Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Лео Бианки от болницата: Мислех си най-лошото! Живея втори живот
  • Новини

Лео Бианки от болницата: Мислех си най-лошото! Живея втори живот

Иван Димитров Пешев октомври 15, 2022
eleboasibaskb.jpg

Ето какво написа Лео преди минути във Фейсбук: „Един кошмар свърши!

Споделям това много тежко преживяване, особено с хората, които ме срещнаха през последните два месеца, казвайки ми „погледът ти е празен“, „отслабнал си твърде много“, „вече нямаш обичайната си усмивка“, „ти не съм Лео, когото познавам“

Да!! Всичко това е вярно!

Не изпускай тези оферти:

Мислех си най-лошото, мислех, че имам неизлечима болест и главата ми спря, страх ме беше, чувствах се празен и в тотална депресия!

Това бяха наистина трудни дни и със сигурност помощта на Лучия Андреучи (неговата съпруга – бел. ред.) и брат ми Адрио Бианки беше фундаментална!

Изчаквах датата, която сякаш никога не идваше – 12 октомври.

Тази дата и тези лекари в болница „Токуда“ ми дадоха втори живот, все едно съм се родил отново!!

Сега се връщам с усмивка и с положителни мисли и с желание за живот, но само в тези моменти можете да разберете, че истинското щастие можем да го намерим в семейството и в малките жестове и че животът ни има стойност навън на всяко съществуващо материално нещо!

Аз съм вярващ и ще продължа да бъда такъв, ще се моля за другите и за близките си!

Днес е друг ден, днес виждам всичко около мен с друга гледна точка!

Благодаря на всички мои приятели, които чух да плачат по телефона – това ми даде потвърждение на мисълта, че истинските приятели ги е имало, има и винаги ще има!“, сподели Лео.

 

Още от Лео Бианки:

Италианецът Лео Бианки е сред любимците на народа ни, още повече след представянето му навремето във „Вип Брадър“, когато дори бе на косъм да спечели победата, но остана на второто място. Лео се харесва на хората с това, че е кротък, винаги усмихнат, естествен и спокоен.

Е, това спокойствие обаче лекинко се изпари преди дни, когато кулинарят изригна бесен в мрежата. Във времена на криза, каквато изпитваме всички, няма как и да го обвиним, коментират под поста му.

Всъщност Лео скочи на родните ресторантьори, които, според него, пречат на бизнеса му и подбиват клиентелата. А причината са побългарените рецепти, които болшинството ресторантьори представят в менютата си за италиански.

„Много време търпях, но ми писна. Защото и аз плащам на персонал, и аз деца храня, а вие ми пречите на работата. Не може да пишеш в менюто си, че предлагаш италианската Карбонара и да я правиш по българска рецепта. После идват хората при мен, искат Карбонара, но се учудват, че в нея нямало сметана и шунка. Защо няма?! Ами, защото в истинската Карбонара няма“, гневи се Лео.

И обяснява, че това е все едно той да започне да предлага традиционната ни шопска салата, но с моцарела, вместо сирене и с добавка бекон и гъби. „Да, това ще е вкусна салата, но не и шопска салата. Уважавайте традициите и оригиналните рецепти на народите“, апелира Бианки.

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Получих заплата от 7 лева! Емигрирам и никога повече няма да се върна в България
Next: Повече от добра новина! Ще ни компенсират за високите сметки за ток

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.