Лилия затръшна входната врата с пета, докато с две ръце се опитваше да овладее раздутите пазарски торби, които заплашваха да се изсипят на пода в антрето. Въздухът в дробовете ѝ не достигаше, а мускулите на ръцете ѝ пареха от напрежение. Отново. Всяка сряда и събота ритуалът се повтаряше с непоклатима точност, която влудяваше Лилия до дъното на душата ѝ. Майка ѝ, Мария, имаше странния, почти маниакален навик да пазарува за цяла седмица напред, сякаш се готвеха за апокалипсис, а не за поредните няколко дни от сивото си съществуване.
„Пак ли помъкна половината магазин?“ – изпъшка Лилия, оставяйки торбите с глух тътен на плочките. Една ябълка се изтърколи от препълнената мрежа и се спря в крака на масата.
Мария излезе от кухнята, бършейки ръце в престилката си. Лицето ѝ, обикновено меко и спокойно, сега беше леко напрегнато. „Не се оплаквай, а помагай. Всичко това е за вас, за да има какво да ядете.“
„За нас ли? Или за теб, за да си сигурна, че хладилникът ще се пръсне по шевовете? Мамо, двайсет и първи век е. Има доставки. Можем да пазаруваме онлайн. Не е нужно да мъкнеш тези тежести като камила през пустинята. И да ме караш и мен.“ – Гласът на Лилия беше остър, пропит с раздразнението на младостта, която не разбираше смисъла на подобни архаични усилия.
Тя беше студентка втора година в юридическия факултет. Светът ѝ се състоеше от дебели учебници, сложни казуси, безкрайни лекции и няколко откраднати часа за кафе с приятели. В този подреден и амбициозен свят нямаше място за мъкнене на торби с картофи и буркани с лютеница. Чувстваше го като унижение, като загуба на ценно време, което можеше да прекара в библиотеката или в подготовка за предстоящия изпит по облигационно право.
„Твоите онлайн магазини не знаят как да изберат хубави домати. Искам да видя стоката с очите си, да я пипна.“ – отвърна Мария, без да повишава тон, но в гласа ѝ се долавяше онази тиха упоритост, която винаги успяваше да победи.
Лилия въздъхна и започна да разопакова. Картофи, лук, моркови, два пакета брашно, бутилки с олио и оцет, консерви, месо, сирене… Списъкът беше безкраен. Всичко изглеждаше нормално, обичайно. Но една от торбите беше непропорционално тежка. Не беше най-голямата, но тежеше сякаш беше пълна с камъни. Лилия я повдигна с усилие.
„Какво, по дяволите, има тук? Тухли ли си купила?“ – измърмори тя, по-скоро на себе си.
Мария се сепна. За части от секундата през лицето ѝ премина сянка на паника, която тя бързо прикри с усмивка. „Сигурно са бурканите. Сложих ги най-отдолу, за да не смачкат зеленчуците. Хайде, остави това, аз ще се оправя. По-добре иди да си прегледаш лекциите. Баща ти скоро ще се прибере, искам вечерята да е готова.“
Но нещо в реакцията ѝ, в това бързо желание да я отпрати, събуди любопитството на Лилия. Тя познаваше майка си. Познаваше всяка нейна мимика, всяка промяна в тона. Тази паника не беше случайна.
През последните месеци семейството им живееше под постоянно напрежение. Баща ѝ, Иван, работеше на две места, за да изплащат огромния ипотечен кредит, който бяха изтеглили преди години за апартамента. Беше добър човек, работлив до изнемога, но вечно уморен и притеснен. Лицето му беше придобило онзи сивкав оттенък на хроничното безсъние. Вечерите им често преминаваха в мълчание, нарушавано само от звука на телевизора или от тихите, напрегнати разговори за сметки и вноски, които водеха в кухнята, мислейки си, че Лилия не ги чува.
А майка ѝ… Мария беше стожерът на семейството, тихата сила, която поддържаше реда и привидното спокойствие. Но и тя се беше променила. Станала беше по-затворена, по-разсеяна. Често я виждаше да гледа през прозореца с празен поглед, сякаш мислите ѝ бяха на хиляди километри оттук. Понякога говореше по телефона с половин глас в другата стая и бързо затваряше, щом Лилия влезеше.
Всички тези малки детайли, тези почти невидими пукнатини в семейната фасада, изплуваха в съзнанието на Лилия, докато гледаше тежката торба. Интуицията ѝ, изострена от бъдещата ѝ професия, крещеше, че нещо не е наред.
„Не, ще ти помогна. Така ще стане по-бързо.“ – каза тя с твърд глас и решително посегна към проклетата торба.
Мария понечи да я спре, но се отказа. Само стоеше и я гледаше с онзи странен, тревожен поглед. Лилия развърза дръжките и започна да вади продуктите. Първо излязоха пакетите със захар и сол. После няколко консерви риба тон. И тогава, под тях, увита в стар вестник, пръстите ѝ напипаха твърд, правоъгълен предмет. Не беше буркан. Беше кутия. Обикновена картонена кутия от обувки, но изненадващо тежка.
Тя я извади и я постави на масата. Вестникът беше стар, пожълтял. С треперещи пръсти Лилия го разви.
Майка ѝ стоеше като вкаменена. В кухнята се възцари пълна тишина, нарушавана единствено от равномерното тиктакане на стенния часовник. Тик-так, тик-так… всеки удар на махалото отекваше в главата на Лилия като чук.
Тя вдигна капака на кутията.
И дъхът ѝ спря.
Вътре, грижливо подредени в плътни пачки, лежаха пари. Много пари. Банкноти от по сто лева, стегнати с ластици. Лилия никога не беше виждала толкова много пари на едно място. Изглеждаха нереални, като реквизит от филм. Ръцете ѝ започнаха да треперят неконтролируемо. Вдигна очи към майка си.
Мария стоеше пребледняла като платно, с широко отворени очи, в които се четеше ужас. Устните ѝ се движеха безмълвно, сякаш искаше да каже нещо, но от гърлото ѝ не излизаше и звук.
В този миг светът на Лилия, онзи подреден свят на лекции, изпити и досадни пазарски торби, се разпадна на хиляди парченца. Тежестта, която досега усещаше в ръцете си, се пренесе в стомаха ѝ – ледена, смазваща тежест на тайна, която беше твърде голяма и твърде страшна, за да бъде понесена.
Глава 2: Тежестта на тайната
Тишината в кухнята беше оглушителна. Лилия гледаше парите, после майка си, после отново парите. Мозъкът ѝ отказваше да обработи информацията. Откъде? Как? Защо? Хиляди въпроси се блъскаха в главата ѝ, но нито един не успяваше да се оформи в членоразделен звук.
„Какво е това?“ – Гласът ѝ беше дрезгав шепот, едва доловим.
Мария най-сетне успя да си поеме дъх. Тя пристъпи напред и с трепереща ръка затвори капака на кутията, сякаш с това можеше да скрие реалността. „Не е това, което си мислиш.“
„А какво е, мамо? Какво си мисля? Защото в момента си мисля, че си обрала банка! Откъде са тези пари?“ – Лилия повиши тон, шокът постепенно се трансформираше в гняв и страх. „Татко знае ли? Разбира се, че не знае! Той брои стотинките, за да плати тока, а ти мъкнеш кутии с пачки в торбите за пазар!“
„По-тихо! Моля те, Лилия, по-тихо. Баща ти ще се върне всеки момент.“ – Мария я сграбчи за ръката, а в очите ѝ имаше молба, която граничеше с отчаяние. „Не трябва да разбира. Никой не трябва да разбира.“
„Да не разбира за какво? Че държим състояние в кутия от обувки? Това трябва да са… не знам… десетки хиляди! Може би сто хиляди! Откъде, мамо?“
Мария я поведе към стола и я накара да седне, преди краката ѝ да са се подкосили. Самата тя остана права, обикаляйки нервно около масата. „Спестявания са. От години спестявам, заделям оттук-оттам.“
Лилия избухна в истеричен смях. „Спестявания? От какво? От пенсията на баба ли? Или от твоята заплата на продавачка в кварталния магазин? Хайде стига, мамо! Не съм малко дете! Знам колко получаваш. С тази заплата не можеш да спестиш толкова пари и за сто живота! А и защо са в брой? Защо ги криеш в торбите с картофи? Хората държат спестяванията си в банки!“
Всеки неин аргумент беше като удар с нож. Мария се свиваше, сякаш я болеше физически. „Сложно е, Лили. Не можеш да разбереш.“
„Тогава ми обясни! Дължиш ми обяснение! Дължиш го и на татко! Човекът се съсипва от работа, не спи, за да плащаме шибания кредит, а ти… ти криеш това!“ – Лилия посочи с треперещ пръст към кутията.
Мислите ѝ препускаха бясно. Какви бяха вариантите? Незаконна дейност? Кражба? Измама? Или нещо още по-лошо? Образът на майка ѝ – тихата, скромна жена, която правеше най-вкусните мекици на света и чиято най-голяма грижа беше дали цветята на балкона са поляти – се размиваше и на негово място се появяваше непозната, плашеща фигура.
„Моля те, повярвай ми. Тези пари са за добро. За наше добро. За да имаме сигурност. За твоето бъдеще.“ – прошепна Мария.
„Моето бъдеще? Какво бъдеще се гради с мръсни пари?“
Думите отекнаха в стаята. Мария потрепери, сякаш я бяха ударили. „Не са мръсни.“
„Тогава докажи го! Кажи ми откъде са!“
В този момент се чу превъртане на ключ в ключалката. Иван се прибираше. Мария изпадна в паника. Тя грабна кутията, пъхна я обратно в торбата и я помъкна към килера в дъното на коридора.
„Нито дума на баща ти. Заклевам те, Лилия! Нито дума. Ще съсипеш всичко.“ – прошепна тя трескаво, преди да затвори вратата на килера.
Лилия остана сама в кухнята, седнала на стола, вцепенена. Чуваше гласа на баща си в антрето, уморен, но както винаги, опитваш се да звучи бодро. Чуваше как майка ѝ му отговаря с престорено спокоен глас, пита го как е минал денят му. Чуваше шума от течаща вода, тракане на чинии. Нормалните звуци на един нормален семеен живот.
Но нищо вече не беше нормално.
Лилия се чувстваше като съучастник в престъпление, което не разбираше. Тайната легна върху плещите ѝ с непоносима тежест. Тя трябваше да избира. Да се довери на отчаяната молба на майка си и да мълчи, превръщайки се в пазител на опасна тайна? Или да каже на баща си, рискувайки да взриви семейството им отвътре?
Тя погледна ръцете си. Все още трепереха. Пред очите ѝ стоеше образът на пачките, стегнати с ластици. Образ, който щеше да я преследва в сънищата ѝ.
Вечерята премина в мъчително мълчание. Лилия не можеше да преглътне и хапка. Усещаше погледа на майка си върху себе си – умоляващ, предупреждаващ. Баща ѝ, твърде уморен, за да забележи напрежението, се хранеше механично, гледайки новините по телевизията. Говореха за инфлация, за растящи цени, за икономическа криза. Иван въздъхна тежко.
„Пак вдигат лихвите по кредитите. Не знам как ще се оправяме, Мария. Просто не знам.“
Лилия вдигна очи и погледна майка си. В погледа ѝ имаше студен, обвиняващ огън. Мария бързо сведе очи към чинията си.
След вечеря Лилия се затвори в стаята си. Опита се да чете по облигационно право, но думите се сливаха пред очите ѝ. Lex posterior derogat legi priori. Pacta sunt servanda. Принципи, правила, закони. Нейният свят беше изграден върху идеята за ред и справедливост. А сега, в собствения ѝ дом, под собствения ѝ покрив, се беше сблъскала с нещо, което нарушаваше всички правила.
Тя взе решение. Нямаше да каже на баща си. Все още не. Не защото вярваше на майка си, а защото се страхуваше. Страхуваше се от истината. Но нямаше и да остави нещата така. Щеше да разбере откъде са тези пари. Щеше да наблюдава майка си, да я следи, ако се наложи. Щеше да бъде детектив в собствения си дом.
Щеше да разкрие тайната ѝ, дори ако това означаваше да унищожи всичко, в което някога е вярвала.
Глава 3: Първи съмнения
Следващите дни се превърнаха в мъчение. Лилия живееше в състояние на постоянна тревожност. Всеки шум, всяка затворена врата, всеки приглушен телефонен разговор я караха да настръхва. Тя наблюдаваше майка си с натрапчивостта на хищник, дебнещ плячката си. Анализираше всяка нейна дума, всеки жест, търсейки пролука в бронята ѝ.
Мария, от своя страна, се опитваше да се държи нормално, но напрежението се усещаше във въздуха. Тя чистеше, готвеше, подреждаше с трескава енергия, сякаш се опитваше да изличи следите на тайната си чрез битова суета. Но понякога Лилия я заварваше да стои неподвижно до прозореца, с поглед, вперен в нищото, а лицето ѝ беше маска на страх и изтощение.
Телефонът се превърна в основен обект на подозрение. Мария вече не го оставяше без надзор. Носеше го със себе си дори в банята. Когато звънеше, тя трепваше и бързаше да отговори, като често се усамотяваше на балкона, говорейки тихо и бързо. Лилия се опитваше да долови думи, фрази, но чуваше само неразбираемо мърморене.
Един следобед, докато се преструваше, че учи в стаята си, тя чу майка си да говори на балкона. Този път гласът ѝ беше по-силен, изпълнен с емоция, която приличаше на сдържана паника.
„…не мога повече така. Това е прекалено рисковано… Да, знам какво обещах, но нещата се променят… Тя започва да подозира… Не, разбира се, че не съм ѝ казала! Луд ли си?… Трябва да спрем. Поне за известно време…“
Последва дълга пауза, в която очевидно слушаше отговора на събеседника си. Когато проговори отново, гласът ѝ беше спаднал до умоляващ шепот.
„Моля те, не ме заплашвай. Знаеш, че ще направя каквото трябва. Просто ми дай време.“
Разговорът приключи. Лилия чу плъзгането на балконската врата. Сърцето ѝ биеше до пръсване. Заплахи? Кой заплашваше майка ѝ? И за какво? Тайната ставаше все по-дълбока и по-тъмна. Вече не ставаше въпрос просто за пари с неясен произход. Имаше и страх. Имаше принуда.
Лилия реши да действа по-смело. Трябваше да разбере с кого говори майка ѝ. На следващия ден, когато Мария отново излезе, уж за да напазарува, Лилия се престори на заспала на дивана в хола. Изчака я да излезе и се втурна към стаята на родителите си. Знаеше, че майка ѝ държи стария си тефтер с телефонни номера в нощното шкафче. Може би там щеше да намери нещо.
Ръцете ѝ трепереха, докато прелистваше страниците, пълни с имена на роднини, съседи и лекари. Нищо подозрително. Но тогава, на последната страница, написан с различен, по-трескав почерк, стоеше един-единствен запис без име, само инициал и номер: „В. – 088…“.
Лилия бързо преснима номера с телефона си. Сърцето ѝ подскачаше. Това беше. Това трябваше да е човекът. Инициалът „В“ не ѝ говореше нищо, но беше следа. Първата реална следа.
През остатъка от деня тя беше разкъсвана от колебание. Да се обади ли на номера? Да изпрати съобщение? Ами ако вдигнеше майка ѝ? Или ако човекът отсреща разбереше, че е разкрит? Рискът беше огромен.
Тя реши да подходи по друг начин. Сподели част от притесненията си със своята най-добра приятелка, Александра. Разбира се, не ѝ каза за парите. Това беше твърде опасно. Разказа ѝ само за странното поведение на майка си, за тайните телефонни разговори и за общото напрежение у дома.
Александра беше пълна нейна противоположност – прагматична, здраво стъпила на земята, с ум, остър като бръснач. Тя учеше психология и имаше талант да вижда под повърхността на нещата.
„Звучи ми като класически случай на афера.“ – заяви тя без заобикалки, докато пиеха кафе в едно малко заведение близо до университета.
Лилия се задави с кафето си. „Какво? Не! Няма начин! Нашите… те са заедно от двайсет и пет години. Обичат се.“
„О, миличка, и най-стабилните бракове се пропукват. Помисли. Тайнственост, шепот по телефона, нервност… Всичко сочи натам. Може би майка ти има друг мъж. И може би той ѝ дава пари.“
Думите на Александра забиха болезнено в съзнанието на Лилия. Изневяра. Тази възможност дори не ѝ беше хрумвала. Беше толкова погълната от мисли за престъпления и дългове, че не беше видяла най-очевидното и може би най-болезненото обяснение.
Това обясняваше всичко. И нищо. Обясняваше парите, но правеше предателството още по-голямо. Предателство не само към баща ѝ, но и към нея, към цялото им семейство, което беше изградено върху лъжа.
„Не искам да повярвам.“ – прошепна Лилия.
„Не е нужно да вярваш. Трябва да провериш.“ – каза Александра и погледна телефона, който лежеше на масата. „Имаш ли номера му?“
Лилия кимна бавно.
„Добре. Планът е следният. Няма да звъниш. Ще изчакаш майка ти да излезе. Ще я проследиш. Ако има среща с някого, ще разбереш кой е той. И тогава ще знаеш истината.“
Планът беше прост, но ужасяващ. Да шпионира собствената си майка. Да се превърне в свидетел на нейното евентуално предателство. Лилия почувства как стомахът ѝ се свива на топка. Но знаеше, че Александра е права. Това беше единственият начин да сложи край на съмненията, които я изяждаха отвътре.
Трябваше да види истината със собствените си очи, колкото и грозна да се окажеше тя.
Глава 4: Сянка от миналото
Възможността не закъсня. Два дни по-късно, в петък следобед, Мария каза, че отива на фризьор. Това беше странно. Майка ѝ ходеше на фризьор винаги в събота сутрин, също толкова неизменно, колкото пазаруваше в сряда. Малката промяна в рутината беше като червена лампа за Лилия.
„Ще дойда с теб, и на моята коса ѝ трябва подстригване.“ – предложи тя възможно най-небрежно, докато сърцето ѝ блъскаше в ребрата.
Паниката отново се изписа на лицето на Мария, но този път беше овладяна по-бързо. „Няма нужда, миличка. Искам малко време за себе си. А и ти имаш да учиш. Стой си тук на спокойствие.“
Беше ясно. Лъжеше.
Лилия изчака десетина минути, след като майка ѝ излезе. Грабна якето си, нахлузи маратонките и излетя от апартамента. За щастие, видя я в края на улицата, вървеше с бърза крачка, но не в посока на фризьорския салон, а към спирката на автобуса.
Лилия поддържаше дистанция, криейки се зад паркирани коли и улични дървета. Чувстваше се като герой от евтин шпионски филм, но адреналинът заглушаваше усещането за нелепост. Мария се качи на автобус номер седем. Лилия успя да се вмъкне през задната врата в последния момент, преди да се затвори. Застана в най-далечния край, скрита зад гърбовете на другите пътници, като не изпускаше майка си от поглед.
Мария слезе след пет спирки, в квартал, който Лилия не познаваше добре. Беше по-стара част на града, с аристократични сгради от началото на миналия век и тихи, сенчести улички. Лилия я последва, като внимаваше да не я забележи. Майка ѝ изглеждаше нервна, постоянно се оглеждаше.
Тя зави зад ъгъла и влезе в едно малко, луксозно изглеждащо кафене с масички отвън, скрити зад жив плет. Лилия се спотаи зад една дебела липа от другата страна на улицата, откъдето имаше добра видимост.
Мария седна на една от масите. Не си поръча нищо. Само чакаше, стиснала дръжката на чантата си. След не повече от пет минути пред кафенето спря лъскав черен джип. От него слезе мъж.
Лилия затаи дъх. Мъжът беше висок, около петдесетте, с прошарена коса, идеално подстригана. Носеше скъп тъмносин костюм, който подчертаваше атлетичната му фигура. Излъчваше увереност и власт. В него нямаше нищо от умората и притеснението, които бяха вечен спътник на баща ѝ. Той беше от друга порода, от друг свят.
Мъжът седна срещу Мария и каза нещо, което я накара да трепне. Лилия не можеше да чуе разговора им, но виждаше напрежението. Той говореше, а тя предимно слушаше, кимайки от време на време. В един момент той посегна и хвана ръката ѝ, която лежеше на масата. Мария не я отдръпна веднага. За секунда дори изглеждаше, че се отпуска под докосването му.
Тази секунда беше достатъчна. Всичко, което Александра беше казала, се потвърди с брутална сила. Ревност и болка пронизаха Лилия. Болка за баща ѝ, който в този момент сигурно товареше кашони на второто си работно място, без да подозира нищо.
Срещата не продължи дълго. След около петнайсет минути мъжът извади от вътрешния джоб на сакото си дебел бял плик и го плъзна по масата към Мария. Тя го взе и бързо го пъхна в чантата си, без да го отваря. Той се изправи, наведе се и целуна ръката ѝ. След това се качи в джипа си и потегли.
Мария остана на масата още няколко минути, втренчена в точката, където колата беше изчезнала. Изглеждаше съсипана. След това стана и си тръгна в обратната посока.
Лилия не помръдна. Стоеше зад дървото, треперейки. Вече знаеше. Пликът. Сигурно беше пълен с пари. Същите пари, които пълнеха кутията от обувки. Значи не беше спестявала. Получаваше ги от този мъж. Бизнесмен, съдейки по колата и костюма му. Инициалът „В“. Виктор? Владимир? Васил? Името нямаше значение. Важното беше, че той беше източникът на парите и на тайната на майка ѝ.
Теорията на Александра за изневярата изглеждаше все по-правдоподобна. Но нещо не се връзваше. Защо щеше да я заплашва по телефона, ако бяха любовници? Защо Мария изглеждаше толкова уплашена, а не щастлива? Връзката им не приличаше на романтична афера. Приличаше на сделка. На мръсна, опасна сделка.
Лилия бавно тръгна към спирката. В главата ѝ беше хаос. Вече не изпитваше само гняв. Изпитваше и страх. Страх за майка си. Тази жена, която се срещаше тайно с могъщ мъж и взимаше пликове с пари, беше в беда. В голяма беда.
Когато се прибра, Мария вече беше там. Преоблечена в домашни дрехи, тя разбъркваше нещо на печката. Миришеше на мусака. Опитваше се да създаде илюзия за нормалност.
„Къде беше? Притесних се.“ – попита тя, без да се обръща.
„Разходих се.“ – отвърна кратко Лилия.
Тя влезе в стаята си и затвори вратата. Седна на леглото си и се опита да подреди мислите си. Вече имаше няколко парчета от пъзела. Кутия с пари. Таен телефонен номер. Мъж на име „В“. Тайни срещи. Пликове. Заплахи.
Всичко това сочеше към нещо много по-сложно и зловещо от обикновена изневяра. И майка ѝ беше в центъра на всичко. Затънала до гуша.
Лилия извади телефона си и набра номера, записан като „В.“. Натисна бутона за повикване, но веднага затвори, преди да е дало свободен сигнал. Не, още не беше готова за тази стъпка. Първо трябваше да разбере колко дълбоко е затънала майка ѝ. И защо го е направила.
Тя се изправи и отиде до прозореца. Гледаше как светлините на града бавно се запалват. Чувстваше се безкрайно сама. Сянката на непознатия мъж с лъскавия джип беше надвиснала над дома им, заплашвайки да унищожи всичко. И Лилия беше единствената, която я виждаше.
Глава 5: Разделени светове
Контрастът между двата свята, в които семейството ѝ съществуваше, никога не е бил по-болезнен за Лилия. Единият свят беше видим, ежедневен, осезаем. Това беше светът на баща ѝ, Иван. Свят, изпълнен с умора, притеснения за пари и тиха борба за оцеляване.
Иван работеше като склададжия в голяма фирма за строителни материали през деня, а вечер и през почивните дни поемаше частни поръчки за хамалски услуги. Лилия го виждаше все по-рядко. Сутрин той тръгваше, преди тя да е станала, а вечер се прибираше късно, смазан от умора. Ръцете му, някога силни и здрави, сега бяха покрити с мазоли и драскотини. Гърбът му беше леко превит, сякаш носеше невидима тежест, много по-голяма от чувалите с цимент и кашоните с плочки.
Тази вечер той се прибра по-късно от обикновено. Седна на масата в кухнята, без дори да се преоблече. Мария му сипа мусака, но той само я гледаше с празен поглед.
„Днес говорих с управителя на банката.“ – каза той тихо, без да се обръща към никого конкретно. Гласът му беше дрезгав от изтощение. „От следващия месец вноската по кредита се вдига с почти сто лева. Заради прословутата инфлация.“
Мария спря да се движи. Лилия, която четеше в хола, наостри слух.
„Сто лева? Но как? Откъде ще ги вземем?“ – попита Мария, а в гласа ѝ се долови паника, която Лилия вече познаваше твърде добре.
„Не знам, Мария. Честно, не знам.“ – Иван прокара ръка през оредяващата си коса. „Мислех да говоря с шефа за увеличение, но съкращават хора. Не смея да си отворя устата, за да не се окажа и аз на улицата. Ще трябва да поемам повече частни поръчки през уикендите.“
„Но ти нямаш почивен ден от месеци! Ще се съсипеш!“
„И какъв избор имам? Да ни вземат апартамента ли? Това ли искаш? Всичко, което сме градили…“ – Гласът му пресекна. Той опря лакти на масата и скри лице в дланите си. За първи път от много години Лилия виждаше баща си толкова сломен, толкова близо до ръба на отчаянието.
Сърцето ѝ се сви. Тя стисна зъби, за да не се разплаче. Гневът ѝ към майка ѝ се надигна с нова сила. Как можеше да гледа това? Как можеше да стои и да слуша как съпругът ѝ се разпада, докато в килера, само на няколко метра от тях, седеше кутия, пълна с пари, които можеха да решат всичките им проблеми? Които можеха да купят спокойствието на баща ѝ, да му върнат съня.
Това беше другият свят. Тайният свят на Мария. Свят на луксозни кафенета, скъпи коли и дебели пликове с пари. Два свята под един покрив, които не се пресичаха. Две реалности, разделени от стена от лъжи.
Лилия стана и влезе в кухнята. „Татко, може би аз мога да помогна. Мога да си намеря работа на половин работен ден. В някоя адвокатска кантора, като стажант…“
Иван вдигна глава. В очите му имаше безкрайна умора, но и бащинска гордост. „Не. Твоята работа е да учиш. Затова работя толкова. За да имаш бъдеще, което ние нямахме. Да не се налага да мъкнеш чували цял живот. Ти ще станеш адвокат, ще бъдеш някой. Няма да си съсипваш образованието заради сто лева.“
Думите му бяха като присъда. Той жертваше себе си за нейното бъдеще, без да знае, че това бъдеще вече е отровено от тайната, която майка ѝ пазеше.
Мария не каза нищо. Само стоеше до печката, с гръб към тях. Раменете ѝ леко потреперваха. Плачеше ли? Или се срамуваше? Лилия не можеше да определи.
По-късно през нощта, Лилия не можеше да заспи. Мислите се блъскаха в главата ѝ. Моралната дилема я разкъсваше. Парите в кутията. Те бяха едновременно спасение и проклятие. Можеха да платят кредита за месеци напред. Можеха да дадат глътка въздух на баща ѝ. Но на каква цена?
Ако кажеше истината, щеше да унищожи брака на родителите си. Баща ѝ беше честен и принципен човек. Той никога не би приел пари, придобити по нечестен начин, още по-малко пари, които бяха цената на унижението и предателството на съпругата му. Щеше да има скандал, раздяла, може би дори развод. Домът им, тяхната крехка крепост, щеше да се срути.
Ако продължеше да мълчи, щеше да стане съучастник в лъжата. Щеше да гледа как баща ѝ се съсипва, знаейки, че спасението е на една ръка разстояние. Това я караше да се чувства мръсна, лицемерна.
Имаше и трети вариант, най-изкусителният и най-опасният. Да вземе част от парите тайно. Да ги даде на баща си, като измисли някаква история – че е спечелила стипендия, че е получила бонус от някаква студентска програма. Лъжа върху лъжа. Но може би това беше единственият начин да спаси всички.
Тя стана и на пръсти отиде до килера. Отвори вратата възможно най-тихо. Торбата беше там, в ъгъла, зад бурканите с туршия. Бръкна вътре и напипа твърдия ръб на кутията. Извади я и я занесе в стаята си.
Отвори я под слабата светлина на нощната си лампа. Пачките лежаха там, мълчаливи, примамливи. Колко лесно щеше да е. Да вземе само една. Една пачка. Десет хиляди лева. С това щяха да покрият вноските за години напред.
Но не можа. Ръцете ѝ не я послушаха. Сякаш парите пареха. Това не бяха нейни пари. Не бяха и на семейството ѝ. Те принадлежаха на онзи друг свят, света на мъжа с черния джип. И имаха цена, която Лилия не беше готова да плати.
Тя затвори кутията и я върна на мястото ѝ. Решението беше взето. Нямаше да краде, нито щеше да лъже баща си. Щеше да се изправи срещу майка си. Щеше да я принуди да каже истината, цялата истина. И заедно, като семейство, щяха да се справят с последствията. Каквито и да бяха те.
Връщайки се в леглото си, Лилия се почувства малко по-силна. Пътят напред беше неясен и плашещ, но поне имаше посока. Вече не беше просто пасивен наблюдател. Беше готова да се бори за истината. Дори ако тази истина можеше да разруши света, който познаваше.
Глава 6: Примката се затяга
Лилия не успя да осъществи плана си веднага. На следващия ден, сякаш усетил нейното решение, тайнственият „В.“ направи своя ход. Примката около семейството им започна да се затяга видимо.
Всичко започна с телефонно обаждане. Беше събота следобед. Иван беше на работа, а Лилия и Мария бяха сами вкъщи. Стационарният телефон, който рядко звънеше, изведнъж иззвъня пронизително. Мария, която беше в кухнята, се втурна да вдигне, сякаш очакваше обаждането.
Лилия наостри слух от стаята си.
„Ало?“ – Гласът на майка ѝ беше напрегнат. Последва дълга пауза. „Не, не може да звъните тук… Моля ви, казах ви, това е домашният ми телефон… Съпругът ми… дъщеря ми… Не, разбира се, че не… Да, ще се видим. Когато кажете. Само не звънете повече тук.“
Тя затвори слушалката с трясък. Лилия излезе в коридора. Мария стоеше с гръб към нея, вкопчила се в масичката под телефона. Цялата трепереше.
„Кой беше?“ – попита Лилия, макар да знаеше отговора.
Мария се обърна. Лицето ѝ беше пепеляво. „Грешен номер.“ – излъга тя, но гласът ѝ беше толкова слаб, че думите прозвучаха нелепо.
„Стига, мамо! Чух всичко! Кой беше? Той ли беше? Мъжът с черния джип? Защо звъни вкъщи? Какво иска от теб?“ – Лилия вече не можеше да сдържа гнева и страха си.
„Не знаеш за какво говориш.“ – промълви Мария, избягвайки погледа ѝ.
„Не знам ли? Знам, че се срещаш с него тайно! Знам, че ти дава пари! Знам, че те заплашва! А сега започва да звъни и у дома! Какво следва? Да се появи на вратата ли?“
Мария се свлече на стола до телефона. Изглеждаше напълно съсипана. „Моля те, Лили, недей. Не прави нещата по-трудни.“
„Аз ли ги правя трудни? Ти си тази, която ни забърка в… в каквото и да е това! Дължиш ми истината! Дължиш я на всички ни!“
Преди Мария да успее да отговори, на вратата се позвъни. И двете подскочиха. Погледнаха се с ужас. Дали беше той? Дали заплахата се беше превърнала в реалност толкова бързо?
Мария сложи пръст на устните си в знак да мълчи. На пръсти отиде до вратата и погледна през шпионката. След това въздъхна с облекчение.
„Съседката е. Захар ѝ трябва.“ – прошепна тя и отвори вратата.
Но страхът остана да виси във въздуха. Заплахата беше станала реална. Врагът вече знаеше къде живеят. Той беше нарушил границите на дома им, тяхното светилище. Вече не беше просто сянка от миналото, а реална, настояща опасност.
През следващите дни нещата се влошиха. Лилия започна да вижда черния джип паркиран в другия край на улицата, близо до нейния университет. Колата просто стоеше там, със затъмнени стъкла, като зловещ наблюдател. Лилия не знаеше дали си въобразява, или наистина я следят, но присъствието на колата я караше да се чувства уязвима и преследвана.
Един ден, докато се прибираше от лекции, колата бавно потегли и спря точно до нея. Прозорецът от страната на пасажера се свлече надолу. Вътре беше той. Мъжът от кафенето. Виктор. Или както и да се казваше. Той свали слънчевите си очила и я погледна с ледена, пресметлива усмивка.
„Ти трябва да си Лилия.“ – каза той с глас, който беше едновременно мек и заплашителен. „Майка ти много ми е говорила за теб. Умно момиче. Студентка по право.“
Кръвта замръзна в жилите на Лилия. Той знаеше коя е. Знаеше къде учи. Той не просто заплашваше майка ѝ. Той заплашваше нея.
„Не знам за какво говорите.“ – успя да каже тя, опитвайки се гласът ѝ да не трепери.
„О, мисля, че знаеш. Просто исках да се запознаем. И да ти предам един съвет. Някои неща е по-добре да си останат тайна. За доброто на всички. Особено за доброто на баща ти. Чувам, че работи много. Ще бъде жалко, ако му се случи нещо, нали?“
Това беше директна, неприкрита заплаха. Заплаха срещу баща ѝ. Най-уязвимото място на Лилия.
Усмивката на мъжа стана по-широка. Той вдигна прозореца, колата потегли с мръсна газ и изчезна зад ъгъла. Лилия остана на тротоара, трепереща неконтролируемо. Примката се беше затегнала не само около майка ѝ, а около цялото семейство.
Тя се прибра вкъщи като в транс. Намери майка си в хола, гладеше ризите на Иван. Лилия застана пред нея и с треперещ глас ѝ разказа за срещата. Докато говореше, лицето на Мария се променяше, преминавайки от недоверие към ужас и накрая към пълно отчаяние. Когато Лилия стигна до заплахата срещу баща ѝ, Мария изпусна ютията. Тя падна на килима с глух тътен, оставяйки обгорена следа.
„Не… не може да е направил това…“ – прошепна Мария.
„Направи го, мамо! Спря ме на улицата и ме заплаши! Заплаши татко! Кой е този човек? Какво иска от нас? Трябва да ми кажеш истината! Цялата истина! Сега!“ – Лилия крещеше, сълзи на гняв и безсилие се стичаха по лицето ѝ.
Мария се свлече на дивана и скри лице в ръцете си. Раменете ѝ се тресяха от безмълвен плач. Мълчанието ѝ беше по-страшно от всякакви думи. Това беше мълчанието на човек, който е стигнал края на силите си, на човек, който е попаднал в капан без изход.
Лилия седна до нея. Гневът ѝ се беше изпарил, заменен от леден страх. „Мамо, моля те. Трябва да знаем срещу какво се изправяме. Трябва да отидем в полицията.“
Мария рязко вдигна глава. В очите ѝ имаше див ужас. „Не! Никога! В никакъв случай полиция! Това ще направи нещата хиляди пъти по-зле. Не разбираш ли? Той е… той е навсякъде. Има хора навсякъде. Полицията няма да ни помогне. Само ще го ядосаме повече.“
Думите ѝ потвърдиха най-лошите страхове на Лилия. Този човек беше влиятелен. Беше опасен. И държеше майка ѝ, а сега и цялото им семейство, в желязна хватка.
„Тогава какво ще правим?“ – прошепна Лилия.
Мария я погледна с очи, пълни със сълзи и чувство за вина. „Не знам. Миличка, прости ми. Толкова съжалявам, че те забърках в това. Исках само да ви защитя, а ви докарах тази беда на главата.“
Тя протегна ръка и я погали по косата. Но утехата не идваше. Защото Лилия разбра, че майка ѝ няма план. Няма решение. Тя беше също толкова уплашена и изгубена, колкото и самата тя.
Бяха сами. Две жени срещу един невидим, но всемогъщ враг. И примката около вратовете им се затягаше с всеки изминал час.
Глава 7: Изповед
Нощта беше безсънна. Лилия лежеше в леглото си, взирайки се в тавана, докато думите на заплахата отекваха в главата ѝ. „Ще бъде жалко, ако му се случи нещо, нали?“ Образът на баща ѝ, уморен и сломен, се смесваше с ледената усмивка на мъжа в джипа. Страхът беше физически, пронизващ, парализиращ.
Не можеше повече да носи този товар сама. Имаше нужда от някого, който да е извън тази отровна семейна драма. Някой, който можеше да погледне на ситуацията трезво, без емоции.
На сутринта, след като едва успя да преглътне няколко хапки закуска под напрегнатия поглед на майка си, тя се обади на Александра.
„Може ли да се видим? Спешно е.“ – Гласът ѝ трепереше.
Срещнаха се в същото кафене до университета. Лилия не губи време в предисловия. Още преди сервитьорката да донесе кафето им, тя изля всичко. Разказа ѝ за проследяването, за срещата на майка си с тайнствения мъж, за плика с парите. Разказа ѝ за обаждането вкъщи, за черния джип пред университета. И накрая, с пресеклив глас, ѝ разказа за заплахата.
Докато говореше, Лилия осъзна, че за първи път не споменава за кутията с пачки в килера. Инстинктивно пазеше тази част от тайната, най-срамната и най-опасната. Но дори и без нея, историята беше достатъчно ужасяваща.
Александра слушаше мълчаливо, без да я прекъсва. Лицето ѝ ставаше все по-сериозно. Когато Лилия свърши, тя остана замислена за няколко минути, въртейки лъжичката в чашата си.
„По дяволите, Лили. Това е много по-сериозно, отколкото си мислех.“ – каза тя накрая. „Вече не говорим за изневяра. Това е изнудване. Шантаж. Може би дори нещо, свързано с организирана престъпност.“
Думите „организирана престъпност“ накараха стомаха на Лилия да се свие още повече.
„Какво да правя, Алекс? Мама не иска и да чуе за полиция. Казва, че ще стане по-лошо. Аз… страх ме е. Страх ме е за татко.“
„Майка ти може и да е права. Ако този човек е толкова влиятелен, колкото изглежда, едно оплакване в полицията може наистина да предизвика ответна реакция, преди властите да успеят да направят каквото и да било. Тези хора имат свои начини да разбират за такива неща.“ – Александра говореше бавно, претегляйки всяка дума. „Трябва да подходим умно.“
„Какво означава ‘умно’?“
„Означава, че преди да предприемете каквато и да е стъпка, трябва да знаете срещу кого се изправяте и какви са ви опциите. Имате нужда от професионален съвет. Имате нужда от адвокат.“
Лилия я погледна скептично. „Адвокат? С какви пари? Едва свързваме двата края. Добрите адвокати струват скъпо.“
„Не всички адвокати работят само за пари. Чичо ми… той е адвокат. Стефан се казва. Стара школа. Занимава се предимно с наказателни дела. Познава системата отвътре. Той не е от лъскавите адвокати с големите кантори, но е корав и никой не може да го купи или уплаши. Мога да говоря с него. Да му обясня ситуацията, без да споменавам имена. Просто за една консултация. Да видим какво ще каже той.“
Предложението на Александра беше като спасителен пояс в бурно море. Идеята да говорят с някой, който разбира от тези неща, който познава закона и мръсните игри, беше единствената светлина в тунела.
„Наистина ли ще го направиш?“ – попита Лилия с надежда.
„Разбира се. Ти си ми приятелка. Но преди да говоря с него, трябва да направиш нещо. Трябва да знаеш името на този човек. „В.“ не е достатъчно. Трябва ни истинско име. Само така чичо ми ще може да провери кой е, с какво се занимава, има ли криминално досие.“
Александра беше права. Трябваше да узнаят името му. Но как? Да пита майка си беше безсмислено. Тя беше прекалено уплашена, за да каже каквото и да било.
„Как да разбера името му?“ – попита безпомощно Лилия.
„Трябва да си по-хитра от нея. Имаш номера му, нали? Има приложения, има начини да се провери на кого е регистриран един номер. Не е съвсем законно, но в тази ситуация нямате голям избор. Или можеш да опиташ да разгледаш телефона на майка си, когато не гледа. Може да го е записала под някакъв псевдоним.“
Мислите на Лилия се върнаха към телефона на майка ѝ – винаги до нея, винаги под ключ. Щеше да е трудно. Но не и невъзможно.
„Добре. Ще опитам.“ – каза Лилия с нова решителност.
„И още нещо, Лили.“ – добави Александра, а погледът ѝ стана много сериозен. „Бъди внимателна. Много внимателна. Не го подценявай този човек. Не прави нищо глупаво. И най-важното – не му показвай, че те е страх. Тези хора се хранят със страха на другите.“
Разговорът с Александра даде на Лилия нещо, което беше изгубила през последните дни – план за действие. Малък, несигурен, но все пак план. Вече не беше сама в тъмнината.
През остатъка от деня тя обмисляше как да се добере до телефона на майка си. Шансът се появи вечерта. Мария влезе да си вземе душ. Както винаги, взе телефона със себе си в банята. Но този път Лилия беше подготвена. Няколко минути след като чу шума на течащата вода, тя отиде до вратата на банята и почука силно.
„Мамо! Мамо, ела бързо! Мисля, че печката пуши! Мирише на изгоряло!“ – извика тя с възможно най-убедителния панически глас.
Чу се суматоха, водата спря. След секунди вратата се отвори и Мария излезе, увита в хавлия, с мокра коса. „Какво става?“
„В кухнята! Идва от фурната!“
Мария хукна към кухнята. В паниката си беше оставила телефона на малката етажерка в банята. Лилия имаше не повече от минута. Втурна се вътре, грабна телефона. Беше заключен с парола. Проклятие! Опита рождената си дата. Не стана. Рождената дата на баща ѝ. Пак не. Опита годината на сватбата им. Нищо.
Времето изтичаше. Чуваше как майка ѝ проверява печката и мърмори, че нищо ѝ няма. Лилия трескаво мислеше. Каква можеше да е паролата? Нещо просто, нещо, което да помни лесно… И тогава ѝ хрумна. Старият адрес, на който бяха живели, преди да купят апартамента. Номерът на улицата и номерът на блока. Четири цифри.
Въведе ги. Телефонът се отключи.
Сърцето ѝ щеше да изскочи. Бързо отвори контактите. Прелисти ги. Търсеше всичко, което започваше с „В“. Имаше „Вуйна“, „Ваня-колежката“… И тогава го видя. Беше записан не с име, а с дума. „ШЕФЪТ“.
Тя отвори контакта. Номерът беше същият, който беше преснимала от тефтера. Но сега имаше и име, прикачено към профила му в едно от приложенията за съобщения.
Виктор. Виктор Атанасов.
Лилия бързо заключи телефона и го остави на мястото му, секунди преди майка ѝ да се върне в банята.
„Няма нищо. Сигурно ти се е сторило.“ – каза Мария, гледайки я подозрително.
„Да, сигурно. Извинявай.“ – промълви Лилия, опитвайки се да изглежда спокойна.
Но вътрешно тя триумфираше. Вече имаше име. Врагът вече не беше безименна сянка. Той беше Виктор Атанасов. И беше време светът да научи кой е той.
Глава 8: Двойният живот
Името промени всичко. Вече не беше просто „В.“ или „мъжът с джипа“. Беше Виктор Атанасов. Конкретен човек, с конкретна самоличност, която можеше да бъде проучена. Лилия незабавно изпрати името и телефонния номер на Александра. Отговорът не закъсня: „Остави на мен. Ще говоря с чичо. Пази се.“
Докато чакаше новини, Лилия реши да направи собствено проучване. Интернет беше първото място, към което се обърна. Резултатите от търсенето я заляха с информация, която едновременно я впечатли и ужаси.
Виктор Атанасов не беше просто бизнесмен. Той беше строителен предприемач, собственик на една от най-големите компании в бранша – „Монолит Груп“. Името му се появяваше в десетки статии: откриване на нови луксозни комплекси, благотворителни балове, интервюта в икономически списания. Навсякъде беше представен като преуспял, модерен бизнесмен, филантроп, стълб на обществото. Имаше снимки, на които се ръкува с политици, с кметове, с известни личности. Беше женен, с две деца, които учеха в чужбина. На пръв поглед – перфектният живот, пример за подражание.
Но докато Лилия се ровеше по-дълбоко, започнаха да изскачат и други неща. По-стари статии, скрити на трета или четвърта страница в търсачката. Публикации в малки, разследващи сайтове. Говореше се за съмнителни обществени поръчки, спечелени от неговата фирма. За връзки с подземния свят. За необяснимо бързото му забогатяване в годините на прехода. Имаше и няколко скандала със строежи, които бяха довели до съдебни дела, но всички те бяха потулени и прекратени.
Виктор Атанасов беше изградил фасада на уважаван бизнесмен, но зад нея се криеше нещо тъмно и опасно. Той беше човек с огромно влияние, с пари и с връзки на най-високо ниво. Човек, който можеше да накара проблемите (и хората) да изчезнат. Сега Лилия разбираше защо майка ѝ се страхуваше толкова от полицията. Да се изправиш срещу такъв човек беше равносилно на самоубийство.
Но най-шокиращото откритие тепърва предстоеше. Ровейки се из старите дигитални архиви на местен вестник, Лилия попадна на статия отпреди почти двайсет години. Заглавието беше: „Трагичен инцидент на строеж отне живота на млад работник“. В статията се описваше как младо момче е загинало при срутване на строително скеле. Като отговорник за обекта бегло се споменаваше името на тогава прохождащия предприемач Виктор Атанасов. Разследването било приключило със заключение „нещастен случай поради неспазване на правилата за безопасност от страна на работника“. Виктор не беше понесъл никаква отговорност.
Но името на загиналия работник накара Лилия да замръзне. Беше братът на майка ѝ. Вуйчо ѝ, когото тя никога не беше познавала, защото беше починал, преди тя да се роди.
Всичко изведнъж си дойде на мястото. Това не беше случайна връзка. Не беше афера, започнала от нищото. Връзката на майка ѝ с Виктор Атанасов имаше корени в миналото, в една забравена семейна трагедия.
В главата на Лилия се оформи ужасяваща картина. Дали смъртта на вуйчо ѝ наистина е била инцидент? Или Виктор е бил виновен и е успял да се измъкне? Дали сега, години по-късно, той изкупуваше вината си, като даваше пари на майка ѝ? Или това не беше изкупление, а нещо много по-зловещо? Може би майка ѝ знаеше нещо за онзи инцидент, нещо, което можеше да съсипе Виктор. И той ѝ плащаше за мълчанието. Това обясняваше всичко – парите, тайната, страха, заплахите.
В този момент майка ѝ престана да бъде просто жертва в очите на Лилия. Тя беше и съучастник. Години наред е взимала пари, свързани със смъртта на собствения ѝ брат. Години наред е поддържала тази мръсна тайна, докато баща ѝ е работил до изнемога, за да осигури семейството. Двойният живот на Мария се оказа много по-грозен и по-сложен, отколкото Лилия някога си беше представяла.
Тя се почувства предадена. Предадена от майка си по начин, който беше много по-дълбок от една обикновена изневяра. Това беше предателство към паметта на мъртвия ѝ брат, предателство към принципите, на които уж беше изградено семейството им.
Телефонът ѝ извибрира. Беше съобщение от Александра. „Чичо ми провери. Човекът е голяма работа. И много кален. Казва, че трябва да се действа изключително внимателно. Иска да се види с теб и майка ти. Само с вас двете. Утре, в 17:00, в кантората му. Ето адреса. Бъдете там.“
Срещата с адвоката вече не беше просто възможност. Беше наложителна.
Лилия отиде в хола. Мария гледаше някакъв сапунен сериал, опитвайки се да избяга от реалността. Лилия застана пред телевизора и го изключи.
„Утре в пет имаме среща с адвокат.“ – каза тя с леден, безизразен тон.
Мария я погледна ужасено. „Какво? Казах ти, никакви адвокати! Никаква полиция!“
„Вече нямаш право на избор. Ти ни докара дотук. Сега ще направиш това, което ти кажа.“ – Гласът на Лилия беше твърд, безкомпромисен. Тя вече не беше уплашеното момиче. Шокът от разкритията я беше променил, беше я направил по-корава.
„Аз знам.“ – продължи тя бавно, гледайки майка си в очите. „Знам за вуйчо. Знам, че Виктор Атанасов е бил там, когато е умрял.“
При споменаването на името и събитието, цялата кръв се отдръпна от лицето на Мария. Тя се вкамени, сякаш видя призрак. Маската ѝ на измъчена жертва падна и на нейно място се появи изражение на чист, неподправен ужас. Ужасът на човек, чиято най-дълбоко пазена тайна е била разкрита.
„Как… как разбра?“ – прошепна тя.
„Няма значение как. Важното е, че знам. И утре ще разкажеш всичко на адвоката. Всяка мръсна подробност. От самото начало. Защото този ад, в който живеем, трябва да свърши.“
В стаята се възцари тежко мълчание. В този момент ролите се размениха. Дъщерята се превърна в съдник, а майката – в обвиняем. И присъдата тепърва щеше да бъде произнесена.
Глава 9: Истината боли
Кантората на Стефан се намираше на партерен етаж в стара кооперация в центъра, далеч от лъскавите стъклени сгради, в които Лилия си представяше, че работят преуспелите адвокати. Вътре миришеше на стари книги, прах и силно кафе. Стените бяха покрити с лавици, които се огъваха под тежестта на папки и дебели юридически томове. Самият Стефан беше мъж на около шейсет години, с гъста бяла коса и проницателни сини очи, които сякаш виждаха право през теб. Той не се усмихваше. Само ги посочи двата стола пред масивното си дъбово бюро и изчака да седнат.
Мария беше видимо нервна. Ръцете ѝ трепереха, а погледът ѝ шареше из стаята, избягвайки очите на адвоката. Лилия, от друга страна, беше концентрирана и решена.
„Александра ми разказа основното.“ – започна Стефан с дълбок, спокоен глас, който внасяше неочаквано спокойствие в напрегнатата обстановка. „Но сега искам да го чуя от вас. От самото начало. И без да спестявате нищо. В тази стая истината е най-важният ни съюзник.“
Той погледна към Мария. Тя мълчеше, вперила поглед в пода.
„Мамо.“ – каза тихо, но настоятелно Лилия.
Мария си пое дълбоко дъх. И започна да говори. Отначало гласът ѝ беше треперещ, думите излизаха на пресекулки. Но постепенно, докато се връщаше назад във времето, разказът ѝ потече като мътна, пълноводна река, носеща със себе си тинята на дълго пазени тайни.
Тя разказа за брат си, който бил само на деветнайсет, когато започнал работа на строежа на Виктор Атанасов. Разказа как Виктор, тогава млад и амбициозен, е пренебрегвал всички правила за безопасност, за да спести пари и време. Разказа как в онзи фатален ден лично той е наредил на момчетата да се качат на нестабилното скеле, въпреки предупрежденията им.
„Той го уби.“ – прошепна Мария, а сълзи се затъркаляха по бузите ѝ. „Виктор уби брат ми. Не беше инцидент. Беше убийство от непредпазливост. Но той имаше пари. Имаше връзки. Плати на когото трябва и разследването беше прекратено. Ние бяхме бедни, никой не ни обърна внимание.“
Стефан слушаше, без да я прекъсва, като от време на време си водеше бележки в дебел тефтер.
„Години наред го мразех.“ – продължи Мария. „Гледах отстрани как бизнесът му расте, как става все по-богат и по-влиятелен, докато ние едва свързвахме двата края. После се роди Лилия, дойде ипотечният кредит… Иван се съсипваше от работа, но парите все не стигаха. Бяхме на ръба да изгубим апартамента. Бях отчаяна.“
Тя спря за момент, събирайки сили.
„И тогава, преди около пет години, го потърсих. Отидох в офиса му. Не знам какво очаквах. Може би да го заплаша, да му кажа, че ще разкажа на журналисти. Бях луда от отчаяние. А той… той беше толкова спокоен. Усмихна се и ми предложи сделка. Каза, че винаги се е чувствал виновен за брат ми. Каза, че иска да ми помогне. Да ми дава пари всеки месец. За да живеем по-добре. За да осигуря бъдещето на дъщеря си.“
„И ти прие.“ – констатира Стефан, без да влага емоция.
„Приех.“ – кимна Мария, а срамът в гласа ѝ беше почти осезаем. „Отначало се чувствах ужасно. Сякаш продавах паметта на брат си. Но после видях как плащаме сметките навреме, как мога да купя на Лилия нови дрехи, как напрежението вкъщи намаля. И си казах, че го правя за семейството. Че това са кървави пари, но с тях купувам спокойствие. Иван не знаеше нищо, разбира се. Измислих история, че съм получила малко наследство.“
„Но това не е било просто помощ, нали?“ – попита Стефан. „Той не ви е давал тези пари от добро сърце.“
Мария поклати глава. „Не. Отначало всичко беше наред. Срещахме се веднъж месечно, той ми даваше плик с пари, разменяхме няколко думи. Но постепенно започна да иска повече. Искаше да знае всичко за нас. Искаше да му докладвам за живота ни. После започна да намеква за по-интимни отношения. Аз отказвах. Но той държеше живота ми в ръцете си. Започна да ме заплашва. Че ще каже на Иван за парите. Че ще каже на всички, че съм го изнудвала. Че ще съсипе живота ни. Превърнах се в негова затворничка. Парите вече не бяха помощ, а верига, с която ме беше вързал.“
Тя разказа за кутията с пари. Оказа се, че през последните месеци Виктор ѝ е давал много по-големи суми. Казал ѝ, че „пере“ пари през нея. Караше я да ги пази в брой, да не ги внася в банка, за да не оставя следи. Тя се беше превърнала от мълчалив свидетел в съучастник в неговите престъпления.
„Той знае, че знам твърде много. Не само за брат ми, но и за други негови сделки, за които ми е споделял. Затова сега ме заплашва. Затова заплашва Лилия и Иван. Защото иска да е сигурен, че никога няма да проговоря.“ – завърши тя, напълно изтощена.
В кантората настана мълчание. Лилия гледаше майка си с нова, болезнена яснота. Вече не я виждаше като чудовище, а като трагична фигура. Жена, която в отчаянието си е сключила сделка с дявола и сега плаща цената. Болката и гневът не бяха изчезнали, но към тях се беше прибавило и съчувствие.
Стефан затвори тефтера си. „Историята ви е тежка. И много опасна.“ – каза той. „Виктор Атанасов е прав за едно – ако отидете в полицията сега, той ще ви унищожи. Ще ви обвини в изнудване и пране на пари. И има доказателства – вие сте получавали пари от него в продължение на години. А той има армия от адвокати, които ще го изкарат жертва. Вие ще отидете в затвора, а той ще остане недосегаем.“
Думите му бяха като леден душ.
„Значи няма изход?“ – попита Лилия.
„Не казах това.“ – Погледът на Стефан стана остър. „Казах, че не можем да играем по неговите правила. Трябва да променим играта. Той ви държи с миналото. Ние трябва да го ударим в настоящето. Той ви заплашва със закона. Ние трябва да използваме закона срещу него.“
„Как?“
„Той пере пари чрез майка ви. Това е сериозно федерално престъпление. Много по-сериозно от едно потулено разследване за смърт на строеж отпреди двайсет години. Но за да го докажем, ни трябват доказателства. Железни доказателства.“ – Стефан се наведе напред над бюрото си. „Госпожо, вие сте най-голямата му слабост. Той ви вярва, до известна степен. Мисли, че ви контролира напълно. Трябва да използваме това. Трябва да го предизвикате да направи грешка.“
Планът му беше рискован, почти безумен. Мария трябваше да продължи да се среща с Виктор. Но този път трябваше да запише разговорите им. Трябваше да го накара да говори за парите, за техния произход, за това, че я кара да ги крие. Трябваше да съберат достатъчно материал, който да го уличи в пране на пари и изнудване.
„Това е твърде опасно!“ – възрази Лилия. „Ако разбере, той ще я убие!“
„Опасно е. Но е единственият ви шанс.“ – отвърна твърдо Стефан. „Или това, или прекарвате остатъка от живота си в страх, докато той ви мачка. Изборът е ваш.“
Мария, която до този момент беше напълно сломена, вдигна глава. В очите ѝ имаше нова светлина. Светлината на човек, който няма какво повече да губи.
„Ще го направя.“ – каза тя с твърд глас, който изненада и Лилия, и адвоката. „Дължа го на брат си. Дължа го на семейството си. Този човек ми отне всичко. Време е да си плати.“
В този миг, в прашната адвокатска кантора, войната беше обявена. Война, в която залогът беше не само свободата, но и животът им.
Глава 10: Адвокатът
След срещата със Стефан, динамиката в семейството се промени драстично. Адвокатът не беше просто юридически съветник; той се превърна в стратег, в генерал, който планираше всяка стъпка от тяхната рискована кампания. Първата му задача беше да подготви Мария за ролята на живота ѝ – ролята на примамка.
Той се срещна с нея още няколко пъти, този път сам. Обясни ѝ какви въпроси да задава, как да насочва разговора, без да буди подозрение. Даде ѝ миниатюрно записващо устройство, прикрито като висулка на колие.
„Най-важното е да останеш спокойна.“ – инструктираше я той. „Той е свикнал да те вижда уплашена и подчинена. Ако изведнъж започнеш да се държиш смело, ще се усъмни. Продължавай да играеш ролята на жертва, но бъди жертва, която започва да задава въпроси. Оплаквай се, че те е страх да държиш толкова пари в брой. Попитай го не е ли по-добре да ги вложите някъде, да ги „изперете“ по-професионално. Използвай думи, които той би използвал. Накарай го да се почувства по-умен, по-силен. Нарцисизмът му е най-голямото му слабо място. И той ще се хване на въдицата.“
Докато Мария се подготвяше за своята мисия, Стефан работеше на друг фронт. Той използваше своите контакти, за да направи дискретна проверка на Виктор Атанасов. Това, което откри, потвърди думите на Мария и го накара да бъде още по-предпазлив. Виктор беше като октопод, чиито пипала се бяха оплели около ключови фигури в полицията, прокуратурата и дори в съдебната система. Много от тях бяха на неговата „ведомост“ – получавали бяха апартаменти на преференциални цени, децата им бяха уредени на работа в негови фирми. Да се подаде сигнал срещу него по официалния ред означаваше сигналът да бъде „изгубен“ или смачкан още в самото начало.
„Играем срещу системата.“ – обясни Стефан на Лилия по време на една от техните срещи. „Не можем да влезем през парадния вход. Трябва да намерим задна вратичка. Трябва да съберем толкова неопровержими, толкова скандални доказателства, че дори неговите покровители да не могат да го защитят. Трябва да създадем ситуация, в която за тях ще бъде по-изгодно да го пожертват, отколкото да рискуват да бъдат повлечени надолу заедно с него.“
Лилия беше впечатлена от ума и смелостта на Стефан. Той не беше просто адвокат, който си гледа работата. За него това се беше превърнало в лична кауза. Тя усещаше, че той презира хора като Виктор Атанасов – хора, които вярваха, че са над закона.
Стефан даде конкретни задачи и на Лилия. „Ти си студентка по право. Използвай го. Отиди в Търговския регистър. Искам да извадиш пълна справка за „Монолит Груп“ и всички свързани с нея фирми. Искам да знам кои са съдружниците му, кои са в борда на директорите, какви са финансовите им отчети за последните десет години. Търси аномалии, търси странни транзакции, офшорни сметки. Всичко, което изглежда подозрително.“
За първи път от началото на този кошмар, Лилия се почувства полезна. Вече не беше само уплашена дъщеря, а активен участник в битката. Тя се хвърли в задачата с цялата енергия на младостта си. Прекарваше часове в библиотеката и в онлайн регистрите, ровейки се в сухи, скучни документи, които обаче криеха тайния живот на империята на Виктор.
Откри интересни неща. Десетки дъщерни фирми, регистрирани на името на подставени лица. Сделки за придобиване на имоти на абсурдно ниски цени, последвани от препродажба на десеторно по-висока стойност. Огромни суми, превеждани към компании, регистрирани в данъчни убежища. Лилия не разбираше напълно сложните финансови схеми, но прилежно копираше и систематизираше всичко, което намираше.
Междувременно, дойде и денят на следващата среща на Мария с Виктор. Напрежението вкъщи беше почти непоносимо. Иван усещаше, че нещо не е наред, но го отдаваше на финансовите им проблеми. Той ставаше все по-мрачен и затворен, което само увеличаваше чувството за вина у Мария и Лилия.
Преди да излезе, Мария прегърна Лилия силно. „Обичам те. Каквото и да стане, знай, че всичко, което направих, беше за теб.“
„Всичко ще е наред, мамо. Просто се придържай към плана.“ – каза Лилия, опитвайки се да звучи по-уверено, отколкото се чувстваше.
Часовете, докато Мария се върне, бяха най-дългите в живота на Лилия. Тя крачеше из апартамента като животно в клетка, представяйки си най-ужасни сценарии. Ами ако той се усети? Ами ако я претърси и намери записващото устройство?
Когато Мария най-сетне се прибра, беше бледа като платно, но в очите ѝ имаше триумфална искра. Тя не каза нищо. Просто извади колието и го подаде на Лилия.
Същата вечер, в кантората на Стефан, тримата се сгушиха около малък касетофон и прослушаха записа. Качеството беше изненадващо добро. Чуваше се гласът на Виктор – самодоволен, арогантен. И гласът на Мария – плах, но настойчив.
Тя беше изиграла ролята си перфектно. Оплакваше се от риска, от страха.
„…Виктор, тези пари ме побъркват. Какво ще правя, ако някой ги намери? Ако ни оберат? Иван ще ме убие… Не може ли да ги вкараме в банка?“
Гласът на Виктор се разсмя. „Миличка, ти не разбираш. Точно затова си ми нужна ти. Тези пари не трябва да влизат в банка. Те трябва да останат чисти, в брой. Това са пари от… да кажем, от благодарни партньори. Ако влязат в моята банкова сметка, ще трябва да обяснявам произхода им. А така, те просто съществуват. И когато потрябват, ще ги използвам.“
„Но аз не мога да ги държа вечно! Вече нямам място къде да ги крия!“
„Търпение, скъпа. Скоро ще започнем да ги „изпираме“. Ще купим някой имот на твое име. Малък апартамент, гараж… Ще го платим в брой. След няколко години ще го продадеш и парите вече ще бъдат законни. Просто е. Ти си моята малка пералня.“ – Той отново се разсмя.
Стефан спря записа. Погледна ги. „Това е. Хванахме го. Признание за пране на пари. Записано.“
За първи път от седмици, Лилия почувства облекчение. Имаха го. Имаха доказателство.
„И сега какво?“ – попита тя.
„Сега започва истинската война.“ – каза Стефан. „Това е първият ни патрон. Но ни трябват още. Една битка не печели войната. Трябва да го ударим от всички страни едновременно.“
Планът на Стефан беше да продължат със записите, докато съберат достатъчно материал. В същото време, той щеше да използва информацията, събрана от Лилия, за да подготви сигнал до Комисията за финансов надзор и данъчните власти, но не от тяхно име, а чрез анонимен източник. Идеята беше да се предизвика проверка на фирмите на Виктор, която да го направи нервен и да го накара да прави грешки.
Войната навлизаше в нова фаза. Вече не беше само отбранителна. Те преминаваха в настъпление. Но и врагът им не спеше. Виктор Атанасов беше звяр, който, притиснат в ъгъла, щеше да стане още по-опасен.
Глава 11: Война на всички фронтове
Животът на Лилия се превърна в сложен пъзел от паралелни реалности. През деня тя беше прилежна студентка по право, която седеше на лекции, спореше с колеги по правни казуси и се опитваше да поддържа някакво подобие на нормален социален живот. Но вечер, тя се превръщаше в част от нелегална бойна клетка, състояща се от нея, майка ѝ и един възрастен адвокат.
Войната се водеше на множество фронтове и изискваше пълна концентрация.
Академичният фронт: Изпитите наближаваха и Лилия се опитваше да не изостава с материала. Беше ѝ по-трудно от всякога. Докато професорът по Наказателно право говореше за съучастие, съпричастност и обективна страна на престъплението, в главата на Лилия се въртяха съвсем реални сценарии. Тя вече не възприемаше правото като абстрактна наука, а като оръжие, което можеше да спасява или да унищожава животи. Понякога, докато четеше за престъпления като изнудване или пране на пари, стомахът ѝ се свиваше, защото всичко беше твърде близко, твърде лично.
На този фон се появи и нова фигура в живота ѝ – Даниел, неин колега от университета. Той беше един от най-добрите студенти в курса, умен, амбициозен и с остро чувство за хумор. Започнаха да учат заедно в библиотеката, да обсъждат казуси. Даниел беше привлечен от нейната интелигентност и от някаква тъга, която долавяше в очите ѝ. Той я канеше на кафе, опитваше се да я разсмее.
За Лилия, времето, прекарано с Даниел, беше като глътка свеж въздух. За кратко тя можеше да забрави за Виктор, за записите, за страха. Можеше да бъде просто момиче на двайсет години, което говори за изпити и мечти. Но в същото време изпитваше и чувство за вина. Не можеше да сподели с него огромната тайна, която я разяждаше. Това създаваше дистанция между тях, невидима стена, която той усещаше, но не можеше да разбере.
„Добре ли си, Лили?“ – попита я той един ден, докато седяха на една пейка в градинката пред университета. „Изглеждаш толкова разсеяна напоследък. Сякаш си тук, но мислите ти са някъде другаде.“
„Просто съм притеснена за изпитите.“ – излъга тя. Всяка лъжа, дори и най-малката, беше като камъче, което добавяше тежест към товара, който носеше.
Семейният фронт: Вкъщи атмосферата беше непоносима. Иван беше станал напълно мълчалив. Той усещаше, че Мария и Лилия крият нещо от него. Усещаше тайнствеността, шепота, странните излизания на Мария. Но в своята умора и отчаяние, той си правеше най-грешния, но и най-логичния извод – че Мария му изневеря.
Една вечер скандалът, който отдавна зрееше, избухна.
„Къде беше днес?“ – попита той, когато Мария се прибра от поредната „среща“ с Виктор, на която беше направила нов запис.
„С приятелка, на кафе.“ – отвърна тя, избягвайки погледа му.
„С приятелка ли? Или с някой друг? Не ме мисли за глупак, Мария! Виждам как се промени. Вечно си на телефона, вечно те няма. Какво става? Има ли друг мъж?“ – Гласът му трепереше от болка и гняв.
Мария не знаеше какво да отговори. Истината беше невъзможна за казване, а лъжата вече не вършеше работа.
„Иване, моля те, не е това, което си мислиш.“
„А какво е тогава? Обясни ми! Защото аз вече не мога да живея така! В собствения си дом се чувствам като чужд човек!“
Лилия, която слушаше от стаята си, не издържа. Излезе и се изправи пред баща си. „Татко, спри! Не е вярно! Мама няма друг мъж!“
„А ти откъде знаеш? И ти си в кюпа, нали? И ти я прикриваш!“ – Иван беше извън себе си.
В този момент Лилия взе решение. Не можеха повече да го държат в неведение. Той беше част от това семейство и имаше право да знае истината, колкото и ужасна да беше тя. Рискът беше огромен, но рискът да го изгубят заради лъжите беше още по-голям.
„Татко, седни. Трябва да ти кажем нещо.“ – каза тя с твърд глас.
И те му разказаха. Всичко. За кутията с пари, за Виктор Атанасов, за смъртта на вуйчо ѝ, за изнудването, за записите, за адвоката.
Иван слушаше като вцепенен. Лицето му премина през цяла гама от емоции – от недоверие, през шок, до дълбока, смразяваща ярост. Когато свършиха, той дълго мълча. Стаята беше тиха, чуваше се само тиктакането на часовника.
„Значи…“ – каза той накрая, а гласът му беше неузнаваем, дрезгав. „През всичките тези години, докато аз съм се трепал като вол, за да плащам сметките, ти си взимала пари… от убиеца на брат си.“
Той не крещеше. Думите му бяха тихи, но всяка една от тях беше като удар с камшик. Той погледна Мария не с гняв, а с нещо много по-лошо – с презрение.
„И си ме оставила да живея в лъжа. Гледала си ме как се притеснявам за всяка стотинка, докато си крила състояние в килера.“
Той стана. „Имам нужда от въздух.“ – каза и излезе от апартамента, затръшвайки вратата след себе си.
Мария се разплака безутешно. Лилия отиде и я прегърна. Беше направила това, което смяташе за правилно, но резултатът беше опустошителен. Семейството им беше разбито. Може би завинаги.
Юридическият фронт: На следващия ден, въпреки личната криза, Лилия и Мария отидоха в кантората на Стефан, за да му предадат новия запис и да му разкажат какво се е случило с Иван.
Стефан ги изслуша със сериозно лице. „Очаквах го. Тази тайна нямаше как да бъде пазена вечно. Може би е за добро. Сега поне всички сте наясно със ситуацията.“
Той им съобщи и своите новини. Анонимният сигнал, който беше подал, беше дал резултат. Данъчните бяха започнали пълна ревизия на „Монолит Груп“.
„Примката около него се затяга.“ – каза Стефан. „Това ще го направи нервен. А нервните хора правят грешки. Сега е моментът да нанесем следващия удар. Имам идея. Идея, която може да го накара сам да влезе в капана.“
Планът беше дързък. Мария трябваше да се обади на Виктор и да му каже, „че данъчните са дошли на проверка вкъщи“. Трябваше да изпадне в паника, да му каже, че се страхува, че ще намерят парите. Трябваше да го моли да дойде и да ги вземе, защото тя не иска повече да ги държи.
„Целта е да го принудим да вземе маркирани пари.“ – обясни Стефан. „Ако успеем да заснемем как той взима парите, за които преди това е признал в записите, че са от престъпна дейност, ще имаме неопровержимо доказателство за съучастие. Това е козът, който ни трябва.“
Войната навлизаше в своята най-опасна фаза. Всички фронтове – личен, семеен и юридически – се сливаха в една точка, която щеше да определи изхода от битката. А в центъра на всичко стоеше едно семейство, което се бореше не само с външен враг, но и със собствените си демони.
Глава 12: Цената на мълчанието
За да разбереш врага си, трябва да влезеш в неговия свят. Докато Лилия и Стефан крояха планове, светът на Виктор Атанасов продължаваше да се върти около оста на властта, парите и безупречния обществен имидж. Той не беше просто злодей от филм; беше сложен продукт на своето време, човек, чиито морални компаси отдавна бяха спрели да работят.
В неговия огромен, минималистичен офис на последния етаж на стъклена сграда, откъдето се откриваше гледка към целия град, Виктор се чувстваше като бог. Градът в краката му не беше просто съвкупност от сгради и улици; беше негова игрална площадка, територия, която той беше завоювал и продължаваше да контролира.
Неговата мотивация не беше просто алчност. Парите отдавна бяха престанали да бъдат цел и се бяха превърнали в инструмент. Истинската му страст беше контролът. Обожаваше усещането да държи съдбите на хората в ръцете си, да ги огъва според волята си, да знае техните тайни и слабости.
Мария беше точно такъв случай. Тя не беше просто бивша любовница или обект на изнудване. Тя беше неговият трофей, живото доказателство за неговата безнаказаност. Това, че беше сестра на момчето, за чиято смърт той беше пряко отговорен, правеше контрола му над нея още по-сладък, по-перверзен. Като ѝ даваше пари, той не просто купуваше мълчанието ѝ; той я унижаваше, превръщаше я в съучастник в оскверняването на паметта на собствения ѝ брат. Това му носеше извратено удоволствие.
Той никога не се беше чувствал виновен за смъртта на момчето. В неговия свят това беше просто бизнес риск, неизбежна жертва по пътя към успеха. Слабите загиват, силните оцеляват и просперират. Това беше неговото верую.
Но данъчната ревизия го притесни. Не защото се страхуваше, че ще намерят нещо. Счетоводителите му бяха най-добрите, а повечето му схеми бяха почти недоказуеми. Притесни го фактът, че някой беше дръзнал да рови. Това беше нарушение на статуквото, знак, че невидимият щит, който го пазеше, може би е започнал да се пропуква.
Той веднага се обади на своите хора в данъчната администрация. Увериха го, че е рутинна проверка, но той не беше глупак. Усещаше, че зад нея стои нещо повече. Дали някой от конкурентите му не се опитваше да го удари? Или може би някой от политическите му покровители беше решил да го „посъветва“ да бъде по-щедър?
Мислите му не се насочиха към Мария. Тя беше последната, от която би очаквал неприятности. В неговите очи тя беше слаба, уплашена жена, напълно зависима от него. Беше я смачкал психически преди години и беше сигурен, че я държи в пълен контрол.
Когато тя му се обади, плачейки панически, че данъчните са в дома ѝ, първата му реакция беше раздразнение. Колко глупава можеше да бъде? Но после, докато тя хлипаше в слушалката, молейки го да дойде и да си прибере „мръсните пари“, в главата му започна да се оформя друга мисъл.
Той беше притиснат. Ревизията го правеше уязвим. Ако данъчните наистина решаха да го разследват сериозно, парите в брой, които беше разпръснал на различни места, можеха да се окажат проблем. Апартаментът на Мария беше последното място, където някой би търсил. Но нейната паника беше заразна. Ами ако тя наистина се пречупи и им каже за парите?
Трябваше да отиде. Трябваше да прибере парите и да ги премести на по-сигурно място. А може би беше време и да се отърве от самата Мария. Тя ставаше твърде голям риск.
Той се съгласи да отиде същата вечер. „Успокой се. Не прави нищо. Аз ще се погрижа за всичко.“ – каза ѝ той с онзи покровителствен тон, който винаги използваше с нея.
След като затвори телефона, Виктор се замисли. Нещо в паниката ѝ му се стори пресилено. Но той отхвърли съмнението. Нарцисизмът му отново надделя. Тя беше просто една истерична жена. Какво можеше да му направи тя?
Той не знаеше, че влиза в капан, заложен не от уплашена домакиня, а от умен и опитен адвокат и от една млада жена, чиято жажда за справедливост беше по-силна от страха.
Междувременно, Иван се върна у дома. Не се беше прибирал цяло денонощие. Изглеждаше състарен с десет години. Беше прекарал нощта в парка, на една пейка, опитвайки се да осмисли случилото се. Предателството на Мария беше дълбока, кървяща рана. Но разказът за нейната борба, за изнудването, за смелостта ѝ да се изправи срещу Виктор, също беше намерил място в съзнанието му.
Той влезе в апартамента, без да каже дума. Отиде до Мария, която седеше на дивана, вкаменена от страх преди предстоящата среща. Застана пред нея. Тя не смееше да го погледне.
„Аз ще бъда тук тази вечер.“ – каза той тихо. „Няма да те оставя сама с този изрод.“
В гласа му вече нямаше презрение. Имаше болка, но имаше и нещо друго – решимост. В този критичен момент той беше избрал страна. И това беше страната на семейството му.
„Стефан каза, че не трябва…“ – започна Мария.
„Не ме интересува какво е казал Стефан.“ – прекъсна я Иван. „Това е моят дом. Ти си моя съпруга. И никой няма да ви заплашва под моя покрив.“
Той не я беше простил. Раната беше твърде дълбока. Но той беше готов да се бие за нея. Защото освен нейното предателство, имаше и нещо по-голямо – един общ враг, който заплашваше да ги унищожи всички. И срещу този враг те трябваше да бъдат единни.
Цената на мълчанието, която Мария беше плащала години наред, се оказа непосилно висока. Но сега, цената на истината тепърва щеше да бъде платена. И всички те щяха да я платят заедно.
Глава 13: Малки победи
Операцията беше подготвена с прецизността на военно нападение. Стефан беше предвидил всеки детайл. Лилия беше инструктирана да инсталира две миниатюрни скрити камери в хола – едната в една саксия, а другата, прикрита като зарядно за телефон. Те щяха да предават на живо към лаптопа на Стефан, който щеше да бъде в колата си, паркирана на улицата пред блока.
Иван, въпреки протестите на адвоката, беше непреклонен, че ще остане в апартамента. Стефан се съгласи с едно условие – Иван щеше да е в стаята на Лилия, при затворена врата, и нямаше да се намесва, освен ако не получи сигнал от Стефан по телефона. Присъствието му беше рисковано, но и необходимо – като последна защитна линия, ако нещата се объркат.
Най-важната част от плана бяха парите. Стефан беше донесъл специален, почти невидим прах, който се виждаше само на ултравиолетова светлина. Мария, с гумени ръкавици, внимателно наръси с него най-горните банкноти във всяка пачка в кутията. Всеки, който докоснеше тези пари, щеше да остави следи по ръцете си.
Когато всичко беше готово, настана мъчително чакане. Мария седеше на дивана, опитвайки се да диша равномерно. Лилия беше до нея, стискайки ръката ѝ. Иван крачеше нервно в другата стая.
Точно в девет вечерта на вратата се позвъни.
Мария трепна, но се съвзе. Отиде и отвори. Виктор стоеше на прага, облечен в елегантно палто, с кожено куфарче в ръка. Той влезе, оглеждайки се с пренебрежение.
„Надявам се истерията ти да си е струвала пътя дотук.“ – каза той студено. „Къде са?“
„В хола са. На масата.“ – прошепна Мария и го поведе.
Виктор влезе в стаята, постави куфарчето си на пода и видя кутията от обувки на масата. Той се подсмихна. „Толкова години и все още ги държиш в тази проклета кутия. Нямаш никакъв стил, Мария.“
Той отвори капака и погледна пачките. Изглеждаше доволен.
„Добре. Да приключваме с това.“ – Той започна да прехвърля пачките от кутията в своето луксозно куфарче.
В колата си, на няколко етажа по-ниско, Стефан наблюдаваше всяко негово движение на екрана на лаптопа. Всичко се записваше.
Мария, следвайки инструкциите, започна да говори. „Виктор, какво ще правим сега? Аз съм дотук. Не мога повече. Този страх ще ме убие.“
„Ти ще правиш това, което винаги си правила. Ще мълчиш.“ – отвърна той, без да вдига поглед от парите. „Данъчните ще си тръгнат. Аз ще се погрижа за това. А ти ще забравиш за тези пари.“
„Но аз знам твърде много… За парите, за… за брат ми.“ – Гласът ѝ трепереше, но този път не беше само от страх. Беше и от гняв.
Виктор спря да реди пачките и я погледна. В очите му имаше ледена заплаха. „Паметта ти започва да ти създава проблеми, скъпа. Може би трябва да ти я освежа. Брат ти беше невнимателен глупак, който сам си е виновен. А ти си една неблагодарница, която години наред живее на мой гръб. Не го забравяй. И не си и помисляй да говориш. Защото ако го направиш, не само Иван ще пострада. Имаш прекрасна дъщеря, нали? Учи право. Има цял живот пред себе си. Ще бъде жалко, ако този живот бъде провален.“
В стаята си Иван стисна юмруци. Чуваше всяка дума през леко открехнатата врата. Яростта в него кипеше.
Лилия, която седеше до майка си, не издържа. „Оставете я на мира!“ – извика тя.
Виктор се обърна към нея с бавна, подигравателна усмивка. „А, малката адвокатка се обади. Смело момиче. Но смелостта е глупост, когато си изправен срещу по-силен противник. Научи го сега, за да не страдаш по-късно.“
Той затвори куфарчето. То щракна оглушително в тишината. „Приключих тук. И не ме търсете повече. Аз ще ви намеря, когато реша.“
Той се обърна и тръгна към вратата. В този момент Стефан изпрати съобщение до Лилия: „Сега.“
Лилия се изправи. „Чакайте! Изпуснахте нещо!“
Виктор се обърна раздразнено. „Какво?“
В същия миг вратата на стаята се отвори и Иван излезе. В ръката си държеше малка ултравиолетова лампа – последната част от плана на Стефан. Той я включи и насочи лилавата светлина към ръцете на Виктор.
Ръцете му светнаха в ярко, призрачно зелено. Прахът беше по тях.
Виктор погледна ръцете си, после куфарчето, после лицата им. За първи път Лилия видя в очите му не арогантност, а паника. Разбра, че е попаднал в капан.
„Какво, по дяволите, е това?“ – изръмжа той.
Преди някой да успее да отговори, на входната врата се почука силно.
„Полиция! Отворете!“
Виктор се вкамени. Погледна към прозореца, сякаш търсеше път за бягство. Но беше твърде късно.
Стефан беше изиграл последния си коз. Минути преди операцията, той се беше обадил на свой доверен контакт в отдел „Икономическа полиция“, обяснявайки, че има сигнал за предаване на огромна сума пари с неясен произход. Беше рискувал много, но беше заложил на правилния човек.
Иван отиде и отвори вратата. Влязоха двама цивилни полицаи.
„Виктор Атанасов?“ – попита единият.
Виктор не отговори. Стоеше като статуя, вцепенен.
„Ще ви помолим да дойдете с нас в управлението за справка. И да оставите това куфарче тук.“ – каза полицаят, посочвайки коженото куфарче.
Това беше малка победа, но решаваща. Те го бяха хванали в крачка. Имаха записи, имаха маркирани пари, имаха свидетели. За първи път от двайсет години, фасадата на Виктор Атанасов се беше пропукала.
Докато го извеждаха, погледът му срещна този на Лилия. В него вече нямаше заплаха. Имаше само чиста, неподправена омраза. Омразата на хищник, който е бил надхитрен от плячката си.
Войната не беше свършила. Предстоеше най-трудното – съдебната битка. Но тази нощ, в малкия им апартамент, те бяха спечелили първия рунд. И тази малка победа им даде надежда, че може би, само може би, справедливостта не е просто дума в дебелите книги.