Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Когато родих дъщеря си, плаках от щастие, а лекарите ми казаха да се откажа от нея: Ето как изглежда след 15 години
  • Новини

Когато родих дъщеря си, плаках от щастие, а лекарите ми казаха да се откажа от нея: Ето как изглежда след 15 години

Иван Димитров Пешев януари 2, 2023
ddasdasudas.png

„Когато родих дъщеря си бях много щастлива, но лекарите ми казаха, че трябва да се откажа от нея“ – това споделя една майка, която преминава през ада на диагнозите, поставени от лекарите, но успява да се пребори за щастието – своето собствено и това на дъщеря си.

А ето как изглежда момиченцето 15 години по-късно – мнозина буквално се разтапят, когато я видят.

 

Не изпускай тези оферти:

Прочетете цялата история по-долу в текста.

Когато се ражда, лекарите съветват родителите й веднага да се откажат от нея, а днес тя е известен модел.

Кенеди Гарсия (15) от Колорадо е родена със синдром на Даун . Веднага след раждането й лекарите преценяват, че тя трябва да бъде оставена в специална институция и ако искат, родителите могат да я дадат за осиновяване.

 

– „Казаха ми, че няма да има никакво качество на живот и че ще бъде вечно с памперси“- разказва майка й Рени (40), която веднага отхвърля тази възможност след разговор с една от акушерките.

 

– „Тази акушерка ми каза, че дъщеря ми е красива и ми разкри, че тя самата има дъщеря с Даун и че живее съвсем нормално“ – разказва Рене и добавя, че този разговор е бил решаващ за окончателното й решение да задържи дъщеря си.

А днес Кенеди е модел на много американски марки, освен това тя е танцьорка и участва в множество международни конкурси.

красиво момиченце с Даун

Има и гадже Матю, в когото е много влюбена.

– „Онази вечер, когато родих, сърцето ми беше разбито, защото току-що бях разбрала, че тя има синдром на Даун. И тогава започнаха да ми съобщават коя от коя по-мрачни прогнози.

Но вижте! Днес Кенеди е момиче, което живее като всички свои връстници. Тя има приятел, който я обожава, обича да се облича, да танцува и да пее. Тя разпръсква чиста радост навсякъде около себе си“ – казва щастливата Рене.

красив модел с Даун

красивата Кенеди

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Не помня баба да е боледувала. Наскоро открих тайната й в малка пожълтяла книжка – 11 бабини хитрини за лечение на всичко
Next: Никога не е късно: 92-годишна баба избяга с 87-годишен дядо

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.