Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Крайна нищета: Дядо бута жена си в количка за вар цели 3км, за да я заведе на лекар
  • Новини

Крайна нищета: Дядо бута жена си в количка за вар цели 3км, за да я заведе на лекар

Иван Димитров Пешев март 25, 2023
krainanishteta.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Двойка пенсионери мизерстват в дома си край Монтана. Семейството живее в мизерия и нищета, без почти никакви средства за оцеляване. Баба Иванка и дядо Йордан се издържат само от социалната пенсия на мъжа, която е в размер на 247 лева.

Половината от средствата дават за социален патронаж, предава GlasNews. Ползват само една лампа, за да не хабят ток. Когато се наложи Йорданка да посети лекар, Йордан я води в количка за вар.

От фондация Подай ръка са организирали кампания по осигуряване на изстрадалите пенсионери. За броени часове добри хора са осигурили храната им за една година.

Ето историята им:

„Това са Иванка на 69 години и Йордан на 76 години от село близо до град Монтана. С молба да им помогнем, към нас се обърнаха съседи на самотно живеещите възрастни хора. Йордан и Иванка нямат деца, напълно сами са. Мизерията и нищетата в която живеят двамата възрастни хора е огромна.

Оцеляват само с 247 лв. пенсия (социална) на дядо Йордан, които не им стигат за абсолютно нищо. Половината от тези 247 лв. дават всеки месец, за социален патронаж, като хората им готвят и им доставят храна и по този начин те оцеляват.

Дължат пари в местния магазин, тъй като редовно пазаруват на версия. Ползват една единствена лампа, защото не могат да си плащат тока иначе. Не ползват дори телевизор. Телевизия не са гледали от години. След сериозно падане, баба Иванка едвам стои на краката си. Започва да има тежки ставни проблеми, като се налага да й се бият инжекции, за които семейството плаща. За да я води до лекаря, Йордан я бута в количка за вар цели три километра, за да може това да се случи.

Има огромна нужда от нови дрехи за хората, (М размер) обувки (39-ти и 43-ти номер) Имат нужда и от нови чаршафи, завивки и възглавници, техните са скъсани. Живеят в една стая в керепичена къща, която е в тежко и окаяно състояние. Необходимо е да осигурим максимално прехраната им, който има дрехи и обукви, нека ги предостави за семейството. Ще поемем тока им, като желаем да им пуснем поне телевизия. За инжекциите семейството плаща пари и абсолютно всеки месец не им достигат, за да ги осигуряват напълно.

Всеки, който желае може да подкрепи каузата ни за Йордан и Иванка, чрез сметка:

BG60STSA93000027878362

Банка ДСК/STSABGSF

За Подай ръка ЗПДБ

Основание: Дарение за кауза на Подай ръка – 03

PayPal:

[email protected]

Всеки, който желае може да подкрепи възрастното семейство лично на място.

За да запазим сигурността и спокойствието им, лични данни публично/онлайн не предоставяме, а селото ни сме уточнили.

Не всеки е добронамерен, за съжаление.

При желание от ваша страна да подкрепите семейството, може да се свържете с колегите ни на 0893/025-067 е наш екип ще ви съдейства напълно и ще ви заведе на място при Иванка и Йордан.“

Ако желаете да дарите дрехи или друго, може да го направите в нашия офис:

София, ул. Българска Легия 37

За Подай ръка

0893/025-067

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Ето какви са ползите от 50 грама ракия на ден
Next: Меся го с миксера, втасва ми в хладилника разкошен козунак на конци по най-мързеливия начин

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.