Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Луиза Григорова: Цялата болница беше на крака и в противошоковата зала влязоха всички специалисти, за да помогнат на нашето бебе
  • Новини

Луиза Григорова: Цялата болница беше на крака и в противошоковата зала влязоха всички специалисти, за да помогнат на нашето бебе

Иван Димитров Пешев август 10, 2023
gdfhfgnfgfggfg.png

Актрисата изумена от профeсионализма и човешкото отношение на лекарите в „Пирогов“

„Това обръщение е за истинските герои на нашето време! Те не са в приказките или филмите. Те са тук, всеки ден са на фронта и всеки ден ни дават вяра, надежда и смисъл! От името на цялото ми семейство – огромно БЛАГОДАРЯ! За тях това може да е било поредно спасяване на човешки живот, но за нас беше повече от всичко!“, споделя прочувственo актрисата Луиза Григорова с кратко видео в нета.

 

Причината: Миналата седмица на семейството на Луиза извънредно му се налага да стигне в спешното детско отделение на „Пирогов“ заради много близко детенце.

Това, което Григорова вижда там признава, че го е гледала само в сериали и филми на медицинска тематика, пише България днес.

За актрисата и модел всичко, случващо се в болничното заведение, е изключително емоционално. „Не става въпрос за това, че някой ме разпозна. Напротив!, твърди екранната д-р Вяра Добрева от сериала „Откраднат живот“, и добавя: – Това беше доста тежък и спешен случай с малко бебенце. В рамките на деня, в който бяхме там, цялата болница беше на крака и в противошоковата зала влязоха всички специалисти. Както от другите етажи на „Пирогов“, така и от други медицински заведения, от домовете, дори и от почивката си. Непрекъснато влизаха и излизаха доктори, за да се справят с тежката ситуация, в която беше изпаднало нашето бебе“, с навлажнени очи и буца в гърлото разказва Луиза.

Половинката на режисьора Мартин Макариев е заблязала, че засега хорското роптание в България от лекарите и болниците е много повече, отколкото похвалите по техен адрес. Според екранната Алекс от сериала „Стъклен дом“ явно сме устроени така, че когато нещо не ни харесва, много държим да се оплачем от него. Но когато то е хубаво, го приемаме за даденост. Затова Луиза решава да запише видеото и да изрази безкрайната си благодарност към медиците.

Талантливата актриса е доволна, че през цялото време семейството ѝ е получавало „хубава и плътна информация със страхотно човешко отношение от хората в болницата“. „И някак си и фактът, че накрая се справиха и оправиха бебето, за нас беше най-голямото щастие на света! Искам да кажа на докторите, че наистина в България има смисъл!“, допълва Григорова.

Редакцията ни се свърза с Луиза, но тя, все още подвластна на случилото се, деликатно отказа да коментира повече от онова, което душата ѝ е изляла в емоционалното видео обръщение за медиците от „Пирогов“. Затова и ние няма да ровим в личното ѝ пространство, а само ще изброим поименно медиците, на които актрисата благодари:

Началник на екипа – доц. Младенов, нац. консултант доц. Рангачев (дошъл от друга болница), и докторите Нинков, Чилингиров, Христов, Дончев, Здравкова, Самарджиева, Пейчева и Ушева, която непекъснато е била на телефона с Луиза, докато е била шаферка на сватба.

„Благодаря и на всички други специалисти и специализанти, медицински сестри, които през цялото време бях там и правеха всичко възможно за живота на нашето бебе. Всички изброени дотук са от онези хора, които са лекари по призвание, не по професия!“, казва още Григорова.

Continue Reading

Previous: Страховит екшън в столичния кв. Люлин, почерня от полиция!
Next: Бомбата е факт: Вътрешният министър иска тези 15 глави, трусът е голям

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.