Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Който иска, да вярва: Как се живееше с 2 лева по времето на Тодор Живков
  • Новини

Който иска, да вярва: Как се живееше с 2 лева по времето на Тодор Живков

Иван Димитров Пешев юли 6, 2022
narodndanbanka.jpg

Днес 1 лев не ни стига дори да си купим билетче за автобуса. С „демокрацията“ цените станаха баснословни и дори не можеш да пратиш детето си на училище без 2-3 лева само за закуска. Навремето ни даваха по 20 стотинки за закуска, с които спокойно си купувахме баничка, боза и нещо сладко.

Ето какво можехме да си купим по времето на социализма само с един лев: обикновени вафли „Чайка“ – 0,12 лв., кутия цигари „Арда“ – 0,60 лв., баничка – 0,18 лв., боза – 0.10 лв. Общо – 1 лев.
За два лева: билет за трамвая – 0.06 лв., цигари „Слънце“ – 0,32 лв., кибрит – 0,06 лв., обяд в столовата – 1 лев, билет за кино – 0,35 лв.

И още – през 80-те малка „Стюардеса“ (12 цигари) струваше 50 ст., „Стюардеса“ – 80 ст., БТ – 1,20 лв., гроздовата – 4,50 лв., български джин – 6 лв., „Марлборо“ 2,40 лв., бензинът – 90 ст. за литър, динята – 5 ст. килото…
Вярно, че тогава имаше много дефицитни стоки, но бяха добри времена, за които можем да си спомняме само с носталгия.

Спомени от соца: Живеех си добре с 30 лв. на месец
Публикуваме и един разказ от първо лице за онези отминали времена:
„Родил съм се по време на соца, живял съм 39 години по време на същата система.
Днес съм на 67 години. Като студент плащах 1,60 лева за общежитие на месец. Обядът и вечерята в студентската менза (столова) струваха общо от 0.80 лева до 1.00 лев. Месечно харчех не повече от 30 лева.

По онова време не се продаваха дипломи, налагаше се да четем. Може да се каже, че образованието и здравеопазването бяха напълно безплатни. Имаше ред. Имаше държава. По-изостаналата част от населението не беше изхвърлена на улицата. За тях също имаше работа. В средно голям град имаше не повече от един клошар.

След преврата съм гласувал само за хората, които бяха от „изостаналата част“ по време на социализма. Те бяха демократите. Гласувах за простаците против волята си. Изминаха 28 години и държавата продължава да я има, макар ограбена, обрулена, с население предимно от възрастни хора, които са олющени от мизерията.“
В. Механджиев

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Пиян български тираджия влетя в нива в Германия, остана да спи в кабината
Next: Български историк: Представете си, че руснаците в няколко града по Черноморието решават да се отцепят от България

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.