„Ще доведеш ли булка за Нова година?“ – Валерия Ивановна се намръщи. Тя не искаше синът ѝ, Льоня, да се жени толкова рано, и то за някаква провинциалистка. С Таня не беше запозната и не планираше да се запознава. Но не искаше да казва това на сина си. Валерия Ивановна беше хитра жена и знаеше, че ако настоява, няма да постигне нищо. Тя искаше да направи така, че Льоня сам да се откаже от идеята за женитба. И ако за това се налагаше да изтърпи момичето му на новогодишната трапеза, нека бъде така.
„Таня много се притеснява, затова би искала да се запознае с теб предварително“ – усмихна се синът на Валерия Ивановна.
„Да? Е, добре.“
„Благодаря ти, мамо! Ти си най-добрата!“ – Льоня целуна майка си и изтича да се обади на Танюша.
„Мама се съгласи да ни приеме. Сигурен съм, че ще ѝ харесаш, но, както се казва, посрещат по дрехите, така че се облечи хубаво. Впрочем, сигурен съм, че ти сама знаеш всичко това. Ти си идеална!“
Татяна мълчаливо слушаше и кимаше. Тя беше обикновено момиче, без влечение към изкуствената красота. Грижеше се за себе си, подчертавайки естествената красота на дългата си гъста коса и порцеланова кожа. Но заради разположението на бъдещата си свекърва Таня изпълни всичко, за което я помоли Льоня. Дори отиде на гримьор, който нанесе на нежното ѝ лице такъв слой червило, че, виждайки се в огледалото, Танюша едва не се разплака.
„Избършете го…“ – промълви тя и отиде на запознанството така, както си беше.
Валерия Ивановна предварително подготви масата, за да посрещне гостите. Тя реши, че щом синът ѝ ще доведе момиче, то и тя може да покани своята приятелка с дъщеря ѝ. Вера беше добро момиче и според Валерия Ивановна, идеално подхождаше на сина ѝ. Освен това тя знаеше, че по-рано Льоня заглеждаше Верочка.
Вера имаше големи очи, дълги, стройни крака и престижно образование. Валерия Ивановна не се съмняваше, че на фона на Вера, която за четири години обучение в друг град беше станала още по-красива, всяка Таня ще померкне.
Тя се обади на Наталия Борисовна и ги покани с дъщеря ѝ на гости.
„Елате с Вера, отдавна не сме се виждали. Точно Льонечка ще дойде, поне децата да пообщуват…“ – заговорнически каза тя. Наталия Борисовна разбра, че поканата не е получена случайно.
Приятелките често обсъждаха колко хубаво би било да се сродият. Те не се отказваха от надеждата, че децата им ще се влюбят един в друг и ще създадат семейство.
Разбира се, Таня не подозираше уловка, когато отиваше при бъдещата си свекърва. Тя купи торта и цветя и с трепереща ръка натисна звънеца.
Вратата отвори Льоня. Той беше не по-малко развълнуван от годеницата си.
„Здравей… толкова се радвам да те видя!“ – той прегърна Таня и страхът ѝ изчезна. Но за кратко. – „Слушай, тук има нещо… майка е поканила още гости. Не ме предупреди за това, прости.“
Татяна се намръщи, но нямаше накъде. Тя сложи усмивка и отиде да се запознае.
„А това сме ние четиримата на море. Тогава Льонечка те учеше да плуваш, помниш ли?“ – Валерия Ивановна гугукаше пред непознатото момиче, разлиствайки семейния албум. Татяна дори застина на прага на стаята, не желаейки да наруши идилията. – „А после вие двамата ходихте на дискотека. Ние с Наташка тогава страшно се тревожехме за вас, но нищо, помня как Льоня тогава ми призна, че е влюбен в теб!“
„Мамо, Таня дойде“ – прекъсна гугукането Льоня.
Жените се обърнаха, оценявайки Татяна.
„Здравейте… това е за вас“ – тя подаде букета.
„Здравейте. Благодаря. Льоня, донеси, моля те, ваза. А вие, Татяна, минете. Седнете на масата.“
Обстановката във всекидневната не беше най-спокойна. Таня чувстваше, как я сканират с погледи.
„Лельо Лера, нека догледаме албума после. Прекрасно беше времето, но то отдавна мина“ – внезапно каза Вера, ставайки от дивана. Таня с интерес погледна момичето. Тя беше облечена стилно, скъпо и с вкус. За разлика от Танюша, яркият грим ѝ отиваше, въпреки че естествената ѝ красота не се виждаше зад него.
Всички черти на лицето ѝ бяха „нарисувани“, а шоколадовият тен посред зима най-вероятно беше толкова „фалшив“, колкото и татуировките на веждите ѝ. Впрочем, Таня отбеляза, че Вера, общо взето, изглеждаше съвсем органично в такъв кукленски образ и приличаше на модел от лъскаво списание. Пълна противоположност на Таня – руска красавица, за които казват „кръв с мляко“.
Момичетата седнаха една срещу друга, Наталия Борисовна седна на дивана вдясно от Таня, а отляво от нея Валерия Ивановна премести стола, казвайки, че е нестабилен. Така се получи, че свободното място остана точно до Вера.
„Льонечка, защо стоиш? Сядай…“
„Аз всъщност исках да седна с Таня.“
„С Таня? Вие двамата не сте ли се нагледали един на друг още?“
„Не.“
„Нека аз да се преместя“ – Вера стана и отиде до Таня. – „Седни на моето място. А аз ще седна с мама.“ Татяна дружелюбно се усмихна и се премести, а на Валерия Ивановна ѝ остана само да мрънка.
„Е, Таня… разкажете за себе си. Къде учите, какво планирате да работите, защо решихте да се преместите в големия град от предградията…“
„Аз уча за биолог. Тук дойдох изключително заради ученето.“
„Да? А после, обратно в селото?“
„Мамо? Таня изобщо не живее в село.“
„Какво ще стане после, не мога да ви кажа със сигурност сега. Живея за момента и не планирам за бъдещето“ – тихо каза Таня. Неотдавна баща ѝ почина внезапно. Той планираше толкова много неща… но не успя. След тази трагедия Таня твърдо разбра, че не трябва да се планира предварително. Трябва да се наслаждава на момента и да цени всеки миг.
„Удивително е да чуеш такова нещо от момиче. Предполагах, че съвременният темп на живот не е за такива „земни натури“.“
„Не виждам нищо лошо в това да си на земята. Земята ни храни, а да витаеш в облаците може да бъде много рисковано. Падането от небето е твърде болезнено.“
Татяна каза това без злонамереност, но Валерия Ивановна се покри с петна от негодувание, че тази девойка ѝ отговори по такъв начин.
„Мислене на човек „от ралото““ – промърмори Валерия Ивановна.
„А може ли салата?“ – обади се Вера.
„Да, разбира се“ – Валерия Ивановна се опомни. – „Опитай тази. Помня, че не ядеш нар, затова не ти предлагам моята коронна салата „нарова гривна“. Чели ли сте Куприн, Татяна?“
„Да. Чела съм. И улавям връзката с името на разказа на Александър Иванович. Нещо повече, Куприн е един от любимите ми писатели от Сребърния век.“
„Тогава знаете до какво доведоха чувствата на бедния чиновник, който се осмели да обича княгиня.“
Татяна изненадано погледна Валерия Ивановна. Тя, разбира се, разбра накъде клони, изчерви се и замълча.
„Мамо, това е просто разказ, написан отдавна. Защо всичко това?“
„Защото има народна мъдрост: дори за кокошка, но на своя улица. Трябва да избираш себе си по себе си, равен. Яжте салата, Танюша. Аз се старах за вас.“
Таня, макар и да не искаше да яде нищо след такива думи, но от приличие сложи малко салата в устата си. Попадна ѝ огромен парче чесън. Вечерта беше окончателно развалена.
Наложи ѝ се да прекара останалото време със затворена уста, а Валерия Ивановна сякаш забрави за нейното съществуване, отново и отново прехвърляйки фокуса на вниманието си върху Вера.
Таня разбра, че Верочка е завършила блестящо университета и вече е устроила на „много добра и високоплатена длъжност, че офисът на Вера е много красив, с панорамни прозорци и прекрасна гледка, а самата Вера си търси апартамент близо до апартамента на Льоня“.
„Мамо, а чай ще пием ли?“ – не издържа Льоня.
„Разбира се. Ще отида да сложа чайника. А Таня ще ми помогне да нарежем тортата.“
Татяна кимна. Тя се страхуваше да отвори устата си след чесъна в салатата и мълчаливо отиде в кухнята.
След тях по някаква причина отиде и Наталия Борисовна. Явно не ѝ се седеше на масата, а може би реши да остави дъщеря си насаме с Льоня.
Всичко това много не се харесваше на Таня. Но на гости предпочиташе да се държи прилично. Затова бързо наряза тортата и, разложила я по чиниите, я занесе в стаята. За изненада на масата седеше само Вера.
„А къде е Льоня?“ – попита Татяна.
„Не знам… отиде някъде.“
„Момичета, щом тук имаме мини-моминско парти, предлагам да обсъдим менюто за Нова година. И двете ще трябва да приготвите по една салата за новогодишната трапеза.“
„А какво, ще празнуваме заедно, с Вера?“ – изненада се Таня. Вера беше не по-малко изненадана, но замълча.
„Е, да. А какво, вие против ли сте, Татяна?“
„Аз не знам.“
„Е, щом се каните да посрещате Нова година в моя дом, аз решавам кого да поканя.“
„Лельо Лера, аз всъщност не обичам да готвя.“
„Нищо, ще приготвим. Каква салата трябва, Лера?“ – попита Наталия Борисовна.
„Херинга под шуба. А ти, Таня, приготви Оливие. Да видим откъде ти растат ръцете.“
Татяна от тези думи едва не изпусна чинийката с тортата. За щастие, успя да я задържи и не се опозори пред потенциалната свекърва.
Льоня се върна на масата, когато чаят беше готов.
„Спешно обаждане, прости“ – той се оправда пред Таня. – „Яж тортата и ще те закарам. Вероятно си уморена.“
„Да…“ – промълви Таня. Беше ѝ некомфортно и много искаше да си измие зъбите. За щастие, тортата беше украсена с мента и успя да сдъвче листенце, за да освежи поне малко дъха си. Въпреки това не целуна Льоня тази вечер.
„Ти се обиди, нали?“
„Не. Всичко е наред. До утре“ – усмихна се тя и избяга вкъщи.
Льоня не се върна при майка си, въпреки че тя много го чакаше. Той разбра, че тя е намислила да го сближи с Вера, но не искаше да говори с майка си по тази тема пред Вера. Затова отиде при нея на следващия ден и тогава вече се състоя неприятен разговор.
„Искаш или не, аз избрах Таня“ – заяви той на майка си.
„Но, миличък…“
„Надявам се, че на Нова година, когато ѝ направя предложение, ти ще се усмихваш мълчаливо.“
Валерия Ивановна застина. Тя не очакваше, че синът ѝ ще бъде толкова настоятелен в желанието си. Трябваше да предприеме нещо, но нищо не ѝ идваше наум.
И тогава тя реши да използва последния си шанс да опетни честта на Таня пред сина си. Тя ѝ поръча цветя, знаейки, че Льоня е много ревнив.
Нова глава: Заговорът се задълбочава
С наближаването на новогодишната нощ напрежението в дома на Валерия Ивановна растеше като задушаваща мъгла. Неуспешният ѝ опит да саботира връзката на Льоня и Таня само беше засилил решимостта на младите. Валерия Ивановна, жена с несломим дух и твърдо убеждение в собствената си правота, не можеше да приеме поражението. Тя се чувстваше измамена, унизена, а най-вече – пренебрегната от собствения си син. Нейният свят, изграден върху контрол и предвидимост, започваше да се руши.
В дните след злополучната вечеря Валерия Ивановна се беше изолирала, потънала в собствените си мисли. Телефонът ѝ мълчеше, нито Наталия Борисовна, нито Вера се бяха обадили. Чувството за изолация само подхранваше нейния гняв и решимост да си върне контрола. Тя беше решена да докаже на Льоня, че Таня не е достойна за него, че той греши, че бъдещето му е застрашено с такава жена до него.
Междувременно, Льоня и Таня се наслаждаваха на новооткритата си близост. Предложението за брак беше вляло нова енергия във връзката им. Те прекарваха вечери, планирайки бъдещето си, мечтаейки за общ дом, за деца. Таня, със своята земна мъдрост и непоколебима доброта, успяваше да успокои страховете на Льоня, породени от майка му. Тя го уверяваше, че любовта им е по-силна от всякакви пречки.
Една вечер, докато вечеряха в малък, уютен ресторант в покрайнините на Москва, където Льоня работеше като успешен финансов анализатор, той заговори за майка си.
„Не мога да повярвам, че мама направи това, Таня. Никога не съм я виждал толкова зла.“
Таня взе ръката му и я стисна нежно. „Льоня, майка ти те обича. Просто е уплашена. Уплашена е, че ще те загуби. Може би смята, че аз не съм достатъчно добра за теб, че няма да се впиша в нейния свят.“
„Но ти си всичко, което някога съм искал. Ти си истинска, неподправена. А тя… тя винаги е преследвала някакви нереални идеали.“
„Всички сме хора, Льоня. Правим грешки. Важното е да се учим от тях.“
Льоня я погледна с възхищение. „Ти си толкова мъдра, Таня. Понякога си мисля, че си дошла от друг свят.“
Таня се засмя. „Просто съм живяла живот, който ме е научил на много неща. Смъртта на баща ми… тя ме промени. Накара ме да разбера колко крехък е животът и колко е важно да цениш всеки миг, всеки човек, който обичаш.“
Докато те споделяха своите надежди и мечти, Валерия Ивановна вече беше разработила нов план. Нейният ум, остър и проницателен, работеше на пълни обороти. Тя се беше сетила за стар семеен приятел, Борис, влиятелен бизнесмен, с когото имаха общи интереси и взаимно уважение. Борис имаше дъщеря на име Катя, която беше израснала с Льоня. Катя беше умна, амбициозна и преуспяваща адвокатка. Тя беше красива, но не по онзи бляскав начин на Вера, а с интелектуална, одухотворена красота. Валерия Ивановна знаеше, че Катя винаги е харесвала Льоня.
Тя се обади на Борис. „Борис, скъпи, отдавна не сме се чували. Как си? А Катя? Чух, че е станала блестяща адвокатка.“
Борис, чийто глас звучеше леко изненадан от внезапното обаждане, отговори: „Валерия Ивановна! Каква приятна изненада. Добре сме, благодаря. Катя наистина се справя отлично. Наскоро спечели голямо дело.“
„Прекрасно! Знаеш ли, мислех си, че отдавна не сме събирали децата. Льоня е в Москва, а и Катя сигурно е заета, но защо не организираме една вечеря? Просто да си припомним старите времена.“
Борис се замисли. „Звучи добре, Валерия Ивановна. Катя ще се зарадва да види Льоня. Кога да е?“
„На Нова година, Борис! Ще бъде чудесно да празнуваме заедно. Покани и други близки, да бъде голямо празненство. Имаме толкова неща да наваксаме.“
Валерия Ивановна преднамерено не спомена нищо за Таня. Тя искаше Льоня да се окаже в неудобна ситуация, да бъде принуден да избира. А Катя, с нейното интелигентно присъствие и изискан маниер, със сигурност щеше да засенчи „простата“ Таня.
Нова глава: Призраци от миналото
На 31 декември, домът на Валерия Ивановна беше осветен от хиляди лампички и изпълнен с празнична суматоха. Льоня беше нервен. Той знаеше, че майка му е намислила нещо. Когато Таня пристигна, облечена в елегантна, но проста синя рокля, която подчертаваше естествената ѝ красота, Льоня я прегърна силно.
„Не се тревожи – прошепна той. – Аз съм до теб.“
Таня кимна, но в очите ѝ се четеше лека тревога. Тя усещаше напрежението във въздуха.
Скоро след това пристигнаха Борис и Катя. Катя беше облечена в дизайнерски костюм, който подчертаваше нейната професионална осанка. Тя беше стройна, с интелигентни очи и излъчваше увереност. Когато видя Льоня, лицето ѝ светна.
„Льоня! Колко се радвам да те видя! Отдавна не сме се срещали.“ Катя го прегърна сърдечно, а Таня усети леко убождане в сърцето си.
Валерия Ивановна се появи с широка усмивка. „Деца, добре дошли! Толкова се радвам, че всички сме заедно тази вечер. Таня, това е Катя, дъщерята на Борис. Те с Льоня се познават от деца.“
Таня протегна ръка. „Приятно ми е, Катя.“
„И на мен, Таня. Чух много за теб“ – каза Катя, а в гласа ѝ се долавяше лека двусмисленост.
Вечерята започна с общи разговори, но скоро Валерия Ивановна започна да насочва темата към миналото на Льоня и Катя.
„Помните ли, деца, как играехте заедно като малки? Льоня винаги защитаваше Катя от по-големите момчета.“
„Да, и Льоня винаги ме учеше на шахмат. Беше много търпелив“ – добави Катя с усмивка.
Таня се чувстваше все по-излишна. Тя се опита да се включи в разговора, но думите ѝ сякаш увисваха във въздуха. Валерия Ивановна и Катя бяха изградили невидима стена около себе си, в която нямаше място за нея.
Льоня усети дискомфорта на Таня. Той се опита да промени темата, но Валерия Ивановна беше упорита.
„Льоня, разкажи на Катя за работата си. Тя е адвокат, може би ще намерите общи теми за разговор във финансите.“
Льоня погледна Таня, а после се обърна към Катя. „Аз съм финансов анализатор. Работя по доста интересни проекти в момента.“
Катя веднага се включи: „О, това е чудесно. Аз също се занимавам с корпоративно право, така че имаме доста допирни точки. Може би можем да обсъдим някои аспекти на…“
Таня се почувства като малко дете, присъстващо на разговор на възрастни. Тя беше биолог, а не финансов експерт или адвокат. Нейните интереси бяха свързани с природата, с живия свят, а не със сложните схеми на корпоративния свят.
Изведнъж Катя се обърна към Таня. „А вие, Таня, какво работите? Или все още учите?“
Въпросът прозвуча леко пренебрежително. Таня усети как бузите ѝ се зачервяват.
„Аз уча за биолог. И съм завършила бакалавърска степен. В момента пиша дипломна работа.“
Катя вдигна вежда. „Интересно. Биология. А какво ще правите с това? Ще изследвате буболечки?“
Льоня се намеси: „Таня е много умна. Тя се интересува от селско стопанство, от устойчиви решения. Нейната работа е много важна.“
Валерия Ивановна се усмихна ехидно. „Да, Льоня винаги е бил защитник на слабите.“
Таня стисна ръце под масата. Тя знаеше, че това е удар под кръста.
Вечерта продължи в същия дух. Катя се опитваше да привлече вниманието на Льоня, разказвайки истории от тяхното общо детство, споделяйки професионални успехи. Льоня се опитваше да включи Таня в разговора, но майка му и Катя го прекъсваха постоянно.
Нова глава: Бурята назрява
Наближаваше полунощ. Валерия Ивановна предложи да отидат във всекидневната, за да гледат новогодишната програма по телевизията и да вдигнат наздравица. Всички се преместиха, но Таня усети, че стомахът ѝ е свит на топка. Тя се чувстваше като чужденец в тази къща, като нежелан гост.
Когато бяха във всекидневната, Валерия Ивановна извади стар албум със снимки.
„Ах, колко хубави спомени! Това е Льоня като дете, а това е Катя. Вижте, колко сладки са били заедно!“
Льоня пребледня. Той разбра накъде бие майка му.
Катя се наведе над албума. „О, да, помня тази снимка. Тогава Льоня ме измъкна от калта, след като паднах.“
„Да, Льоня винаги е бил джентълмен“ – добави Валерия Ивановна. – „Винаги е бил отговорен и грижовен.“
В този момент Таня не издържа. Тя се изправи.
„Извинете, но мисля, че е време да си вървя.“
Льоня скочи. „Таня, не! Моля те, не си тръгвай.“
Валерия Ивановна се усмихна студено. „Какво е, Татяна? Вече не ви е интересно да слушате за истински истории, а не за измислени приказки?“
Гласът на Таня беше тих, но твърд. „Не ми е интересно да слушам как ме обиждате. И не ми е интересно да бъда част от вашите игри, Валерия Ивановна. Аз дойдох тук с добри намерения, но изглежда, че вие имате други планове.“
„Ах, значи вие сте тази, която има планове? Да се омъжи за сина ми, да се възползва от неговото положение…“
Льоня се намеси, гласът му беше разтреперан от гняв. „Мамо, спри! Как смееш да говориш така на Таня? Тя е моята бъдеща съпруга! И аз я обичам!“
Валерия Ивановна ахна. „Бъдеща съпруга? Ти наистина ли мислиш да се ожениш за нея, Льоня? За тази… провинциалистка? Тя не е от твоя свят! Тя не ти е равна! Погледни Катя! Тя е интелигентна, успешна, от нашето общество! Тя е истинска дама!“
„Аз не искам дама, мамо! Аз искам Таня! Тя е истинска, искрена, добра! А ти… ти си просто зла и манипулативна!“
Думите на Льоня удариха Валерия Ивановна като камшик. Лицето ѝ стана червено.
Борис се намеси. „Валерия Ивановна, Льоня, моля ви. Това е новогодишна вечер. Нека не разваляме празника.“
„Празник ли? Какъв празник, Борис? Синът ми се ожени за някаква неподходяща жена! Аз няма да го позволя!“
Катя, която до момента беше мълчала, се обади. „Льоня, може би трябва да помислиш по-добре. Майка ти е права. Ние сме от един и същи свят. Имаме общи интереси, общи разбирания. Ти и аз… ние сме създадени един за друг.“
Таня почувства, как сърцето ѝ се свива. Тя погледна Льоня, в очите ѝ имаше болка.
Льоня се обърна към Катя. „Катя, ти си добър човек. Но аз не те обичам. Аз обичам Таня. И никой няма да промени това.“
Той хвана Таня за ръка. „Хайде да си тръгваме, Таня. Няма какво да правим тук.“
„Не! Няма да позволиш тя да си тръгне, Льоня! Ти ще останеш тук! Ти ще останеш с нас!“ – извика Валерия Ивановна.
Льоня я погледна с тъга. „Мамо, ти ме принуждаваш да избирам. Аз избирам Таня.“
И двамата се отправиха към вратата. Валерия Ивановна избухна в сълзи.
„Льоня! Не ме оставяй! Аз съм твоя майка!“
Но Льоня не се обърна. Той знаеше, че трябва да постави граница.
Нова глава: Нова година, ново начало
Навън беше студено, но въздухът беше чист и свеж. Снежинките падаха леко, покривайки града с бял воал. Льоня и Таня вървяха мълчаливо по заснежените улици. Тишината беше нарушавана само от скърцането на снега под краката им.
„Съжалявам, Таня“ – прошепна Льоня. – „Никога не съм искал да те поставям в такава ситуация.“
„Не си ти виновен, Льоня. Майка ти е.“
„Тя… тя просто не може да приеме, че вече не съм малкото ѝ момче. Че имам свой живот, свои решения.“
„Знам. Не е лесно за никого да приеме промяната.“
Те вървяха, докато не стигнаха до колата на Льоня. Той отвори вратата за Таня, а после седна до нея.
„Къде искаш да отидем?“ – попита той.
Таня се замисли за момент. „Знаеш ли, Льоня… никога не съм празнувала Нова година в кола. Но може би това ще е най-добрата Нова година.“
Льоня се усмихна. „Аз също. Нека намерим някое тихо място. Далеч от всичко.“
Той запали двигателя и потегли. Пътуваха по празните улици на Москва, осветени от новогодишни светлини. Радиото свиреше тиха, празнична музика.
Стигнаха до висок хълм, от който се откриваше панорамна гледка към града. Льоня спря колата и двамата излязоха. Студеният въздух щипеше лицата им, но гледката беше спираща дъха. Хиляди светлини блестяха под тях, като разпръснати диаманти.
„Красиво е“ – прошепна Таня.
Льоня я прегърна през раменете. „Знаеш ли, Таня… тази вечер разбрах нещо. Разбрах, че ти си всичко, което ми е нужно. Ти си моят дом.“
Таня го погледна в очите. Те грееха от любов.
„И ти си моят дом, Льоня. Моето пристанище.“
Точно в този момент, часовникът на телефона на Льоня показа полунощ. Далеч в града се чуха празнични салюти.
Льоня се наведе и я целуна. Целувката беше дълга, нежна, изпълнена с обещания.
Когато се отдръпна, той извади от джоба си малка кадифена кутийка.
„Таня… ще се омъжиш ли за мен?“
Очите на Таня се разшириха. Тя не очакваше това. Сълзи на радост потекоха по бузите ѝ.
„Да! Да, Льоня! Хиляди пъти да!“
Тя го прегърна силно, а той я завъртя във въздуха. Чувстваха се като единствените хора на света.
След като се успокоиха, Льоня постави пръстена на пръста ѝ. Диамантът блестеше на светлината на луната.
„Знаеш ли…“ – каза Таня – „искам да се върнем. При майка ти.“
Льоня я погледна изненадано. „Какво? Защо?“
„Защото… защото тя е твоя майка. И въпреки всичко, тя те обича. Просто е объркана. Искам да имам добри отношения с нея. Искам да знае, че не съм ѝ враг.“
Льоня се усмихна. „Ти си невероятна, Таня. Наистина си невероятна.“
Те се върнаха в колата и поеха обратно към дома на Валерия Ивановна.
Нова глава: Изцеление и помирение
Когато Льоня и Таня пристигнаха пред дома на Валерия Ивановна, къщата беше притихнала. Светлините бяха угасени, с изключение на една малка лампа във всекидневната. Те се спогледаха, после Льоня натисна звънеца.
След няколко минути вратата се отвори и Валерия Ивановна се появи на прага. Лицето ѝ беше бледо, очите ѝ – подути от плач. Тя изглеждаше изморена и съсипана.
Когато видя Льоня и Таня, тя се стресна.
„Льоня? Таня? Какво правите тук?“ – гласът ѝ беше дрезгав.
„Мамо, дойдохме да те видим“ – каза Льоня, а в гласа му нямаше гняв, само загриженост.
Таня пристъпи напред. „Валерия Ивановна, искаме да говорим с вас.“
Валерия Ивановна ги погледна подозрително. Тя очакваше конфронтация, нови обвинения. Но в очите на Таня видя само състрадание.
„Влезте“ – промълви тя и им направи път.
Те влязоха във всекидневната. Атмосферата беше тежка, изпълнена с недоизказани думи и емоции. Валерия Ивановна седна на дивана, а Льоня и Таня застанаха пред нея.
„Мамо – започна Льоня, – знам, че е трудно. Знам, че не приемаш Таня. Но аз те моля… моля те да опиташ.“
Таня се наведе леко. „Валерия Ивановна, разбирам, че сте притеснена за Льоня. И аз бих била, ако бях на ваше място. Но аз наистина го обичам. И искам да бъда част от вашето семейство. Не искам да имаме лоши отношения.“
Валерия Ивановна ги гледаше мълчаливо. Тя виждаше искреност в очите на Таня, чуваше състрадание в гласа ѝ. За момент се замисли за всичко, което беше направила. За лъжите, за манипулациите, за болката, която беше причинила. Срам я обзе.
„Аз… аз съжалявам“ – прошепна тя, а сълзи отново потекоха по бузите ѝ. – „Аз просто… просто бях уплашена. Уплашена, че ще те загубя, Льоня. Уплашена, че ще те отнемат от мен.“
Льоня се приближи и я прегърна. „Мамо, никога няма да те загубиш. Ти си моята майка. Винаги ще бъдеш.“
Таня се приближи и сложи ръка на рамото на Валерия Ивановна. „Никой няма да ви отнеме Льоня. Аз искам да бъда ваша дъщеря. Ако ми позволите.“
Валерия Ивановна погледна Таня. В очите на младото момиче тя видя не само доброта, но и сила. Сила, която тя самата притежаваше, но която беше забулила с гордост и страх.
„Аз… аз не знам какво да кажа“ – промълви Валерия Ивановна.
„Не е нужно да казвате нищо сега“ – каза Таня. – „Просто ни дайте шанс. Дайте ни шанс да изградим добри отношения.“
Льоня извади кутийката с пръстена от джоба си. „Мамо, аз предложих брак на Таня. Тя се съгласи.“
Валерия Ивановна погледна пръстена на пръста на Таня, а после се върна към лицата им. Тя видя щастието, любовта, надеждата. И за пръв път от много време насам, тя почувства нещо, което не беше гняв или страх, а топлота.
„Поздравления, деца“ – промълви тя. – „Нека бъде щастливо.“
Таня се усмихна. „Благодаря ви, Валерия Ивановна. А сега… нека посрещнем Нова година заедно.“
Валерия Ивановна кимна. Тя стана и отиде в кухнята, за да сложи чайника. Льоня и Таня се спогледаха. Усмихнаха се. Знаеха, че пътят към пълното помирение ще бъде дълъг, но бяха готови да го извървят заедно.
Докато пиеха чай и ядяха тортата, която Таня беше донесла, Валерия Ивановна започна да разказва истории от детството на Льоня, но този път без скрити намерения, без опити да ги манипулира. Просто споделяше спомени. И Таня слушаше с интерес, задавайки въпроси, смеейки се.
Тази новогодишна нощ не беше изпълнена с блясък и пищни празненства, а с изцеление и надежда. Тя беше началото на едно ново семейство, изградено върху любов, разбиране и прошка. И Валерия Ивановна, макар и бавно, започна да приема, че най-големият ѝ подарък не е контролът, а възможността да обича и да бъде обичана, дори и това да означава да се откаже от някои от своите стари убеждения. Тя започна да разбира, че истинското щастие не е в това да контролираш живота на децата си, а да ги подкрепяш в техния собствен път, дори и да е различен от този, който си си представяла. И може би, само може би, Таня щеше да стане дъщерята, за която винаги е мечтала, но никога не е признавала.
Нова глава: Първите стъпки към бъдещето
След новогодишната нощ, отношенията между Валерия Ивановна и Таня започнаха бавно, но сигурно да се променят. Валерия Ивановна вече не избягваше Таня, нито пък се опитваше да я унижава. Тя все още имаше своите резерви, но вече не бяха толкова очевидни.
Льоня беше щастлив. Той виждаше как Таня, със своята търпеливост и доброта, променя майка му. Таня често ходеше на гости на Валерия Ивановна, помагаше ѝ с домакинските задължения, разговаряха за ежедневието. Валерия Ивановна дори започна да се интересува от биологията на Таня, задаваше въпроси за нейните изследвания и дипломна работа.
Един ден, докато Таня помагаше на Валерия Ивановна да приготвят вечеря, Валерия Ивановна я попита: „Таня, ти каза, че се интересуваш от устойчиво селско стопанство, нали?“
Таня кимна. „Да, много. Вярвам, че това е бъдещето. Трябва да се грижим за земята, да произвеждаме храна по начин, който не изчерпва ресурсите.“
Валерия Ивановна се замисли. „Моят баща имаше голяма ферма в един малък град на име Елабуга, близо до река Кама. Отдавна е изоставена. Той винаги е мечтал да я превърне в модерно, устойчиво стопанство. Но така и не успя.“
Очите на Таня светнаха. „Наистина ли? Това е невероятно! Може ли да отидем да я видим някой ден?“
Валерия Ивановна се усмихна леко. „Разбира се. Може би дори ще ти хареса идеята да я съживиш.“
Това беше повратна точка. За пръв път Валерия Ивановна показваше, че се доверява на Таня, че цени нейните знания и страсти.
Нова глава: Мечтата за Елабуга
Пътуването до Елабуга беше дълго, но изпълнено с очакване. Валерия Ивановна, Льоня и Таня пътуваха заедно. По пътя Валерия Ивановна разказваше истории за детството си в Елабуга, за дядото на Льоня, за неговата ферма. Таня слушаше с интерес, задаваше въпроси, представяше си мястото.
Когато пристигнаха, гледката беше малко разочароваща. Фермата беше стара, изоставена, с порутени сгради и обрасли полета. Но Таня видя потенциал. Тя видя плодородна земя, възможност да приложи своите знания, да осъществи мечтата си.
„О, Валерия Ивановна, това е… това е прекрасно!“ – каза Таня с ентусиазъм. – „Има толкова много работа, но… това е възможно! Можем да го превърнем в нещо невероятно!“
Льоня беше изненадан от ентусиазма ѝ. „Наистина ли мислиш така, Таня? Изглежда доста занемарено.“
„Занемарено е, но има основа! Има земя, има вода, има история! Това е всичко, от което се нуждаем, за да започнем!“
Валерия Ивановна погледна Таня с ново уважение. Тя виждаше не просто едно момиче, а жена с визия, с решителност.
„Аз… аз ще ви подкрепя“ – каза Валерия Ивановна. – „Аз ще ви помогна с каквото мога.“
Льоня прегърна майка си. „Благодаря ти, мамо. Това означава много за мен.“
През следващите месеци Таня се потопи в работата по възстановяването на фермата. Тя състави подробен план, изчисли разходи, проучи най-новите технологии в устойчивото селско стопанство. Льоня я подкрепяше финансово и с логистика, а Валерия Ивановна, макар и да не разбираше всичко, помагаше с каквото можеше – организираше работници от местното население, готвеше им, дори се учеше да разпознава различни видове растения.
Нова глава: Изпитания и Триумф
Възстановяването на фермата не беше лесно. Имаше много предизвикателства. Стари машини се разваляха, работници се разболяваха, времето беше капризно. Но Таня не се отказваше. Тя работеше неуморно, ден и нощ, вдъхновена от своята мечта.
Една пролетна вечер, когато се появи внезапна градушка, която заплашваше да унищожи цялата реколта, Таня беше на ръба на отчаянието. Льоня беше на бизнес пътуване, а Валерия Ивановна беше болна. Таня беше сама с няколко работници, които се опитваха да спасят каквото могат.
Точно когато мислеше, че всичко е загубено, видя как един стар пикап спира пред фермата. От него излезе… Наталия Борисовна.
„Таня! Чух какво се случва. Дойдох да помогна.“
След нея се появи и Вера, облечена в работни дрехи, а не в дизайнерски костюм.
„Аз също. Може и да не съм селскостопански работник, но мога да нося торби.“
Таня беше изумена. „Наталия Борисовна? Вера? Но… защо?“
Наталия Борисовна се усмихна. „Валерия Ивановна ми се обади. Тя каза, че си в беда. И аз знам колко е важен този проект за теб. А Вера… тя има добро сърце, въпреки всичко.“
Вера кимна. „Никога не съм искала да те нараня, Таня. Бях просто… заблудена. Майка ти е права. Всички правим грешки. Искам да поправя моите.“
Заедно, трите жени и работниците се бориха срещу градушката. Те покриваха растенията с брезент, събираха паднали клони, работиха до изтощение. Когато градушката спря, голяма част от реколтата беше спасена.
На следващия ден, когато Льоня се върна, беше изненадан да види Наталия Борисовна и Вера да помагат във фермата. Той прегърна Таня силно.
„Ти си най-силната жена, която познавам“ – прошепна той.
След този инцидент, отношенията между всички се подобриха драстично. Наталия Борисовна и Вера често идваха да помагат във фермата, а Валерия Ивановна гордо разказваше на всички свои приятели за успеха на Таня.
Нова глава: Семейството расте
Една година по-късно фермата в Елабуга беше процъфтяващо предприятие. Тя произвеждаше органични плодове и зеленчуци, които се продаваха на пазари в Москва и други градове. Таня беше станала уважаван експерт в областта на устойчивото селско стопанство.
Сватбата на Льоня и Таня беше скромна, но красива. Тя се състоя във фермата, под открито небе, заобиколени от цъфтящи овощни градини. Валерия Ивановна плачеше от щастие, гледайки сина си и неговата избраница. Наталия Борисовна и Вера бяха сред най-близките им гости. Катя, която беше научила за промените във фермата, изпрати голям букет и пожелания за щастие. Тя дори предложи своите юридически услуги, ако Таня има нужда от правни съвети за бизнеса си.
Няколко години по-късно Таня и Льоня имаха две деца – момиче на име Светлана и момче на име Олег. Те често ходеха във фермата, където децата тичаха свободно по поляните, учейки се за природата и за живота.
Валерия Ивановна беше щастлива баба. Тя прекарваше много време с внуците си, разказвайки им истории за миналото, но и за настоящето – за това как Таня, нейната снаха, е съживила фермата на дядо им, превръщайки мечтите му в реалност. Тя вече не беше властна и манипулативна, а грижовна и любяща.
Една вечер, докато седяха на верандата на фермата, гледайки залеза над полята, Таня се обърна към Валерия Ивановна.
„Валерия Ивановна, помните ли, когато ви казах, че падението от небето е болезнено? Аз вярвам, че вие паднахте от облаците на собствените си илюзии, но се приземихте на земята на истинската любов и щастие.“
Валерия Ивановна се усмихна. „Права си, Таня. Права си. Аз много се промених благодарение на теб. Научих се да ценя истинските неща в живота, а не фалшивите идеали. И най-вече, научих се да обичам безрезервно.“
Тя хвана ръката на Таня. „Ти си моята дъщеря, Таня. И аз съм горда с теб.“
Таня се усмихна, а в очите ѝ проблеснаха сълзи на щастие. Тя беше намерила не само любовта на живота си, но и семейството, за което винаги е мечтала – семейство, което я приемаше такава, каквато е, с всички нейни мечти и стремежи. И всичко това започна с една новогодишна нощ, която можеше да бъде катастрофа, но се превърна в началото на един нов, щастлив живот.