Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Майката на Туньо: Дано Трифон не бъде забравен
  • Новини

Майката на Туньо: Дано Трифон не бъде забравен

Иван Димитров Пешев юли 28, 2023
qwtbewetewt.png

На тази дата се събираме родата и си припомняме за хубавите моменти с него

Надявам се хората да не забравят Трифон Иванов!

Това заяви Маринка – майката на легендарния български футболист, който си отиде от този свят едва 50-годишен. На днешната дата Туньо трябваше да отбележи своя 58-и рожден ден. Железният защитник обичаше да се раздава за приятелите си, да пълни богати софри и да ги черпи на този ден.

“27 юли е една по-специална дата за мен, защото тогава се роди Трифон.

Почитаме неговата рождена дата, да. Сега дъщеря ми Тотка ме взема до близкото градче Дебелец. Там се събираме родата, за да почетем Трифон и малко да си припомним за хубавите дни с него.

За мен е разнообразие, а и да се пораздвижа и аз”, каза пред “България Днес” леля Маринка. Тя се надява бившите съотборници на Туньо от легендарната Пенева чета да не го забравят. Възрастната жена знае за благотворителния мач, който Стилиян Петров организира през септември на Националния стадион “Васил Левски”.

“Дано тогава го почетат и Трифон. Дано не са го забравили. Да го поменуват бившите му съотборници от националния отбор”, пожела си леля Маринка. Тя живее сама в апартамента си във Велико Търново.

“Засега съм добре, мога да се обслужвам сама. Здравето е най-важното за мен.

Разхождам се по малко. Редовно се виждам с внучките и правнуците. Не ме оставят сама, пазаруват ми. В село Горна Липница вече не ходя, нямам нищо общо там”, споделя майката на Трифон.

Именно там Железния защитник е изкарвал летата през детските си години. А след края на кариерата си взе под аренда язовира на Горна Липница, където обичаше да кара джет, да лови риба и да гощава приятели.

Леля Маринка и покойният й съпруг Марин имат основна заслуга за това Трифон да получи строго възпитание и да бъде отдаден на спорта. Двамата родители се доверяват на първия треньор на Туньо – Васил Матев, който го обучава в спортното училище във Велико Търново.

Матев държи изключително много на дисциплината, вярвайки, че тя е в основата на всички спортни успехи, въпреки че буйният Трифон има някои забежки в това отношение.

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Либерализацията на тока идва! Ще трябва да плащаме по-скъп битов ток, ако ползваме в пиковите часове! Ето какви промени готвят
Next: Георги Рачев: Не помня такова нещо от 1980 година

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.