Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Къде е роден Николай Хайтов – много малко хора знаят
  • Новини

Къде е роден Николай Хайтов – много малко хора знаят

Иван Димитров Пешев февруари 29, 2024
nikhaiitov.png

Николай Хайтов е сред най-популярните съвременни писатели, автор на разнообразни по жанр и тематика художествени и публицистични творби. Свързваме го с родопския край и родопчаните, на които посвещава едни от най-емблематичните си творби. И това не е случайно. Знаете ли къде е роден Николай Хайтов? В село Яврово, Пловдивско. Николай Хайтов е роден на 15 септември 1919 г. в бедно семейство.

Завършва прогимназия в родното си село, но вместо да продължи гимназиалното си образование, работи като чирак в магазин за брашно, келнер в кръчма, камериер и общ работник в железопътните кариери край пловдивското село Крумово. През 1938 г. завършва гимназия в Асеновград, а по-късно – Лесотехнически институт в София.

От 1951 г. работи като инженер-лесовъд в Радуилския участък на стопанство “Боровец”, Самоковско. Разрешава на местното население да използва падналите дървета в гората, с което нарушава партийните догми. Осъден е на 8 години строг тъмничен затвор и дисциплинарно е уволнен от Министерството на горите. По-късно присъдата е отменена, но остава безработен. Принуждава се да пише очерци, където бързо впечатлява с литературния си талант. Първият му очерк е публикуван през 1954 г. в списание “Септември”.

Пише и за други издания. Става главен редактор на сп. “Родопи”. Две години е секретар на Съюза на българските писатели, а от 1993 до 1999 г. – негов председател. . По негов сценарий е създаден един от най-популярните и успешни български сериали “Капитан Петко Войвода”. Сред най-известните му книги са “Шумки от габър”, “Диви разкази”, “Бодливата роза”, “Гробът на Левски”. Умира през 2002 г.

Село Яврово

Село Яврово се намира в Родопите, община Куклен, област Пловдив, на 11 км от Асеновград. От 1966 до 1979 г. носи името Яворово. Селото е разположено амфитеатрално и при ясно време от него се открива гледка към Тракийската низина, Средна гора и Стара планина. Вижда се и връх Ботев. Според последното преброяване днес населението на селото наброява 67 души.

Селото съществува още по времето на византийското владичество. За първи път се споменава като местност в Устава на Бачковския манастир от 1083 г. под името “Аврово”. Според местните името произлиза от древноримската богиня на зората Аврора, а впоследствие се променя в Яврово.

Селото е център на съзаклятие за свалянето на Стефан Стамболов. В съзаклятието участва дори дядото на Хайтов – Петко. Родът на големия български писател води началото си някъде около 1719 г., когато е живял неговият родоначалник – Чилику. Той е бил лозар, а по-късно става мухтар – т.е. кмет. Днес къщата на Николай Хайтов е запазена почти в автентичния си вид. В село Яврово е роден и големият български карикатурист Борис Димовски.

Някои от най-емблематичните цитати на Николай Хайтов ”Раждането го не зная как е, ала жененето беше мъчно.” (Сватба) “Крила имат само тия, дето сърце им иска да лети”. “Левски е еманация на българщината в най-висшата й форма”. “Българинът има нещо общо с лисицата: точно когато я мислиш за умряла, тя хукне.

Много пъти това ни е спасявало, дано и този път да ни спаси от нашите и чуждите гробари, които са се хванали вече за лопатите. Нацията ни сега е в безпътица, но не е безпътна.“ (интервю от 1993 г.) “В женското още от дете жената си я има. Дали е под миглите, или под ноктите, ала си я има, докато с мъжете не е същото.

Един мъж, дето си няма брада, за да прежули една женска буза – не е никакъв мъж”. (Дервишово семе) “В такова време ти се ще да имаш две сърца — едно за чест, друго за мерак, — а то, опустялото — едно: разсечи го, разкъсай го — пак едно!” “Eдно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто — да го направиш”. (Мъжки времена)

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Интересна аномалия от небето над България в следващите часове
Next: Как ще можем да сменяме левовете в евро от следващата година, когато това ще се наложи

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.