Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Когато родих дъщеря си, плаках от щастие, а лекарите ми казаха да се откажа от нея: Ето как изглежда след 15 години
  • Новини

Когато родих дъщеря си, плаках от щастие, а лекарите ми казаха да се откажа от нея: Ето как изглежда след 15 години

Иван Димитров Пешев януари 2, 2023
ddasdasudas.png

„Когато родих дъщеря си бях много щастлива, но лекарите ми казаха, че трябва да се откажа от нея“ – това споделя една майка, която преминава през ада на диагнозите, поставени от лекарите, но успява да се пребори за щастието – своето собствено и това на дъщеря си.

А ето как изглежда момиченцето 15 години по-късно – мнозина буквално се разтапят, когато я видят.

 

Не изпускай тези оферти:

Прочетете цялата история по-долу в текста.

Когато се ражда, лекарите съветват родителите й веднага да се откажат от нея, а днес тя е известен модел.

Кенеди Гарсия (15) от Колорадо е родена със синдром на Даун . Веднага след раждането й лекарите преценяват, че тя трябва да бъде оставена в специална институция и ако искат, родителите могат да я дадат за осиновяване.

 

– „Казаха ми, че няма да има никакво качество на живот и че ще бъде вечно с памперси“- разказва майка й Рени (40), която веднага отхвърля тази възможност след разговор с една от акушерките.

 

– „Тази акушерка ми каза, че дъщеря ми е красива и ми разкри, че тя самата има дъщеря с Даун и че живее съвсем нормално“ – разказва Рене и добавя, че този разговор е бил решаващ за окончателното й решение да задържи дъщеря си.

А днес Кенеди е модел на много американски марки, освен това тя е танцьорка и участва в множество международни конкурси.

красиво момиченце с Даун

Има и гадже Матю, в когото е много влюбена.

– „Онази вечер, когато родих, сърцето ми беше разбито, защото току-що бях разбрала, че тя има синдром на Даун. И тогава започнаха да ми съобщават коя от коя по-мрачни прогнози.

Но вижте! Днес Кенеди е момиче, което живее като всички свои връстници. Тя има приятел, който я обожава, обича да се облича, да танцува и да пее. Тя разпръсква чиста радост навсякъде около себе си“ – казва щастливата Рене.

красив модел с Даун

красивата Кенеди

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Не помня баба да е боледувала. Наскоро открих тайната й в малка пожълтяла книжка – 11 бабини хитрини за лечение на всичко
Next: Никога не е късно: 92-годишна баба избяга с 87-годишен дядо

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.