Когато отворих очи, светлината беше твърде бяла, твърде чиста, сякаш някой беше измил света с белина и беше забравил да го изплакне.
Нямаше миризма на дом. Нямаше дори миризма на чужд дом. Имаше само стерилност, тихо бръмчене и онова особено тежко мълчание, което не е спокойствие, а предупреждение.
Опитах се да помръдна, но тялото ми не ме слушаше веднага. Първо реагираха пръстите. После клепачите. После устните, които бяха сухи като хартия.
Една сестра мина покрай леглото ми и когато видя отворените ми очи, спря рязко. Не се усмихна. Просто кимна, сякаш се е случило нещо очаквано и не особено желано.
„Събуди се“, каза тихо, повече на себе си, отколкото на мен.
И тогава дойде първата мисъл, която не беше болка, не беше страх, а нещо по-странно.
Къде са всички?
Не очаквах тълпа. Не очаквах цветя. Не очаквах чудеса. Но очаквах поне едно лице. Един поглед. Една ръка, която да се престори, че е спокойна, докато трепери.
В следващите часове, после дни, никой не дойде.
Нито Виктор.
Нито майка ми Ралица.
Нито брат ми Иво.
Нито приятелка, нито колежка, нито дори съседка, която да се прави на загрижена.
Само сестри, лекари, храна без вкус и онова равномерно движение на времето, което прави болницата да изглежда като място извън живота.
Питах няколко пъти.
Първо тихо, после по-настойчиво.
Отговорите бяха уклончиви. Някой оставил телефон. Някой нямал право да влезе. Някой бил зает. Някой щял да дойде утре.
„Утре“ се разля като вода в пясък и изчезна.
След като се събудих от кома, останах в болницата още две седмици. Нямаше посетители.
Но всяка вечер, в двадесет и три часа, идваше жена със служебни дрехи и стоеше с мен точно трийсет минути.
Никога не ми проверяваше показателите.
Не ме питаше как съм.
Не ми мереше температура, не оправяше системата, не гледаше листа с данните.
Просто говореше.
Сякаш времето в тези трийсет минути не принадлежеше на болницата.
Сякаш принадлежеше на нея.
И на мен.
Глава втора
Първата вечер я взех за санитарка. Беше с прибрани коси, тъмни дрехи, значка без име и поглед, който не се задържа дълго върху лицето ми, а сякаш оглеждаше стените, ъглите, вратата, прозореца.
Влезе без да почука.
Затвори вратата бавно.
И седна на стола до леглото ми, сякаш го е правила много пъти.
„Не се плашете“, каза тя.
Гласът ѝ беше равен, почти без израз, но в него имаше нещо, което ме накара да преглътна трудно. Не беше заплаха. Беше познатост. Беше увереността на човек, който знае повече, отколкото трябва.
„Коя сте?“, прошепнах.
Тя не отговори веднага. Погледна часовника на стената. Стрелките се движеха бавно, а секундната сякаш нарочно удряше по-силно, само за да ме побърка.
„Важното е, че ме чувате“, каза тя. „И че помните.“
„Нищо не помня“, излъгах, без да мисля.
Тя се усмихна за миг. Не беше усмивка на радост. Беше усмивка на човек, който е чувал това сто пъти.
„Помните повече, отколкото ви се иска“, каза тя. „Само че е заключено.“
„Кое е заключено?“
Тя се наведе леко към мен, без да прекрачва границата на приличието, но достатъчно близо, за да усетя аромата ѝ. Не беше парфюм. Беше сапун и нещо метално, като студена дръжка на врата.
„Истината“, прошепна тя.
После започна да говори за неща, които звучаха като странни дреболии.
За червената папка, която не трябва да се оставя в чекмеджето.
За ключа, който не е ключ.
За един подпис, който изглежда невинен, докато не стане късно.
За човек, който се усмихва красиво, но не усеща вина.
Слушах и не разбирах.
Ала кожата ми настръхваше, сякаш тялото ми разбираше вместо ума.
Когато трийсетте минути свършиха, тя стана, погледна пак часовника и се отправи към вратата.
„Чакайте“, казах. „Какво искате от мен?“
Тя спря.
„Да останете жива“, каза тихо. „И да не вярвате на първото лице, което ви се усмихне.“
После излезе.
Останах с усещането, че въздухът в стаята се е променил.
И че не съм сама, дори когато съм сама.
Глава трета
На следващия ден не издържах.
Когато сестрата дойде да ми смени системата, я хванах за ръката. Пръстите ми бяха все още слаби, но достатъчно, за да я спра.
„Вчера“, прошепнах, „вчера в двадесет и три часа… идва една жена…“
Сестрата се намръщи.
„Коя жена?“
„Служебни дрехи. Сяда тук. Говори.“
Сестрата извади ръката си от моята така, сякаш съм я опарила.
„Никой не работи в тази смяна“, каза тя. Гласът ѝ се промени. „Явно халюцинираш.“
„Не халюцинирам“, настоях. „Беше тук. Затвори вратата. Гледаше часовника.“
Сестрата се наведе към мен, този път тя, и очите ѝ станаха строги.
„Слушай ме внимателно“, каза. „В тази стая няма право да влиза никой извън персонала. А в този коридор нощем сме двама души. Двама. Разбра ли?“
„Но…“
„Почини си“, прекъсна ме. „Комата си е кома. Мозъкът си измисля.“
Остави ме с думите си като с мокър чаршаф.
През деня се опитах да си внуша, че наистина може да си измислям. Че това е страничен ефект. Че болката и упойките са ме объркали.
Но вечерта, точно в двадесет и три часа, вратата се отвори.
Същата жена влезе.
Седна.
И започна да говори, сякаш никога не сме прекъсвали.
„Днес ви излъгаха“, каза тя. „И утре пак ще ви излъжат.“
Усетих как пребледнявам.
„Коя сте?“, повторих, този път по-остро. „Как влизате?“
„Не е важно как“, отвърна тя. „Важно е защо.“
„Защо?“
Тя ме погледна право в очите за първи път.
И в този поглед имаше умора, която не принадлежи на санитарка. Имаше болка, която не се измерва с температура.
„Защото ако останете сама с празната си памет“, каза тя, „някой ще я запълни вместо вас. И тогава няма да знаете кои сте.“
Пауза.
„А вие сте опасна, когато помните.“
Трийсет минути по-късно изчезна.
И когато светлината угасна и нощта легна върху прозорците, аз разбрах, че сестрата може да е права за едно.
Никой не трябваше да работи в тази смяна.
Значи жената не беше част от правилата.
А в болница, когато нещо не е част от правилата, обикновено е част от бедата.
Глава четвърта
На четиринайсетия ден ми позволиха да стана сама и да стигна до малката масичка до леглото.
Там беше чантата ми.
Не си спомнях кога са я донесли. Не си спомнях кой я е оставил. Но беше там, сякаш ме е чакала търпеливо.
Ръцете ми трепереха, докато я отварях.
Имаше дреболии. Ключове. Кърпички. Гребен. Портмоне. Телефонът ми, изключен.
И една бележка, сгъната на четири, скрита в страничния джоб.
Хартията беше гладка, като откъсната от тефтер.
Разгънах я бавно.
Почеркът беше стегнат, сякаш написан от човек, който не си позволява колебание.
„Ти…“
Само това.
И накрая едно малко знаме на страх. 😳
Седнах на леглото, защото коленете ми омекнаха.
„Ти…“ какво?
Ти си…?
Ти знаеш…?
Ти трябва…?
Ти си виновна…?
Ти си жертва…?
Думата висеше като недовършена присъда.
Същата вечер жената дойде, както винаги.
Не ѝ показах бележката веднага. Държах я под възглавницата като тайно оръжие, което може да гръмне и в моята ръка.
„Намерих нещо“, казах най-накрая.
Тя не изглеждаше изненадана.
„Знам“, отвърна.
„Кой я остави?“
„Човек, който не може да влезе, но може да стигне до вас.“
„Какво означава „Ти…“?“
Тя се наведе и прошепна, сякаш стените могат да слушат.
„Означава, че не сте случайна“, каза. „Означава, че сте в центъра на нещо, което другите искат да остане в периферията.“
„Защо никой не идва?“, попитах внезапно. Въпросът ме гореше от първия ден.
Тя издиша.
„Защото някой е решил, че сте по-безопасна за всички, когато сте сама“, каза. „И най-вече за тях.“
„Кои са те?“
Вместо отговор, тя каза една фраза, която ме удари като студена вода.
„Започнете от човека, с когото делите легло у дома“, каза тя.
Сърцето ми се блъсна в ребрата.
„Виктор…“
Тя не произнесе името му. Но и не го отрече.
Само погледна часовника.
„Трийсетте минути свършиха“, каза.
„Не“, прошепнах. „Още не. Моля ви.“
Тя се изправи.
„Утре ще ви кажа нещо, което ще ви разруши“, каза. „Но после може да ви събере отново. Готова ли сте?“
И преди да успея да отговоря, вратата се затвори.
Останах сама с бележката.
С „Ти…“
И с мисълта, че човекът, с когото деля легло у дома, може да дели тайни с други хора.
Хора, които не искат да се събудя.
Глава пета
На сутринта лекарят ми каза, че възстановяването е чудо.
Не му повярвах.
Чудесата идват с радост, а в мен имаше само страх, който се маскира като любопитство.
Когато останах сама, натиснах бутона на телефона си. Екранът светна бавно, сякаш и той се събуждаше от кома.
Десетки пропуснати обаждания.
Но не от Виктор.
Имаше едно от майка ми, много отдавна, точно преди да изпадна в кома. Имаше няколко от Иво. И много непознати номера.
Един номер се повтаряше. Пак и пак.
Затворих очи и се опитах да си спомня.
Първо дойде звук.
Скърцане на гуми.
После глас.
„Не подписвай.“
После светлина, която се разцепи на две.
И тъмнина.
Отворих очи и погледът ми падна върху ръката ми. Имаше белези от игли. Но под тях, почти незабележимо, имаше и друга следа.
Сякаш някой ме е стискал силно.
Сякаш някой е дърпал.
Не беше сън. Не беше халюцинация.
Нещо се беше случило.
В главата ми изплува образ.
Стая с големи прозорци. Маса. Листове. Червена папка.
И мъж, който говори спокойно, но очите му не се усмихват.
Стефан.
Името се появи от нищото, като изскочило от заключена кутия.
Стефан не беше от семейството ми. Не беше приятел. Беше човекът, за когото работех. Делови човек. Собственик на фирма, която се разрастваше като плевел върху чужда земя.
Аз бях човекът с цифрите. Човекът, който трябва да не гледа встрани, но и да не гледа прекалено внимателно.
А явно бях гледала прекалено внимателно.
В корема ми се сви.
Точно тогава телефонът ми вибрира.
Непознат номер.
Не вдигнах.
След секунди пристигна съобщение. Само една дума.
„Мълчи.“
Затворих очи.
И разбрах, че комата не е била най-страшното.
Най-страшното започваше сега.
Глава шеста
В двадесет и три часа жената се появи, както винаги.
Този път не седна веднага. Огледа стаята, прозореца, коридора.
„Получихте ли?“ попита.
„Да“, прошепнах. „Кой е?“
„Човекът, който плаща на хората да говорят вместо него“, каза тя.
„Стефан.“
Тя кимна едва забележимо.
„Спомних си“, казах. „Червена папка. Подпис. Казаха ми да подпиша.“
„И вие?“
Гърлото ми се стегна.
„Не знам“, признах. „Не помня.“
Тя седна най-накрая.
„Тогава ще помните по друг начин“, каза. „С болка. С части. Със сънища, които не са сънища.“
„Коя сте?“ попитах отново. „Кажете ми името си.“
Тя ме гледа дълго.
„Дора“, каза.
Едно име. Без обяснение. Без история. Но в него имаше тежест, като камък в джоб.
„Дора“, повторих, сякаш да проверя дали е истинско.
Тя извади от джоба си малък сгънат лист.
Не ми го даде веднага.
„Има три неща, които трябва да знаете“, каза. „Първо. Никой не е дошъл при вас, защото им е било забранено. Второ. Забраната не е от болницата. Трето. Имат причина да се страхуват от вас, защото вие държите доказателство.“
„Какво доказателство?“
„Не на хартия“, каза тя. „В главата ви.“
„А ако не си спомня?“
Тя се наведе още по-близо.
„Ще ви помогна да си спомните“, прошепна. „Но ще ви боли.“
„Защо го правите?“, попитах. „Защо ми помагате?“
Дора се облегна назад. За първи път лицето ѝ се разклати от емоция.
„Защото някой като вас веднъж не си спомни“, каза тихо. „И после не се събуди.“
Мълчах. Думите ѝ запълниха стаята като дим.
„Знаете ли какво е да чакаш човек да се върне и да се молиш да има памет?“ попита тя. „И после да ти кажат, че е паднал в тъмното и няма да излезе?“
В очите ѝ блесна нещо като сълза, но тя я погълна с гордост.
„Не искам да сте следващата“, каза.
„Кой ви пусна тук?“, прошепнах.
Тя се усмихна горчиво.
„Никой“, каза. „Влизам, защото в тази сграда има хора, които вярват, че правилата са за бедните.“
И преди да успея да разбера какво означава това, тя ми подаде листа.
На него имаше три имена, изписани с нейния почерк.
„Ана. Иво. Виктор.“
Сърцето ми се сви.
„Иво?“ прошепнах.
„Брат ви“, каза Дора. „Той се опитва да стигне до вас. Има човек, който му пречи.“
Погледът ѝ се плъзна към третото име.
Виктор.
„Не“, прошепнах.
Дора не каза нищо повече. Само погледна часовника.
„Запомнете“, каза. „В двадесет и три часа ще сте най-близо до истината. През деня ще ви лъжат.“
И изчезна.
Останах с трите имена в ръката си и с усещането, че под пода на живота ми има празно пространство.
И то скоро ще пропадне.
Глава седма
На следващата сутрин лекарят ми донесе документи за подписване. Обясняваше спокойно, като човек, който иска да не вижда тревога.
„За изписването“, каза. „Още не днес, но скоро. Трябва да сте сигурна, че сте в състояние.“
Погледнах листовете.
Подпис.
Тази дума вече не беше дреболия.
Беше нож.
„Кой ги донесе?“ попитах.
Лекарят се намръщи.
„Администрацията“, каза. „Нормално.“
„Има ли някой, който е идвал да пита за мен?“
Той се поколеба.
Това колебание беше като удар.
„Имаше… обаждания“, каза. „Някой настояваше да не ви притесняват.“
„Кой?“
Той се усмихна насила.
„Съпругът ви“, каза.
Съпругът ми.
Виктор.
Почувствах как в стомаха ми се разлива ледена вода.
„Той каза, че се грижи“, добави лекарят, сякаш да ме успокои.
В този миг аз не се успокоих.
Аз се втвърдих.
Когато останах сама, набрах номера на Иво. Пръстите ми трепереха.
Той вдигна на второто позвъняване.
„Елена?“ Гласът му беше пресипнал, сякаш не е спал.
„Иво“, прошепнах. „Жива съм.“
От другата страна настъпи тишина, която се напълни с въздишка.
„Опитвах се да вляза“, каза той. „Не ме пускаха. Казаха, че ти трябва покой. Виктор…“
Името му прозвуча като мръсна дума.
„Виктор е забранил?“ попитах.
„Каза, че така е по-добре“, отвърна Иво. „Че лекарите препоръчват. Че ти си…“
„Аз съм какво?“
„Че си объркана“, каза той тихо. „Че може да си опасна за себе си, ако се натовариш.“
Изсмях се, но смехът ми беше сух и болезнен.
„Иво“, казах. „Слушай ме. Трябва да ми намериш адвокат.“
„Какъв адвокат?“
„Адвокат, който не се продава“, прошепнах. „И който няма да се уплаши, ако чуе името Стефан.“
От другата страна на телефона чух как Иво преглъща.
„Ти помниш?“
„Започвам“, казах. „А това е по-страшно, отколкото да не помня.“
„Знам една“, каза Иво. „Ана. Тя е… тя е добра. Преподава при нас понякога. Има кантора. Има характер.“
„Доведи я“, казах. „Но не казвай на Виктор.“
„Той идва ли?“
Затворих очи.
„Не“, казах. „Но явно управлява живота ми, докато лежа.“
Иво замълча.
„Елена“, каза накрая. „Има още нещо. Майка… майка е в проблеми.“
„Какви проблеми?“
Той въздъхна.
„Кредит“, каза. „Голям. Има просрочие. Банката заплашва да вземе жилището. Виктор… Виктор каза, че ще помогне, ако тя мълчи.“
Стиснах телефона.
„А тя?“
„Тя плаче и мълчи“, каза Иво. „И аз не знам как да я извадя.“
В този миг разбрах нещо ужасно ясно.
Виктор не просто ме беше оставил сама.
Той беше обгърнал семейството ми с въже и го дърпаше бавно.
„Доведи Ана“, повторих. „И не се доверявай на никого.“
„Елена…“, започна той.
„В двадесет и три часа“, прошепнах без да искам.
„Какво?“
„Нищо“, казах. „Просто… доведи я.“
Затворих.
И се загледах в бележката.
„Ти…“
Думата вече не беше недовършена.
Беше начало.
Глава осма
Вечерта Дора дойде, както винаги.
„Говорихте с брат си“, каза тя, преди аз да кажа нещо.
„Как знаете?“
„В тази сграда има уши“, отвърна Дора. „И не всички са на ваша страна. Но не всички са и на тяхна.“
„Иво ще доведе адвокат“, казах. „Ана.“
Дора кимна.
„Добре“, каза. „Ще имате нужда от нея, когато започнат да ви карат да се съмнявате в себе си.“
„Вече започнаха“, прошепнах.
Дора ме погледна с онзи тежък поглед.
„Помните ли какво работехте?“ попита.
„Да“, казах. „Цифри. Документи. Подписване. Червена папка.“
„Помните ли Виктор в този образ?“
В главата ми проблесна спомен.
Виктор в кухнята. Не беше у дома. Беше в чужд апартамент, но не знаех чий. Светлината беше жълта. Той държеше телефон. Говореше тихо, но думите му бяха остри.
„Не я пускай“, каза той.
„Кого?“ прошепнах.
Дора не ми отговори.
„Знаете ли защо е страшно, когато човек вика „мълчи“?“ попита тя. „Защото не иска да чуе гласа ви. И защото се страхува какво ще кажете, ако имате въздух.“
„Ще говоря“, казах. Гласът ми прозвуча по-силен, отколкото се чувствах.
Дора се усмихна едва.
„Тогава ще трябва да се научите да живеете с последствия“, каза. „И да приемете, че някои хора ще ви мразят не защото грешите, а защото им пречите.“
Тя извади малка връзка ключове.
„Виждате ли това?“ попита.
„Ключове.“
„Не са просто ключове“, каза Дора. „Един от тях отваря шкаф, който не е ваш. Но вътре има нещо, което е било ваше.“
„Къде?“
„Не мога да кажа тук“, прошепна тя. „Но ще ви заведа, когато ви изпишат. Ако не ви отвлекат преди това.“
Дъхът ми спря.
„Отвлекат?“
Дора погледна часовника.
„Няма да им е нужно, ако ви счупят отвътре“, каза. „Затова не забравяйте. Най-лесно се унищожава човек, който е сам.“
Тя стана.
„Утре ще дойде Ана“, каза. „И тогава ще започне истинската война.“
Вратата се затвори.
Останах сама, но думите ѝ останаха като рани върху въздуха.
Истинската война.
Аз не бях войник. Бях човек, който се събуди и не намери никого.
Но може би именно това ме правеше опасна.
Защото нямаше какво да губя, освен живота си.
А той вече беше бил отнет веднъж.
Глава девета
На следващия ден Иво не успя да влезе.
Сестрата ми каза, че няма разрешение.
„Кой го спира?“ попитах.
Тя повдигна рамене.
„Това са правила“, каза.
„Правила, които се променят според човек, който не е лекар“, изсъсках.
Сестрата се намръщи.
„Не ми говорете така“, каза. „Аз само изпълнявам.“
„И така се раждат чудовищата“, прошепнах, но тя вече беше излязла.
Малко по-късно в стаята ми влезе мъж.
Не беше лекар. Не беше сестра. Беше облечен в скъп костюм, но тук костюмът изглеждаше като маска.
Беше висок, с гладко сресана коса и усмивка, която не стигаше до очите.
„Елена“, каза.
Името ми в устата му звучеше като собственост.
„Кой сте?“ попитах.
„Калоян“, каза. „Приятел на Виктор. Приятел и на вашето семейство, ако ми позволите.“
Сърцето ми се сви.
„Не съм искала посетители“, казах.
„Точно затова съм тук“, отвърна той. „За да ви уверя, че всичко е наред. Че хората ви обичат. Че ви чакат.“
„Къде?“ прошепнах. „Защо никой не идва?“
Калоян въздъхна театрално.
„Виктор е съкрушен“, каза. „Майка ви е слаба. Брат ви е… импулсивен. Най-добре е да се възстановите спокойно.“
„А вие кой решихте, че можете да ми говорите така?“ попитах.
Усмивката му стана по-остра.
„Аз просто съм човек, който не иска да се натоварвате с ненужни мисли“, каза. „И който иска да ви предпази от… грешки.“
„Какви грешки?“
Калоян се наведе леко.
„Грешки като това да си измислите конспирации“, каза. „Или да обвините неправилните хора.“
„Аз не обвинявам“, казах. „Аз питам.“
Той кимна, сякаш това е детинско.
„Елена, вие сте преживяла тежко нещо“, каза. „Мозъкът ви търси обяснения. Но истината е проста. Имало е инцидент. Понякога това се случва. И е добре да оставите миналото.“
В този миг аз усетих нещо.
Мирис.
Същият метален мирис като при Дора.
Но при Калоян беше смесен с нещо сладко. С нещо, което прикрива.
„Кой ви пусна?“ попитах.
Той се усмихна още по-широко.
„Когато човек има приятели“, каза, „вратите се отварят.“
Стиснах чаршафа.
„Излезте“, казах.
Калоян се изправи.
„Разбира се“, каза любезно. „Само помнете. Не вярвайте на халюцинациите си.“
И когато излезе, остави след себе си не спокойствие, а тежест.
Разбрах, че Дора е права.
В тази сграда има уши.
И има хора, които вече са започнали да ме огъват.
Само че аз вече не бях просто пациент.
Аз бях проблем.
Глава десета
В двадесет и три часа Дора дойде, но този път беше напрегната.
„Беше тук, нали?“ попита.
„Калоян“, прошепнах.
Дора затвори очи за миг.
„Той е пратеник“, каза. „А пратениците идват преди бурята.“
„Кой е Стефан за него?“ попитах.
„Дясната ръка“, каза Дора. „Човекът, който се усмихва, докато другите плачат. Човекът, който подписва вместо него, когато той не иска да си цапа името.“
„Защо ми говори за халюцинации?“
Дора се наведе.
„Защото утре може да кажат, че сте опасна“, прошепна. „И тогава няма да ви изпишат. Или ще ви изпишат право в ръцете им.“
„А Ана?“ попитах. „Иво?“
„Ще се опитат да ги спрат“, каза Дора. „Затова трябва да действаме преди тях.“
„Как?“, прошепнах.
Дора извади ключовете отново.
„Когато ви кажат, че ще ви правят изследване“, каза тя, „не се съгласявайте, ако не е истински лекарят ви. И ако някой ви даде да подпишете нещо, не подписвайте.“
„Те ще ме притиснат.“
„Ще ви заплашат“, каза Дора. „Ще ви кажат, че ще ви отнемат всичко. Че ще ви вземат жилището. Че майка ви ще остане на улицата. Че брат ви ще загуби университета.“
Стиснах зъби.
„Как знаете за университета?“ попитах.
Дора ме погледна строго.
„Защото Иво не е единственият, който учи“, каза. „И защото Стефан обича да купува млади хора с обещания. Стипендии. Работа. Пари. Лесни пътища.“
„Иво няма да…“
„Не бъдете сигурна“, прекъсна ме Дора. „Когато човек е уплашен, той се хваща за всеки спасителен пояс. Дори ако поясът е направен от камък.“
Мълчах. В гърдите ми се надигна гняв.
„Какво искат от мен?“ попитах.
Дора произнесе думата бавно, сякаш да я забие в стената.
„Мълчание“, каза.
„А ако не мълча?“
„Тогава ще ви направят луда“, прошепна тя. „Поне на хартия. И ако не стане, ще ви направят мъртва.“
Изведнъж въздухът ми се стори недостатъчен.
„Дора…“ започнах.
„Слушайте“, прекъсна ме тя. „Имате ли сили утре да станете и да ходите до коридора?“
„Мога“, казах.
„Добре“, каза. „Утре в този час ще ви изведа от стаята за пет минути. Трябва да видите нещо.“
„Какво?“
Тя се усмихна мрачно.
„Кой ви пази“, каза. „И кой ви продава.“
После стана.
„Не забравяйте бележката“, каза. „Тя е по-важна, отколкото изглежда.“
Вратата се затвори.
И аз останах с мисълта, че утре ще видя лицата на истината.
А истината рядко е красива.
Глава единайсета
На следващата вечер, точно в двадесет и три часа, Дора влезе, както винаги.
Но този път не седна.
Подаде ми ръка.
„Ставайте“, каза тихо.
Сърцето ми биеше бързо. Изправих се бавно, опрях се на нея. Дора беше по-силна, отколкото изглеждаше.
Излязохме в коридора.
Беше полутъмно. Само една лампа светеше, като око, което се преструва, че спи.
Дора ме поведе до края на коридора, където имаше малка ниша с врата, която не бях забелязвала.
Зад нея се чуваха гласове.
Мъжки гласове.
Познатият глас на Калоян.
И още един, по-дълбок.
„Не ми трябва жива“, каза дълбокият глас. „Трябва ми тиха.“
„Ще я направим тиха“, отвърна Калоян. „Виктор е наш. Майка ѝ е в дълг. Брат ѝ е млад и алчен. Ще се строшат.“
„А Дора?“ попита гласът.
Кръвта ми застина.
„Няма Дора“, каза Калоян. „Тя е никой.“
Дора до мен не трепна. Но усетих как пръстите ѝ се стегнаха.
„Никой не работи в тази смяна“, прошепна Калоян с присмех. „Точно така. Никой.“
Дълбокият глас се засмя. Смехът му беше празен.
„Добре“, каза. „Утре. Искам документите подписани. Искам тя да се откаже от всичко. И да го направи сама.“
„Ще го направи“, каза Калоян. „Ще ѝ покажем какво става с хората, които се правят на честни.“
Дора ме дръпна назад.
Върнахме се в стаята без звук.
Когато затвори вратата, Дора издиша.
„Сега вярвате ли?“ попита.
Аз не можех да говоря. Само кимах. В очите ми имаше сълзи, но не от слабост.
От ярост.
„Кой беше дълбокият глас?“ прошепнах.
Дора ме погледна.
„Стефан“, каза.
И в този момент всичко в мен се подреди.
Червената папка. Подписът. Инцидентът.
Тишината около леглото ми.
„Виктор е наш“, беше казал Калоян.
„Не“, прошепнах. „Не…“
Дора сложи ръка върху моята.
„Понякога хората, които ни предават, са тези, които най-добре знаят къде боли“, каза. „Но това не означава, че ще ги оставим да натискат.“
„Какво да правя?“ попитах.
„Утре“, каза Дора, „ще подпишете нещо. Но не тяхното. Нашето.“
„Какво означава това?“
„Означава“, прошепна тя, „че ще им дадете това, което искат, само че в капан.“
В този миг почувствах страх, но под него, като корен, имаше сила.
Може би комата беше отнела много.
Но беше оставила едно.
Инстинктът да оцелея.
И ако трябва, да ги повлека със себе си.
Глава дванайсета
На сутринта в стаята ми влезе Виктор.
В първия миг мозъкът ми отказа да приеме образа му. Беше като да видиш човек от снимка да оживее. Очите му бяха същите, но в тях нямаше онзи домашен блясък. Имаше деловитост.
Той се усмихна, сякаш сцената е репетирана.
„Елена“, каза и се приближи до леглото ми. „Слава на Бога.“
Не го прегърнах. Не протегнах ръка.
Само го гледах.
„Къде беше?“ попитах тихо.
Той въздъхна.
„Знаеш…“, започна. „Беше тежко. Всичко падна върху мен. Майка ти… Иво… лекарите…“
„Не идваше“, казах. „Две седмици.“
Той пребледня за миг, но после се овладя.
„Не ме пускаха“, излъга. „Казаха, че ти трябва покой. И аз… аз исках най-доброто.“
„Кой ти го каза?“ попитах.
„Лекарите“, отвърна бързо.
„Кои лекари?“ настоях.
Той се напрегна.
„Елена, не започвай“, каза. „Сега е важно да се възстановиш. Имаме толкова много проблеми.“
„Какви проблеми?“ попитах.
Виктор извади папка.
Червена папка.
Сърцето ми се сви, но лицето ми остана неподвижно.
„Това са документи“, каза той. „Трябва да подпишеш. За да уредим кредита. За да спасим жилището. За да помогнем на майка ти.“
„Кредитът за жилището ли?“ попитах.
Виктор кимна.
„Изпуснахме вноски“, каза. „Докато ти… докато беше…“
Не произнесе думата „кома“.
„А майка?“ попитах.
„Тя е в дълг“, каза Виктор. „Голям. Има хора, които… които не чакат.“
„И ти си решил да ме спасиш с подпис“, казах.
Той се усмихна напрегнато.
„Това е нормално“, каза. „Съпругът ти съм. Грижа се.“
Погледнах червената папка.
„Какво подписвам?“ попитах.
Виктор отвори.
Листове. Много листове. Думи като „прехвърляне“, „пълномощно“, „съгласие“.
„Не разбирам“, казах. „Обясни ми.“
Виктор започна да говори бързо, като човек, който бърза да затвори врата.
„Това е за да може да управлявам финансите временно“, каза. „Докато ти си слаба. Да уредя банката. Да спра съдебни дела. Да…“
„Какви съдебни дела?“ прекъснах го.
Той спря за миг.
„Нищо“, каза. „Формалности.“
В този момент в стаята влезе лекарят.
И Виктор веднага промени тона си, стана по-мек, по-грижовен.
„Тя е готова да подпише“, каза той на лекаря.
Лекарят кимна, сякаш това е нормално.
Аз вдигнах очи към него.
„Искам адвокат“, казах ясно.
Виктор се обърна към мен рязко.
„Какво?“
„Искам адвокат“, повторих. „Преди да подпиша каквото и да е.“
Лекарят се поколеба.
Виктор се усмихна, но усмивката му беше като стъкло.
„Елена, това не е нужно“, каза. „Не си добре. Преуморяваш се.“
„Аз съм достатъчно добре, за да не подписвам в мъгла“, казах.
Виктор се наведе към мен и прошепна така, че лекарят да не чуе.
„Не ме карай да съжалявам, че се опитвам да те спася“, каза.
Погледът му беше чужд.
И в този поглед видях истината.
Той не ме спасяваше.
Той ме управляваше.
И аз вече не бях неговата съпруга.
Бях неговият проблем.
Глава тринайсета
Следобедът беше дълъг.
Виктор си тръгна, но папката остана на масичката, като червено предупреждение.
Лекарят ми каза да се успокоя.
Сестрата ме гледаше, сякаш съм капризна.
А аз чаках.
В двадесет и три часа Дора дойде.
„Опита ли?“ попита.
„Да“, казах. „Донесе червена папка.“
Дора се усмихна без радост.
„Това е тяхната любима игра“, каза. „Да превърнат подписа в примка.“
„Исках адвокат“, казах.
„Добре“, отвърна Дора. „Това ги плаши.“
Тя извади друг лист.
„Ето какво ще подпишете утре“, каза.
„Какво е това?“
„Декларация“, каза Дора. „Че не сте давали съгласие да ви ограничават посетителите. Че сте била под натиск. Че искате независима проверка за достъпа до стаята ви. И че настоявате разговорите и посещенията да бъдат записвани в дневник.“
„Това ще ги разгневи.“
„Да“, каза Дора. „И тогава ще направят грешка.“
„Ана не успя да влезе“, казах. „Иво не успя.“
Дора се наведе.
„Иво е пред болницата“, прошепна. „Но го следят. Има мъж, който стои до входа и уж пуши. Не пуши. Гледа.“
„Как да ги вкарам?“
Дора погледна часовника.
„Ще излезете утре официално за изследване“, каза. „Ще ви заведат до друг коридор. Там има стая, където камерите не работят.“
„Как знаете?“
„Защото аз знам къде камерите не работят“, каза Дора.
„И там?“
„Там ще се срещнете с Ана“, каза. „Пет минути. Достатъчно, за да ѝ дадете това.“
Тя посочи бележката.
„Но бележката… тя е само „Ти…““, прошепнах.
Дора ме погледна, сякаш виждаше нещо, което аз не виждам.
„Не е само това“, каза. „Тя е знак, че някой е бил в чантата ви. И че е оставил следа. А следите водят до ръце. Ръце водят до имена. Имена водят до съд.“
Думата „съд“ прозвуча като обещание.
„Ще ги съдя“, казах.
„Ще се опитате“, поправи ме Дора. „И ще се опитат да ви смачкат. Но знаете ли какво ги плаши най-много?“
Поклатих глава.
„Човек, който се е върнал от тъмното“, каза тя. „Защото той вече не вярва на техните маски.“
Трийсетте минути минаха.
Преди да излезе, Дора се спря на прага.
„И още нещо“, каза. „Ако утре Виктор ви гледа с онзи поглед, не се разпадайте. Усмихнете се. Нека си мисли, че печели. Нека отвори вратата сам.“
Кимнах.
Когато останах сама, взех червената папка и я погледнах дълго.
После я затворих.
Утре щях да подпиша.
Но не своята капитулация.
Утре щях да подпиша началото на края им.
Глава четиринайсета
На следващия ден дойдоха за мен сутринта.
Двама санитари и една сестра, която не бях виждала преди. Усмихваше се прекалено.
„Изследване“, каза тя. „Нищо страшно.“
Тръгнах с тях по коридора, опирайки се на количката.
Сърцето ми биеше като барабан.
Преди да завием, видях Виктор в края на коридора. Стоеше и говореше с Калоян.
Когато ме видя, Виктор се усмихна и вдигна ръка, сякаш да ме успокои.
Аз също се усмихнах.
И в тази усмивка вложих всичката си омраза, но я покрих с тънък слой спокойствие.
Виктор изглеждаше доволен.
Завихме по друг коридор, където светлината беше по-слаба.
Сестрата отвори врата.
„Тук“, каза.
Влязох.
В стаята нямаше машини. Нямаше нищо, което да прилича на изследване.
Само стол и маса.
И Ана.
Тя беше висока, с тъмни очи и коса, прибрана назад. Не изглеждаше уплашена. Изглеждаше ядосана.
„Елена“, каза тихо. „Иво е отвън. Не можехме да влезем. Дора… Дора ни доведе.“
Сестрата изчезна, сякаш се разтвори във въздуха.
„Имам пет минути“, прошепнах.
„Говори“, каза Ана.
Извадих бележката и листа на Дора.
„Натиск“, казах. „Червена папка. Виктор. Калоян. Стефан. Нощем идва жена. Дора. Някой ми казва да мълча.“
Ана погледна документите бързо.
„Това е достатъчно за начало“, каза.
„Ще ме обявят за луда“, прошепнах.
Ана се усмихна хладно.
„Нека опитат“, каза. „Ще им стане скъпо.“
„Майка ми е в дълг“, казах. „Кредит. Заплашват жилището. Иво учи. Има и той кредит за малко жилище. Виктор го държи с това.“
Очите на Ана станаха по-тъмни.
„Ще ударим по всички фронтове“, каза. „Първо. Запис на забраната за посетители. Второ. Жалба до ръководството. Трето. Искане за защита. Четвърто. Проверка на документите, които ти носят.“
„А Стефан?“ попитах.
„Ще стигнем до него“, каза Ана. „Но трябва да си готова. Тези хора имат пари. И не обичат да губят.“
„Аз нямам пари“, прошепнах.
Ана се наведе към мен.
„Имаш нещо по-ценно“, каза. „Имаш история, която не могат да изтрият, ако я изкажеш правилно. И имаш свидетел.“
„Дора“, прошепнах.
Ана кимна.
„Намирам я“, каза.
Вратата се отвори внезапно.
Сестрата се върна.
„Време е“, каза с усмивка.
Ана стана.
„Ще се чуем“, прошепна ми. „Не подписвай нищо без мен. И ако ти стане страшно, помни. Страхът е доказателство, че си на прав път.“
Изведоха ме обратно.
Когато стигнахме стаята, на масичката ме чакаше червената папка.
И до нея нов лист.
С големи букви.
„СЪГЛАСИЕ“.
В този момент аз разбрах колко тънка е границата между болница и затвор.
И че утре трябва да се превърна в човек, който не моли.
А в човек, който изисква.
Глава петнайсета
Виктор дойде отново следобед.
Този път беше по-напрегнат. Усмивката му беше по-тънка.
„Къде те водиха?“ попита.
„Изследване“, казах спокойно.
Той ме погледна подозрително.
„С кого беше?“ настоя.
„Сестра“, казах. „Някаква сестра.“
Виктор не се успокои.
„Елена“, каза и свали гласа си. „Трябва да подпишеш днес. Банката ще заведе дело. Ще ни вземат жилището.“
„Нашето жилище?“ попитах.
Той кимна. И за миг видях истинска тревога.
Но после си спомних думите на Дора.
Лесните страхове са въжета.
„Покажи ми договора за кредита“, казах.
Виктор се стресна.
„Какво?“
„Покажи ми условията“, повторих. „Покажи ми какво точно дължим. И защо.“
Той се намръщи.
„Сега ли ще правиш сцени?“ попита.
„Сега ще си върна живота“, казах тихо.
Виктор пребледня.
„Не говори така“, каза. „Хората ще си помислят, че не си добре.“
„А ти какво ще си помислиш?“ попитах. „Че съм опасна?“
Той замълча за миг.
После се наведе и прошепна.
„Ти не разбираш в какво си се забъркала“, каза. „Стефан може да…“
„Стефан“, повторих на глас.
Виктор се дръпна, сякаш съм го ударила.
„Кой ти каза това име?“ прошепна.
Аз се усмихнах.
„Паметта ми“, казах.
Виктор се изправи рязко.
„Елена, слушай“, каза. „Това няма да завърши добре. Ако тръгнеш срещу него, ще унищожиш и себе си, и нас.“
„Нас?“ попитах. „Кои сме „нас“, Виктор?“
Той преглътна.
„Семейството“, каза.
„Семейството, което не дойде две седмици“, казах. „Семейството, което ме остави сама.“
Виктор стана по-твърд.
„Аз те пазех“, изсъска. „Ти си в кома, Елена. Не си разбирала. Хората можеха да те притесняват. Можеха да те…“
„Да ме питат защо съм подписала“, прекъснах го.
Той замълча.
И в тази тишина аз чух истината.
„Ти си подписал вместо мен“, прошепнах.
Виктор не отговори.
Очите му го издадоха.
„Ти си ме продал“, казах.
Той удари с ръка по масичката.
„Спрете с драмите!“ извика. „Трябва да оцелеем! Ти не знаеш какво е да те притиснат с кредити, с дела, с хора, които те гледат като плячка!“
„Аз знам“, казах тихо. „Болницата ме гледа така.“
Виктор ме погледна и за миг видях в него човек, който е бил слаб.
Но после слабостта се превърна в жестокост.
„Подписваш“, каза. „Иначе майка ти остава без покрив.“
Тази заплаха беше като нож.
Но аз вече не бях в мъгла.
„Ако майка ми остане без покрив“, казах, „това ще е твоята вина. И ще го кажа пред всички.“
Виктор се приближи до лицето ми.
„Тогава ще те направят на прах“, прошепна.
„Опитай“, прошепнах обратно.
Той ме погледна още секунда, после излезе, като тръшна вратата.
Останах сама, но не се разпаднах.
Вместо това, взех телефона си и написах на Ана едно изречение.
„Виктор призна за Стефан.“
После изтрих съобщението.
И го написах пак.
Този път го изпратих.
Сега нямаше връщане назад.
Глава шестнайсета
Следващите дни бяха като ходене по въже.
Ана успя да подаде жалба за ограничаването на посещенията. Изведнъж правилата започнаха да се променят. Сестрите станаха по-внимателни. Лекарят започна да ми говори с по-малко покровителство.
Но заедно с това, напрежението се сгъсти.
Непознатите номера в телефона ми се увеличиха.
Съобщенията станаха по-лични.
„Знаем кога ще те изпишат.“
„Не си играй.“
„Майка ти плаче.“
Едно съобщение беше по-страшно от всички.
„Иво има изпити. Представи си какво ще стане, ако се разсее.“
Ръцете ми трепереха, когато го прочетох.
В двадесет и три часа Дора дойде и аз ѝ показах.
Тя го прочете и очите ѝ станаха ледени.
„Започват“, каза.
„Как да защитя Иво?“ прошепнах.
„Като не му даваш да бъде сам“, каза Дора. „И като му кажеш истината.“
„Той е млад“, казах. „Учението му…“
„Учението не го пази от хора с пари“, прекъсна ме Дора. „Стефан обича университетите. Там има гладни души.“
„Иво има кредит за малко жилище“, казах. „Мислеше, че е сигурност. А сега…“
Дора кимна.
„Сигурността, купена с кредит, е верига“, каза.
„Кажи ми за теб“, прошепнах. „Защо можеш да влизаш? Коя си всъщност?“
Дора помълча.
После каза тихо.
„Бях чистачка“, каза. „Не тук. В една от неговите сгради.“
„На Стефан?“
„Да“, каза тя. „Виждах документи. Чувах разговори. Веднъж видях как човек плаче в служебната стая, защото са го накарали да подпише, че е виновен. И после го изхвърлиха. А след седмица…“
Дора спря.
„След седмица какво?“ прошепнах.
Очите ѝ се навлажниха.
„След седмица го намериха мъртъв“, каза. „Казаха, че е сам. Че е отчаян. Че е избрал да си тръгне. Но аз видях преди това кой го заплашваше. Видях кой му даде последния „съвет“.“
„Стефан.“
Дора кимна.
„Аз мълчах тогава“, каза. „И после се мразех. Кълнях се, че ако някога видя втори човек да го бутат в тъмното, няма да мълча.“
Погледнах я.
„Ти рискуваш живота си за мен“, прошепнах.
Дора се усмихна тъжно.
„Аз вече съм го губила“, каза.
Трийсетте минути минаха.
Когато тръгна да излиза, аз я спрях.
„Дора“, казах. „Бележката… „Ти…“ Може би е от него?“
Дора поклати глава.
„Не“, каза. „Не е от него. Той не оставя следи. Той изтрива.“
„Тогава кой?“
Дора се спря на прага.
„Някой, който е искал да ти напомни коя си“, каза. „И който не е имал време да завърши.“
Вратата се затвори.
И аз останах да мисля.
Кой би искал да ми напомни коя съм?
Кой би рискувал да остави следа в чантата ми?
И защо думата започва с „Ти…“, а не с „Внимавай“?
Сякаш не предупреждаваше.
Сякаш ме назоваваше.
Глава седемнайсета
Изписаха ме няколко дни по-късно.
Не беше тържествено. Не беше радостно. Беше като освобождаване от една клетка, за да влезеш в друга.
Иво ме чакаше пред входа. Очите му бяха подпухнали. Когато ме видя, се разплака без звук и ме прегърна така, сякаш ако ме пусне, ще изчезна.
„Жива си“, прошепна.
„Да“, казах. „И няма да им позволя да ни вземат.“
Ана стоеше до него. Погледът ѝ беше бдителен, остър.
„Не се прибирай у дома“, каза тя веднага.
„Знам“, казах.
„Виктор?“ попита Иво тихо.
„Виктор е част от това“, казах. Гласът ми не трепереше. Това ме изненада.
Иво пребледня.
„Не може“, прошепна.
„Може“, каза Ана. „И ще го докажем.“
Точно тогава видях Виктор.
Стоеше до колата, с ръце в джобовете, сякаш е дошъл да ме вземе на разходка. Усмихваше се.
Калоян беше до него, по-назад, като сянка.
Виктор тръгна към нас.
„Елена“, каза сладко. „Ето те. Най-после.“
Аз не отстъпих.
Ана пристъпи напред.
„От този момент, всяка комуникация с Елена минава през мен“, каза тя.
Виктор се засмя.
„А ти коя си?“ попита.
„Ана“, каза тя. „Адвокат.“
Усмивката на Виктор се разклати.
„Елена, какво правиш?“ попита. „Ти си още слаба. Те ти пълнят главата.“
Аз го погледнах право в очите.
„Не“, казах. „Ти я изпразни. Сега я пълня аз.“
Калоян се приближи и се усмихна.
„Елена, нека не правим сцени“, каза. „Има много хора.“
„Именно“, казах. „Нека има хора.“
Виктор стисна зъби.
„Майка ти…“, започна той.
„Не я използвай“, прекъснах го. „Вече не работи.“
Виктор ме погледна с ненавист за миг, после се върна към усмивката си.
„Добре“, каза. „Ще говорим вкъщи.“
„Няма да има вкъщи“, каза Ана. „Ще има съд.“
Виктор пребледня.
После се обърна рязко и тръгна към колата.
Калоян ме погледна за секунда и в очите му видях обещание.
Не добро.
После се качиха и тръгнаха.
Иво ме хвана за ръката.
„Къде ще отидем?“ попита.
Ана погледна наоколо.
„На място, където не могат да влязат с пари“, каза.
„Такова място има ли?“ прошепнах.
Ана се усмихна.
„Ще си го направим“, каза.
Докато вървяхме, телефонът ми вибрира.
Непознат номер.
Този път вдигнах.
От другата страна имаше мълчание.
После глас.
Тих.
Дълбок.
„Ти…“, каза гласът.
И затвори.
Студ премина през мен.
Думата от бележката оживя.
И аз разбрах, че играта вече не е само в болницата.
Тя беше навсякъде.
Глава осемнайсета
Първите дни след изписването живях като човек, който очаква удар.
Ана уреди да бъда на защитено място, без адрес, който лесно да се намери. Иво беше с мен. Ралица дойде на третия ден, плачеща, със стиснати ръце.
„Елена“, каза и ме прегърна. „Прости ми.“
„За какво?“ попитах, макар да знаех.
„За мълчанието“, прошепна. „Виктор каза, че… че ако говоря, ще ми вземат жилището. А аз имам кредит. Аз… аз съм глупава.“
„Не си глупава“, казах. „Уплашена си.“
Ралица поклати глава.
„Аз не знаех, че той е такъв“, каза. „Не исках да вярвам.“
Ана седна срещу нея.
„Разкажете всичко“, каза.
И майка ми започна.
Разказа как Виктор идвал при нея, носел листове, говорил за банката, за просрочието, за съдебно дело, което щяло да започне, ако не се плати веднага.
Разказа как предложил „помощ“, но с условие.
Да не идва в болницата.
Да не настоява да ме вижда.
Да не пита.
Да мълчи.
„И аз мълчах“, прошепна тя. „Защото се страхувах да не остана на улицата.“
Иво стисна юмруци.
„Аз също бях на ръба“, каза. „Банката ме натиска. Жилищният кредит… Мислех, че ще се справя, че ще работя, че ще уча. А после…“
Погледна ме с вина.
„После Виктор ми каза, че ако не се намесвам, ще помогне“, каза Иво. „И аз… аз се поколебах.“
„Това е нормално“, каза Ана. „Те работят с колебанието. Срамът им е гориво.“
Ралица изведнъж ме погледна, сякаш си спомня нещо.
„Елена“, прошепна. „Имаше една жена. В болницата…“
Сърцето ми подскочи.
„Дора“, казах.
Ралица пребледня.
„Не знам името“, каза. „Но я видях една нощ. Беше до стаята ти. Говореше с една сестра. После ме видя и ми направи знак да не се приближавам. Аз… аз се уплаших и се скрих.“
Ана се наведе.
„Опишете я“, каза.
Ралица описва Дора почти точно.
„Тази жена ви е пазила“, каза Ана. „Значи не сме сами.“
Точно тогава телефонът на Иво звънна.
Той вдигна, слуша няколко секунди и лицето му пребледня.
„Какво?“ попита. „Не… аз…“
Затвори.
„Какво стана?“ попитах.
Иво преглътна.
„От университета“, каза. „Казаха, че има сигнал срещу мен. Че съм взел изпит по нечестен начин. Че ще има проверка.“
Ралица ахна.
Ана остана спокойна, но очите ѝ станаха твърди.
„Започнаха да натискат там, където боли“, каза.
Аз затворих очи и поех въздух.
„Няма да мълчим“, казах.
Ана кимна.
„Добре“, каза. „Първо ще ударим с документи. После с хора. После със съд.“
„А Стефан?“ попитах.
Ана се усмихна хладно.
„Имам слабост към хора, които мислят, че парите са броня“, каза. „Бронята се пука, когато намериш шева.“
„Къде е шевът?“ прошепнах.
Ана погледна бележката, която държах в ръка.
„Ти…“, прочете.
После ме погледна.
„Шевът си ти“, каза.
И за първи път от събуждането ми, вместо страх почувствах нещо друго.
Надежда.
Но надеждата беше опасна.
Защото когато човек започне да вярва, че може да победи, той става най-уязвим.
И те щяха да го усетят.
Глава деветнайсета
Няколко дни по-късно Ана ме заведе на среща.
„Ще видиш човек“, каза. „Човек, който може да ни даде достъп до документи, които иначе ще се крият.“
„Кой?“ попитах.
„Мила“, каза Ана.
„Жена?“
„Да“, отвърна тя. „Учи медицина. И работи в болницата, където беше.“
Сърцето ми се сви.
„Защо ще ни помогне?“ попитах.
Ана ме погледна.
„Защото е видяла нещо“, каза.
Срещнахме се с Мила на тихо място, където хората минават, но не слушат.
Мила беше млада, с уморени очи, които изглеждаха по-възрастни от лицето ѝ.
„Елена“, каза тихо. „Аз бях в отделението онази нощ…“
„Коя нощ?“ попитах.
Мила преглътна.
„Нощта, когато те докараха“, каза. „Тогава имаше натиск. Дойдоха хора. Не бяха лекари. Бяха… делови.“
„Стефан?“ прошепнах.
Мила кимна.
„Не го знаех по име тогава“, каза. „Но после го видях на снимка. Той говореше с лекар. И с една сестра. Дадоха им плик.“
Ана се наведе.
„Имаш ли доказателство?“ попита.
Мила извади телефон.
„Имам снимка“, каза. „Не на плика. Но на разговора. Не трябваше да снимам, но… нещо в мен каза, че това е грешно.“
Показа снимката.
Не беше идеална, но ясно се виждаше лице.
Стефан.
До него Калоян.
И един лекар, който се усмихваше.
В гърдите ми се надигна гняв.
„Те са купили тишината“, прошепнах.
„Да“, каза Мила. „И още нещо. В нощните дневници… има пропуски. Някой е изтрил записи. Но аз видях едно име, което не би трябвало да е там.“
„Какво име?“ попита Ана.
Мила се поколеба.
„Виктор“, каза тихо. „Беше записан като посетител. В час, когато никой не трябва да влиза.“
Светът се завъртя за миг.
„Той е бил там“, прошепнах. „Докато съм била…“
Не можах да довърша.
Ана стисна ръката ми.
„Това е важно“, каза.
Мила продължи.
„Има и шкаф в една стая за архиви“, каза. „Заключен. Казаха, че е за стари документи. Но аз видях как Калоян взема ключа от сестринската стая.“
Дора беше говорила за шкаф. За ключ, който не е ключ.
Погледнах Ана.
„Това е“, прошепнах.
Ана кимна.
„Ще го отворим“, каза.
„Как?“ попитах.
Тя се усмихна.
„Със закон“, каза. „И ако законът закъснее, със смелост. Но без глупости.“
Мила ме погледна.
„Елена“, каза тихо. „Онази жена, която идваше при теб…“
„Дора“, казах.
„Аз я видях“, прошепна Мила. „Не беше халюцинация. Беше истинска. И тя не беше персонал. Тя се движеше като човек, който знае къде не гледат.“
„Тя е причината да съм тук“, казах.
Мила кимна.
„Тогава пази я“, прошепна. „Защото ако те се усетят, че има свидетел, ще се опитат да го изтрият.“
Тези думи ме удариха.
Дора беше като нишка, която държи всичко.
И ако нишката се скъса…
В този момент телефонът ми вибрира.
Съобщение.
„Ти си следващата.“
Погледнах Ана. Показах ѝ.
Тя не се стресна. Само се усмихна хладно.
„Добре“, каза. „Значи ги боли. Значи сме близо.“
А аз се опитах да повярвам.
Но в стомаха ми се сви страх.
Защото знаех, че когато човек като Стефан започне да губи, той не плаща повече.
Той взема.
Глава двайсета
Съдебното дело започна като лавина.
Първо беше жалбата за ограничаване на посетителите. После искане за проверка на дневниците. После сигнал за натиск и опит за принуда към подпис.
Виктор се опита да се представи като загрижен съпруг.
Калоян се опита да се представи като приятел.
Стефан се опита да се представи като човек, който няма нищо общо.
Но Ана не беше човек, който приема маски.
Тя подреди фактите като остри камъни.
Снимката на Мила.
Дневникът с името на Виктор.
Съобщенията.
Червената папка.
И най-важното, моето свидетелство.
Когато застанах и започнах да говоря, коленете ми трепереха.
Но гласът ми беше ясен.
Разказах за комата, за тишината, за забраната, за папките, за натиска.
Разказах за „в двадесет и три часа“.
Съдията ме гледаше внимателно.
Виктор ме гледаше с омраза, която не се криеше.
Калоян се усмихваше, но усмивката му беше напрегната.
Стефан седеше спокойно, като човек, който вярва, че съдът е просто сцена.
После Ана извика Дора.
И тогава напрежението се промени.
Дора влезе в залата без страх. Беше облечена просто. Косата ѝ прибрана. Очите ѝ твърди.
„Име?“ попита съдията.
„Дора“, каза тя.
„Професия?“
Дора се усмихна леко.
„Чистя след хора, които оставят мръсотия“, каза.
В залата се чу тих смях, но Ана вдигна ръка и тишината се върна.
„Разкажете какво знаете“, каза Ана.
Дора разказа.
За сградите на Стефан.
За пликовете.
За натиска върху хората.
За човек, който не се е събудил, защото е мълчал.
За това как е влизала в болницата.
„Как влизахте?“ попита адвокатът на Стефан, с подигравка.
Дора го погледна.
„Когато човек чисти години наред“, каза, „той научава всички врати. И кои са заключени само на думи.“
Съдията я гледаше сериозно.
Адвокатът на Стефан опита да я унижи, да я изкара лъжкиня.
Но Дора не се счупи.
Тя не беше дошла да се хареса.
Тя беше дошла да приключи.
Когато излязохме от залата, Ана ме хвана за ръката.
„Добре се справи“, каза.
Иво беше до мен, блед, но горд.
„Стефан ме погледна“, прошепна той. „Като… като че ли ще ме смачка.“
„Нека гледа“, каза Ана. „Гледането не е действие. Действието вече не е само негово.“
В този момент Дора се приближи.
„Внимавайте тази нощ“, прошепна. „Когато губят в залата, те печелят на улицата.“
„Ще имаме защита“, каза Ана.
Дора поклати глава.
„Защитата е лист хартия“, каза. „А те имат ръце.“
Погледнах я.
„Дора“, казах. „Ако те… ако те опитат…“
„Не мислете за това“, прекъсна ме тя. „Мислете за края. За добрия край. И го направете истински.“
Тръгнахме.
Но в гърдите ми не беше спокойствие.
Беше предчувствие.
Тази нощ нямаше да е като другите.
Глава двайсет и първа
Събудих се от звук.
Не беше силен. Беше тих. Като стъпка по килим.
Отворих очи и за миг не разбрах къде съм.
После споменът за делото ме удари.
И за предупреждението на Дора.
Погледнах към вратата.
Тя беше леко открехната.
Сърцето ми спря.
Не бях оставяла така.
Станах бавно, тихо, и се приближих.
В коридора беше тъмно.
И тогава видях сянка.
Висока. Мъжка.
Сянката се обърна към мен.
И светлината от далечната лампа освети лице.
Калоян.
Той се усмихна.
„Елена“, прошепна. „Не спиш ли?“
Гласът му беше мек, но в него имаше нож.
„Как влезе?“ прошепнах.
„Вратите се отварят“, каза.
В този миг зад него се появи още една сянка.
Виктор.
Очите му бяха тъмни.
„Елена“, каза тихо. „Стига.“
Отстъпих назад.
„Не“, прошепнах.
Виктор направи крачка.
„Ти ще унищожиш всичко“, каза. „Ще унищожиш мен. Майка ти. Иво. Всички.“
„Ти ги унищожаваш“, казах.
Калоян се засмя тихо.
„Тя още се прави на морална“, каза.
Виктор ме гледаше като човек, който е решил.
„Дай телефона“, каза.
„Няма“, казах и се опитах да се обърна към стаята, към Иво, към Ана, към помощ.
Но Калоян се хвърли напред и хвана ръката ми.
Болката ме прониза.
„Спокойно“, прошепна той в ухото ми. „Само ще поговорим. Трийсет минути. Нали така ти харесва?“
Точно тогава от другата страна на коридора се чу звук.
Стъпки. Бързи.
„Пусни я“, прозвуча глас.
Дора.
Тя стоеше там, с нещо в ръката. Не видях какво, но видях решителност.
Калоян се стресна.
„Ти?“ изсъска. „Какво правиш тук?“
„Чистя“, каза Дора. „И тази нощ ще изчистя и вас.“
Виктор пребледня.
„Дора…“, започна Калоян, но тя не му даде време.
С едно движение Дора включи светлината.
Коридорът се заля с бяло.
И в този бял свят, лицата им изглеждаха грозни.
„Иво! Ана!“ извика Дора.
От стаята се чу шум.
Иво изскочи, сънен, но веднага напрегнат.
Ана излезе след него, с телефон в ръка.
„Какво става?“ попита тя рязко.
Калоян пусна ръката ми и отстъпи назад.
Виктор направи крачка, но Ана вдигна телефона.
„Записвам“, каза спокойно.
Виктор замръзна.
Калоян се опита да се усмихне.
„Ние просто…“, започна той.
„Вие просто нахлувате“, каза Ана. „И това е престъпление.“
Дора ме хвана за рамото.
„Елена, дишай“, прошепна.
Аз поех въздух.
И тогава видях нещо, което никога няма да забравя.
Виктор ме погледна.
И в този поглед нямаше любов.
Имаше празнота.
Празнота, която е по-страшна от омразата.
Защото омразата поне признава, че има чувства.
Празнотата признава само собствен интерес.
Калоян дръпна Виктор.
„Тръгваме“, прошепна.
И двамата изчезнаха в тъмното на входа.
Ана веднага набра номер.
„Полиция“, каза кратко. „Нахлуване. Заплаха.“
Дора седна на стола до мен, както в болницата.
И за миг всичко се върна.
Двадесет и три часа.
Трийсет минути.
Само че този път не бях в легло.
Бях на крака.
И те не ме бяха пречупили.
Дора ме погледна.
„Виждаш ли?“ прошепна. „Когато светлината се включи, те не са толкова силни.“
Аз кимнах, със сълзи в очите.
„Благодаря“, прошепнах.
Дора се усмихна тъжно.
„Не ми благодари още“, каза. „Още не сме свършили.“
И аз разбрах.
Истинската война не беше в залата.
Тя беше в това да оцелееш, докато истината се превърне в решение.
И да не се изгубиш по пътя.