Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Кой иска да унищожи фермата на Димитър и Ралица от странджанското село Индже войвода?
  • Новини

Кой иска да унищожи фермата на Димитър и Ралица от странджанското село Индже войвода?

Иван Димитров Пешев октомври 25, 2022
insjdasjdjasdas.png

ДАНС и Жандармерия нахлуха във фермата на Димитър Станчев от село Индже войвода. Показната акция е проведена вчера.

Тя е по сигнал и вероятно се касае за средства от европейски фондове. Три джипа са спрели пред стопанството, от които излезли качулки и почнали да проверяват кошер по кошер, сякаш залавят топ престъпник.

Това алармират Флагман.бг жители на селото, които са останали потресени от показната операция.

Днес жители на странджански общини в Бургаска област се събраха на главния път за Малко Търново – в района на Босна, за да изразят подкрепата си за младия фермер и семейството му. Там е сборният пункт и на институциите, които ще извършат проверка във фермата днес.

Не изпускай тези оферти:

„В Странджа хората, които се опитват да направят нещо, се броят на пръстите на една ръка. Димитър и Ралица Станчеви са млади хора, които милеят за този регион, които са избрали да останат тук и със зъби и нокти да се борят за това, което са постигнали до този момент.

Някой просто е решил с лека ръка да го съсипе, да унищожи едно име, градено с години с много труд и усилия.

Този по донос е буквално разкатан до такава степен, че му иде да се откаже от всичко. Все пак това е българин, баща на 4 деца, който е избрал да живее в Странджа“, казват съседи на семейството.

В подкрепа на Димитър Станчев твърдо застава и кметът на община Малко Търново Илиян Янчев. Въпреки че селото се намира на територията на Созопол, Янчев е категоричен, че не дели хората на общини. Странджа е една обединена общност, без значение дали е в Малко Търново, Созопол, Царево или Средец, ние граници нямаме, заявява той.

„Събрахме се на Босна заедно с кмета на община Созопол Тихомир Янакиев, за да разберем повече за извършената проверка. Там бяха няколко коли на жандармерията, Държавен фонд „Земеделие“, имаше и много хора, които подкрепят Димитър и Ралица Станчеви“, каза Янчев.

„Това семейство го познавам от години. Млади хора с 4 деца, които непрекъснато работят, за да докажат, че нещата могат да се случат и тук. И успяха.

Димитър е избран за фермер на годината, пчелар на годината. Изгради едно име с много труд от цялото семейство. Но понеже ние сме царе на завистта и доносничеството и излезе, че този човек е най-черният, най-големият престъпник. Това не е човек, който може да извърши тежко престъпление.

Димитър, както и цялото му семейство са най-добрите хора в региона. Те са Странджа, именно затова е кръстена така и фирмата им – синоним на добротата и любовта, която дава тази планина“, каза Янчев пред наш репортер.

Той смята, че всеки един сигнал трябва да се провери, но не по този начин – с нахлуването на полицаи с качулки и тежки джипове. И настоява такава да бъде извършена и на този, който пуска доноса.

„Не може по някакъв елементарен начин да се очерни човек, който е дал толкова много за родината си.

И какво ще правим – ще броим колко са пчелите, защото някой, който от онзи ден е в Странджа, иска да завземе територия, да събори някой, който е направил име, за да застъпи по един нечестен начин?! Унизително и обидно е“, категоричен е Янчев.

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Защо киселото зеле става горчиво и меко – ето какво не знаят повечето домакини
Next: Мама ме научи как да готвя пиле в буркан: Моментално свършва, още щом го сложа на трапезата

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.