Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Кой войвода превръща българите в господари в Родопите?
  • Новини

Кой войвода превръща българите в господари в Родопите?

Иван Димитров Пешев март 20, 2024
voevoododaskdsa.png

Днес ще споделим историята на един изключителен български войвода. Той успешно отблъсква нападенията на османските големци и защитава българите в Родопите и Одринско. Според песен, посветена на него, той превръща „турците в рая, а българите в господари“ в Родопите. Говорим за Ангел Кариотов, по-известен като Ангел войвода.

Кой е Ангел войвода Ангел Кариотов е роден през 1812 година в село Козлук, в Пловдивска област. Съществуват няколко версии за начина, по който се превърна в хайдутин. Най-известната от тях е свързана с неговата сестра. Младият Ангел се занимавал с овцевъдство.

Турците редовно идвали при него и вземали от овцете му. Той дълго време търпял, докато един път не нападнали неговата сестра. Това преляло чашата на търпението и Ангел Кариотов решава да се откаже от животновъдството и да стане хайдутин. Продължително време следил турците, които са обидили неговото семейство, и накрая ги убил. Показва труповете им на площада на селото и накарал местния поп да напише следния надпис върху техните тела: „Това ще се случи на всеки, който посегне на честта на българската жена“

Какво прави Ангел войвода различен Създава единствения български манастир в Османската империя В различие от повечето хайдути, той постига нещо изключително – успешно осигурява финансирането за изграждането на Араповския манастир, намиращ се на няколко километра от Асеновград.

Интересното при този манастир е, че единствен е построен по времето, когато Османската империя е владяла нашата територия. Защитава българите от лихвари Ангел войвода постига нещо изключително в Одринско. Местните българи му се оплакват от Мушон бей – евреин лихвар от Цариград, който вземал двойно и тройно от тях. Ангел войвода и двама негови другари отиват в Цариград, откриват дюкяна на евреина.

След това го убиват и връщат златото на селяните в Одринско. Оказва се, че Мушон бей е близък приятел на везира и османците изпращат голяма потерия след него. Дружината на Ангел войвода е обградена от нея, затова изпраща съобщение до главатаря на турците Джелал Ахмед със следния текст: „С първия куршум ще улуча хрътката ти“ – Току Джелал прочел това и любимата му хрътка била ударена от куршум.

„С втория куршум ще улуча полумесеца на знамето ти“ – Щом Джелал прочел и това, знамето му било отнесено от втория куршум. „С третия куршум ще улуча главата ти, ако не върнеш хората си назад“ – Тук вече турският главатар решил да не рискува. Заповядал на своите хора да се върнат и отказал да преследва Ангел войвода. Песните за Ангел войвода

Ангел войвода приключва своя земен път в Хилендарския манастир през 1864 година. Тъй като е неграмотен, моли един от монасите да запише неговите завети, които се пазят в библиотеката на манастира. За разлика от повечето хайдути, Ангел войвода въвежда организация, ред и дисциплина в своята дружина, която служи за пример на Георги Раковски.

Той не се стреми към богатство, затова остава в народния фолклор с множество песни. В най-известната от тях се споменава: „Докато Ангел войвода със своята дружина царува в Родопите, турците са рая, а българите – господари“.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Дядо ми завеща къщата на село, като преди да си отиде ми каза да копая до ябълката на двора
Next: Всяка перална машина има този бутон – улеснява почистването и премахва лошата миризма

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.