Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Лельо Елена, а може ли аз да не умирам?
  • Новини

Лельо Елена, а може ли аз да не умирам?

Иван Димитров Пешев април 12, 2023
dededasktkastiast.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

– Лельо Елена, може ли да не умирам? – момчето, което лежи на леглото, е напълно лишено от коса на главата си. Зеленикава кожа. Прилича на Фантомас от френска комедия, но не е смешно. Въобще не е.

Възрастна, над шестдесетгодишна, медицинска сестра изтръпва цялата. Не можеш да свикнеш с това. Човек не знае как да свикне с това. Затова и се нарича човек.

–  Но какво говориш, миличък! Разбира се, че няма да умреш… — и в очите й се стичат сълзи.

– Лельо Елена, знаеш ли, в събота майка ми ще има рожден ден. Затова й направих подарък… Направих го сам… но как ще й го дам, ако умра? Възможно ли е да умра до събота? Може ли?

 

Рак. Отделението за прекрачилите границата между живота и смъртта. Тези деца вече са мъртви, но изглеждат като живи, дори говорят… Остават броени дни за всички тук. Може би седмици или дори месеци. Обречени деца – Ако кажеш, че си виждал нещо по-страшно, ще те ударя.

Той не се нуждае от нищо. Нищо няма да го спаси, той иска само да доживее до рождения ден на майка си и да й предаде своето прекрасно изделие от картон и цветна хартия. Най-ценният подарък в неговия и нейния живот. Господи, не вярвам в теб, но помогни на майката да премине през това! Помогнете й да не полудее…

А ние си имаме айфони. Кой поред е вече, пети или шести? Имаме златни тоалетни. Имаме MP3 плейър, вграден „за забавление“ в хладилника. Дори не учени летят в космоса, а туристи.

Цялата наука се е подредила, за да задоволи радостно нуждите на ходещите стомаси и бездънните вагини. Институти за красота. Изследователски институт за превръзки и тампони. Лаборатории за кремове против бръчки. XXI век, мамка ви, и рак, СПИН и какво ли още не, един куп смъртоносни болести не могат да бъдат победени. И не че не можем, а не искаме.

Списание „Наука и живот“ за 1959г. Колекция от фантазии на нашите предци за утрешния ден.

Ще го изгоря. Защото … ей, човечеството, майната ти, не произведе машина на времето, вечна младост, лекове за всички болести и фотонен звезден кораб в 21 век. Произведе айфон за всички вас. И масажор за дебело дупе. И луксозни презервативи. И хапчета, които ви позволяват да ядете и да не напълнявате. Да плюскате за здраве. Да пиете „Активия“.

…А момчето все пак успя да живее до събота. Той почина седмица по-късно.

 

Източник: Свободна зона

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Само за милионери: Козунак за 175 лв. пуснаха в София
Next: Порок ли е възрастта? Ето защо напусна синоптичката Христина Балинска

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.