Къщата беше нашият пристан. Сгушена в края на тиха уличка, обградена от стар орех и няколко вишни, тя изглеждаше като излязла от картичка. Помня първия път, когато я видяхме с Ники. Беше късна пролет, въздухът беше наситен с аромата на цъфнали люляци и ние стояхме пред старата дървена порта, държейки се за ръце, и мечтаехме. Мечтаехме за сутрешно кафе на малката веранда, за вечери край камината, за детски смях, който да оглася двора.
Това не беше просто сграда от тухли и хоросан. Това беше платното, върху което щяхме да нарисуваме бъдещето си. И двамата бяхме млади, амбициозни и влюбени до полуда. Смятахме, че заедно можем да покорим света. Покупката беше голяма стъпка, плашеща и вълнуваща едновременно. Седнахме и разпределихме отговорностите с онази наивна увереност, присъща само на младостта. Ники имаше по-стабилни доходи, работеше в просперираща фирма, наследен малък бизнес от баща му, и беше логично той да поеме ипотечния кредит. Аз тъкмо бях започнала работа като ландшафтен дизайнер, доходите ми бяха по-скромни и несигурни, затова се съгласих да поема всички текущи разходи – сметки за ток, вода, отопление, интернет, данъци, храна, поддръжка. Всичко, което превръщаше една къща в дом.
На хартия, споразумението ни изглеждаше безупречно. Балансирано. Честно. Всеки допринасяше според възможностите си за общото благо. Вложих в този дом не само парите си, но и душата си. Прекарах безброй часове в проектиране на градината, избирах всяко цвете, всеки храст. Ръцете ми бяха вечно в пръст, но сърцето ми беше пълно. Пребоядисвах стените, реставрирах стари мебели, които намирах по антикварни магазини, шиех пердета. Всеки ъгъл носеше моя отпечатък. Всеки лев, който изкарвах, отиваше за „нашата“ къща. Приятелите ни се възхищаваха на уюта, който бях създала, а Ники гордо заявяваше: „Тя има златни ръце. Превърна тази развалина в райско кътче.“
Вярвах му. Вярвах на всяка негова дума, на всяка усмивка, на всеки жест. Бяхме тандем, екип, едно цяло. Поне така си мислех.
Майка му, Маргарита, беше жена, която будеше едновременно респект и тих ужас. Висока, с безупречна прическа и леденостуден поглед, тя сякаш винаги оценяваше и претегляше всичко и всички около себе си. Собственичка на верига бутикови хотели, тя излъчваше аура на власт и богатство, която караше хората да се чувстват незначителни в нейно присъствие. Отношението ѝ към мен винаги беше на ръба на учтивостта и едва прикритата снизходителност. Тя ме наричаше „милото момиче“ с тон, който ясно показваше, че не съм достатъчно добра за сина ѝ. Подаръците ѝ бяха скъпи и винаги леко неуместни, сякаш за да подчертаят разликата в нашите светове. Никога не коментираше директно нашите финансови взаимоотношения, но подхвърляше фрази като: „Добре е, че моят Ники е толкова отговорен и се грижи за всичко важно.“
Не обръщах внимание. Или по-скоро се стараех да не обръщам. Казвах си, че това е просто майчина ревност, че тя иска най-доброто за сина си и се страхува да не бъде наранен. Убеждавах себе си, че с времето ще ме приеме. Колко съм била сляпа.
Фаталната вечер дойде неочаквано, без никакво предупреждение. Беше неделя. Маргарита ни беше поканила на вечеря в огромния си, почти стерилен апартамент с изглед към целия град. Въздухът беше натежал от аромата на скъп парфюм и печено месо. Разговорът се въртеше около бизнеса на Маргарита, плановете ѝ за разширение, новите ѝ придобивки. Аз се усмихвах, кимах и участвах с по някоя незначителна реплика, чувствайки се повече като част от декора, отколкото като гост.
Ники беше необичайно притихнал. Пиеше виното си малко по-бързо от обикновено и избягваше погледа ми. Усещах някакво напрежение, но го отдадох на обичайната динамика в присъствието на властната му майка.
И тогава, между основното ястие и десерта, Маргарита подхвърли с небрежен тон, докато сипваше сос върху порцията на Ники:
„Трябва да помислим за една хубава застраховка на къщата. Все пак е сериозна инвестиция. Добре, че я записахме на мое име, че с тези твои променливи бизнес начинания, Ники, човек никога не знае.“
Времето спря. Звънът на приборите, тихата музика, шумът на града отвън – всичко изчезна. Чувах само пулса в ушите си, оглушителен и панически. Думите ѝ проехтяха в съзнанието ми, повтаряха се отново и отново, докато губеха смисъл и после го възвръщаха с ужасяваща яснота.
„Записахме на мое име.“
Погледнах към Ники. Той беше забил очи в чинията си, лицето му беше пребледняло. Не посмя да ме погледне. В този момент разбрах, че не е грешка, не е недоразумение. Това е истината. Истината, която са крили от мен години наред.
Аз плащах за дом, който никога нямаше да бъде мой. Градината, която създавах с любов, стените, които бях пребоядисала, уютът, който бях вдъхнала – всичко това принадлежеше на жената, която седеше срещу мен и ме гледаше с триумфална, едва загатната усмивка.
Почувствах как земята се изплъзва изпод краката ми. Предателството беше толкова дълбоко, толкова всеобхватно, че заплашваше да ме погълне. Бях вложила всичко – време, пари, мечти, любов – в една илюзия. Бях част от добре режисиран спектакъл, в който играех ролята на щастливата домакиня, без да подозирам, че съм просто временен наемател без никакви права.
Не знам откъде намерих сили, но успях да се усмихна. Усмивката беше застинала, болезнена, маска, зад която крещеше душата ми. Вдигнах чашата си.
„Наистина е добра идея, Маргарита. Човек трябва да е предвидлив.“
Гласът ми беше спокоен, почти неестествено равен. Ники най-сетне вдигна поглед, в очите му имаше смесица от страх и облекчение. Облекчение, че не съм направила сцена. Глупак. Той си мислеше, че това е краят.
А това беше само началото.
Докато дъвчех прехваления десерт, който имаше вкус на пепел, в главата ми вече се оформяше план. Те ме бяха сметнали за наивна. За слаба. За „милото момиче“, което може да бъде използвано и захвърлено. Но бяха сбъркали. Бяха подценили болката на предадения човек. И щяха да платят за това. Щях да си върна всичко, което ми принадлежеше по право. Всяка стотинка, всяка минута труд, всяка капка пот.
И щях да го направя с усмивка. Същата онази фалшива, ледена усмивка, която бях приковала на лицето си. Те бяха започнали войната. Аз щях да я довърша.
Глава 2: Пробуждането
Пътят към дома беше мълчалив. Тишината в колата беше толкова плътна, че можеше да се разреже с нож. Ники стискаше волана с побелели кокалчета, а аз гледах през прозореца към размазаните светлини на града, без да ги виждам. В главата ми се въртяха само думите на майка му, остри като парчета счупено стъкло. Всеки километър, който ни доближаваше до къщата, засилваше усещането за абсурд. Отивах си „у дома“, в място, което вече не чувствах свое. Място, което беше символ на най-голямата лъжа в живота ми.
Когато влязохме, той наруши мълчанието. Гласът му беше плах, умоляващ.
„Мила, за къщата… искам да поговорим.“
Обърнах се към него. Бях свалила маската. Усмивката беше изчезнала, заменена от студено спокойствие, което го уплаши повече от истеричен крясък.
„Няма какво да говорим, Ники. Всичко е пределно ясно. Ти и майка ти сте ме измамили.“
„Не е така! Не е измама! Просто… тя настоя. Каза, че е за наша сигурност. За да ни предпази. Знаеш каква е, винаги се презастрахова. Това е просто формалност, на хартия. Къщата си е наша. Наша!“
Думата „наша“ прозвуча кухо и фалшиво. Той я повтаряше като мантра, сякаш се опитваше да убеди сам себе си.
„Наша ли? Наистина ли, Ники? Аз имам ли име в този документ? Имам ли някакъв подпис? Не. Значи не е наша. Твоя е. Или по-скоро нейна. Аз съм просто… гостенка. Гостенка, която плаща сметките.“
„Не говори така, моля те! Обичам те! Нищо не се е променило!“
Той се опита да ме прегърне, но аз се отдръпнах, сякаш докосването му ме изгаряше.
„Всичко се промени, Ники. Тази вечер всичко се промени завинаги.“
Оставих го в хола, парализиран от страх и вина, и се качих в спалнята. Не плаках. Сълзите бяха безсмислен лукс. Вместо това отворих лаптопа. Цялата нощ прекарах будна, не в скръб, а в методична работа. Отворих папка след папка, файл след файл. Създадох нова директория на компютъра си, която кръстих „Проект Справедливост“.
Започнах да събирам доказателства. Всичко, което можех да намеря. Изрових стари имейли, в които обсъждахме с Ники покупката на „нашата“ къща. Намерих съобщения, в които му пишех „Преведох парите за данъка на къщата“ или „Платих майсторите за ремонта на покрива“. Прехвърлих всичките си онлайн банкови извлечения за последните пет години. С червен маркер отбелязвах всяко плащане, свързано с имота. Сметки за ток, вода, газ. Плащания към фирми за строителни материали. Фактури от мебелни магазини. Разписки от градински центрове. Сумите бяха колосални. Осъзнах, че през годините бях вложила сума, равна на почти половината от стойността на къщата.
Намерих и запазих снимки. Снимки как боядисвам стените, как садя рози в градината, как сглобявам мебели. Снимки, на които се виждаше ясно моят труд, моето участие. Свидетелства, които досега бяха просто скъпи спомени, а сега се превръщаха в оръжия.
На сутринта се чувствах изтощена, но странно окрилена. Имах цел. Гневът и болката се бяха трансформирали в леденостудена решителност.
Първата ми стъпка беше да се обадя на единствения човек, на когото можех да се доверя напълно – моята най-добра приятелка Лилия. Тя беше коренно различна от мен – прагматична, цинична, с остър ум и още по-остър език. Работеше като финансов анализатор и имаше вродена непоносимост към всякакъв вид глупост и наивност.
Срещнахме се в едно малко кафене, далеч от местата, които обикновено посещавахме. Разказах ѝ всичко. Тя ме слушаше мълчаливо, като само от време на време стискаше устни. Когато свърших, тя не ми предложи съчувствие или празни думи на утеха. Вместо това каза:
„Знаех си. Знаех си, че тази жена е отровна змия. А синът ѝ е мекотело без гръбнак. Съжалявам, Ана, но ти беше прекалено сляпа.“
„Знам, Лили. Няма нужда да ми го казваш. Сега не ми трябва съжаление, трябва ми план.“
„Добре. Първо, спираш да плащаш абсолютно всичко за тази къща. Нито стотинка повече. Нека Маргарита си плаща данъците на „нейния“ имот. Второ, не напускаш къщата. В никакъв случай. Ако го направиш, губиш всякакви позиции. Трето, и най-важно, намираш си адвокат. И то не какъв да е, а най-добрият бракоразводен и имотен адвокат, който можеш да си позволиш. Хищник. Акула.“
„Но ние нямаме брак.“
„Няма значение. Принципите са същите. Става въпрос за доказване на съвместно съжителство и съвместен принос. Ще е трудно, но не е невъзможно. Имаш ли доказателства?“
Подадох ѝ флашката с всички файлове, които бях събрала през нощта. Тя я пъхна в лаптопа си и започна да разглежда. Веждите ѝ се повдигаха все по-високо с всяка следваща папка.
„Леле… Ти си събирала цяло досие, без да знаеш. Това е добре. Това е много добре. Банкови извлечения, фактури, имейли… Отлично. Имаш основа.“
Разговорът с Лилия беше като инжекция адреналин. Тя ми даде името на адвокат – Симеон. „Той е скъп, но е безскрупулен гений. Ще изяде техните адвокати за закуска“, бяха думите ѝ.
Прибрах се у дома с нова решимост. Ники се опита отново да говори с мен, да се извинява, да обяснява. Аз го слушах с безизразно лице. Играех роля. Трябваше да го накарам да повярва, че съм се примирила, че съм простила. Беше ми отвратително, но знаех, че е необходимо.
„Добре, Ники. Разбирам. Може би си прав. Може би майка ти наистина го е направила с добри намерения. Просто бях шокирана. Нека не говорим повече за това.“
Той въздъхна с облекчение, неспособен да види леда в очите ми. Толкова беше лесно да бъде заблуден. Толкова беше свикнал с моята любов и разбиране, че не можеше да си представи, че те са изчезнали.
„Знаех си, че ще разбереш, мила. Знаех си! Всичко ще бъде наред.“
Но нищо нямаше да бъде наред. Не и за него.
Същия ден се обадих и си записах час при адвокат Симеон. Играта беше започнала. И аз щях да играя, за да спечеля.
Глава 3: Първи стъпки
Офисът на адвокат Симеон се намираше на последния етаж на модерна стъклена сграда в центъра на града. Всичко в него крещеше за успех и висок стандарт – полиран мрамор, скъпи картини по стените и тиха, почти тържествена атмосфера. Самият Симеон беше мъж на около петдесет, с прошарена коса, проницателни сиви очи и лице, което изглеждаше сякаш е изсечено от камък. Не се усмихваше. Просто ме покани да седна с лаконичен жест.
Подадох му флашката. „Лилия ми каза, че вие сте моят човек.“
Той я взе, без да каже дума, и я постави в лаптопа си. В продължение на двадесет минути настъпи пълна тишина, нарушавана единствено от тихото кликане на мишката. Той преглеждаше файловете ми с концентрация на хирург, който изучава рентгенова снимка преди сложна операция. Лицето му не издаваше никаква емоция. Когато приключи, той се облегна назад в стола си и ме погледна за първи път, сякаш наистина ме виждаше.
„Случаят ви е сложен,“ започна той с равен, отмерен глас. „Фактът, че нямате брак, усложнява нещата значително. Фактът, че имотът е на името на трето лице, майката на партньора ви, го прави почти невъзможен.“
Сърцето ми се сви. Бях дошла тук с надежда, а първите му думи я убиваха.
„Почти?“ попитах с пресъхнало гърло.
„Почти,“ потвърди той. „Това, което имате във ваша полза, е методично събраната документация. Банковите извлечения са най-силното ви оръжие. Те доказват систематично и дългосрочно финансово участие в поддръжката и подобряването на имота. Свидетелските показания на приятели и съседи също ще помогнат, но те са субективни. Фактурите и имейлите са обективни.“
Той се наведе напред, а очите му се присвиха. „Но нека бъда ясен. Това няма да е лесна битка. Ще бъде дълга, мръсна и скъпа. Отсрещната страна, съдейки по това, което ми разказвате за Маргарита, ще наеме най-добрите адвокати, които парите могат да купят. Те ще се опитат да ви смажат. Ще ви изкарат златотърсачка, използвачка. Ще оспорят всяка разписка, всяка фактура. Ще се опитат да докажат, че парите, които сте давали, са били просто ‘наем’ за това, че сте живели в къщата. Готова ли сте за това?“
Погледнах го право в очите. „Готова съм на всичко.“
„Добре,“ кимна той, сякаш отговорът ми го удовлетвори. „Първата ни цел е да подадем иск за установяване на принос в придобиването и подобряването на имота. Няма да искаме половината къща. Това е нереалистично. Ще искаме да ви бъде възстановена сумата, която сте вложили, индексирана с лихви и съобразена с пазарното поскъпване на имота, което е резултат от вашите подобрения. Градината, ремонтите – всичко това вдига цената. Ще трябва да наемем лицензиран оценител, който да изготви експертиза.“
Слушах го и се чувствах така, сякаш се подготвям за война. Той ми обясняваше стратегията, тактиката, възможните ходове на врага.
„Междувременно,“ продължи той, „трябва да продължите да живеете в къщата. Не им давайте повод да ви изгонят. Продължавайте да играете ролята си, доколкото е възможно. Но спрете всички плащания. Незабавно. Нека те се оправят със сметките. Това ще бъде първият ни ход, който ще ги накара да покажат картите си.“
Излязох от кантората му едновременно уплашена и решена. Пътят беше ясен, макар и осеян с тръни.
През следващите седмици животът ми се превърна в театър на абсурда. Вкъщи бях любящата, макар и леко дистанцирана Ана. Сготвях, чистех, поддържах привидна нормалност. С Ники почти не говорехме за случилото се, той беше благодарен за това и се държеше гузно и внимателно. Но извън къщи аз бях друг човек. Срещах се тайно със Симеон, събирахме още документи, подготвяхме иска.
Един ден реших да направя рискован ход. Потърсих сестрата на Ники, Десислава. Тя беше пълната му противоположност. Тихо и интелигентно момиче, което учеше право в университета. Винаги съм имала чувството, че тя не одобрява напълно майка си, макар че никога не го беше казвала директно. Намерих я в библиотеката на университета, заровена в дебели книги.
„Здравей, Деси,“ казах тихо.
Тя вдигна поглед, изненадана. „Ана? Какво правиш тук?“
„Исках да поговоря с теб. Насаме.“
Излязохме в близкото кафене. Тя ме гледаше с притеснение.
„Чух какво е станало на вечерята,“ започнах директно аз. „Искам да знам дали ти знаеше.“
Десислава сведе поглед. „Подозирах. Мама… тя винаги прави нещата по този начин. Казва, че е за ‘защита на семейството’. Когато купувахте къщата, чух разговор. Ники искаше да бъде на името и на двама ви. Но мама беше категорична. Каза, че така е по-сигурно. Че ти нямаш стабилни доходи и това е риск.“
„Риск за кого? За мен или за вас?“ попитах горчиво.
Тя не отговори. Мълчанието ѝ беше достатъчно красноречиво.
„Тя е несправедлива към теб, Ана. Винаги е била. Завижда ти, защото Ники те обича истински, а не от страх, както обича нея.“ Думите ѝ ме изненадаха с прямотата си.
„Деси, аз няма да оставя нещата така. Ще си търся правата.“
Очите ѝ се разшириха от уплаха. „Недей! Не знаеш на какво е способна мама. Тя ще те унищожи.“
„Вече се опита. Нямам какво да губя,“ отвърнах. „Не искам нищо от теб. Не искам да те поставям в трудна ситуация. Просто исках да знам истината.“
Тръгнах си от срещата с горчив вкус в устата. Десислава беше уплашена, но в очите ѝ бях видяла и искра на съчувствие, на бунт. Може би тя беше слабото звено в тяхната семейна крепост. Може би един ден щеше да избере справедливостта пред страха. Засега обаче бях сама.
Първият изстрел във войната беше изстрелян, когато дойде сметката за тока. Беше по-висока от обикновено. Оставих я на масата в кухнята, където Ники със сигурност щеше да я види.
Вечерта той я намери. „Мила, забравила си да платиш тока.“
Погледнах го спокойно. „Не съм забравила, Ники. Просто реших, че е редно собственикът на имота да си поеме разходите. Аз съм само гостенка, нали помниш?“
Лицето му пребледня. За първи път той осъзна, че моето „разбиране“ има граници. И че те току-що са били достигнати. Започваше се.
Глава 4: Двоен живот
Следващите месеци бяха като ходене по тънък лед. Напрежението вкъщи можеше да се реже с нож. Ники плати сметката за тока, както и следващите, които идваха. Правеше го с мълчаливо недоволство, а Маргарита започна да звъни все по-често, за да се оплаква от „неблагодарността“ ми. Ники се озоваваше по средата, разкъсван между мен и нея, и ставаше все по-изнервен и раздразнителен. Започна да се прибира късно, измисляйки си срещи и извънредна работа. Знаех, че лъже. Дистанцията между нас се превръщаше в пропаст.
Аз, от своя страна, бях изцяло погълната от тайния си живот. Денем бях ландшафтен дизайнер, а вечер – детектив. С адвокат Симеон работехме по иска, но аз чувствах, че ми липсва ключова част от пъзела. Защо Маргарита беше толкова параноична? Защо ѝ беше нужно да контролира всичко до такава степен? Интуицията ми подсказваше, че не става въпрос само за къщата. Имаше нещо по-голямо, по-дълбоко.
Една вечер, докато Ники беше на поредната си „бизнес вечеря“, реших да направя нещо, което никога не си бях позволявала – да претърся кабинета му. Сърцето ми биеше лудо, чувствах се като престъпник в собствения си дом. Но целта оправдаваше средствата.
Започнах да преглеждам документите на бюрото му. Повечето бяха свързани с фирмата му, нищо интересно. Но в едно от задните чекмеджета, под купчина стари каталози, намерих нещо, което привлече вниманието ми. Папка с банкови извлечения от сметка, за която не знаех. Сметка, от която бяха теглени големи суми в брой всеки месец. Освен това имаше и няколко известия за просрочени вноски по потребителски кредити. Кредити, за които също не бях чувала.
Ники имаше финансови проблеми. Сериозни проблеми. И ги криеше от мен. Но къде отиваха всички тези пари? Ипотеката беше на името на майка му, тя със сигурност я плащаше. Бизнесът му, макар и не блестящ, изглеждаше стабилен.
В главата ми се загнезди ужасно подозрение. Подо-зрение, което се подхранваше от късните му прибирания, от неясните му обяснения, от все по-честите му отсъствия през уикендите под претекст за „командировки“.
Реших да го проследя. Чувствах се отвратително, но трябваше да знам истината. Един петък вечер той отново каза, че има важна среща с клиенти. Целуна ме разсеяно по бузата и излезе. Изчаках десет минути и тръгнах след него с колата си, спазвайки голяма дистанция.
Той не отиде в бизнес център или ресторант. Вместо това спря пред малък, луксозен апартаментен комплекс в другия край на града. Комплекс, за който знаех, че наемите са астрономически. Гледах го как слиза от колата, оглежда се набързо и влиза във входа. Чаках. Час, два, три. Той не излезе.
Студена ярост се надигна в мен. Беше по-лошо, отколкото си представях. Не беше просто финан-сова измама. Беше пълно предателство.
На следващия ден наех частен детектив. Беше скъпо, но използвах спестяванията, които бях заделила, откакто спрях да плащам сметките. Дадох му адреса и номера на колата на Ники. Исках да знам всичко. Кой живее в този апартамент? Откога се срещат? Кой плаща за всичко това?
Отговорите дойдоха след по-малко от седмица и бяха по-шокиращи, отколкото можех да си представя. В апартамента живееше млада жена на име Ива. Ефектна блондинка, която не работеше нищо, но караше скъпа кола и носеше дизайнерски дрехи. Детективът ми даде снимки – Ники и Ива, прегърнати пред входа; Ники и Ива на вечеря в скъп ресторант; Ники, който отключва вратата на апартамента с собствен ключ. Имаше и копие от договора за наем. Наемател беше Ива, но като гарант по договора стоеше… Маргарита.
Светът ми се преобърна. Маргарита не само знаеше за любовницата на сина си. Тя я финансираше. Тя беше наела апартамента. Тя плащаше за луксозния живот на Ива. Това не беше просто изневяра. Това беше конспирация. Маргарита държеше сина си в пълна зависимост, използвайки парите и тази тайна връзка като оръжие. Тя му беше създала паралелен живот, който можеше да разруши във всеки един момент. Сега разбирах защо Ники беше толкова уплашен и покорен. Той беше в капан, заложен от собствената му майка.
А аз бях просто странична щета в нейните игри за власт и контрол.
Показах всичко на адвокат Симеон. Той разгледа снимките и документите с безизразното си лице, но видях проблясък на нещо в очите му. Може би уважение.
„Това променя всичко,“ каза той бавно. „Това вече не е просто имотен спор. Това е доказателство за организирана измама и злонамерено поведение. Можем да използваме тази информация, за да окажем натиск. Много сериозен натиск.“
„Какъв натиск?“
„Маргарита се представя за уважавана бизнес дама. Последното, което иска, е публичен скандал. Разкритието, че тя спонсорира любовницата на сина си, докато официалната му партньорка инвестира в техния ‘общ’ дом, би било пагубно за репутацията ѝ. Можем да използваме това като лост в едни извънсъдебни преговори. Или можем да го използваме в съда, за да докажем техния ‘морален облик’ и да убедим съдията във вашата правота.“
Изведнъж осъзнах, че в ръцете си държах бомба със закъснител. Информацията, която имах, можеше да разруши не само връзката ми с Ники, но и цялото му семейство. Почувствах се мръсна, но и силна. Те бяха избрали правилата на играта, бяха избрали да играят мръсно. Сега аз щях да им отговоря със същото.
Животът ми вече беше изцяло двоен. Едната Ана беше опустошена жена, чието сърце беше разбито на хиляди парчета. Но другата Ана беше хладнокръвен стратег, който планираше следващия си ход. И тази втората Ана надделяваше.
Глава 5: Неочакван съюзник
„Маргарита не е станала това, което е, като е играла честно.“ Думите на Симеон кънтяха в ума ми дни наред. „Зад всяко голямо състояние често се крие голяма несправедливост. Трябва да намерим нейната.“
Това беше началото на нов етап от моята битка. Вече не ставаше въпрос само за защита, а за атака. Симеон, използвайки своите контакти, започна да рови в миналото на Маргарита и нейния покоен съпруг. Проверяваше стари фирмени регистрации, публични търгове, партньорства. Беше като да търсиш игла в копа сено, но Симеон беше търпелив.
Ключът дойде от неочаквано място. Едно име, което се появяваше в документите на една от първите фирми на бащата на Ники, а после мистериозно изчезваше. Огнян. Той е бил съдружник, държал е почти половината от компанията, която е била основата на бъдещата империя на Маргарита. Няколко години по-късно, след смъртта на съпруга ѝ, името му вече не фигурирало никъде. Официалната версия била, че е продал дяловете си.
„Не ми се вярва,“ каза Симеон, докато разглеждаше документите. „Няма никаква логика някой да продаде дял в толкова просперираща фирма точно преди големия ѝ възход. Тук има нещо гнило.“
След няколко дни ровене, Симеон успя да открие настоящия Огнян. Той беше собственик на голяма строителна компания, изключително богат и влиятелен, но и с репутация на безкомпромисен и дори опасен човек. Човек, с когото не искаш да си имаш работа, освен ако не е абсолютно наложително. За мен беше.
Да се свържа с него беше почти невъзможно. Той беше обграден от стена от секретарки и асистенти. Но аз бях упорита. В продължение на седмица звънях всеки ден, оставях съобщения, пишех имейли. Накрая, може би от чисто любопитство или раздразнение, той се съгласи да се срещнем.
Срещата беше в неговия офис, който приличаше повече на президентски апартамент. Огромен, с мебели от тъмно дърво, кожени дивани и панорамен изглед към града. Огнян беше едър мъж с грубовато лице и очи, които те пронизваха. Той не ми предложи нито кафе, нито вода. Просто седна зад масивното си бюро и каза с дрезгав глас:
„Имате десет минути. Започвайте.“
Сърцето ми биеше до пръсване, но се постарах гласът ми да не трепери. Разказах му накратко моята история. За къщата, за Ники, за Маргарита. Когато споменах нейното име, видях как мускулите на лицето му се стегнаха. Една вена на челото му започна да пулсира. Той ме слушаше, без да ме прекъсва, но когато свърших, мълчанието му беше по-страшно от всякакви думи.
„И какво очаквате от мен, госпожице?“ попита той накрая. „Да ви съчувствам ли? Да ви дам пари за адвокат?“
„Не,“ отвърнах твърдо. „Не искам съчувствие. Искам информация. Вие сте били партньор на съпруга ѝ. Знаете как работи тя. Искам да ми помогнете да разбера как да се преборя с нея.“
Той се изсмя. Смехът му беше сух и неприятен. „Да се преборите с Маргарита? Момиче, вие не знаете с кого си имате работа. Тази жена е дявол в тялото на ангел. Тя и покойният ѝ съпруг… те ме съсипаха. Взеха ми всичко. Измамиха ме с фалшифицирани документи, заплашиха семейството ми. Бях млад и глупав, вярвах в приятелството и честната дума. Те ме научиха по трудния начин, че в бизнеса няма приятели.“
Той стана и отиде до прозореца, загледан в града. „Години ми отне да се изправя на крака. Години на адски труд, за да си върна това, което ми отнеха, и дори повече. Мислех, че съм забравил. Но вие сега идвате и отваряте стари рани.“
Обърна се към мен. В очите му гореше огън. „Защо да ви помагам? Каква е моята полза?“
Това беше моментът на истината. Трябваше да му предложа нещо.
„Отмъщение,“ казах тихо. „Вие ще ми помогнете да получа справедливост, а аз ще ви помогна да получите отмъщение. Заедно можем да я свалим от пиедестала, на който се е покачила. Аз имам личен мотив и достъп до семейството ѝ. Вие имате ресурсите и познанията за нейните слаби места. Тя ви е подценила преди години. Сега подценява мен. Това ще бъде най-голямата ѝ грешка.“
Огнян ме гледа дълго, преценяващо. Виждах как в ума му се въртят колелата. Той не беше добър човек. Беше хищник, точно като нея. Но понякога, за да се пребориш с чудовище, ти трябва друго чудовище.
„Интересно предложение,“ каза той накрая. „Много рисковано, но интересно. Харесва ми дързостта ви.“
Той се върна към бюрото си. „Добре. Ще ви помогна. Ще ви дам най-добрите си финансови експерти и юристи. Те ще разнищят всеки неин бизнес, всяка нейна сделка. Ще намерим мръсотията, сигурен съм, че има тонове от нея. Но при едно условие. Когато всичко свърши, не искам пари. Искам да я видя унизена. Искам да видя как империята ѝ се срива. Това ще бъде моята отплата.“
Стиснахме си ръцете. Сделката беше сключена. Бях сключила съюз с дявола, за да се боря с вещица. Моралните граници се размиваха, но аз вече бях преминала точката, от която няма връщане.
Излязох от офиса на Огнян с чувство на страх и триумф. Вече не бях сама. Битката за една къща се беше превърнала в мащабна война срещу бизнес империя, изградена върху лъжи и предателства. А аз бях в самия ѝ епицентър.
Глава 6: Мрежа от лъжи
Съюзът с Огнян промени изцяло динамиката на играта. Само за няколко дни той ми предостави екип от хора, които изглеждаха като излезли от филм – двама млади, но изключително нахъсани юристи, специалисти по корпоративно право, и един по-възрастен, мълчалив мъж на име Емил, който беше финансов гений и можеше да прочете фирмен баланс така, както другите четяха вестник.
Започнахме да работим в таен офис, предоставен от Огнян. Прекарвах там всяка свободна минута. Атмосферата беше напрегната и наелектризирана. Стените бяха покрити с бели дъски, изписани със схеми на фирми, стрелки, показващи парични потоци, и имена на офшорни компании. Чувствах се като част от щаб, планиращ военна операция.
Емил, финансовият анализатор, беше нашият главен стратег. С методичността на часовникар той започна да разплита сложната мрежа, която Маргарита беше изтъкала през годините. Оказа се, че основният ѝ бизнес с хотелите е само върхът на айсберга. Под него се криеше лабиринт от кухи фирми, регистрирани на името на далечни роднини или несъществуващи лица, през които се преточваха огромни суми пари. Тя систематично беше укривала данъци в колосални размери, използвайки вратички в закона и откровени измами.
„Тя е много умна, дявол да го вземе,“ каза Емил една вечер, сочейки към една сложна диаграма. „Създала е система, която е почти невъзможно да бъде проследена. Всяка фирма прехвърля пари на друга под формата на ‘консултантски услуги’ или ‘неустойки по договори’, докато накрая следите се губят в някоя данъчна офшорка. Но всяка система има слабо място. Трябва само да го намерим.“
Слабото място се оказа нейната собствена арогантност. Вярвайки, че е недосегаема, тя беше допуснала няколко грешки. Беше използвала една и съща адвокатска кантора за регистрацията на повечето от тези фирми. Беше оставила малки, но видими следи в някои банкови преводи.
Докато екипът на Огнян разнищваше финансите ѝ, аз се фокусирах върху личния фронт. Знаех, че най-голямата уязвимост на Маргарита е нейното семейство, или по-скоро представата ѝ за перфектно семейство.
Един ден получих неочаквано обаждане от Десислава. Гласът ѝ трепереше.
„Ана, можем ли да се видим? Спешно е.“
Срещнахме се на същото място. Тя изглеждаше ужасно – бледа, с тъмни кръгове под очите.
„Не мога повече,“ прошепна тя, щом седна. „Мама е станала непоносима. Крещи постоянно, обвинява всички за всичко. Ники е на ръба на нервен срив. Аз… аз намерих нещо.“
Тя плъзна по масата малка флашка.
„Какво е това?“ попитах.
„Уча се за изпит по търговско право. Трябваше ми един стар учебник на татко. Намерих го в кабинета му, в един заключен шкаф. Вътре, между страниците, имаше това. Мисля, че е оригиналният договор за партньорство между татко и господин Огнян. Има и едно ръкописно допълнително споразумение, подписано само от двамата. В него пише, че в случай на смърт на единия, другият партньор се задължава да изплати на наследниците дела му по пазарна оценка в рамките на пет години или да им прехвърли съответния процент от собствеността. Няма клауза за принудително изкупуване на безценица, както мама твърди.“
Поех си дъх. Това беше липсващото парче. Това беше доказателството за първоначалната измама, върху която беше изградена цялата империя.
„Деси, това… това е изключително важно. Но е и много опасно за теб.“
„Знам,“ каза тя, а в очите ѝ проблесна сълза. „Но това не е правилно, Ана. Това, което мама е направила, е престъпление. Тя е откраднала бъдещето на друго семейство. И продължава да го прави. Тя съсипва и нашия живот с този неин стремеж към контрол. Не искам да бъда част от това.“
Съвестта ѝ най-накрая беше надделяла над страха. Тя ми даваше оръжието, от което се нуждаехме.
Предадох информацията на Огнян. Когато видя сканираните документи, лицето му се вкамени. Дълго време мълча, взирайки се в подписите на баща си и бащата на Ники.
„Знаех си,“ промълви той. „Знаех си, че Христо никога не би ме предал така. Тя го е направила. След смъртта му. Показала ми е фалшификат и ме е заплашила. А аз бях съсипан от загубата на приятеля си и не мислех трезво.“
Гневът му беше осезаем, студена, концентрирана ярост. „Сега вече имаме всичко. Имаме данъчните измами. Имаме и първоначалната кражба. Ще я унищожим.“
Междувременно, връзката на Ники с Ива също се превръщаше в проблем за Маргарита. Детективът, когото бях наела, продължаваше да ги наблюдава. Ива ставаше все по-настоятелна, искаше повече пари, повече внимание. Тя беше започнала да намеква пред Ники, че иска той да се раздели с мен и да се обвърже сериозно с нея. Това изобщо не влизаше в плановете на Маргарита. Тя беше създала тази връзка като инструмент за контрол, а не като основа за нов брак на сина ѝ. Инструментът започваше да се обръща срещу нея.
Мрежата от лъжи, която Маргарита беше плела толкова внимателно, започваше да се разпада. Всяка нишка, която дърпахме, водеше до друга, още по-заплетена. А в центъра на паяжината стоеше тя, все още убедена в своята неуязвимост, без да подозира, че основите на нейния свят вече са подкопани и съвсем скоро всичко ще се срути.
Глава 7: Ескалация
Маргарита не беше глупава. Тя усети промяната. Усети, че губи контрол. Синът ѝ беше станал сянка на самия себе си – раздразнителен, мълчалив, вечно отсъстващ духом. Аз вече не бях покорното „мило момиче“. Отговарях на саркастичните ѝ подмятания със студена учтивост, която я вбесяваше повече от открит скандал. Спрените плащания по къщата бяха ясен знак за бунт. Тя разбра, че нещо се готви.
И реши да нанесе превантивен удар.
Един следобед, докато се прибирах от работа, намерих на входната врата залепен официален плик. Вътре имаше нотариална покана. В нея, с безпощаден юридически език, Маргарита, в качеството си на собственик на имота, ме канеше „доброволно“ да освободя къщата в седемдневен срок. В противен случай щяла да предприеме съответните законови действия за принудителното ми извеждане.
Кръвта ми замръзна. Знаех, че този момент ще дойде, но въпреки това бях шокирана от бруталността. Тя дори не си направи труда да говори с мен или със сина си. Просто изпрати официален документ. Това беше обявяване на война.
Обадих се веднага на Симеон. Той беше спокоен. „Очаквах го. Това е добре за нас. Тя първа предприе агресивен ход. Сега имаме пълното основание да отвърнем.“
„Да отвърнем как?“
„Ще подадем нашия иск. Незабавно. Още утре. Ще поискаме от съда да наложи възбрана върху имота до приключване на делото. Това означава, че тя няма да може да го продава, ипотекира или да се разпорежда с него. И най-важното – няма да може да ви изгони, докато съдът не се произнесе.“
Тази вечер конфронтацията с Ники беше неизбежна. Показах му нотариалната покана. Той я прочете и лицето му се сгърчи от ужас и срам.
„Аз не знаех… Кълна се, не знаех, че ще направи такова нещо.“
„Разбира се, че не си знаел, Ники. Ти никога нищо не знаеш. Ти си просто пионка в нейните ръце. Но този път е различно. Този път тя премина всякакви граници.“
„Ще говоря с нея! Ще я накарам да я оттегли!“
Изсмях се. „Наистина ли вярваш в това? Ти не можеш да я накараш да направи нищо. Но аз мога. Утре подавам иск в съда. Срещу нея.“
Той ме погледна така, сякаш съм полудяла. „Иск? Какъв иск? Ана, недей, моля те! Нека се разберем, нека намерим решение…“
„Късно е за решения, Ники. Времето за разговори свърши. Сега ще говорят адвокатите.“
На следващия ден Симеон внесе исковата молба в съда. Беше шедьовър на юридическото изкуство. В нея се описваше подробно моят принос към къщата, подкрепен със стотици страници доказателства. Но имаше и още нещо. Симеон беше включил и информацията за паралелния живот на Ники, финансиран от майка му, представяйки го като част от обща схема за измама и злоупотреба с доверие. Не бяхме приложили все още документите от Десислава и Огнян. Това беше нашият коз, който пазехме за по-късно.
Съдът уважи искането ни и наложи възбрана върху имота. Това беше първата ни голяма победа. Маргарита беше в ярост. Тя ми се обади по телефона и за първи път чух как губи самообладание. Гласът ѝ беше пронизителен от гняв.
„Ти, малка неблагодарнице! Как смееш? Аз те приех в дома си, в семейството си, а ти ми забиваш нож в гърба! Ще те унищожа! Ще те оставя на улицата, ще се погрижа никога повече да не си намериш работа!“
„Вече не ме е страх от теб, Маргарита,“ отговорих спокойно и затворих.
Войната вече беше открита. Маргарита нае една от най-големите и агресивни адвокатски кантори в страната. Те веднага отговориха на нашия иск с контраиск, в който ме обвиняваха в опит за изнудване и ме описваха като хитра интригантка, която се е опитала да се възползва от добротата на тяхната клиентка.
Животът в къщата стана ад. Ники беше напълно съсипан. По цял ден не говореше, а вечер чувах как спори с майка си по телефона. Тя му оказваше огромен натиск да ме напусне, да застане на нейна страна, да свидетелства срещу мен.
Любовницата му, Ива, също започна да създава проблеми. Усетила, че финансовият кран на Маргарита може да спре, тя стана паникьосана и настоятелна. Започна да звъни на Ники постоянно, дори когато беше вкъщи. Един ден дори дойде пред къщата, крещейки името му. Беше грозна сцена, която събра погледите на всички съседи.
Маргарита беше отприщила сили, които вече не можеше да контролира. Опитвайки се да ме унищожи, тя всъщност унищожаваше собствения си син и рушеше фасадата на перфектното си семейство.
Екипът на Огнян работеше на пълни обороти. Те бяха открили още по-скандални неща – доказателства, че Маргарита е използвала фирмата си, за да пере пари на съмнителни бизнесмени. „Това вече не е просто данъчна измама,“ каза ми Огнян. „Това е организирана престъпност. Ако тази информация излезе наяве, тя не просто ще загуби бизнеса си. Ще отиде в затвора.“
В ръцете си държахме ядрено оръжие. Въпросът беше не дали да го използваме, а кога. Симеон настояваше да изчакаме първото заседание по делото. „Нека първо видим тяхната стратегия. Нека се почувстват сигурни. И тогава ще нанесем удара.“
Напрежението ескалираше с всеки изминал ден. Знаех, че се приближаваме към кулминацията, към финалната битка, която щеше да реши всичко. И за първи път от много време насам, аз не се чувствах като жертва. Чувствах се като воин, готов за последната атака.
Глава 8: Съдебната битка
Съдебната зала беше студена и безлична. Високи тавани, стени в цвят охра и тежки мебели от тъмно дърво. Всичко тук сякаш беше създадено, за да смачка човешкия дух и да го сведе до номер на дело. Въздухът беше пропит със странна смесица от мирис на стари документи и напрежение.
От едната страна на залата бяхме ние – аз, Симеон и един от младите юристи от екипа на Огнян. От другата страна беше Маргарита, заобиколена от трима скъпо облечени адвокати, които излъчваха самодоволство. Тя беше облечена в строг, тъмносин костюм, лицето ѝ беше безизразна маска, но в очите ѝ се четеше ледена ярост. Ники седеше зад нея, свил се на стола, сякаш искаше да стане невидим. Изглеждаше състарен с десет години.
Първото заседание беше процедурно, но адвокатите на Маргарита веднага преминаха в атака. Главният им адвокат, мъж с посребрени коси и мазна усмивка, изнесе дълга реч, в която ме описа като безскрупулна авантюристка. Той представи моите плащания за къщата не като инвестиция, а като „символичен принос към общите разходи, вид наем“, който бил нищожен в сравнение с „огромните средства“, които неговата клиентка и синът ѝ били вложили. Беше гротескно представление, пълно с полуистини и откровени лъжи.
Симеон слушаше всичко това с каменно лице. Когато дойде неговият ред, той беше кратък и ясен. Той не навлезе в емоционални детайли. Просто представи пред съдията папка след папка с документи – банкови извлечения, фактури, разписки, експертната оценка на имота „преди“ и „след“ моите подобрения. Цифрите говореха сами за себе си.
Истинската драма започна на следващите заседания, когато бяха призовани свидетелите. Първо бяха нашите – приятели, съседи, дори майсторите, които бяха работили по къщата. Всички те потвърдиха, че са ме възприемали като собственик, че са виждали моя труд и са обсъждали с мен и Ники планове за „нашата“ къща. Адвокатите на Маргарита се опитаха да ги дискредитират, да ги изкарат пристрастни, но показанията им създадоха ясна картина.
Кулминацията настъпи, когато призовахме нашите тайни оръжия.
Първа беше Десислава. Когато името ѝ беше произнесено, в залата настъпи смут. Маргарита я изгледа с поглед, който можеше да убива. Ники зарови лице в ръцете си. Десислава пристъпи към свидетелската скамейка, бледа, но решена.
Гласът ѝ в началото беше тих, но постепенно се стабилизира. Тя разказа за разговорите, които е чула. Разказа как майка ѝ е убедила Ники да не ме включва в нотариалния акт, използвайки аргументи за моята „финансова нестабилност“. Разказа за атмосферата на контрол и манипулация в семейството. Адвокатът на Маргарита се опита да я прекъсне, да оспори думите ѝ като „детски фантазии“ и „опит да навреди на майка си от ревност“.
Тогава Симеон я попита: „Госпожице, имате ли някакви доказателства в подкрепа на твърденията си за бизнес отношенията между баща ви и господин Огнян?“
„Да,“ отговори тя и погледът ѝ се спря на майка ѝ. „Имам копие от оригиналния договор за съдружие.“
В този момент маската на Маргарита се пропука. За части от секундата видях паника в очите ѝ.
Следващият свидетел беше Огнян. Появата му в залата предизвика фурор. Той беше твърде влиятелна фигура, за да остане незабелязан. Спокойно и методично, той разказа своята версия на историята. Разказа как, след смъртта на партньора и приятеля си, Маргарита му е представила документи, според които той е длъжен да продаде дела си на занижена цена, и го е заплашила, че ако не се съгласи, ще използва връзките си, за да съсипе него и семейството му. Когато Симеон представи оригиналния договор, предоставен от Десислава, адвокатите на Маргарита изпаднаха в хаос. Те не бяха подготвени за това.
Последният удар беше призоваването на Ива. Тя се появи в залата, облечена предизвикателно, но с уплашен поглед. Симеон я разпита за връзката ѝ с Ники. После я попита директно: „Кой плащаше наема за апартамента ви? Кой плащаше за колата ви и скъпите ви почивки?“
Тя се опита да шикалкави, но под натиска на въпросите и представените от Симеон банкови документи, тя призна. „Плащаше Маргарита.“
В залата се възцари гробна тишина. Всички погледи бяха насочени към Маргарита, чието лице беше станало пепелявосиво. Нейната собствена мрежа се беше затворила около нея.
Най-тежкият момент беше, когато Ники беше призован на свидетелската скамейка. Той изглеждаше напълно сломен. Гледаше ту към мен, ту към майка си, разкъсван. Адвокатът му го разпитваше с внимателни, предварително подготвени въпроси, опитвайки се да омаловажи всичко. Но когато дойде ред на Симеон, той беше безпощаден.
„Господине, обичахте ли тази жена?“ попита той, сочейки към мен.
„Да,“ прошепна Ники.
„Вярвахте ли, че строите общ дом, общо бъдеще с нея?“
„Да.“
„Тогава защо я излъгахте? Защо позволихте на майка ви да я лиши от правата ѝ, докато тя е влагала всяка своя стотинка и цялата си душа в този дом?“
Ники мълчеше. Раменете му се тресяха.
„Защото ме беше страх,“ каза той накрая със задавен глас. „Страх ме беше от нея. Винаги ме е било страх.“
Това беше краят. Дори съдията, който до този момент пазеше неутрално изражение, гледаше Маргарита с нескрито отвращение. Нейните адвокати знаеха, че са загубили. Те бяха дошли подготвени за имотен спор, а се озоваха в центъра на разкрития за корпоративна измама, укриване на данъци и морален фалит.
Битката в съдебната зала беше спечелена. Оставаше да чуем присъдата. Но аз вече знаех, че съм си върнала нещо много по-важно от парите. Бях си върнала истината.
Глава 9: Развръзката
Денят на присъдата беше сив и мрачен, сякаш природата отразяваше края на тази мръсна сага. Съдебната зала беше същата, но атмосферата беше различна. Вече нямаше войнственост, а само тежко очакване. Маргарита изглеждаше победена. Арогантността ѝ беше заменена от крехка, едва прикрита паника. Ники не беше с нея.
Съдията прочете решението с монотонен глас, но думите му отекваха в съзнанието ми като камбанен звън. Искът ми беше уважен изцяло. Съдът не само ми присъди пълния размер на доказаната от мен инвестиция, индексирана с лихвите и поскъпването на имота, но и допълнително обезщетение за „неимуществени вреди, причинени от злоупотреба с доверие и умишлено въвеждане в заблуждение“. Сумата беше значителна. Достатъчна, за да започна не просто нов, а напълно различен живот.
Но това не беше всичко. В мотивите към решението си, съдията обърна специално внимание на разкритията за финансовите машинации на Маргарита. Той обяви, че ще сезира прокуратурата и икономическата полиция, които да извършат пълна проверка на нейния бизнес въз основа на представените по делото доказателства.
Това беше нокаут. Маргарита не просто загуби делото срещу мен. Тя загуби всичко. В мига, в който съдията произнесе думата „прокуратура“, видях как целият ѝ свят се срива. Империята ѝ, изградена върху лъжи, беше пред рухване. Предстоеше ѝ не просто финансов колапс, а и реална заплаха от затвор.
Когато излизахме от съдебната палата, Симеон за първи път ми се усмихна. Истинска, топла усмивка.
„Поздравления, Ана. Вие не просто спечелихте дело. Вие въздадохте справедливост.“
„Ние го направихме,“ поправих го аз. „Без вас нямаше да успея.“
„Вие имахте смелостта,“ отвърна той. „Това е най-важното.“
Навън ме чакаше Огнян. Той не каза нищо, просто кимна с уважение. В очите му видях мрачно удовлетворение. Той беше получил своето отмъщение, макар и след толкова много години. Нашият странен съюз беше приключил. И двамата бяхме постигнали целите си.
През следващите седмици новините за срива на Маргарита бяха навсякъде. Данъчните власти блокираха сметките ѝ. Бизнес партньорите ѝ се отдръпнаха. Започнаха разследвания. Фасадата на „уважаваната бизнес дама“ се разпадна, разкривайки грозната истина отдолу.
Къщата беше продадена от съдия-изпълнител, за да бъде покрито задължението към мен. Аз получих парите си. Не изпитах радост или триумф. Само тихо облекчение. Исках да затворя тази страница от живота си възможно най-бързо. Никога повече не стъпих в онази къща, не погледнах към градината, която бях създала с толкова любов. Тя беше опетнена завинаги.
Един ден Ники ме потърси. Чакаше ме пред новия ми апартамент, който бях наела. Изглеждаше ужасно. Беше отслабнал, с празен поглед.
„Исках само да… да се извиня,“ каза той с пресеклив глас. „Знам, че е твърде късно. Знам, че нищо не може да поправи стореното. Но трябваше да го кажа. Ти беше най-хубавото нещо в живота ми, а аз го унищожих. Позволих ѝ да го унищожи.“
„Да, позволи,“ отвърнах тихо, без гняв. „И сега трябва да живееш с това, Ники. Както и аз трябва да живея с моите белези.“
„Какво ще правиш сега?“
„Ще започна отначало. Далеч от тук. Ще отворя собствена малка фирма за ландшафтен дизайн. Винаги съм мечтала за това.“
Той кимна. „Заслужаваш го. Заслужаваш да си щастлива.“
Това беше последният ни разговор. Обърнах се и влязох във входа, без да поглеждам назад. Нямаше какво повече да си кажем. Нашата история беше приключила.
Развръзката беше дошла. Не беше красива, нито героична. Беше болезнена и мръсна, точно като битката, която я предшестваше. Но беше окончателна. Бях свободна. Бях платила висока цена за тази свобода, но сега тя беше моя.
Глава 10: Ново начало
Минаха шест месеца. Новият ми живот бавно започваше да пуска корени. Бях се преместила в друг град, край морето. Място, където никой не ме познаваше, където не носех товара на миналото си. Наех малък офис с изглед към вълните и основах своята фирма – „Градина на мечтите“.
В началото беше трудно. Имах само няколко малки поръчки – да аранжирам балкон, да проектирам малък двор. Но влагах цялата си енергия и страст във всяка задача. Работех с ръцете си, отново усещах пръстта под ноктите си, но този път беше различно. Този път създавах красота за другите, но и лекувах себе си. Всяко посадено цвете беше като малка стъпка напред, далеч от болката.
Един ден, докато работех по проект за голяма крайморска вила, телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Когато вдигнах, чух гласа на Десислава.
„Ана? Аз съм, Деси. Надявам се да не те притеснявам.“
„Не, разбира се, че не. Как си?“
„Добре съм. Доколкото е възможно. Преместих се. Уча в друг университет. Исках да прекъсна всякакви връзки.“
„А майка ти? И Ники?“ попитах, макар че част от мен не искаше да знае.
Тя въздъхна. „Разследването срещу мама продължава. Вероятно ще я осъдят. Бизнесът е в пълен хаос. Ники се опитва да спаси каквото може, но… той не е като нея. Няма нейната безскрупулност. Мисля, че е напълно изгубен. Разделиха се с Ива, разбира се. Тя изчезна веднага щом парите спряха.“
„Съжалявам,“ казах искрено. Въпреки всичко не изпитвах злорадство. Само тъга за пропилените животи.
„Недей. Всеки получава това, което е заслужил. Обаждам се, за да ти благодаря, Ана. Ти ми отвори очите. Показа ми, че човек трябва да се бори за това, което е правилно, дори когато го е страх. Ти ме вдъхнови да се откъсна. Завършвам право и искам да стана прокурор. Искам да съм от правилната страна.“
Думите ѝ ме трогнаха. „Ще бъдеш страхотен прокурор, Деси. Сигурна съм в това.“
Поговорихме още малко и затворихме. Разговорът ме накара да се замисля. Войната, която бях водила, не беше унищожила само лошите. Беше дала шанс за ново начало и на добрите.
Работата ми потръгна. От уста на уста хората започнаха да научават за мен. Поръчките ставаха все по-големи и по-интересни. Наех двама помощници. Вече не бях просто оцеляла, а успяла жена. Жена, която беше изградила нещо свое от нулата, със собствените си ръце и ум.
Една вечер седях на терасата на малкия си апартамент и гледах залеза над морето. Въздухът беше солен и чист. Чувствах се спокойна. Белезите от миналото все още бяха там, дълбоко в душата ми. Те бяха част от мен, напомняне за това колко лесно може да бъдеш предаден, но и колко силен можеш да станеш, когато се бориш за себе си.
Научих трудни уроци. Научих, че любовта не е достатъчна, ако липсва уважение и честност. Научих, че сляпото доверие е слабост. Но научих и че притежавам сила, за която не съм подозирала. Силата да се изправя след падане, да превърна болката в решителност и да си пробия собствен път.
Вече не кроях планове за отмъщение. Вече не мислех за Ники и Маргарита. Те бяха призраци от друг живот. Моят живот беше тук и сега. В шума на вълните, в аромата на цветята, които засаждах, в удовлетворението от добре свършената работа.
Не знаех какво ми предстои. Не знаех дали някога отново ще се доверя на някого напълно. Но за първи път от много, много време, гледах към бъдещето не със страх, а с надежда. Бях си върнала не просто парите, които ми принадлежаха. Бях си върнала себе си. И това беше най-голямата победа. Бях затворила вратата на миналото и пред мен стоеше чисто нова, празна градина. Моята градина. И аз бях готова да я засадя с мечти.