— Защо си намислила това? Ние сме семейство. Трябва да се подкрепяме един друг. Нали така? Кой друг му е семейство, ако не аз?
Ира отстъпваше под напора на страховитата жена, която изглеждаше готова всеки момент да се нахвърли с юмруци. Сестрата на съпруга ѝ, Люба, разбира се, никога не се отличаваше с такт, но днес се беше развихрила както никога досега. Всяка дума беше като удар, всяко изречение – като бодлив камшик, който я жилеше. Ира усещаше как търпението ѝ се изплъзва като пясък между пръстите. Въздухът в стаята натежаваше от неизказани обвинения и горчивина, а стените сякаш се свиваха около нея, задушавайки я.
— Люб, откъде си си помислила, че ти дължим нещо? За да си наясно, фирмата е моя. Аз работя като кон ден и нощ, за да живеем в охолство. А ти ставаш от дивана само за да изкрънкаш пари от Альоша. Не си ли объркала нещо?
Думите на Ира бяха изречени с хладен, но остър тон, който проряза напрегнатия въздух. Тя усети как Люба се стяга, лицето ѝ почервенява, а очите ѝ се присвиват в ярост. Този път Ира нямаше намерение да отстъпва. Години наред беше поглъщала обиди и понасяла изнудвания, но сега чашата преливаше.
— Аз, между другото, отглеждам три деца и не си ти тази, която ще ме съди! – подпряла ръце на хълбоците си, Люба не се успокояваше. Гласът ѝ се издигна до писък, който отекна в тишината на просторния хол. Тя се наведе напред, сякаш за да подчертае всяка своя дума, а погледът ѝ беше изпълнен с презрение.
— Люба, не се прикривай с децата. От когото си ги родила, от него и търси сметка, а от нас повече нито стотинка няма да получиш!
Ира стоеше неподвижна, с каменна изражение. Всяка фибра на тялото ѝ крещеше от умора и гняв. Тя беше преминала точката, от която имаше връщане назад. Всички тези години на мълчание, на опити да разбере и да прости, бяха стигнали до своя край. Сега беше време за действие.
— Какво си си въобразила? Аз нищо не съм ти искала. Альоша е мой брат и ме обича, както и децата ми. Той ще ми помага толкова, колкото е необходимо. А ти по-добре замълчи. Нямаш свои деца, затова си толкова бясна!
Тези думи бяха като последната капка, която преля чашата. Ира почувства как кръвта ѝ закипява, а пред очите ѝ притъмня. Думите на Люба бяха не просто обида, а удар под кръста, който я засегна до дъното на душата ѝ. Отдавна разбираше, че с тази ситуация трябва да се направи нещо, но все отлагаше. Повече не можеше нито да мълчи, нито да чака, нито да търпи. Дойде време да се вземат мерки.
Ира и Альоша се ожениха преди малко повече от седем години. Тяхната любов беше като тих, но дълбок поток, който течеше през живота им, захранвайки всяко тяхно начинание. Те бяха щастливи заедно, защото всичките им мисли, желания и интереси напълно съвпадаха. Срещата им беше съдбовна – на бизнес конференция, където и двамата бяха привлечени от общата си страст към предприемачеството. Ира, със своя остър ум и неукротима енергия, веднага забеляза спокойната сила и аналитичния ум на Альоша. Той пък беше пленен от нейната решителност и визия.
Още от самото начало те не просто се влюбиха, а изградиха партньорство, което надхвърляше личното. Вече не една година водеха съвместен бизнес, който беше изключително успешен. Започнаха от нулата, с малък капитал и голяма мечта. Ира беше тази, която измисли и планира печелившия бизнес модел – иновативна платформа за финансови консултации, която бързо набра популярност. Тя прекарваше безсънни нощи, изучавайки пазара, разработвайки стратегии и търсейки нови възможности. Альоша, със своите организационни умения и способност да предвижда потенциални проблеми, беше нейната дясна ръка. Той се грижеше за логистиката, за правните аспекти, за управлението на екипа, осигурявайки стабилна основа, върху която Ира можеше да гради.
Стабилната печалба им позволяваше да живеят охолно и да не се тревожат за утрешния ден. Имаха красив апартамент в центъра на града, пътуваха често и си позволяваха луксозни вещи, но никога не забравяха откъде са тръгнали. Ира винаги беше активна и предприемчива, а Альоша във всичко я подкрепяше и помагаше в начинанията. Той беше нейната скала, нейната тиха сила, която я балансираше и ѝ даваше увереност. И ето, след толкова години, тя стоеше начело на престижна компания, която беше станала лидер в региона, а Альоша прикриваше тила, за да не отвлича нищо вниманието на съпругата му. Те бяха изградили прекрасен тандем, в който всеки знаеше своето място и допринасяше за общия успех.
Единственото, което им липсваше, бяха децата. Но това беше техен избор – първо да създадат компания, която ще носи стабилен доход, а едва след това да се върнат към този въпрос. Ира винаги е мечтала за голямо семейство, но беше практична и знаеше, че стабилността е ключът към щастливото бъдеще. Альоша споделяше нейното мнение, убеден, че децата заслужават най-доброто, а те искаха да им осигурят всичко необходимо, без да се налага да правят компромиси.
Альоша беше изключително грамотен в много сфери, но по характер – мек и изключително неконфликтен. Тази негова черта, която в началото Ира възприемаше като доброта и спокойствие, постепенно започна да се превръща в източник на безпокойство. След запознанството с неговото семейство Ира разбра, че освен съпруга ѝ, адекватни хора там не можеше да се намерят. Първата среща беше като студен душ.
Майка му, Светлана Михайловна, беше груба и много шумна жена. Още от първия момент, когато я видя, Ира усети напрежението, което излъчваше. Светлана Михайловна беше жена с властно присъствие, с остър поглед и глас, който можеше да прониже стени. Тя можеше да избухне буквално от една дума и никой не можеше да я успокои. Нейните изблици бяха като природно бедствие – внезапни, разрушителни и оставящи след себе си хаос. Ира си спомняше първата си семейна вечеря, когато Светлана Михайловна избухна заради неправилно подредени прибори, превръщайки празника в кошмар.
Сестрата на Альоша, Люба, също беше прекалено емоционална и невъздържана. Тя приличаше на майка си като две капки вода, но с една разлика – Люба беше по-хитра, по-манипулативна, умееща да използва емоциите си като оръжие. Тя не крещеше толкова силно като майка си, но думите ѝ бяха като отровни стрели, които се забиваха право в сърцето. Ира бързо осъзна, че Люба имаше навика да се оплаква, да драматизира и да се представя за жертва, за да постигне своето.
„От крушата под крушата пада“, мислеше си Ира всеки път, когато виждаше тези жени. Тя се опитваше да бъде учтива, да поддържа добри отношения, но всеки опит се сблъскваше със стена от арогантност и претенции. Альоша, от своя страна, сякаш беше примирен със съдбата си. Той се опитваше да посредничи, да успокоява, но винаги се оказваше безсилен пред майка си и сестра си. Ира виждаше как той се свиваше под техния натиск, как погледът му ставаше унил, а раменете му се отпускаха. Тази динамика я тревожеше, но тя се надяваше, че с времето нещата ще се променят, че любовта им ще бъде достатъчна да преодолее тези семейни предизвикателства.
Година след сватбата им, Люба също се омъжи. Нейният избраник беше Борис, мъж с мек характер и неопределена професия, който изглеждаше напълно объркан от живота. Ира никога не го хареса особено. Той беше тих, почти невидим, и сякаш винаги се опитваше да се скрие от властното присъствие на Люба. Бракът им беше бурен, изпълнен с постоянни скандали и финансови проблеми. Люба имаше навика да харчи безразсъдно, без да се интересува от доходите на Борис, които бяха непостоянни и често недостатъчни.
За четири години брак Люба успя да роди три деца – едно след друго, сякаш се състезаваше с времето. Всяко раждане беше съпроводено с нови изисквания и оплаквания. Борис, нещастникът, не издържа и избяга. Просто един ден си събра малкото вещи и изчезна безследно, оставяйки Люба сама с трите деца и купчина неплатени сметки. Тя, разбира се, подаде молба за издръжка, но докато успеят да измъкнат от него дори стотинка – официален доход нямаше. Борис се беше покрил толкова добре, че дори адвокатите срещаха трудности да го открият. Люба живееше на помощите, които държавата ѝ плащаше, и на случайни подаяния от роднини. При това сама не си мръдна пръста, за да подобри поне малко бедственото си материално положение. Тя беше убедена, че светът ѝ дължи всичко, а тя не е длъжна да прави нищо.
Въпреки това, едно нещо тя все пак правеше – с завидна редовност, дори когато все още беше омъжена, тя звънеше и пишеше на брат си, молеше, а понякога и направо изискваше пари. Нейните обаждания бяха като досадни насекоми, които бръмчаха около Альоша, изцеждайки го бавно, но сигурно.
— Альош, трябва да купя нещо на малкия. Прати пари – без излишни лирики преминаваше към същината Люба. Гласът ѝ беше нагъл, лишен от всякаква учтивост, сякаш Альоша беше неин личен банкомат.
— И на теб добро утро, Любаня. Сега съм зает, затова без дълги разговори – нямам пари. Преди два дни ти пратих толкова, колкото ние с Ира не харчим за месец.
Альоша се опитваше да бъде твърд, но в гласа му се усещаше колебание, което Люба веднага долавяше. Тя знаеше как да натисне правилните копчета, за да го накара да се почувства виновен.
— Само не започвай. Преведи пари или какво, да се обадя на мама?
Сестрата знаеше, че Альоша иска това най-малко от всичко. Той се страхуваше от майка си повече от всичко на света. Нейните изблици на гняв бяха нещо, което той не можеше да понесе. Още от детството си Люба беше разбрала колко лесно е да управлява брат си и с лекота постигаше от него всичко, което искаше. Тя го беше превърнала в своя лична касичка, в източник на средства, който никога не пресъхваше. Альоша беше заклещен между страха от майка си и чувството за вина към сестра си и племенниците си.
Альоша редовно изпращаше пари на сестра си. Ира дори не подозираше до каква степен бяха нараснали апетитите на наглата роднина. В началото, когато Люба се омъжи, Альоша ѝ превеждаше малки суми, от време на време, за да ѝ помогне с някой неочакван разход. Ира знаеше за това и не възразяваше, смятайки, че е нормално да се помага на семейството. Но постепенно сумите започнаха да нарастват, а честотата на преводите се увеличаваше. Ако по-рано той ѝ превеждаше някаква част от заплатата си, то сега той ѝ даваше всичко, което сам печелеше, и дори теглеше от общите им спестявания. Альоша разбираше, че е неправилно да взима пари от семейната касичка, но под натиска на сестра си отново и отново „потапяше“ ръка в сейфа. Той се чувстваше разкъсан между лоялността към съпругата си и дълга към семейството си, но страхът от майка му и манипулациите на Люба винаги надделяваха. Той се оправдаваше пред себе си, че ще върне парите, че това е само временно, но всъщност потъваше все по-дълбоко в блатото на лъжите и измамата.
Люба, между другото, беше ограничена и изобщо не се интересуваше как и с какво живее брат ѝ. Тя беше убедена, че Ира е неспособна на нищо и че Альоша управлява всичко, а тя е просто една красива декорация. Нейната представа за света беше изкривена от собствената ѝ алчност и завист. Тя не можеше да повярва, че една жена може да постигне такъв успех. За нея жените бяха създадени да раждат деца и да се грижат за дома, а мъжете – да ги издържат.
Веднъж, съвсем случайно, докато разговаряше с една съседка, Люба чу, че компанията на нейните роднини е станала водеща в региона. Очите ѝ светнаха. Не от гордост за брат ѝ, а от чиста, неподправена алчност. В съзнанието ѝ веднага се появи мисълта: „Колко пари могат да имат? И защо не ги споделят с мен?“
— Е, как да разбирам това? – почти крещеше в слушалката Люба. Гласът ѝ беше пронизителен, изпълнен с гняв и възмущение. Тя не даваше на Альоша време да отговори, а продължаваше да го обсипва с обвинения.
— За какво говориш? Защо вдигаш шум? – Альоша се опита да запази спокойствие, но сърцето му биеше учестено. Той знаеше, че предстои буря.
— Какво излиза, а, братко? Тоест, като трябва да ми дадеш пари, нямаш, а се оказва, че вече въртиш милиони? На мен, единствената ти сестра, си се стиснал? Ще си водиш кокошката по курорти, а аз да се прехранвам с хляб и вода?
Думите „кокошката“ се забиха в съзнанието на Альоша като остри шипове. Той знаеше, че Люба говори за Ира, и усети прилив на гняв, но бързо го потисна. Той беше свикнал да бъде атакуван, но сега атаката беше насочена към Ира, жената, която обичаше и уважаваше.
— Люб, с тези пари, които ти превеждам, можеш да ядеш черен хайвер вместо хляб. Малко ли ти е?
— А на теб какво, жалко ли ти е? Не на мен, а на децата си се стиснал. Не те ли е срам?
— Мен не ме е срам, а теб? Откъде си си помислила, че Ира ще те издържа?
— А ти не я намесвай тук. Тя тук е никой! – продължаваше да крещи Люба. Нейната арогантност беше безгранична, а презрението ѝ към Ира очевидно.
— Как така никой? Всъщност това е нейна фирма. Аз съм просто ръководител на един от отделите.
При тези думи на Альоша, Люба замълча за момент. За нея това беше шок. Тя винаги е вярвала, че Альоша е мозъкът на операцията, а Ира е просто негова придатък. Тази информация преобърна представите ѝ. Но вместо да се засрами, тя бързо се окопити и намери ново оправдание за своите претенции.
— Е, и какво от това? Нямаш свои деца. Така или иначе, всичко, което спечелите, ще премине на моите деца. Така че вече е време да започнете да делите.
Това беше върхът на наглостта. Ира нямаше деца, но това беше техен съзнателен избор, а не някаква липса. Идеята, че Люба вече планираше да наследи техния труд, беше абсурдна и обидна.
— Люб, какво говориш? Ние сме още млади и ще имаме свои деца – опитваше се да се оправдае Альоша, но не звучеше много убедително. Гласът му беше слаб, а думите му – празни. Той знаеше, че Люба няма да го слуша, но все пак се опитваше.
— Накратко, така. Все ми е едно кой и кога ще имате. Ако изобщо ще имате! А на мен ми трябва още сега. И дори не на мен, а на децата! Между другото, те са твои племенници. Така че хайде, преведи парите, и да приключим този безполезен разговор. Чакам! – изкрещя тя със строг глас и затвори телефона.
Альоша остави слушалката и няколко минути седеше мълчаливо, гледайки към изгасналия екран. Той разбираше, че Люба е стигнала твърде далеч в своите изисквания, но нищо не можеше да направи. Чувстваше се като в капан, без изход. Съжаляваше я и племенниците си, но в същото време усещаше как се отдалечава от Ира, жената, която обичаше повече от всичко. Той отново преведе пари на сестра си и отиде в кухнята, за да се посъветва със съпругата си какво да правят оттук нататък. Всяка стъпка беше тежка, всяка мисъл – мъчителна. Той знаеше, че го чака труден разговор, но нямаше избор. Трябваше да се изправи пред последствията на собствената си слабост.
— А тя отлично се е устроила! Защо ѝ е да работи, когато може да седи на врата ти? Альош, хайде да се разберем, че това е за последен път. Просто разбери, това не е честно спрямо мен. Излиза, че ти даваш своя заработка на нея, а аз осигурявам и теб, и себе си. Помисли поне веднъж не за нея, а за мен.
Ира говореше спокойно, но в гласа ѝ се долавяше стомана. Тя беше изтощена от постоянните битки и от чувството, че е използвана. Седеше срещу него на масата в кухнята, с ръце кръстосани пред гърдите, а погледът ѝ беше пронизващ. Альоша се чувстваше като малко момче, хванато в крачка.
— Добре, Ир, разбрах. Това е за последен път. – Альоша промълви, но думите му звучаха кухо, дори за него самия. Той знаеше, че лъже, но не виждаше друг изход. Страхът от майка му и чувството за вина към сестра му бяха по-силни от обещанията, които даваше на Ира.
— Альош, предложи ѝ да работи. Аз ще ѝ намеря място, където и графикът ще е удобен, и заплатата прилична. Всичко е по-добре, отколкото да живее като паразит. Нека спечели поне стотинка и да опита какво е това.
Ира се надяваше, че ако Люба започне да работи, ще разбере стойността на парите и ще спре да ги изисква. Тя дори беше готова да ѝ помогне, да ѝ даде шанс, въпреки всичко.
Альоша се обади на сестра си с предложението, а няколко минути след разговора му със сестра му, вече звънна телефонът на Ира. Люба крещеше така, че и без високоговорител се чуваше в целия апартамент. Нейните викове бяха изпълнени с ярост, обиди и обвинения. Ира се опитваше да възрази нещо, да обясни, но Люба не ѝ даваше да вмъкне дори дума. Тя беше като развилняла се буря, която помиташе всичко по пътя си. Когато съпругата му затвори телефона, Альоша внимателно попита:
— Разбирам, че трудовата заетост не я интересува?
Ира нищо не отговори и мълчаливо отиде в другата стая. Думите бяха излишни. Тя беше дала шанс, а той беше отхвърлен с презрение. Чувстваше се унижена и изтощена.
След този разговор Люба съвсем загуби остатъците от съвест и започна да звъни почти всеки ден. Повече от това, тя започна да идва с всички деца и не си тръгваше, докато не получеше своето. Нейните посещения бяха като нашествие – децата тичаха из апартамента, пипаха всичко, чупеха вещи, а Люба седеше на дивана и изискваше пари, сякаш това беше нейното право. Ира се чувстваше като заложник в собствения си дом.
Но и на това не се спря. Тя се обади на майка си, Светлана Михайловна, и се оплака от алчността на брат си и наглостта на жена му. Разказа ѝ изкривена версия на събитията, представяйки се за жертва на жестоко отношение.
Тук вече Светлана Михайловна се развихри. Свекървата, като по часовник, звънеше на Ира по няколко пъти на ден. Всеки ден. Нейните обаждания бяха като мъчение, което се повтаряше отново и отново.
— Е, ще се вземеш ли в ръце? Как може да си такава егоистична гадина, а? Как изобщо смееш да заставаш между децата ми, и то заради какво? Заради някакви пари. Гадина такава! Алчна и отвратителна! Затова нямаш и деца, защото такива като теб не трябва да се размножават!
И така нататък в същия дух. Минаваха няколко часа и обаждането се повтаряше. Всяка дума беше като отрова, която се просмукваше в душата на Ира. Тя се опитваше да игнорира, да се абстрахира, но постоянният тормоз я изтощаваше психически. Ира не издържа и блокира номерата на наглите роднини. Тя се нуждаеше от мир, от глътка въздух, за да може да функционира.
Само че Альоша не можа да постъпи така и продължаваше да слуша каква гадина е жена му и как тя лошо му влияе. Той се чувстваше разкъсан между двете страни, но не можеше да се противопостави на майка си. Нейните думи имаха огромна власт над него, връщайки го в детството, когато всяко неподчинение беше наказвано сурово. Ира виждаше как той страда, но в същото време не можеше да повярва на неговата слабост. Тя се чувстваше все по-изолирана, все по-сама в тази битка.
Един ден, Ира се прибра по-рано от обикновено. Сърцето ѝ беше изпълнено с вълнение и предвкусване на успех. Месеци наред беше търсила подходящо помещение за разширяване на бизнеса си, а днес най-накрая беше намерила идеалното място. Сградата беше модерна, просторна, с перфектно разположение и планировка. Тя вече беше подписала договора за наем и оставаше само да извърши плащането.
Съпругът ѝ вече беше вкъщи. Альоша току-що се беше върнал от командировка и седеше в хола, изглеждайки необичайно замислен.
— Альош, най-накрая намерих нужната сграда! Площта, планировката – всичко е както трябва. Вече подписах договора, остава само да платя, така че отивам за парите – бързо говореше тя, отваряйки сейфа, но веднага замълча, виждайки съдържанието. – Альоша, а къде са парите?
Въпросът прозвуча като изстрел в тишината. Ира усети как кръвта се отдръпва от лицето ѝ, а сърцето ѝ замръзва. Сейфът, който трябваше да е пълен с техните спестявания, беше почти празен. Само няколко пачки банкноти лежаха самотно на дъното.
Альоша вдигна поглед, лицето му беше пребледняло, а очите му – пълни със срам и вина. Той знаеше, че този момент ще дойде, но се беше надявал да го отложи.
— Ир, исках да ти кажа, но не знаех как. Мислех, че с времето всичко ще върна, ще доложа.
— Какво ще върнеш? Подиграваш ли ми се? Нали знаеше за какво спестявах тези пари? Как можа изобщо да ги вземеш, без да се посъветваш с мен?
Гласът на Ира се издигна, изпълнен с болка и недоверие. Тя не можеше да повярва, че човекът, на когото е вярвала безрезервно, е способен на такова предателство. Тези пари бяха плод на техния общ труд, на техните общи мечти. Те бяха предназначени за бъдещето на компанията, за тяхното разширяване, за осигуряване на още по-голяма стабилност.
— Ирин, ами в сметките на компанията има, вземи оттам, а аз с времето ще компенсирам всичко!
Альоша се опитваше да я успокои, да намери някакво оправдание, но думите му звучаха празно. Той не разбираше дълбочината на нейното разочарование, мащаба на неговото предателство.
— Знаеш ли какво? Ти, разбира се, с времето ще компенсираш всичко, но това по никакъв начин няма да промени ситуацията и със сигурност няма да я поправи. Търпението ми свърши! Аз ти вярвах, а излиза, че ти просто ме ограби. Нагло! Гледайки ме в очите! Дори съвети ме питаше как да повлияеш на сестра си, а на теб, оказва се, съвети не са ти били нужни. Стига ми! Докато се върна, да те няма. Няма да повтарям!
Думите на Ира бяха като ледени късове, които се разбиваха в сърцето на Альоша. Той видя решимост в очите ѝ, която никога преди не беше виждал. Тя беше преминала точката на пречупване. Без повече думи, Ира взе остатъка от парите и се втурна към банката, за да направи депозита за сградата. Тя действаше на автопилот, водена от инстинкта за самосъхранение и отчаяната нужда да спаси това, за което беше работила толкова усилено.
А Альоша, оставен сам в опустелия апартамент, започна да си събира нещата. Всяка дреха, всеки предмет, който слагаше в куфара, беше като тежко бреме. Той осъзнаваше, че е загубил всичко – доверието на Ира, тяхното общо бъдеще, и най-важното – собственото си достойнство.
На следващия ден телефонът на Ира буквално се късаше от входящи обаждания. Звънеше Альоша и молеше за прошка. Неговите съобщения бяха изпълнени с отчаяние, обещания за промяна и молби за втори шанс. Той се опитваше да се свърже с нея от различни номера, изпращаше дълги текстови съобщения, в които описваше колко много съжалява и колко много я обича. Но Ира беше твърда. Тя беше преминала през твърде много, за да се поддаде на неговите молби. Доверието беше разбито на парчета и тя не виждаше начин да го възстанови.
От различни номера звъняха и Люба, и свекървата. Тези съвсем нагли роднини, явно не повярваха в сериозността на намеренията на Ира и продължаваха да изискват, заплашват и сплашват. Техните обаждания бяха изпълнени с гняв и арогантност. Люба крещеше, че Ира е съсипала живота на брат ѝ, че е разбила семейството им, че е алчна и зла. Светлана Михайловна пък я заплашваше с проклятия и я обвиняваше във всички земни грехове. Те не можеха да приемат, че някой се е осмелил да им се противопостави, да им откаже това, което смятаха за свое по право.
Когато търпението на Ира съвсем се изчерпа, тя се обърна към своя юрист, Мартин. Мартин беше не само изключително компетентен адвокат, но и добър приятел, който я подкрепяше през всички тези години. Той беше виждал през какво преминава Ира и беше готов да ѝ помогне. Двамата съставиха заявление до полицията. В него бяха описани всички случаи на изнудване, заплахи и финансови злоупотреби. Ира предостави всички доказателства, които имаше – банкови извлечения, записи от телефонни разговори, свидетелски показания.
Какво точно се случи с делото, тя не знаеше и не се интересуваше. Нейната цел беше да спре тормоза, да си върне спокойствието. И това се случи. Обажданията спряха и тя успя да работи спокойно, без да слуша истерии от другия край на телефонната слушалка. Чувстваше се като освободена от тежко бреме.
Альоша в началото звънеше, пишеше, молеше за прошка и втори шанс, но Ирина отказа, а след това и съвсем блокира номера му. Тя знаеше, че ако му даде втори шанс, ще се върне в същия омагьосан кръг на манипулации и предателства. Тя имаше нужда да се излекува, да си върне силата.
След развода Альоша още известно време работи в компанията. Ира настоя – имаше нужда той да върне дълга. Нека поне така. Тя не искаше да го съсипва напълно, но справедливостта беше важна за нея. Той се съгласи, работеше усърдно, за да изплати всичко. А когато дългът беше изплатен, той си тръгна сам. Альоша си намери работа, но заработката там беше толкова оскъдна, че едва покриваше разходите му. Той се озова в свят, в който трябваше да се справя сам, без подкрепата на Ира, без нейния ум и предприемачески дух. Сестра му нищо не можеше да получи от него и престана да общува с него. Майка му също се отдръпна, разочарована от неговата „неспособност“ да осигурява пари. Альоша остана сам, изоставен от всички, които някога е защитавал и издържал.
Измина още една година. В живота на Ира настъпиха значителни промени. Компанията ѝ процъфтяваше, разширявайки дейността си в нови региони и привличайки още по-големи клиенти. Тя беше изградила екип от лоялни и талантливи професионалисти, които споделяха нейната визия. Сред тях беше и Мартин – нейният юрист, който постепенно се беше превърнал в много повече от просто делови партньор. Той беше мъдър, спокоен и изключително подкрепящ. Мартин беше до нея в най-трудните моменти, слушаше я, даваше ѝ съвети и я караше да се чувства силна и ценена. Връзката им се развиваше бавно, но сигурно, изградена върху взаимно уважение и дълбока привързаност.
Альоша смени работата си няколко пъти, опитвайки се да намери своето място под слънцето. Той работеше в различни фирми, но никъде не успяваше да се задържи дълго. Заплатата му беше минимална, а животът му – сив и еднообразен. Той често мислеше за Ира, за техния живот заедно, за успеха, който бяха постигнали. Съжалението го гризеше всеки ден.
Един ден той реши да направи изненада на бившата си съпруга. Той пристигна пред офиса, където някога работеха заедно, с надеждата, че тя, като го види, ще се съгласи да обядват. Той много искаше да възстанови отношенията им, да ѝ покаже, че се е променил, че е осъзнал грешките си. Альоша вече започна да набира номера ѝ, но видя как Ира излезе от сградата под ръка с някакъв мъж. Той беше висок, с широки рамене и лъчезарна усмивка. Ира се усмихваше, а погледът ѝ беше изпълнен с щастие и нежност.
Бившата му съпруга беше бременна и, съдейки по всичко, много щастлива. Коремчето ѝ беше вече видимо, а тя сияеше. Мъжът до нея нежно я прегърна през рамо, а след това ѝ отвори вратата на луксозен автомобил. Ира се настани удобно, а той седна до нея.
„Няма да се съгласи… Съвместният обяд се отменя“ – помисли си Альоша, гледайки как Ира сяда в автомобила. Сърцето му се сви от болка и разочарование. Той осъзна, че е загубил всичко завинаги.
Альоша няколко минути просто седеше и гледаше в посоката, накъдето отпътува автомобилът, а след това потегли към едно кафене. Сам. Всяка глътка кафе беше горчива, всяка мисъл – като нож, който пронизваше душата му. Той беше сам, напълно сам, и осъзнаваше, че това е цената на неговата слабост и нерешителност.