Когато леля Стефка си отиде, в къщата остана тишина, която не се побираше в стените. Не беше онази спокойна тишина след дълъг ден, а тежка, лепкава, като да си забравил да си изключиш печката и да чакаш димът да се появи.
Погребението мина като през мъгла. Хора говореха тихо, чужди ръце ме потупваха по рамото, нечии очи се плъзгаха по мен и се спираха твърде дълго. Усетих го веднага. Не скръбта ги дърпаше към мен.
Парите ги дърпаха.
Няколко дни по-късно адвокатката Теодора ме покани в кабинета си. Дъхът ми пресекна, щом видях папката на бюрото ѝ, вързана с връв, сякаш вътре има не документи, а присъда.
Теодора говореше равномерно, без да бърза. Изчете завещанието и думите ѝ се лепяха по мен, докато не ми стана трудно да преглътна.
Леля Стефка ми оставяше сумата от около четиристотин хиляди евро, плюс права върху имот, за който дори не знаех, че съществува. Всичко. На мен.
Не на майка ми.
Не на никого другиго.
Бях толкова объркан, че не усетих кога съм станал от стола. Изправих се рязко, а столът изскърца, сякаш протестира.
„Защо аз?“ прошепнах.
Теодора ме погледна с онзи поглед, който адвокатите си слагат, когато истината е опасна.
„Тя е оставила и писмо. Не е нотариално, но… е важно.“
Подаде ми запечатан плик. Отгоре, с познатия почерк на леля, пишеше само едно име. Моето.
Ръцете ми трепереха, когато го отворих. Вътре имаше едно листче, сгънато внимателно.
„Не се страхувай от тях. Страхувай се от това, което ще направиш със себе си, ако им се поддадеш. Истината има цена. Има хора, които ще те накарат да я платиш.“
Четях изреченията и всяко следващо беше като стъпка към ръба.
Точно тогава телефонът ми иззвъня. Майка ми.
Не вдигнах веднага. Времето изтичаше, а аз усещах как то ме притиска.
Когато все пак отговорих, гласът ѝ звучеше почти мило.
„Трябва да се видим. Спешно.“
„Защо?“
„Защото… това, което леля ти е направила, е неправилно. И ти го знаеш.“
Пауза. Дъх. После онази фраза, която щеше да се забие в главата ми като пирон.
„Парите принадлежат на семейството.“
Стиснах телефона до болка.
„Кое семейство, мамо?“
Тя не отговори веднага. И в това мълчание разбрах, че войната започва.
Глава втора: Намекът
Срещнахме се в кухнята ѝ. Тя беше подредила масата без повод, с чинии, които използваше само по празници. Това винаги ме е плашело. Майка ми не правеше нищо случайно.
Изглеждаше уморена, но очите ѝ бяха будни, твърде будни. Беше от хората, които не заспиват, когато плановете им се разместват.
„Разбрах,“ каза, сякаш беше научила новината от чужди уста, а не от мен.
„Как?“
„Хората говорят.“
Разбрах. Хората винаги говорят. Но някой трябва да им е подал глас.
Майка ми си наля вода, после я остави недокосната. Направи го бавно, театрално.
„Леля ти…“ започна тя и се спря, сякаш думата ѝ беше горчива. „Леля ти не беше… както трябва. Ти знаеш. Тя винаги е избирала странни пътища.“
„Тя работеше.“
„Тя печелеше по начини, които не искам да знам.“
„Но ти ги знаеше достатъчно, за да я мразиш.“
Тя пребледня. Не от срам. От яд.
„Не я мразя. Аз просто…“ гласът ѝ омекна изведнъж, опасно омекна. „Аз мисля за теб. Четиристотин хиляди евро са бреме. Ще те съсипят. Ще дойдат хора. Ще искат. Ще те натискат. Ти не си готов.“
„И затова трябва да ти ги дам?“
Тя повдигна рамене, сякаш идеята беше очевидна като дишането.
„Аз съм ти майка. Аз ще ги пазя. Ще ги вложа. Ще ги управлявам. Ти ще имаш сигурност.“
„Ти ли ще имаш сигурност?“
Погледът ѝ се впи в мен като игла.
„Не бъди неблагодарен. Знаеш колко сме се мъчили. Знаеш как живяхме. Твоята леля никога не помогна.“
Това беше лъжа, но не от онези, които можеш да хванеш лесно. Лъжа, изказана с увереност, която те кара да се съмняваш в собствената си памет.
Леля Стефка не беше показвала помощта си публично. Тя беше от хората, които оставят пари в плик, без да искат благодарност. Плащала беше сметки, купувала беше учебници за мен, пращала беше пари „за зимни дрехи“, докато майка ми казваше, че „няма нужда“.
„Ти знаеш ли защо тя ми ги остави?“ попитах.
Майка ми замълча. После каза тихо:
„За да ни раздели.“
И в този момент разбрах, че истинската ѝ болка не беше за парите.
Беше за контрола.
„Няма да бързам,“ казах.
Тя удари с пръсти по масата, два пъти. Ритъмът беше като предупреждение.
„Не прави грешка, която няма връщане назад.“
Глава трета: Писмото
Вечерта затворих вратата на стаята си и отворих писмото отново. Четях го като заклинание, търсейки между редовете обяснение, оправдание, карта.
Имаше още един лист, който не бях видял. Малък, сгънат и подпъхнат в плика.
„Ако майка ти поиска парите, значи е стигнала дъното. Не ѝ давай всичко. Дай ѝ шанс да се изправи, не шанс да те пречупи.“
Седнах на пода. Тази леля, която майка ми обрисуваше като студена и алчна, говореше от отвъдното с повече грижа, отколкото бях чувал от живите.
„Има още нещо,“ беше написала. „В шкафа ми, в дъното, има папка с документи. Потърси я преди да вземеш решение. И не се доверявай на човека с меките думи.“
Човекът с меките думи.
Кой беше това?
В главата ми се появиха лица, които не исках да виждам.
Борис.
Мъжът, който се появи до майка ми преди година. Усмихнат, услужлив, прекалено внимателен. Винаги имаше комплимент за нея и съвет за мен.
„Ти си умно момче,“ казваше ми. „Но светът е вълчи. Трябва да се научиш да хапеш.“
Аз не исках да хапя. Исках да дишам спокойно.
Същата нощ не спах. Времето изтичаше и всяка минута ми изглеждаше като крачка към капан.
На сутринта отидох в апартамента на леля Стефка, с ключа, който ми беше дала преди време „за всеки случай“. Никога не бях питал какъв случай има предвид.
Сега знаех.
Всичко беше подредено, както го помнех. Нищо не крещеше „богатство“. Нямаше разточителство. Нямаше показност. Само чистота и спокойствие. Живот на човек, който е плащал цената на самотата, за да не се продава.
Отворих шкафовете, чекмеджетата, търсих папка.
В последното чекмедже на бюфета, под покривка, открих тънка папка, стегната с ластик.
Документи.
Разписки.
Договори.
И една разпечатка от банкови преводи към… майка ми.
Погледът ми се замъгли. Пръстите ми се вкочаниха.
Майка ми е получавала пари от леля Стефка.
Не веднъж.
Многократно.
И то в периоди, когато майка ми твърдеше, че „никой не ни помага“.
Усмивката ми изчезна. Тук нямаше място за оправдания.
И точно тогава, докато стоях над документите, телефонът ми иззвъня.
Непознат номер.
Вдигнах.
„Ти ли си… наследникът?“ попита мъжки глас.
Гласът беше спокоен. Прекалено спокоен.
„Кой сте?“
„Човек, който познаваше леля ти по-добре, отколкото си мислиш. И който знае какво има в тази папка.“
Сърцето ми се сви.
„Времето ти е малко,“ продължи гласът. „Има хора, които вече вървят към теб.“
„За какво говорите?“
„За истината. И за цената ѝ. Ако искаш да останеш цял, не се прибирай веднага.“
Линията прекъсна.
Останах сам в апартамента, а тишината вече не беше спокойна.
Беше предупредителна.
Глава четвърта: Човекът с меките думи
Не се прибрах веднага. Излязох и тръгнах без цел, само да не бъда лесно намерен. Градът беше същият, но за пръв път ми изглеждаше като сцена, на която всички са в роля.
Седнах на пейка и отворих папката отново. Вътре имаше и копие от договор за заем. Не от банка.
Частен заем.
С подписа на майка ми.
Сумата беше голяма. Датата беше преди шест месеца.
Името на заемодателя…
Борис.
Пребледнях. Не от студ, а от това, което изведнъж се нареди като пъзел.
Майка ми не искаше парите „за да ги пази“.
Тя ги искаше, защото е притисната.
И ако е притисната от Борис… тогава Борис не е просто „новият ѝ човек“.
Той е верига.
Телефонът ми извибрира. Съобщение от майка ми.
„Ела. Сега. И не прави глупости.“
След минута второ съобщение.
„Той е тук.“
Той.
Вече не се съмнявах кой.
Прехапах устна и тръгнах. Не към дома ѝ. Към адвокатката.
Теодора ме прие без да задава излишни въпроси. Само ме погледна и разбра, че отговорите са опасни.
„Някой ми се обади,“ казах. „Знаят за документите.“
„Това не ме изненадва,“ отвърна тя. „Когато има такива суми, около тях се събират хора. Понякога и роднините стават чужди.“
Подадох ѝ папката. Тя прегледа договорите, преводите, подписите. Очите ѝ се стесниха.
„Това е сериозно,“ каза. „Има основания някой да оспори завещанието. Не само майка ти. Ако се появи претенция, че парите са плод на… нечисти сделки, може да се стигне до запор, проверка, замразяване на сметки.“
„Леля ми… беше ли…“
Не можех да изрека думата. Не исках да я лепя върху името ѝ.
Теодора не каза „да“ и не каза „не“. Само каза:
„Тя е била внимателна. И е предвиждала удари. Затова е оставила документи. Но някой е близо до вас. Някой, който знае повече.“
В главата ми изплува образът на Борис, с меките думи и твърдите очи.
„Какво да направя?“ попитах.
„Първо,“ каза Теодора, „не подписвай нищо. Не превеждай нищо. Второ, подготви се за натиск. Ще има сълзи, обвинения, заплахи. Ще пробват всичко.“
„А майка ми?“
Теодора въздъхна.
„Майка ти може да е жертва. Но може да е и участник. В такива истории границата е тънка.“
Излязох от кабинета ѝ с усещането, че нося товар, който не е мой, но ако го изпусна, ще счупи всичко.
Времето изтичаше.
И в този момент видях пропуснато обаждане от Ива.
Ива беше дъщерята на братовчедка ми, момиче, което учеше в университет и работеше вечер, за да си плаща наема. Тя беше светлина в това семейство, защото още не беше научила всички наши тъмнини.
Обадих ѝ се.
„Трябва да се видим,“ каза тя без поздрав. „Сега.“
„Какво става?“
Тя замълча, после прошепна:
„Някой идваше вкъщи. Питаше за теб. И за парите.“
Студена тръпка ми мина по гърба.
„Как изглеждаше?“
„Усмихваше се. Но очите му… не. Не бяха усмихнати.“
Човекът с меките думи.
Глава пета: Ива и признанието
Срещнах Ива на място, където хората бързат и никой не гледа другия в очите. Тя ме чакаше с раница на рамо и уморено лице, но в погледа ѝ имаше нещо ново.
Страх.
„Той беше с майка ти,“ каза Ива още преди да седнем. „Дойде с нея, говориха с леля ми, питаха къде си. Казаха, че трябва да подпишеш нещо.“
„Кой е той?“
„Не знам. Но майка ти… беше различна. Като да не е тя.“
„Майка ми е притисната,“ казах. „И аз не знам колко дълбоко.“
Ива стисна устни.
„Аз също съм притисната,“ прошепна. „Не ти казах. Не исках. Но…“
Погледнах я. Ива винаги се правеше на силна. Това беше начинът ѝ да оцелее.
„Взех кредит за жилище,“ каза тя и гласът ѝ потрепери. „Не на мое име. На името на майка ми. Но аз плащам. И не успявам. Работя, уча, но… сумите растат. Лихвите. А сега…“
„Сега какво?“
Ива извади от раницата си плик. Вътре беше уведомление. Предупреждение за просрочие. Последен срок.
Стиснах зъби. В това семейство не умеехме да говорим за нужда навреме. Умеехме да говорим само, когато вече гори.
„Не искам парите на леля ти,“ каза Ива бързо, сякаш се защитава. „Не това. Аз просто… ако знаеш някакъв начин…“
„Ще намерим,“ казах, но в мен вече растеше друго усещане. Не само страх.
Яд.
Яд към майка ми, към Борис, към всички тайни, които се натрупват като прах и после задушават най-младите.
„Кажи ми честно,“ попитах Ива. „Чувала ли си нещо… за леля Стефка? За това как е печелила?“
Ива се замисли.
„Само слухове. Че е правила сделки, че е имала фирма, че е помагала на хора да си оправят документите. Но никога не съм я виждала да се фука. Тя беше… тиха.“
Тиха. Да.
Но тихите хора понякога носят бури.
„Трябва да отида при майка ми,“ казах. „И да разбера истината.“
Ива ме хвана за ръката.
„Внимавай. Усещам, че това не е само семейна кавга. Това е… капан.“
Погледнах я и кимнах.
„Няма връщане назад,“ прошепнах.
И тръгнах.
Глава шеста: Вратата се затваря
Когато стигнах до майка ми, вратата беше леко открехната, сякаш ме чакаха. Или сякаш искаха да вляза доброволно.
Влязох и видях Борис на дивана. Беше се облегнал удобно, като човек, който вече се чувства собственик. Майка ми стоеше права до прозореца, с гръб към нас.
„Ето го,“ каза Борис и се усмихна. Меки думи. Мек глас. „Седни, момче.“
Не седнах.
„Какво става?“ попитах.
Майка ми се обърна. Очите ѝ бяха червени, но не знаех дали е плакала или не е спала.
„Трябва да помогнеш,“ каза тя. „Ти си ми син.“
„Да помогна на кого?“
Борис въздъхна театрално.
„На майка си. На себе си. На семейството. Четиристотин хиляди евро не са шега. Има данъци. Има процедури. Има… хора, които ще се заинтересуват. Ако ми позволиш да поема нещата, всичко ще мине гладко.“
„Кой си ти, за да поемеш нещата?“
Усмивката му остана. Само очите му станаха по-твърди.
„Човек, който разбира от сделки. И човек, който вече е дал заем на майка ти.“
Майка ми трепна.
„Ти му каза?“ прошепна към него.
„Няма тайни между нас,“ каза Борис и хвърли поглед към мен. „И няма смисъл да се преструваме. Твоят избор е прост. Превеждаш парите, ние уреждаме дълга, и всички сме спокойни.“
„Какъв дълг?“
Майка ми отвори уста, но Борис говори вместо нея.
„Заем. За да покрие някои… спешни разходи. И понеже тя е честна жена, иска да го върне.“
„Колко?“
Борис се усмихна още по-широко.
„Достатъчно.“
Това „достатъчно“ беше нож.
„Не,“ казах.
Тишината падна като капак.
Майка ми пребледня.
„Как не?“ гласът ѝ се счупи. „Как можеш да ми го направиш? Аз… аз заложих всичко за теб!“
„За мен или за себе си?“ попитах тихо.
Тя направи крачка към мен, после спря, сякаш не беше сигурна дали ще ме прегърне или ще ме удари.
„Твоята леля…“ започна тя и очите ѝ блеснаха. „Твоята леля съсипа живота ми! Тя ме караше да се чувствам малка. Тя винаги имаше, а аз… аз винаги се оправях сама!“
„Не сама,“ казах и извадих копията на преводите.
Майка ми ги видя и лицето ѝ се смали, сякаш някой източва въздуха от нея.
„Тя ти е пращала пари,“ казах. „Много пъти. Защо лъжеше?“
Майка ми се разтресе.
„Това… това не е…“
Борис се намеси, гласът му вече не беше мек.
„Стига театър. Или плащаш, или ще стане грозно.“
„Заплашваш ли ме?“
„Предупреждавам те,“ каза той. „Има и други хора. Леля ти не е била светица. Някои ще искат своя дял. Ако не го дадеш доброволно, ще го вземат.“
Майка ми се хвана за стола, сякаш ѝ се завива свят.
„Моля те,“ прошепна тя. „Направи го. Само веднъж. После… ще ти върна.“
„Ти не можеш да върнеш това,“ казах. „Не и ако ми вземеш волята.“
Борис се изправи. Висок. Спокоен. Опасен.
„Помисли добре,“ каза той. „Времето изтича.“
И тръгна към вратата. Но преди да излезе, се обърна и добави:
„Утре ще получиш призовка. Някой оспорва завещанието.“
Вратата се затвори.
И аз останах с майка си, която плачеше без звук, и с усещането, че вече не става дума само за пари.
Ставаше дума за истината.
Глава седма: Призовката
На следващия ден призовката наистина дойде. Теодора беше права. Когато има пари, се появяват не само роднини, а и лица, които никога не си виждал, но твърдят, че са били „близки“.
Името на ищеца ме удари като камък.
Никола.
Никола беше човек, за когото бях чувал само веднъж. Леля Стефка го беше споменала, сякаш между другото, като човек, който „не се отказва, когато реши да взима“. Тогава не бях обърнал внимание.
Сега името му стоеше на хартията като печат.
Обадих се на Теодора веднага.
„Това е началото,“ каза тя. „Ще твърди, че има договор, че има дълг, че има обещание. Или че е бил партньор. И ще се опита да те притисне да се споразумееш.“
„А Борис?“
„Борис вероятно е свързан. Или е посредник. Или е просто човек, който мирише на възможност.“
„Какво правим?“
„Събираме доказателства. И търсим истинската история на леля ти. Не слухове. Документи. Свидетели.“
Пак документи. Пак листове, които решават съдби.
Същата вечер майка ми ми звънна. Гласът ѝ беше дрезгав.
„Той е ядосан,“ каза тя.
„Кой?“
„Борис. Каза, че ако не му платиш, ще…“
„Ще какво?“
Тя се разплака.
„Ще ме остави. Ще ми вземе всичко. А аз… аз нямам къде да отида.“
И тук беше моралната дилема, за която леля Стефка ме беше предупредила.
Да помогна ли на майка си, която ме натиска и лъже, но е все пак майка?
Или да я оставя да падне, за да не падна аз с нея?
„Мамо,“ казах тихо. „Кажи ми истината. Защо взе заем от него?“
Мълчание.
После, едва чут шепот:
„За да покрия чужд дълг.“
„Чий?“
„На твоя баща.“
Сърцето ми прескочи.
Баща ми беше тема, която майка ми държеше заключена. Когато бях малък, тя казваше, че е „неподходящ човек“. После, че „не си струва“. И толкова.
„Той къде е?“ попитах.
„Не знам,“ каза тя и този път звучеше истински уплашена. „Но дългът му… дългът му дойде при мен. И Борис каза, че може да го оправи.“
„Какъв дълг?“
„Не ме карай…“ гласът ѝ се разтресе. „Аз… аз подписах. Защото се страхувах. Защото мислех, че ако не го направя, ти ще пострадаш.“
„Кой те заплаши?“
Тя замълча.
И аз разбрах. Не беше само Борис. Имаше още някой. Някой, който стои в сянка.
„Ще дойда,“ казах. „Но само ако ми кажеш всичко.“
„Добре,“ прошепна тя. „Ела. И… не казвай на никого.“
Тази фраза винаги е предвестник на катастрофа.
И все пак отидох.
Защото майка ми беше майка.
А аз все още не знаех как се къса тази връзка, без да се разкъсаш сам.
Глава осма: Скритият живот
Майка ми ме посрещна с лице, което не познавах. Не беше строгото ѝ лице, нито онова, което се усмихва пред хората. Беше лице на човек, който е носил твърде дълго тежест и вече не знае как да я държи.
Седнахме. Тя сложи пред мен кутия. В нея имаше стари снимки, писма, документи. Живот, сгънат и скрит.
„Това е твоят баща,“ каза тя и ми подаде снимка.
Гледах непознат мъж с тъмни очи и усмивка, която не обещава нищо добро. Изглеждаше като човек, който може да те накара да се смееш и после да те остави сам.
„Защо никога не ми каза?“ попитах.
Майка ми преглътна трудно.
„Защото се срамувах. Защото… аз го обичах. А той… той обичаше само това да печели.“
„Какво е правил?“
„Беше предприемач,“ каза тя, но думата излезе като оправдание. „Говореше красиво. Умееше да убеждава. Взимаше заеми, обещаваше печалби, влизаше в сделки. И после… изчезваше.“
„И дългът му е дошъл при теб?“
Тя кимна.
„Един ден се появиха хора. Казаха, че той е подписал договори. Че има гаранции. Че аз… аз съм подписала нещо като свидетел.“
„И ти подписа?“
Тя сведе глава.
„Не знаех. Той ми каза, че е за фирма, за документи. Аз… вярвах.“
Ето я истината. Понякога предателството не е нож. Понякога е лист хартия.
„Леля Стефка знаеше ли?“ попитах.
Майка ми се стегна.
„Да. Тя знаеше. И вместо да ме спаси, ме гледаше как потъвам.“
„Тя ти е пращала пари,“ казах. „Имам доказателства.“
Майка ми се разплака. Този път шумно.
„Да! Пращала ми е. Но винаги така, че да ме унижи. Винаги с онази тишина, която казва: ‘Без мен си никой.’“
„Това е твоето усещане,“ казах. „Не нейният глас.“
Майка ми поклати глава.
„Ти не разбираш. Между нас имаше стара война.“
„За какво?“
Тя ме погледна. В очите ѝ имаше нещо като вина.
„За един мъж,“ прошепна.
Сърцето ми се сви.
„Твоят баща… той беше първо с нея.“
Светът ми се наклони.
„Какво?“
„Тя го обичаше. Аз… аз го взех. Или мислех, че го взех. А той… той просто мина през нас като през врата.“
Дъхът ми стана тежък.
Леля Стефка не беше „лошата“. Тя беше жена, която е загубила, мълчала е, после е станала силна. А майка ми… майка ми е живяла в срам и завист, и е превърнала това в оръжие.
„Затова ли я мразеше?“
Майка ми не отговори. Но мълчанието ѝ каза всичко.
„И Борис?“ попитах. „Как се появи той?“
Очите ѝ се отклониха.
„Той… беше препоръчан. От Никола.“
Ето го. Името пак.
„Никола е човекът, който оспорва завещанието,“ казах.
Майка ми пребледня още повече.
„Не… не може…“
„Може,“ казах. „Времето изтича, мамо. Кажи ми всичко. Какво искат от теб?“
Тя стисна ръцете си.
„Искат да подпишеш, че парите трябва да се върнат. Че леля ти е имала дълг към тях. Че ти… ти не си истинският наследник.“
„Как така?“
Тя се поколеба, после прошепна:
„Защото има още един човек. Някой, който твърди, че е дете на леля ти.“
Сякаш някой ме удари в гърдите.
Леля Стефка… дете?
„Кой?“
Майка ми извърна лице.
„Не знам. Но Никола го търси. И Борис каза, че ако го намерят, ти ще загубиш всичко.“
Истината имаше цена.
И някой вече беше сложил етикет на тази цена.
Аз само още не знаех дали мога да си я позволя.
Глава девета: Човекът на прага
На следващия ден се появи непознат мъж пред вратата ми. Не беше Никола, но носеше същата увереност, същия аромат на чужда власт.
„Аз съм Радослав,“ представи се. „Работя с Никола. Идвам да ти предложа разумен изход.“
„Не съм поръчвал нищо,“ казах.
Той се усмихна.
„Никой не поръчва такива неща. Те просто идват.“
Покани се вътре с поглед, не с крака. Аз не го пуснах.
„Говори тук.“
Радослав кимна, сякаш уважавал правилата, но в очите му нямаше уважение.
„Леля ти е имала задължения,“ каза. „Към хора, които не обичат да чакат. Ти си наследник. Това значи, че наследяваш и задълженията. И ние можем да го решим тихо.“
„Съдът ще реши,“ казах.
„Съдът е бавен. А ние сме бързи.“
Той извади папка. Показаха ми копия на договори, подписи, суми. Всичко изглеждаше истинско. Прекалено истинско.
„Това са фалшиви документи,“ казах, макар че не бях сигурен.
Радослав повдигна вежда.
„А ти експерт ли си?“
„Имам адвокат.“
„Имаш адвокат,“ повтори той и се усмихна като човек, който знае колко струват адвокатите. „Добре. Аз имам време да ти дам един избор. Част от парите. Само част. И всичко свършва.“
„Колко?“
Той каза сумата тихо.
Беше достатъчно, за да се почувствам като ограбен, и недостатъчно, за да се нарече сделка.
„Не,“ казах.
Радослав ме гледа няколко секунди. После каза:
„Тогава ще научиш колко тежи името на майка ти, когато го влачат по съдилища.“
„Не я замесвай.“
„Тя вече е замесена,“ каза той. „И ти го знаеш.“
Извади телефон, показа ми снимка. Майка ми, излизаща от някакъв офис. До нея Борис. До тях Никола.
„Семейството е слабост,“ каза Радослав. „И ти си прекалено привързан.“
Погледнах го с лед в гърлото.
„Изчезни,“ казах.
Той кимна.
„Ще се видим в залата. Или преди това.“
Тръгна си.
И остави след себе си мирис на заплаха.
Обадих се на Теодора веднага. Разказах ѝ всичко.
„Това е натиск,“ каза тя. „И е незаконно. Но трябва доказателство.“
„Как?“
„Ще го накараме да повтори. Спокойно. Има начини. Сега по-важно е да намерим това, което леля ти е оставила като защита.“
„Документите?“
„Не само. Тя е била умна. Ако е предвиждала такива хора, значи е оставила следа. Нещо, което те не могат да изтрият.“
Затворих. Седнах. И за пръв път се запитах дали леля Стефка наистина е била сама, или просто е била заобиколена от хора, които са я използвали.
Времето изтичаше.
И аз трябваше да намеря човек, който може да ми каже истината за нея.
Тогава се сетих за Петър.
Петър беше предприемачът, за когото леля Стефка понякога говореше с уважение. Не с любов. С уважение. Което е по-рядко.
Намерих номера му в стар бележник, който тя беше оставила.
Обадих се.
„Знам защо звъниш,“ каза Петър още преди да се представя. „И ще ти кажа едно: не си сам. Но трябва да решиш на кого си готов да вярваш.“
„На вас ли?“ попитах.
Петър се засмя тихо.
„Не. На истината. Тя не е удобна. Но е единствената, която не те продава.“
„Имате ли време да се видим?“
„Имам,“ каза той. „Но не идвай сам. И не носи никакви документи със себе си.“
„Защо?“
„Защото има очи навсякъде,“ каза Петър. „И Никола не играе честно.“
Когато затворих, почувствах как страхът се смесва с надежда.
Някой знаеше.
И може би леля Стефка не е оставила само пари.
Може би е оставила и оръжие.
Оръжие от истина.
Глава десета: Петър и сделките
Петър ме посрещна в малък офис, който не изглеждаше като място на богатство, а като място на работа. Въздухът миришеше на хартия и кафе, не на парфюм и лъскави обещания.
Той беше на възраст, в която хората или се пречупват, или стават камък. Петър беше камък.
„Ти си… като нея,“ каза, когато ме видя.
„Като кого?“
„Като Стефка. В очите ти има нещо, което не иска да се наведе.“
Седнах. Не знаех дали това е комплимент или предупреждение.
„Кажете ми за нея,“ казах. „Истината.“
Петър се облегна назад.
„Стефка изгради всичко сама. Започна от нищо. И не, не беше ангел. Правила е грешки. Влизала е в сделки, в които не трябва. Но никога не е крала от слабите. Никога.“
„Тогава защо Никола…“
Петър вдигна ръка.
„Никола беше като плесен. Където има пари, той се появява. Стефка веднъж му повярва. Даде му шанс. И той я излъга. После години наред я преследваше.“
„Защо не го спря?“
„Опита. Съд. Адвокати. Заплахи. Тя се научи да живее в напрежение.“
„И за майка ми?“ попитах.
Петър замълча.
„Майка ти…“ каза бавно. „Майка ти беше болката ѝ. И не заради парите. Заради това, което си причиняваха.“
„Заради баща ми,“ казах.
Петър кимна.
„Точно. Това ги раздели. Но Стефка пак помагаше, когато можеше. Тя ти е оставила парите не за да накаже майка ти, а за да спре цикъла.“
„Какъв цикъл?“
„Цикълът на дълговете. На мълчанието. На това да продаваш бъдещето си, за да платиш вчера.“
Стиснах челюст.
„Никола оспорва завещанието,“ казах. „Твърди, че има дълг.“
Петър се усмихна без радост.
„Той няма дълг. Той има апетит.“
„Има ли документ, който да го спре?“
Петър се изправи, отиде до шкаф и извади папка. Тежка. Не от хартия, а от значение.
„Стефка ми остави това преди месец,“ каза. „Каза ми: ‘Ако нещо стане, дай го на наследника. Но само ако видиш, че няма да се предаде.’“
Погледът му се заби в мен.
„Ще се предадеш ли?“
„Не,“ казах.
Той отвори папката. Вътре имаше договори, но не като онези на Радослав.
Имаше записани разговори на хартия. Имаха дата, час, подпис. Имаше свидетели. Имаше и писмо, адресирано до съдия, с молба да бъде представено при спор за наследството.
И най-важното.
Имаше признание.
Признание, че Никола е изнудвал леля Стефка. Че е фалшифицирал документи. Че е използвал посредници.
Имаше и име на посредник.
Борис.
Погледнах Петър.
„Това… това може да го съсипе.“
„Може,“ каза Петър. „Но може и да го направи по-опасен. Ти трябва да решиш дали искаш война или мир.“
„Искам справедливост,“ казах.
Петър кимна.
„Справедливостта е война, облечена в костюм.“
Погледнах документите и почувствах как в мен се надига нещо като сила.
Леля Стефка не беше оставила само пари.
Беше оставила капан за онези, които искат да крадат.
„Какво правим?“ попитах.
„Първо,“ каза Петър, „вкарваме това при адвокатката ти. Второ, пазиш Ива. Тя е уязвима. Никола обича да удря там, където боли.“
„Ива?“
Петър се наведе напред.
„Никола вече знае за нейния кредит. И знае как да го използва.“
Кръвта ми изстина.
„Откъде знае?“
Петър се усмихна мрачно.
„Има хора в банките. Има хора навсякъде. Въпросът е дали ти имаш хора.“
Погледнах го.
„Имам ли?“
Петър сложи ръка върху папката.
„Сега имаш.“
Времето изтичаше.
Но за пръв път не бях само наблюдател.
Бях участник.