Колежката ми, Десислава, ми носеше кафе всеки понеделник в продължение на месец. Топло, силно, точно както го обичах, без захар, с капка мляко. Аз, Мартин, бях просто един от многото анализатори в огромната стъклена сграда, потънал в редове от код и безкрайни таблици. Приемах жеста ѝ като лъч светлина в сивата рутина. Мислех, че просто е мила. В нашия отдел, където хората общуваха предимно през служебни чатове, такава открита доброта беше рядкост.
Тя беше тиха, почти незабележима, с очи, които сякаш винаги гледаха някъде отвъд монитора, отвъд стените на офиса.
Този понеделник обаче, кафе нямаше. Столът ѝ беше празен. Принтерът бръмчеше обичайно, климатикът съскаше, но нейното присъствие липсваше. Към обяд Стоян, най-любопитният в отдела, подхвърли, че е напуснала. Просто така. Без предизвестие, без прощален имейл. Изпарила се е.
Почувствах странна празнота. Беше просто кафе, но беше ритуал. Беше нещо, което очаквах.
В края на деня, докато си събирах нещата, нещо ме привлече към нейното бюро. Беше оставено идеално чисто, с изключение на една малка, жълта лепяща се бележка, залепена в ъгъла на тъмния ѝ монитор.
Приближих се. Почеркът ѝ беше ситен и наклонен.
Какво да направя:
Да направя някого щастлив в понеделник.
Да накарам някого да се почувства видян.
Сърцето ми подскочи. Това не беше просто мил жест. Това беше… мисия. Точка втора ме прободе. „Да накарам някого да се почувства видян.“ Огледах се. Всички останали вече си тръгваха, затънали в телефоните си, бързащи за някъде. Аз чувствах ли се невидим? Може би.
С времето се оказа, че тази бележка не е просто напомняне за нея самата. Оказа се, че е вик за помощ. И че зад тихото ѝ присъствие и топлите чаши кафе се криеше буря, която тепърва предстоеше да погълне не само нея, но и хора, за чието съществуване дори не подозирах. Оказа се, че Десислава водеше скрит живот, пълен с тайни, които заплашваха да я унищожат. А аз, без да искам, държах първата нишка.
Глава 2: Сянката на Кирил
Следващите дни бяха странни. Опитах се да се съсредоточа върху работата си, но образът на онази жълта бележка не излизаше от ума ми. „Да накарам някого да се почувства видян.“ Кой не се чувстваше видян? Аз или тя?
Стоян, колегата, който винаги знаеше всичко, седна на ръба на бюрото ми. — Странна птица беше тази Десислава, нали? Свих рамене, преструвайки се на незаинтересован. — Не я познавах добре. — Никой не я познаваше. Но знаеш ли кой е съпругът ѝ? — Той понижи глас, сякаш споделяше държавна тайна. — Кирил. Големият бизнесмен. Онзи със строителните фирми. Това вече беше изненада. Кирил беше име, което се появяваше в бизнес новините. Богат, влиятелен, с репутация на акула. Какво правеше жена като Десислава, която пишеше бележки за това да прави хората щастливи, омъжена за човек като него?
Преместихме фокуса.
В същия този момент, в луксозен офис на последния етаж на друга стъклена сграда, Кирил крачеше нервно. Беше висок мъж, с безупречен костюм и студени очи. Пред него седеше Магдалена, неговият адвокат. Тя беше жена, която излъчваше ледена компетентност. — Тя просто е изчезнала, Кирил. — Гласът ѝ беше равен, без емоция. — Това не е добре за нас. Особено сега. — Ще се върне. — Кирил махна с ръка. — Винаги се връща. Прави го за внимание. Малко е… лабилна. — „Лабилна“ е термин, който ще трябва да използваме внимателно, ако Асен реши да заведе онова съдебно дело. — Магдалена почука с писалката си по дебела папка. — Той твърди, че си го измамил. Че си фалшифицирал подписите за взетите заеми на фирмата. — Асен е глупак! — изръмжа Кирил. — А Десислава няма нищо общо с това. — Напротив. Тя все още е в борда на директорите, макар и фиктивно. Нейният подпис също е там. Ако Асен докаже предателство, и тя отива на дъното с теб. А ако тя реши да говори… Кирил спря и се взря в нея. — Тя няма да говори. Тя не знае нищо. Аз се грижа за всичко. Магдалена не изглеждаше убедена. — Просто я намери. Бързо. Преди другите да са я намерили.
Напрежението в стаята беше толкова гъсто, че можеше да се разреже с нож. Кирил не се страхуваше за Десислава. Той се страхуваше от нея.
Глава 3: Студентски неволи
На другия край на града, в малка, влажна квартира в студентски квартал, Теодор гледаше телефона си. Беше на двадесет години, с рошава коса и очи, които бяха твърде уморени за възрастта му. Учеше право в университета, но напоследък прекарваше повече време в мисли за пари, отколкото в четене на учебници.
Той беше по-малкият брат на Десислава.
Отново набра номера ѝ. Гласова поща. Опита пак. Същото. „Къде си, Деси? Обеща да ми се обадиш.“
Наемът за квартирата закъсняваше с две седмици. Студентският кредит, който беше изтеглил, покриваше таксите за университета, но почти нищо друго. Десислава беше тази, която тайно му помагаше. Тя знаеше, че Кирил, нейният всемогъщ съпруг, презираше Теодор. Смяташе го за неудачник, който „смуче“ ресурси.
Десислава му превеждаше пари всеки месец от сметка, за която Кирил не знаеше. Парите спряха преди седмица.
На вратата се почука рязко, настоятелно. Теодор подскочи. Знаеше кой е. Хазяинът. Отвори вратата. Мъжът беше едър, с неприятен поглед. — Парите, момче? — Ще ги имам. До края на седмицата, кълна се. Сестра ми… — Не ме интересува сестра ти! — прекъсна го мъжът. — Имаш време до утре. Или си събираш парцалите.
Теодор затвори вратата и се облегна на нея, дишайки тежко. Беше отчаян. Той не знаеше нищо за бележката на монитора, нито за изчезването. Знаеше само, че спасителният му пояс го няма.
Той взе решение. Щеше да отиде до онази лъскава сграда. Щеше да говори с Кирил. Омразата му към този мъж беше дълбока, но отчаянието беше по-дълбоко. Той трябваше да разбере къде е сестра му.
Глава 4: Първи стъпки в тъмното
В офиса, аз, Мартин, не можех да се спра. Бележката беше в джоба ми. „Да накарам някого да се почувства видян.“ Чувствах се като детектив в евтин роман, но нещо ме теглеше напред.
Използвах служебната база данни. Намерих стария адрес на Десислава, преди да се омъжи. Беше в един от по-старите, артистични квартали на града. Поколебах се. Това беше нахлуване в личното пространство. Това беше лудост.
Но после си спомних погледа ѝ. Самотен, дори когато се усмихваше и ми подаваше кафето.
След работа, вместо да се прибера, отидох на адреса. Беше малка кооперация, с олющена мазилка и саксии с мушкато по первазите. Попитах възрастната портиерка за Десислава. — Деси? Милото момиче. Не съм я виждала от години. Откакто се омъжи за онзи… богаташа. — Жената изсумтя. — Той ѝ забрани да идва тук. Каза, че не ѝ приличало. — Тя идвала ли е скоро? — Не, не. Но брат ѝ идваше. Теодор. Мило момче, учи. Но изглежда притеснен напоследък.
Това беше нещо. Брат.
Точно тогава телефонът ми иззвъня. Беше номер, който не познавах. — Мартин? — Да. Кой се обажда? — Казвам се Андрей. Аз съм… бях приятел на Десислава. Намерих номера ви в един стар неин тефтер. Тя споменавала ли ви е за… нещо? За някакви проблеми? Гласът му беше напрегнат. — Не. Само… — Погледнах към жълтата бележка в ръката си. — Само, че носеше кафе. Настъпи мълчание. — Вижте, Мартин. Не знам в какво сте се забъркали, но ви съветвам да стоите далеч. Съпругът ѝ, Кирил… той не е добър човек. Десислава е в опасност. — Какво искате да кажете? Къде е тя? — Не знам. Но тя се страхуваше. Много. Тя говореше за… скрити животи. Че той не е този, за когото се представя. Че има неща, които могат да го съсипят. Преди да успея да попитам повече, той затвори.
Стоях на улицата, а студеният вятър ме брулеше. „Скрити животи.“ „Опасност.“ Това беше много повече от мил жест в понеделник.
Глава 5: Любовницата
Кирил не отиде у дома онази вечер. Той спря пред модерен, дискретен апартаментен комплекс. Качи се в асансьора и влезе в апартамент, който миришеше на скъп парфюм и шампанско.
Чакаше го Силвия.
Тя беше млада, зашеметяващо красива и изключително амбициозна. Беше неговата любовница от две години. — Закъсня. — Тя го обви с ръце, но погледът ѝ беше пресметлив. — Работа. — отвърна той рязко, докато разхлабваше вратовръзката си. — Десислава пак ли я няма? — попита тя, докато му наливаше уиски. Кирил я изгледа остро. — Откъде знаеш? — Чух те да говориш с онази ледена кралица, Магдалена. Стените на офиса ти не са толкова дебели. — Силвия се усмихна. — Това е добре, нали? Шансът ни. — Какъв шанс? — Да се разведеш с нея. Да бъдеш с мен. Обеща ми, Кирил. Омръзна ми да бъда тайната. Кирил изпи уискито на една глътка. — Сега не е моментът, Силвия. Има семейни конфликти. Има… усложнения. — Усложнения? Или просто те е страх? — Гласът ѝ стана твърд. — Тя знае ли? За нас? — Не знае нищо! — извика той. — Тя е наивна. Живее в неин си свят. — Тогава защо е изчезнала?
Това беше въпросът, на който и той нямаше отговор. Но Силвия имаше свой собствен план. Тя не беше просто любовница. Тя беше инвестирала две години от живота си и нямаше намерение да си тръгне с празни ръце. Тя беше събрала достатъчно информация за изневярата му, достатъчно снимки, достатъчно записи на разговори, за да взриви не само брака му, но и репутацията му.
Тя чакаше. Чакаше перфектния момент да използва своята морална дилема в своя полза.
Глава 6: Сблъсъкът
Теодор пристигна пред стъкления небостъргач на Кирил. Охраната на входа го изгледа с презрение. — Имам среща с господин Кирил. Аз съм му… роднина. Охранителят се изсмя, но явно името „роднина“ го накара да вдигне телефона. След минута, с изненада, той му махна да влезе.
Теодор беше въведен в огромния офис. Кирил стоеше зад масивно бюро от абанос, гледайки през прозореца към града. — Какво искаш? — попита той, без да се обръща. — Къде е Десислава? — Гласът на Теодор трепереше, но беше изпълнен с гняв. — Не е твоя работа. — Моя е! Тя е моя сестра! Телефонът ѝ е изключен, не ми плати наема! Ти ли я накара? Ти ли ѝ направи нещо? Кирил се обърна бавно. Погледът му беше леден. — Слушай ме внимателно, момче. Сестра ти е възрастен човек. И има проблеми. Емоционални проблеми. Решила е да си вземе почивка. — Не ти вярвам! Ти я тормозиш! Тя ми е казвала! Това привлече вниманието на Кирил. — Какво ти е казвала? — Че я заключваш. Че контролираш парите ѝ. Че я караш да се чувства… — Теодор се сети за думи, които сестра му беше използвала — …невидима. Кирил се приближи. — Ти си едно разглезено хлапе, което живее на неин гръб. Тя ти плащаше, нали? Затова си тук. Парите свършиха. — Той отвори портфейла си, извади няколко банкноти и ги хвърли на бюрото. — Ето. Вземи ги и се махай. И стой далеч от семейството ми. Теодор погледна парите, после Кирил. — Няма да отида никъде, докато не ми кажеш къде е тя. — Охрана! — извика Кирил.
Двама униформени влязоха и сграбчиха Теодор. Докато го извличаха, той изкрещя: — Ще те съсипя! Ще кажа на всички какво чудовище си! Кирил само изправи вратовръзката си. — Опитай. Ти си просто един студент с дългове. Аз съм човекът, който притежава сградата, в която учиш.
Теодор беше изхвърлен на улицата. Унижен, без пари и по-уплашен от всякога. Сестра му беше в беда. И той нямаше представа как да ѝ помогне.
Глава 7: Майчината тайна
Вера, майката на Десислава и Теодор, живееше в малък апартамент в покрайнините. Беше жена, прекършена от живота, но с искра борбеност в очите. Тя също се опитваше да се свърже с Десислава от дни.
Най-накрая, тя събра смелост и се обади на Кирил. — Къде е дъщеря ми? — попита тя без предисловие. — Вера, здравейте. — Гласът на Кирил беше фалшиво учтив. — Десислава не е добре. Реши да отиде в един санаториум. За почивка. — Санаториум? Какъв санаториум? Защо не ми каза? — Беше внезапно. Има нужда от тишина. Лекарите казаха… — Не ме лъжи, Кирил! — Гласът на Вера се изостри. — Знам те какъв си. Знам какво ѝ причиняваш. Настъпи тишина. — Внимавай как ми говориш, Вера. — Гласът на Кирил стана стоманен. — Не забравяй, че аз плащам за този твой апартамент. Мога да те оставя на улицата с едно щракване на пръсти. Вера пое дълбоко дъх. Беше време. Беше пазила тази тайна с години, за да защити Десислава. Но сега тази тайна можеше да е единственото ѝ оръжие.
— Ти не знаеш нищо, Кирил. Ти си мислиш, че си се оженил за някакво бедно, тихо момиче. Мислиш, че я контролираш с твоите пари. — Какво искаш да кажеш? — Искам да кажа, че ти си този, който трябва да внимава. Защото ако нещо се случи с Десислава, аз ще се погрижа целият свят да разбере коя е тя всъщност. — Глупости. — Бащата на Десислава. — каза Вера бавно, всяка дума отекваше. — Нейният истински, биологичен баща. Не е онзи пияница, за когото ти казах. Нейният баща е един от най-влиятелните мъже в тази държава. Мъж, който не знае за съществуването ѝ. Мъж, който, ако разбере, че единствената му дъщеря е в беда… ще те смаже като буболечка.
Кирил замръзна. Това не можеше да е истина. Това беше блъф. — Лъжеш. — Опитай ме. — отвърна Вера и затвори телефона.
Това променяше всичко. Богатството, за което се беше оженил, можеше да е капка в морето в сравнение с това, което Десислава можеше да наследи. Той трябваше да я намери. Не за да я защити. А за да я контролира.
Глава 8: Скривалището
Аз, Мартин, бях в задънена улица. Имах телефонен номер на мистериозен „приятел“ Андрей, знаех за брат на име Теодор, но нямах Десислава.
Тогава се сетих за нещо. Понякога, когато ми носеше кафе, пръстите ѝ бяха изцапани. Не с мастило. С боя. Синя, понякога охра.
Отидох отново до стария ѝ квартал. Но този път не търсих апартамента. Търсих ателиета, арт студиа. В една малка пресечка, скрита зад магазин за платове, видях малък гараж, превърнат в студио. Табела нямаше. Но вратата беше боядисана в ярко тюркоазено.
Почуках. Никой. Надникнах през мръсния прозорец. Вътре беше пълно с платна. Някои бяха пейзажи, но повечето бяха… лица. Тъжни, самотни лица, вглеждащи се в теб. „Да накарам някого да се почувства видян.“
Вратата беше заключена, но ключалката беше стара. Не знам какво ме прихвана. Беше престъпление. Беше морална дилема. Но аз бях твърде дълбоко. Върнах се до колата си, взех един инструмент от комплекта и след няколко минути неловко блъскане, ключалката щракна.
Влязох вътре. Миришеше на терпентин и прах. И тогава ги видях.
Това не беше само студио. Беше скривалище. В ъгъла имаше малък матрак, няколко празни бутилки от вода и… тетрадки. Дневници.
Ръцете ми трепереха. Отворих първия.
„Днес Кирил отново крещя. Каза, че съм безполезна. Че съм само красива вещ, която той притежава. Понякога вярвам, че е прав.“
Отворих друг.
„Теодор има нужда от пари за семестъра. Кирил ми отказа. Каза, че „паразитът“ трябва да се научи да работи. Ще трябва да продам обеците, които баба ми даде. Кирил не трябва да разбира.“
Продължавах да чета. Беше история на системен, емоционален тормоз. На семеен конфликт, който беше тих, но смъртоносен. Тя се е чувствала в капан.
Тогава намерих последната тетрадка. Почеркът беше трескав.
„Той мисли, че съм глупава. Мисли, че не виждам какво прави. Но аз видях документите. Видях взетите заеми на името на фирма, която не съществува. Видях подписите, които е фалшифицирал. Подписът на Асен. Моят подпис.“
Тя е знаела. Знаела е всичко.
„Той говори с адвокатите си. Иска да ме вкара в клиника. Казва, че съм „лабилна“. Страхувам се. Той ще ми вземе всичко. Ще ми вземе дори дома. Кредитът за жилището… той го прехвърли тайно. Използвал е пълномощно, което ме накара да подпиша, мислейки, че е за данъците.“
Тя не беше просто мила колежка. Тя беше затворник, който е планирал бягството си.
И тогава, на последната страница, намерих нещо, което смрази кръвта ми.
„Ако изчезна. Ако нещо се случи с мен. Не е инцидент. Търсете Кирил. Но не вярвайте на Магдалена. Тя е негов съучастник. Търсете Андрей. Той е единственият, който знае част от истината. И моля ви… кажете на Теодор, че го обичам. И кажете на Мартин… благодаря за усмивката. Тя означаваше повече, отколкото той предполага.“
Бележката на монитора ѝ… „Да направя някого щастлив в понеделник.“ Тя не е била за мен. Тя е била за нея. Това е било нейното спасение. Нейният опит да остане човек.
Трябваше да намеря Теодор. И трябваше да намеря Андрей.
Глава 9: Неочакваният съюзник
Намерих Теодор пред квартирата му, докато хазяинът изнасяше вещите му на тротоара. Изглеждаше съсипан. — Теодор? — Приближих се бавно. — Аз съм Мартин. Колега на сестра ти. Той ме изгледа с празен поглед. — Тя я няма. Всичко е свършено. — Не, не е. — Подадох му дневниците. — Мисля, че знам къде е. Или поне защо е избягала. Той започна да чете. Видях как отчаянието в очите му се превърна в гняв. — Той… той я е ограбил. Взел е къщата. Това беше къщата на баба ни! — Има и още. — Разказах му за телефонното обаждане от Андрей.
Решихме да се свържем с Андрей заедно. Намерихме го в малка адвокатска кантора, сгушена над пекарна. Андрей беше млад, енергичен, с очи, които горяха от праведен гняв. — Значи вие сте Мартин. — Той стисна ръката ми. — Знаех си, че е специална. Тя виждаше хората. — Тя е в опасност. — каза Теодор. — Кирил я търси. — Всички я търсим. — каза Андрей. — Десислава не е просто избягала. Тя е събрала доказателства. Доказателства за финансови измами и предателства в бизнеса на Кирил, които могат да го вкарат в затвора за десетилетия. — Дневниците… — започнах аз. — Дневниците са за емоционален тормоз. — прекъсна ме Андрей. — Това, което Десислава взе със себе си, са оригинални договори, банкови извлечения и записи. Тя е планирала това от месеци. — Но защо е изчезнала? Защо не е дошла при вас? — Защото е разбрала, че Кирил знае. Той е наел частен детектив да я следи. Тя е трябвало да действа бързо. Тя е някъде там, крие се, и чака. — Чака какво? — попитах. — Чака ние да направим първия ход. — Андрей се усмихна мрачно. — Кирил си мисли, че играе шах. Той не знае, че Десислава вече е съборила дъската.
В този момент се появи нов играч. Телефонът на Андрей иззвъня. Той слушаше, лицето му ставаше все по-сериозно. — Добре. Кажете ѝ да влезе. Той затвори. — Кой беше? — попитах. — Някой, който иска да сключи сделка. Някой, който има информация за изневяра, която може да ни помогне. Казва се Силвия.
Глава 10: Размяната
Силвия влезе в кантората на Андрей. Тя не изглеждаше като пресметлива любовница. Изглеждаше уплашена. — Той ме изхвърли. — каза тя, гласът ѝ трепереше. — Кирил? — попита Андрей. — Да. Разбра, че съм говорила с вас. Разбра, че… — Тя се разплака. — Аз съм бременна. Стаята замръзна. Това беше усложнение, което никой не беше предвидил. — Той каза, че детето не е негово. Каза, че ще ме съсипе, ако кажа и дума. Аз… аз нямам нищо. Той плащаше всичко. — Какво искаш, Силвия? — попита Андрей. — Защита. Искам той да не може да ме докосне. Искам… искам той да си плати. — Какво имаш за нас? Силвия отвори чантата си и извади флашка. — Всичко. Разговори. Снимки. Банкови преводи към мен. Доказателство, че той е източвал фирмени сметки, за да плаща за… мен. Доказателство за изневярата. Андрей пое флашката. — Това е добре. — Има още нещо. — каза Силвия. — Онзи ден при него дойде майката на Десислава. Вера. Теодор вдигна глава. — Мама? — Да. Тя му каза… каза, че Десислава е дъщеря на някой много, много важен. Някой на име… — тя се намръщи, опитвайки се да си спомни — …Димитър. Каза, че ако Кирил не я остави, тя ще отиде при този Димитър. Кирил побесня.
Андрей погледна Теодор. — Това истина ли е? Теодор беше блед. — Не знам. Мама никога не е говорила за баща ни. Винаги е било тайна.
Напрежението се сгъстяваше. Вече не ставаше дума само за пари и измама. Ставаше дума за семейни тайни, които се простираха десетилетия назад.
Глава 11: Завръщането
Магдалена, адвокатът на Кирил, беше в паника. Делото на Асен се разрастваше. Сега, с показанията на Силвия и евентуалната заплаха от мистериозен „Димитър“, Кирил вече не беше акулата. Той беше плячка.
Тя седеше в офиса си късно вечерта, когато вратата се отвори. Беше Десислава.
Тя не изглеждаше като уплашената, тиха жена от офиса. Беше слаба, да, но очите ѝ горяха. Беше облечена с прости дънки и тениска, но излъчваше сила, която Магдалена не беше виждала. — Десислава. — каза Магдалена, опитвайки се да овладее гласа си. — Кирил те търси навсякъде. Трябва да… — Знам какво трябва. — прекъсна я Десислава. — И знам какво си направила. Тя постави на масата папка. — Това е копие от документите за кредита за жилището ми. Този, който сте прехвърлили на негово име, използвайки фалшифицирано пълномощно. Магдалена пребледня. — Аз… аз действах по негови инструкции. — Това е съдебно дело, Магдалена. Не само за Кирил. За теб. Като съучастник. — Гласът на Десислава беше тих, но режеше като стомана. — Знам за Асен. Знам за Силвия. Знам за всичко. — Какво искаш? — прошепна Магдалена. — Искам да направиш избор. Ще продължиш ли да потъваш с него, или ще направиш правилното нещо? Магдалена я гледаше. Тя беше изградила кариерата си върху победи, върху богатство, върху лоялност към клиента. Но това… това беше прекалено. Тя видя в очите на Десислава не само жертва, а воин.
— Той ще ме унищожи. — каза Магдалена. — Аз ще те защитя. — отвърна Десислава. — Имаш един час да решиш.
Десислава излезе. Тя не се криеше повече. Тя беше дошла за война.
Глава 12: Понеделник сутрин
Минаха шест месеца. Шест месеца на съдебни битки, скандали по вестниците и разкрития, които разтърсиха града.
Кирил беше арестуван. Делата срещу него бяха десетки. Измамата с Асен, фалшифицирането на подписите, взетите заеми… всичко излезе наяве. Магдалена, в опит да спаси собствената си кариера, свидетелства срещу него, разкривайки скритите животи и незаконните схеми.
Силвия роди момиченце. Получи значителна сума от замразените сметки на Кирил и замина, за да започне наново.
Вера никога не разкри кой е мистериозният Димитър. Оказа се, че това е бил блъф. Но блъф, който беше проработил. Тя и Теодор се преместиха в къщата на баба им, която Десислава успя да си върне след анулирането на фалшивия кредит за жилище. Теодор продължи да учи в университета, този път без финансов стрес, решен да стане адвокат като Андрей.
А аз, Мартин? Аз все още бях в същия офис. Но нещо беше различно. Аз бях различен. Вече не гледах само в монитора. Забелязвах хората. Питах ги как са. Слушах отговорите.
Беше понеделник сутрин. На бюрото ми нямаше кафе. Но имаше пощенска картичка. На нея беше изобразена една от картините, които бях видял в онова студио — лице, което гледаше към изгряващото слънце.
На гърба имаше само няколко думи, написани със ситния, наклонен почерк на Десислава.
„Благодаря ти, че ме видя. Сега аз виждам себе си. Ела някой ден в новото ми студио. Аз черпя кафето.“
Тя беше отворила малка галерия в стария си квартал. Място за художници, които се чувстват „невидими“.
Сгънах картичката и я сложих до монитора си, точно там, където стоеше онази жълта лепяща се бележка. Оказа се, че добротата не е просто мил жест. Понякога, тя е революция. Понякога, тя е спасителен пояс. И понякога, тя е просто напомняне, че дори в най-мрачния офис, в най-самотния понеделник, някой може да те види.