как студ преминава по гърба ѝ.
„Какво каза той?“
Зина се наведе напред.
„Спря ли да плаща кредита?“
Оксана замръзна.
„Откъде знаете?“
„Каза ми. Похвали се. Каза, че ти ще се оправиш. Че ти си послушна. Че ще издържиш.“
Оксана стисна зъби. Ръцете ѝ започнаха да треперят.
„Това не е вярно. Той…“
„Той е с жена“, каза Зина.
Мила рязко вдигна глава.
„Каква жена?“
Зина се усмихна без радост.
„Жена, която не мие старци. Жена, която не се прибира уморена от хотел. Жена, която знае как да вземе, без да дава.“
Оксана почувства, че не може да диша.
„Не ви вярвам“, прошепна тя, но думите прозвучаха кухо.
Зина поклати глава.
„Ти никога не вярваш на правилното, докато не те удари. Затова ще те удари.“
Оксана се изправи рязко. Столът изскърца.
„Защо ми го казвате? Защо сега?“
Зина притвори очи.
„Защото не ми остава време.“
„Не говорете така“, каза Мила, но гласът ѝ потрепери.
Зина протегна ръка към чашата си, но пръстите ѝ не улучиха. Оксана я подхвана машинално. Докосването беше студено.
„Имам нещо, което не трябва да попадне в ръцете на Игор“, прошепна Зина. „Нещо, за което той е готов да те смачка. И за което ще се усмихва, докато го прави.“
Оксана се вкамени.
„Какво е това?“
Зина не отговори веднага. Вместо това се извърна към Мила.
„Ти… момиче… ако можеш, излез.“
„Не“, каза Мила. „Аз оставам.“
Зина се засмя тихо.
„Същата упоритост. Добре. Остани. Ще чуеш какво става, когато човек мисли, че любовта е договор.“
Оксана усети как я заболява стомахът.
Зина хвана ръката ѝ. Стисна я изненадващо силно.
„Когато… когато си тръгна“, прошепна тя, „иди до старата ми вила. В банята. Зад огледалото. Там е истината. Там е всичко.“
„Каква вила?“ прошепна Оксана.
„Старата. Там, където никой не ходи. Там, където мирише на прах и на спомени. Игор знае за нея. И я иска. Но не знае какво има там.“
„Какво има там?“ настоя Мила.
Зина издиша тежко. Очите ѝ се насълзиха, въпреки че не виждаше.
„Грях“, прошепна тя. „И спасение. А понякога са едно и също.“
Тогава Зина се отпусна назад. Главата ѝ се наклони. Устните ѝ се разтвориха, сякаш искаше да каже още нещо, но вместо думи излезе само хрип.
Оксана скочи.
„Бабо Зина!“
Зина не отговори.
Мила се втурна към телефона.
„Викам помощ!“
Оксана държеше Зина за ръката и усещаше как силата се изплъзва от пръстите ѝ. Тялото на старите хора понякога се предава тихо, без драматични знаци. Но в този момент Оксана усети ясно, че това не е просто болест. Това е край.
Зина отново стисна ръката ѝ. Много слабо този път. И прошепна:
„Не вярвай… на него. И… не се страхувай… от това, което ще намериш.“
После ръката ѝ се отпусна.
Оксана остана неподвижна, докато в кухнята не се чу гласът на Мила, която говореше по телефона с треперещи думи. Светът се стесни до тази тишина, до тази ръка, която вече не стискаше.
Тишината не беше тишина.
Това беше началото.
## Глава четвърта
След погребението Оксана се чувстваше като човек, който е изгубил не само враг, но и ориентир. Колкото и жестока да беше Зина, тя беше постоянна. Тя беше част от ежедневната мъка. Сега мъката се промени. Стана по-опасна, защото беше празна.
Игор не се появи.
Нито на погребението, нито после.
Изпрати съобщение.
„Съжалявам. Не мога да се върна. Обстоятелства.“
Оксана прочете думите и усети как в нея се надига не плач, а горчивина, която гори по-силно от сълзи.
Мила не каза нищо. Само стисна челюсти и подреди черните дрехи в гардероба, сякаш подреждаше гнева си.
След третата нощ без сън Оксана реши да отиде до вилата.
Не каза на никого. Не защото не вярваше на Мила, а защото се страхуваше, че ако произнесе на глас „зад огледалото“, всичко ще стане реално. А реалното често боли повече.
Вилата беше стара, изоставена, с врата, която скърцаше като предупреждение. Ключът, който Зина пазеше в малка кутийка, пасна, сякаш никога не беше липсвал.
Вътре миришеше на влага, прах и затворено време. Оксана стъпи внимателно. Подът изскърца. Всяка стъпка звучеше като признание.
Тя тръгна към банята. Знаеше къде е, сякаш някой я водеше. Мина покрай избеляло канапе, покрай шкаф, върху който стоеше снимка в рамка, обърната с лицето надолу. Не я пипна.
В банята беше студено. Плочките бяха напукани. Огледалото висеше накриво. Зад него стената изглеждаше по-тъмна, сякаш криеше кухина.
Оксана протегна ръка. Пръстите ѝ докоснаха рамката. Тя я дръпна леко.
Огледалото се разклати. После се отдели, сякаш някой го беше оставил нарочно да падне при първото докосване.
Зад него се откри ниша.
В нишата имаше метална кутия.
Оксана я извади бавно. Беше тежка.
Сърцето ѝ блъскаше в ребрата. Тишината около нея беше плътна, като стена.
Тя отвори кутията.
Вътре имаше няколко неща, подредени прецизно, сякаш някой е мислил дълго как да ги остави.
Стар ключ, по-голям и по-груб от този за вилата.
Плик с документи, пожълтели, но добре запазени.
Снимка на млад мъж и жена. Мъжът беше усмихнат, жената също. Но усмивката на жената беше странна, напрегната.
И писмо. Написано на ръка.
Оксана разкъса плика и разгъна листа.
Почеркът беше на Зина. Тя го помнеше от бележките, които Зина оставяше, когато искаше да контролира нещо.
Оксана започна да чете.
„Оксана, ако държиш това писмо, значи не съм успяла да кажа всичко. И може би е по-добре. Някои истини се казват по-добре, когато няма кой да крещи.
Игор не е това, което мислиш. Той е научен да взема. Научен е от хора, които вземат, докато другите молят.
Аз го обичах, защото беше последното, което ми беше останало. Но любовта ми беше грешка. Любовта ми го направи жесток.
В този плик има документи за имот. Не само вилата. Има и нещо, което никой не знае. Има и доказателство за заем, който Игор е взел, като е използвал моето име. Той е направил това преди да замине. Ако го разкриеш, той ще се обърне срещу теб.
Но трябва да знаеш най-важното.
Игор има друг живот.
А другият му живот има лице.
Лицето му е жена на име Лара.
Тя не е случайна. Тя е част от план.
А планът е да те остави без нищо и да вземе всичко, което може да се вземе.
Не вярвай на сълзите му. Не вярвай на думите му. Вярвай на документите и на това, което ще усетиш, когато те погледне.
Ключът в кутията отваря шкаф под пода в дневната. Там има още. Там има имена, които ще ти трябва да произнесеш, за да се спасиш.
И ако четеш това и се страхуваш, знай, че страхът е добър. Той е знак, че още си жива.
Не се отказвай.
Зина.“
Оксана изпусна листа. Ръцете ѝ трепереха.
Лара.
Друг живот.
Заем на името на Зина.
Оксана се опита да си поеме въздух, но въздухът не стигаше.
Тя седна на капака на старата тоалетна, сякаш краката ѝ не можеха да я държат.
Тогава чу нещо.
Стъпка.
Не нейна.
От дневната.
Оксана застина. Сърцето ѝ удари силно, болезнено.
Вилата не трябваше да има никого.
Тишината не беше тишина.
Някой беше вътре.
## Глава пета
Оксана задържа дъха си. В главата ѝ премина мисълта, че може би е животно, че може би вятърът е разклонил нещо, че може би старите къщи имат свои звуци.
После се чу втори звук.
Шум от влачене.
Това не беше вятър.
Оксана погледна вратата на банята. Беше полуотворена. Ако излезе, ще се покаже. Ако остане, ще бъде в капан.
Тя хвана металната кутия, притисна я към гърдите си и се приближи до вратата на пръсти. Мислеше бързо, но мислите се блъскаха една в друга.
„Спокойно“, прошепна си. „Спокойно.“
Излезе в коридора. Дневната беше на няколко крачки. Светлината от прозорците падаше на прашни ивици по пода.
И тогава го видя.
Сянка, която се движеше край шкафа.
Човек. Мъж.
Беше с качулка и ръкавици, сякаш не искаше да остави следи.
Оксана отстъпи назад. Дъската под крака ѝ изскърца.
Мъжът се обърна рязко.
В този момент времето се сви в една секунда. Оксана видя очи, остри и светли, и устни, които се разтеглиха в усмивка, която не беше приятелска.
„Ето я и нея“, каза мъжът тихо.
Оксана не позна гласа.
„Кой сте вие?“ гласът ѝ излезе по-висок, отколкото искаше.
Мъжът направи крачка към нея.
„Ти си Оксана, нали?“
Оксана усети как ръцете ѝ се свиват около кутията.
„Не се приближавайте.“
„Спокойно“, каза той, но тонът му беше като на човек, който не вярва в собственото си спокойствие. „Не искам да те нараня.“
„Тогава защо сте тук?“
Мъжът погледна към ръцете ѝ.
„Виждам, че си намерила това, което не трябва.“
Оксана почувства как кръвта ѝ застива.
„Това е мое“, изрече тя, без да е сигурна дали е вярно.
„Нищо не е твое, когато някой по-силен реши, че му принадлежи“, каза мъжът. „Така работи светът.“
Той пристъпи още една крачка.
Оксана се обърна и хукна.
Не мислеше. Тялото ѝ реши вместо нея. Тя профуча през коридора, бутна вратата и излезе навън, където въздухът беше студен и остър.
Чу как мъжът изруга зад нея. Чу как стъпките му тропат по пода.
Оксана хукна към оградата. Ръцете ѝ стискаха кутията, сякаш тя беше сърцето ѝ.
Тя прескочи ниската преграда, подхлъзна се в калта, но не падна. Продължи да бяга, без да знае накъде, само по посока на пътеката.
Стъпките зад нея се приближаваха.
Оксана се обърна за миг и видя, че мъжът я гони, но не тича бързо. Сякаш знаеше, че няма къде да избяга.
В този момент телефонът ѝ иззвъня в джоба.
Абсурдно. Нереално.
Оксана го извади на бегом, почти падна, но успя да види името.
Игор.
Гърдите ѝ се свиха. Ръцете ѝ трепереха.
Тя натисна.
„Какво искаш?“ изкрещя тя, вместо да каже „ало“.
От другата страна се чу тих смях.
Не беше Игор.
Беше женски глас.
„Оксана“, каза гласът. „Най-сетне.“
Оксана спря рязко. Сякаш думите я удариха.
„Коя си ти?“
„Лара“, каза гласът спокойно. „И трябва да поговорим. Защото в момента тичаш, а някой зад теб не е там случайно.“
Оксана се обърна. Мъжът вече беше на няколко метра. Усмихваше се.
„Ако спреш да тичаш“, продължи Лара, „може би ще останеш жива. Ако продължиш, може да паднеш. А падането в този свят винаги е скъпо.“
Оксана усети как в нея се надига паника.
„Какво искате?“
„Кутията“, каза Лара, сякаш говореше за нещо обикновено. „Документите. Ключа. Всичко.“
„Няма да ги дам.“
Лара въздъхна.
„Ти не разбираш. Това не е молба. Това е предложение. Ако ми дадеш кутията, ще ти оставим остатъка от живота ти да е спокоен. Ако не…“
Оксана чу как мъжът зад нея забърза.
„Не“, каза тя. „Не.“
Лара се засмя тихо.
„Тогава си избрала война.“
Разговорът прекъсна.
Оксана хвърли телефона в джоба и хукна отново, но вече не по пътеката. Зави към гъстото, към място, където дърветата бяха близо едно до друго и земята беше неравна.
Мъжът се приближаваше. Оксана усещаше дишането му като тежък звук.
Тя се подхлъзна.
Коленете ѝ удариха земята. Болката изстреля искри в очите ѝ.
Кутията падна от ръцете ѝ и се търкулна.
Оксана протегна ръка към нея.
Мъжът я настигна.
Сграбчи кутията преди нея.
Оксана вдигна поглед. Очите ѝ се напълниха с отчаяние.
Мъжът я погледна отгоре, задъхан, но доволен.
„Казах ти“, прошепна. „Светът е нож.“
Оксана се опита да се изправи, но кракът ѝ се подви.
Тогава се чу трети глас.
Мъжки, но спокоен.
„Пусни я.“
Мъжът с качулката се обърна.
От дърветата излезе друг човек. По-висок, с твърда стойка. Не изглеждаше като случаен минувач. Изглеждаше като човек, който е дошъл с причина.
„Кой си ти?“ изсъска нападателят.
„Казвам се Даниел“, отвърна непознатият. „И ако не искаш неприятности, ще оставиш кутията и ще си тръгнеш.“
Мъжът се засмя.
„Неприятности? Ти ли ще ми ги създадеш?“
Даниел не отговори. Само направи крачка напред.
Оксана гледаше и не разбираше. Кой беше този човек? И защо се появи точно сега?
Нападателят се поколеба. После хвърли бърз поглед към Оксана, сякаш преценяваше дали да я удари, да я остави, да вземе всичко.
Накрая стисна кутията още веднъж, после я хвърли на земята, сякаш му беше противно да се отказва.
„Това не е свършило“, каза той.
После изчезна между дърветата.
Оксана остана на колене, трепереща. Даниел се приближи и клекна до нея.
„Добре ли си?“ попита тихо.
Оксана не отговори. Само протегна ръка към кутията. Пръстите ѝ докоснаха металния капак. Тя я придърпа към себе си, сякаш се уверяваше, че е истинска.
„Кой сте?“ прошепна тя накрая.
Даниел я погледна.
„Човек, който знае, че Зина е пазила тайни. И човек, който знае, че тези тайни убиват.“
Оксана преглътна.
„Откъде знаете за Зина?“
Даниел извади от джоба си малка карта. На нея имаше знак, който приличаше на служебен.
„Нека кажем, че понякога хората вземат заеми и оставят следи. Понякога се стига до дела. Понякога някой трябва да разрови.“
Оксана не разбираше напълно, но усети, че това не е случайност.
„Трябва да тръгваме“, каза Даниел. „И колкото по-бързо, толкова по-добре. Те няма да спрат.“
Оксана вдигна кутията и се изправи, въпреки болката.
„Кои са те?“ попита.
Даниел се поколеба за секунда. После каза:
„Игор. Лара. И един бизнесмен на име Робърт. А когато богат човек иска нещо, той рядко пита.“
Оксана почувства как в нея се надига не страх, а ярост.
„Игор…“ прошепна тя. „Игор го прави?“
„Да“, каза Даниел. „И ако не си внимателна, ще направи така, че да изглежда, че ти си виновната.“
Оксана стисна кутията до болка.
Тишината не беше тишина.
Това беше предупреждение.
## Глава шеста
Вкъщи Мила ги посрещна с лице, което веднага побеля от ужас, когато видя калта по дрехите на майка си и драскотината по коляното.
„Мамо! Какво е станало?“
Оксана не искаше да говори. Устата ѝ беше суха. Едно беше да подозираш, друго беше да чуеш името Лара в телефона на Игор.
Даниел седна на стола в кухнята, сякаш това беше най-естественото нещо на света.
„Трябва да говорим“, каза той.
Мила го гледаше подозрително.
„Кой сте вие?“
„Даниел“, отвърна той. „Приятел на… да кажем, на истината.“
Оксана се изсмя без звук.
„Истината няма приятели“, каза тя.
„Има хора, които я търсят“, отвърна той спокойно.
Оксана сложи кутията на масата и я отвори пред Мила. Документите, снимките и писмото изглеждаха още по-страшни под кухненската лампа.
Мила взе писмото на Зина и започна да чете. Очите ѝ се разшириха.
„Лара…“ прошепна тя. „Това е… любовницата?“
Оксана не отговори. Не можеше да произнесе думата. Болеше, сякаш е рана.
Даниел се наведе напред.
„Лара не е просто любовница“, каза той. „Тя е посредник. Тя работи за Робърт.“
„Кой е Робърт?“ попита Мила.
„Бизнесмен“, каза Даниел. „От онези, които купуват хората така, както други купуват мебели. Той иска имоти. Иска земя. Иска да превърне старото в печалба.“
Оксана усети как гърлото ѝ се стяга.
„Защо вилата? Тя е стара и…“
„Не вилата“, прекъсна Даниел. „Това, което е под вилата. И това, което е подписано на документи. Зина е имала имот, който не е бил на показ. Игор го е разбрал. Робърт го е усетил. Лара е свързала нишките.“
Мила стисна листовете.
„И какво общо имаме ние?“
„Вие сте пречка“, каза Даниел.
Думата падна тежко.
Оксана се изправи.
„Тогава ще махнат пречката“, каза тя тихо.
Даниел кимна.
„Затова трябва да действаме умно. Не със страх. С доказателства.“
Оксана отвори плика с документи. Там имаше нотариални актове, някакви договори, записки, и лист, който изглеждаше като разписка за заем. Името на Зина беше там. Подписът… приличаше, но не беше нейният. Оксана не беше сигурна, но нещо в него беше прекалено уверено, прекалено гладко.
„Това е фалшификат“, каза Даниел, сякаш прочете мислите ѝ. „И може да се докаже. Но трябва адвокат.“
„Нямаме пари за адвокат“, изрече Мила.
Оксана я погледна. Болеше я, че дъщеря ѝ мисли като възрастен човек.
„Има адвокати, които работят за справедливост“, каза Даниел.
Оксана се изсмя горчиво.
„И такива, които работят за пари.“
„Ще ви свържа с Неда“, каза Даниел. „Тя е добра. И не се продава лесно.“
„Лесно?“ повтори Оксана.
Даниел замълча за секунда.
„Никой не е напълно непродаваем“, каза тихо. „Но Неда е от хората, които първо се ядосват, после действат. Това ще ви трябва.“
Мила погледна към майка си.
„Мамо, какво ще правим?“
Оксана държеше в ръцете си снимката от кутията. Мъжът и жената на снимката изглеждаха щастливи, но в очите им имаше напрежение, което преди не беше забелязала.
„Ще намерим каквото е под пода“, каза тя.
„Къде?“ попита Мила.
Оксана посочи ключа.
„В дневната на вилата“, прошепна тя.
Даниел стана.
„Ще отидем утре сутрин“, каза той. „Светло е по-добре. И ще вземем нещо за защита.“
„Какво?“ попита Мила.
Даниел се поколеба.
„Разум“, каза той. „И свидетели. Ако пак се появят, искам да имаме хора, които да видят.“
Оксана почувства как в нея се надига решителност. Не спокойна. Яростна, отчаяна, но чиста.
„Игор няма да ни вземе всичко“, каза тя. „Няма.“
Мила стисна ръката ѝ.
„Ние сме заедно“, прошепна тя.
В този момент телефонът на Оксана иззвъня.
Този път беше наистина Игор.
Оксана погледна екрана. Пръстите ѝ се свиха.
Даниел я наблюдаваше внимателно.
„Не вдигай“, прошепна Мила.
Оксана вдигна.
„Оксана“, гласът на Игор звучеше меко, почти мил. „Чух, че баба е…“
„Не си дошъл“, прекъсна го тя. Гласът ѝ беше тих, но в него имаше нож.
Игор въздъхна.
„Не можах. Обстоятелствата…“
„Стига“, каза Оксана. „Кажи истината. Къде си?“
Пауза.
После Игор се засмя леко, сякаш тя е казала нещо смешно.
„Виждам, че си станала подозрителна. Това не ти отива.“
Оксана почувства как кръвта ѝ кипва.
„Коя е Лара?“
Този път тишината беше по-дълга.
После Игор каза спокойно:
„Не знам за какво говориш.“
Оксана стисна телефона.
„Не лъжи.“
„Оксана“, гласът му стана по-твърд. „Не си играй. Ти си уморена. Скръбта ти влияе. Не прави глупости. Аз ще се върна и ще оправим всичко.“
„Кога?“ изсъска тя.
„Скоро.“
„Скоро не е дата.“
Игор въздъхна.
„Не ме притискай.“
Оксана почувства как нещо в нея се отприщва.
„Ти ме остави с баба си. Остави ме с дълговете. Остави ме сама. И сега ми казваш да не те притискам?“
Гласът на Игор стана лед.
„Внимавай как говориш.“
„Иначе какво?“
Пауза. После:
„Иначе ще се случат неща, които няма да ти харесат.“
Оксана пребледня.
„Заплашваш ме?“
„Предупреждавам те“, каза Игор. „И още нещо. Не ходи във вилата. Там няма нищо за теб.“
Оксана усети как стомахът ѝ се свива.
„Откъде знаеш, че ще ходя?“
Игор се засмя тихо.
„Защото те познавам. Ти си любопитна, когато не трябва. Но ти не разбираш правилата. Това е моя територия. Остани си в твоята.“
Оксана затвори без да каже повече. Ръцете ѝ трепереха.
Мила я гледаше с ужас.
„Той знае“, прошепна тя.
Даниел кимна.
„Разбира се, че знае“, каза тихо. „И това означава, че утре няма да сме сами.“
Тишината не беше тишина.
Това беше обещание за сблъсък.
## Глава седма
На следващата сутрин тръгнаха рано. Оксана, Мила и Даниел. Оксана настоя Мила да остане вкъщи, но Мила отказа.
„Ако ще падаме, ще падаме заедно“, каза тя.
Оксана не спореше. Вече не беше време за нежни майчински забрани. Беше време за истина.
Вилата ги посрещна със същата влага и прах, но този път Оксана не се чувстваше сама. Това не беше утеха. Това беше отговорност. Ако се случи нещо, Мила ще бъде там.
Даниел огледа района, преди да влязат. Лицето му беше напрегнато.
„Някой е бил тук“, каза той.
„Откъде знаеш?“ попита Мила.
„Следите“, отвърна Даниел. „И заключването. Вратата е пипана.“
Оксана почувства как студ преминава през нея.
Влязоха.
В дневната беше по-тъмно. Завесите бяха спуснати. Оксана не ги беше оставяла така. Някой ги беше дръпнал.
„Стойте близо“, прошепна тя.
Даниел посочи с глава пода, близо до стария шкаф.
„Къде е това, което Зина каза?“ попита.
Оксана клекна и опипа дъските. Тя се движеше бавно, внимателно, докато не усети една дъска, която беше по-хлабава.
„Тук“, прошепна тя.
Ключът от кутията беше тежък в ръката ѝ. Тя го постави в малка метална халка, скрита в цепнатината между дъските. Завъртя.
Чу се тихо щракване.
Дъската се повдигна.
Под нея имаше малък шкаф, вграден в пода. Капакът беше метален.
Оксана го отвори.
Вътре имаше втори плик. И малка тетрадка.
Оксана взе тетрадката. На корицата ѝ имаше само една дума, написана с почерка на Зина.
„Дългове.“
Оксана отвори тетрадката.
Страниците бяха изпълнени с имена, суми, дати. Не градове. Не места. Само числа и хора.
Игор беше там. Неговото име се повтаряше.
Но имаше и друго име.
Робърт.
До името му имаше запис: „Взема. Плаща с обещания. Не вярвай.“
Оксана почувства как всичко в нея се стяга.
„Това е като дневник“, прошепна Мила.
„Това е списък на хора, които са унищожили Зина“, каза Даниел.
Оксана отвори плика. Вътре имаше договори, копия, разписки. И един документ, който изглеждаше като завещание, но неофициално, написано на ръка.
„Ако умра, оставям всичко, което е мое, на Оксана и Мила. Не на Игор. Никога на Игор.“
Оксана усети как очите ѝ се пълнят.
„Защо?“ прошепна тя. „Защо би го направила? Тя ме мразеше.“
Даниел погледна към нея.
„Понякога хората мразят тези, които им показват собствените им грешки“, каза той. „Но в края… в края искат поне едно нещо да е правилно.“
Мила прегърна майка си отстрани.
„Това е шанс“, прошепна тя.
Оксана не отговори. Защото в този момент чу нещо, което я накара да се вцепени.
Външната врата се отвори.
Тежко. Без скърцане.
Сякаш някой я беше смазал нарочно преди време.
Даниел се изправи бавно и вдигна ръка, за да ги спре да се движат.
Стъпки.
Две, три.
После глас.
„Колко мило“, прозвуча женски глас, мек като кадифе. „Семейно излетче.“
Оксана пребледня.
Лара.
Тя влезе в дневната бавно, уверено, като човек, който не се страхува, защото вярва, че има власт. Косата ѝ беше подредена. Палто, което изглеждаше скъпо. Усмивка, която беше студена.
Зад нея влезе Игор.
Оксана усети как стомахът ѝ се свива. Да го види тук, жив, чист, без следи от „експедиция“, беше като шамар.
Игор погледна Оксана и се усмихна.
„Здравей“, каза той, сякаш се връща от магазин.
Мила направи крачка напред.
„Ти лъжец“, изрече тя.
Игор погледна към нея и въздъхна театрално.
„Мила, не говори така. Не знаеш всичко.“
„Знам, че си изоставил майка ми“, каза Мила. „Знам, че си спрял да плащаш кредита. И знам, че тази…“ тя посочи Лара, „не е никоя.“
Лара се засмя тихо.
„Тя е смела“, каза тя. „Може би университетът прави чудеса.“
Оксана стисна документите.
„Защо сте тук?“ попита тя. Гласът ѝ трепереше, но беше твърд.
Игор сви рамене.
„Дойдох да си взема моето.“
„Това не е твое“, каза Оксана. „Зина го остави на нас.“
Игор се засмя.
„Зина не остави нищо на никого. Тя беше объркана. Ти си я манипулирала.“
Оксана почувства как гневът в нея се надига като вълна.
„Ти си манипулирал всички“, изсъска тя.
Лара пристъпи напред и погледна към Даниел.
„А ти кой си?“ попита сладко.
„Даниел“, каза той спокойно. „И няма да вземете нищо.“
Игор присви очи.
„О, виж ти. Намерила си си защитник.“
Лара се усмихна.
„Игор, не губи време. Робърт не обича закъснения.“
При споменаването на това име, Оксана усети как в нея се затваря кръгът.
Игор направи още една крачка. Очите му бяха студени.
„Дай документите“, каза той.
Оксана не помръдна.
„Не.“
Игор въздъхна.
„Добре. Щом искаш по трудния начин…“
Той протегна ръка към нея.
Даниел застана между тях.
„Не я докосвай“, каза твърдо.
Игор се засмя, но в усмивката му имаше нервност.
„Ако ти се случи нещо, никой няма да плаче“, прошепна Игор към него.
Лара се наведе и прошепна на Игор нещо, което Оксана не чу.
После Лара извади телефон.
„Робърт“, каза тя. „Тук сме.“
Оксана усети как сърцето ѝ се свива още повече. Защото това означаваше, че не са сами.
И тогава отзад се чу шум. Прозорецът в дневната се отвори с трясък.
Оксана се обърна.
Вътре влезе същият мъж с качулката.
И този път не беше сам.
Тишината не беше тишина.
Това беше капан.
## Глава осма
Всичко се случи бързо. Мила извика. Оксана се дръпна назад, притискайки плика към гърдите си. Даниел се завъртя, готов да реагира, но вече бяха обкръжени.
Мъжът с качулката се усмихна към Лара, сякаш получаваше одобрение.
„Къде са?“ попита той.
„В ръцете на жена ми“, каза Игор и се усмихна, сякаш думите „жена ми“ още му принадлежаха. „И тя не иска да ги даде.“
Лара погледна към Оксана с престорено съжаление.
„Оксана… ти можеше да направиш това лесно. Можеше да вземеш малко пари, да си платиш кредита, да си живееш тихо. Но ти реши да бъдеш героиня.“
„Аз не искам да бъда героиня“, прошепна Оксана. „Искам да живея.“
Лара кимна.
„Точно. Искаш да живееш. Значи ще ни дадеш това.“
Оксана погледна към Мила. Очите на дъщеря ѝ бяха широко отворени, но в тях имаше не само страх. Имаше омраза към Игор. Омраза, която расте, когато се чувстваш предаден от човек, когото си наричал семейство.
Даниел говореше тихо, без да движи устни много, сякаш се страхуваше, че всяка дума е искра.
„Оксана“, каза той. „Не им давай нищо. Искам да чуя какво ще направят пред свидетели.“
„Какви свидетели?“ прошепна Оксана.
Даниел погледна към вратата.
„Сега“, каза той.
И тогава, сякаш думата беше ключ, отвън се чу сирена.
Не силна, но достатъчна.
Лара пребледня за миг. Игор също. Мъжът с качулката изруга.
„Какво е това?“ изсъска Лара.
Даниел не отговори. Само гледаше.
Сирената се приближаваше.
Игор хвана Оксана за ръката.
„Дай ми документите! Сега!“
Оксана усети как пръстите му се впиват. Болка. Страх. Ярост.
„Не!“
Мила се хвърли към него и го удари по ръката, опитвайки се да го отдръпне.
„Не я пипай!“
Игор я отблъсна грубо. Мила падна на колене и изохка. Оксана изпищя.
Този звук беше като удар в главата на Оксана. Той събуди в нея нещо диво.
Тя вдигна плика високо и го дръпна назад, сякаш ще го разкъса.
„Пусни я“, извика Даниел, и гласът му вече не беше тих. Беше заповед.
Лара се напрегна. В очите ѝ се появи паника, но тя я скри бързо.
„Тръгваме“, каза тя на Игор.
Игор не искаше. Но сирената беше близо. Игор пусна Оксана и грабна Лара за лакътя.
„Това не е свършило“, прошепна той към Оксана. Очите му бяха студени. „Ти не знаеш с кого се бориш.“
Лара вече вървеше към прозореца. Мъжът с качулката също.
Те изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили.
Секунди по-късно вратата се отвори и вътре влязоха двама униформени, придружени от още един човек, който не носеше униформа, но носеше увереността на човек, свикнал да задава въпроси.
Този човек погледна към Даниел.
„Закъсняхме ли?“ попита.
„Достатъчно навреме“, отвърна Даниел.
Оксана не разбираше. Погледна към Мила, която се опитваше да стане. После към документите.
„Кой сте?“ попита Оксана новия човек.
Той се представи с малко име, тихо и делово. Оксана го запомни, но не се хвана за него. Беше твърде разтърсена.
„Получихме сигнал за незаконно проникване и заплаха“, каза той. „И за опит за изнудване.“
Оксана се засмя горчиво.
„Сигнал“, прошепна тя. „Кой подаде сигнал?“
Даниел я погледна.
„Аз“, каза той. „След като видях какво имаш, знаех, че ще дойдат. По-добре да дойдат, когато ние сме готови.“
Оксана се отпусна на стола. Краката ѝ трепереха.
„Но те избягаха“, прошепна тя.
„Да“, каза новият човек. „Но имаме описания. И имаме вас. И имаме документите.“
Оксана погледна към плика. Сякаш беше бомба.
„Какво ще правим сега?“ попита Мила, гласът ѝ дрезгав.
Даниел постави ръка на масата, сякаш закрепваше момента.
„Сега ще действаме по правилата“, каза той. „Ще заведем дело. Ще повдигнем обвинение за заплаха, опит за изнудване, фалшификация. И ще извадим всичко на светло.“
Оксана се изсмя без радост.
„Правила“, повтори тя. „Те имат пари. Пари купуват правила.“
Даниел я погледна строго.
„Пари купуват мълчание“, каза той. „Но не купуват всичко. Ако имаме достатъчно доказателства и достатъчно шум, ще им бъде по-трудно да действат в тъмното.“
Оксана преглътна.
„А ако опитат пак?“ прошепна тя.
Даниел не отклони поглед.
„Тогава ще ги посрещнем пак. Но следващия път няма да са само думи.“
Мила стисна ръката на майка си.
„Мамо“, прошепна тя. „Няма да се върнем към старото, нали?“
Оксана погледна дъщеря си. В този поглед имаше обещание.
„Не“, каза тя. „Този път няма да бъда послушна.“
Тишината не беше тишина.
Това беше решение.
## Глава девета
Още същата седмица Даниел ги заведе при Неда.
Неда беше жена с остър поглед и глас, който не търпеше глупости. В кабинета ѝ нямаше излишен лукс, но имаше ред. Редът беше нейната сила.
Тя изслуша Оксана, без да я прекъсва. Понякога вдигаше вежда. Понякога записваше нещо. Мила седеше като струна, готова да скочи при всяка дума.
Когато Оксана свърши, Неда взе документите, прелисти ги внимателно, после ги остави на масата и въздъхна.
„Добре“, каза тя. „Това е грозно. Но не е безнадеждно.“
Оксана почувства, че сякаш някой е отворил прозорец в стая без въздух.
„Какво означава това?“ попита тя.
„Означава, че Игор е направил няколко много глупави неща“, каза Неда. „И когато алчен човек прави глупости, оставя следи. Виждам разписка, която вероятно е фалшифицирана. Виждам и ръкописно завещание. То само по себе си може да е проблем, но като намерение и като доказателство за воля може да помогне.“
„А вилата?“ попита Мила.
„Вилата е само част“, каза Неда. „Тук има намек за по-голям имот. Има и следи за заем, който е взет от името на Зина. Ако докажем, че е фалшифициран, ще ударим Игор там, където го боли.“
Оксана преглътна.
„Какво ако той каже, че аз съм го направила?“
Неда се усмихна студено.
„Ще се опита“, каза тя. „Затова трябва да сме готови.“
„Как?“ прошепна Оксана.
„Ще съберем свидетели“, каза Неда. „Ще извадим от банката всички движения. Ще поискам експертиза на подписа. Ще повдигнем въпроса за домашното насилие, защото това, което Мила описва, е насилие. Ще заведем дело за защита. И ще подготвим дело за развод, ако ти искаш.“
Оксана замръзна на думата „развод“. Тя я бе мислила много пъти, но никога не я бе произнесла като план.
„Аз…“ започна тя.
Мила я хвана за ръката.
„Мамо“, прошепна тя. „Той не е твой мъж. Той е твоят враг.“
Оксана затвори очи за миг. Болеше. Но беше вярно.
„Искам“, каза тя тихо. „Искам да се махна от това.“
Неда кимна.
„Добре. Но слушай ме внимателно“, каза тя. „Робърт и Лара няма да стоят и да гледат. Ако Робърт е толкова богат, колкото казва Даниел, той ще се опита да те уплаши, да те купи или да те очерни.“
„Да ме очерни?“ повтори Оксана.
„Да“, каза Неда. „Ще кажат, че си нестабилна. Че си манипулирала слепа жена. Че си алчна. Че искаш чуждо имущество. Ще кажат, че Мила е настроена от теб. Ще кажат, че всичко е спектакъл. И някои хора ще им повярват.“
Оксана почувства как гърлото ѝ се свива.
„И какво правим?“
Неда се наведе напред.
„Говорим първи“, каза тя. „Изнасяме фактите. Не чакаме да ни нападнат. И още нещо. Трябва да си готова за най-гадното.“
„Какво е най-гадното?“ попита Мила, очите ѝ блестяха.
Неда ги погледна и каза тихо:
„Това, че Игор може да има документи срещу теб. Подписани от теб. Или подписани вместо теб. И ако е взел кредити на твое име, ще се опита да те удави в дългове.“
Оксана пребледня.
„Може ли?“ прошепна тя.
„Може“, каза Неда. „И ако го е направил, ще го намерим.“
Мила стисна зъби.
„Ще го унищожа“, прошепна тя.
Неда я погледна строго.
„Не“, каза тя. „Няма да унищожиш никого. Ще го победиш. Това е разликата. Унищожението те прави като него. Победата те прави свободна.“
Оксана усети как думите се забиват в нея. Свободна. Това звучеше като далечна мечта.
Когато излязоха от кабинета, Даниел вървеше до тях, мълчалив.
„Какво ще правим сега?“ попита Оксана.
Даниел погледна напред.
„Сега ще видим колко дълбока е лъжата на Игор“, каза той.
И точно тогава телефонът на Оксана иззвъня.
Номерът беше от банката.
Оксана усети как в нея се отваря бездна още преди да вдигне.
Тишината не беше тишина.
Това беше следващият удар.
## Глава десета
Гласът от банката беше същият като преди, делови, безмилостен.
„Госпожа Оксана, имаме ново обстоятелство. По вашето име има втори кредит. Просрочието е сериозно.“
Оксана замръзна.
„Какъв втори кредит?“ прошепна тя.
„Потребителски. За значителна сума. Подписан е преди няколко месеца.“
Оксана почувства как кръвта ѝ се отдръпва от лицето.
„Аз не съм подписвала такова нещо.“
„В системата имаме подпис и заявление“, каза гласът. „Можем да ви изпратим копие.“
Оксана затвори очи. В главата ѝ се появи образът на Игор, който се усмихва и казва: „Ще се оправиш.“
„Изпратете“, каза тя с пресипнал глас.
Когато разговорът свърши, Мила беше бледа.
„Той го е направил“, прошепна тя. „Нали?“
Оксана не отговори. Не можеше да говори. Чувстваше се като човек, на когото са откраднали не само пари, а въздух.
Даниел стисна челюсти.
„Неда беше права“, каза той. „Ще се опита да те удави.“
Оксана спря насред тротоара. Хора минаваха, говореха, смееха се. Светът си вървеше, без да знае, че тя потъва.
„Как ще го докажем?“ прошепна тя.
„С експертиза“, каза Даниел. „Със записи. С движение на средствата. Понякога следите са по-важни от подписа.“
Оксана усети как в нея се появява странна яснота. Не спокойствие. Яснота.
„Той не е спрял“, каза тя. „Той никога не е спирал. Аз просто не съм виждала.“
Даниел я погледна.
„Слепотата понякога не е в очите“, каза тихо.
Оксана се обърна към Мила.
„Трябва да ти кажа нещо“, прошепна тя.
„Какво?“ Мила изглеждаше напрегната.
Оксана преглътна.
„Аз… подписах много неща, без да чета. Вярвах му.“
Мила я гледаше, без осъждане. Само с болка.
„Мамо“, каза тя. „Това не е твоя вина. Това е неговото престъпление.“
Тази дума, „престъпление“, прозвуча страшно и освобождаващо едновременно.
Когато се прибраха вкъщи, по пощата ги чакаше писмо.
Не от банката.
От съд.
Оксана го отвори с треперещи ръце.
Вътре имаше уведомление за дело. Робърт, чрез свои представители, оспорваше правото им да ползват вилата и претендираше за „възстановяване на владение“. Подписите бяха без фамилии, но в текста имаше ясно послание: „Това вече не е ваше.“
Оксана почувства как коремът ѝ се свива.
„Той ни съди“, прошепна Мила.
„Не“, каза Даниел. „Той ви плаши.“
Оксана погледна към писмото. Очите ѝ се напълниха с ярост.
„Тогава ще се уплаши и той“, каза тя.
Мила я погледна изненадано. Даниел също.
Оксана продължи, гласът ѝ беше тих, но твърд:
„Ще кажа истината на всички. Не само в съд. Навсякъде, където имам глас.“
Даниел кимна.
„Точно това е шумът, за който говорех“, каза той.
Оксана стисна писмото, после го остави на масата, както се оставя нож: внимателно, защото е опасен.
Тя извади тетрадката „Дългове“ на Зина. Прелисти страниците и попадна на запис, който не беше видяла преди.
До името „Лара“ имаше добавка:
„Тя има слабост. Страхува се да не излезе едно име. Името е…“
Записът беше прекъснат, сякаш Зина не е успяла да довърши.
Оксана усети как по гърба ѝ полазва студ.
„Какво име?“ прошепна тя.
Мила се наведе над страницата.
„Може би има човек зад нея“, каза тя. „Някой, когото тя крие.“
Даниел погледна към тях.
„Или някой, който я държи“, каза той. „Това е по-вероятно.“
Оксана затвори тетрадката.
„Ще го намерим“, каза тя.
Тишината не беше тишина.
Това беше нова следа.